Шърли Конран
Дивачки (17)

Седемнайсета глава

Сряда, 28 ноември 1984 г.

Пати не бе в състояние да хапне от козето месо предишната вечер. Отказа да яде от него и на закуска.

— Не бих могла да ям от нещо, което съм познавала, когато е било живо.

— Нали ядеш рибата, която хващаш — вметна Ани. Тя приготвяше бульон за Джонатан.

— С рибите е различно — след минута размисъл отвърна Пати. — Не виждаш агонията им, защото тя е под водата. А като извадиш рибата, си толкова радостен, дето си я хванал, че изобщо не се замисляш за нея — за разкъсаните й вътрешности и затова как се задушава и умира.

— Два часа съм я готвила тая коза — сърдито се обади Силвана, — трябва да ядеш, за да можеш да работиш както трябва.

— С работата приключихме. Салът трябва да е готов по обед — възрази Кеъри.

Спорът им започна отново.

— Трябва да се махнем оттук колкото се може по-бързо, тази вечер! — настоя Сузи.

— Джонатан има трийсет и девет градуса температура — твърдо каза Ани. — Не вярвам да е малария, но определено е треска и той се подобрява. Не можем ли да почакаме още мъничко?

— Той ми каза да вървя според плана — настоя Кеъри — и аз това правя. Ще го вземем с нас. Можем да го завържем за сала. След два дни вероятно ще можем да го закараме в болница, ако тръгнем.

— Не трябва да го мърдаме — твърдо каза Ани. — Може да умре, ако го изложим на вятър или слънце.

— Ще му направим навес с брезента — предложи Кеъри. Тя огледа клекналата около огъня група и заяви: — Смятам да го отведа на безопасно и сигурно място, както и всеки, който иска да дойде с мен. Ако някой предпочита да остане, да си гние тук.

Всички знаеха, че ако не напуснат острова същата вечер, нямаше да стигнат до Ирайън Джая преди началото на сезона на циклоните.

— Ами ако дъждовният сезон закъснее? — запита Пати.

— Ами ако не закъснее и салът ни потъне в най-високите вълни? — отвърна Кеъри.

Малко преди обяд и последният бамбук бе завързан към основната част от сала. Жените, изпотени, но триумфиращи, го гледаха почти със страхопочитание — не можеха да повярват, че те сами бяха направили това огромно нещо или пък че най-после бе завършено.

— Успяхме! — Пати почти се разплака.

— Да тръгваме! — извика Кеъри, сграбчи и завъртя Сузи от радост.

Силвана изтича да каже на Ани, която бе на пост на дървото. Както винаги упорита, Ани извика надолу:

— Аз оставам тук с Джонатан. Можете да изпратите самолет да ни спаси, когато стигнете.

И двете жени знаеха, че Ани имаше предвид ако стигнат.

— И аз оставам, докато Джонатан не се оправи, за да може да командва на сала.

Те спориха по време на обяда и след това, докато лежаха на сянка. Изведнъж, след дни къртовска работа, нямаше какво да правят чак до залез-слънце. Можеха да си почиват, да плуват, да се карат.

Пати се колебаеше дали да остане със Силвана и Ани или да тръгне с Кеъри и Сузи.

— Знаеш, че ако сме три, имаме по-голям шанс да оцелеем, отколкото ако сме две. А провизии имаме за шест човека.

— Просто не мога да реша!

— Тръгваме, за да спасим както себе си, така и другите — напомни Сузи.

Изведнъж Пати вдигна глава.

— Чуйте! Нещо различно! — каза тя. — Странно е!

— Не чувам нищо, освен цикадите — възрази Сузи.

— Именно! А е само два часа. Те обикновено започват да пеят около час преди залез-слънце.

— Значи ни изнасят матине, вместо да чакат да стане пет и половина — каза Сузи. — Защо просто не гласуваме дали да тръгнем или не?

— Защото само две от нас искат да тръгнат — обясни Кеъри. — Ако гласуваме, ще загубим. Но аз пет пари не давам. Аз се махам оттук възможно най-бързо. Дори ако трябва да тръгна сама!

— Идвам с теб — твърдо каза Сузи. — А в четири и половина най-късно можем да гласуваме. Така ще ни остане около час и половина да смъкнем сала до брега и да го натоварим.

— Аз не… — започна Пати. — По дяволите! Не мога да реша. Не знаем какво да правим, като излезем в морето.

— Джонатан ни каза какво да правим — каза Кеъри.

Пати се обърна леко настрани и погледна към дърветата.

— Нещо странно става в джунглата.

— Най-после се усеща хлад — каза Сузи. — Това е всичко. Най-добре се върни на дървото на пост.

— Вие, момичета, си починете — кимна Пати. — Ако тръгнете, трябва да сте си починали.

И двете забелязаха, че не каза „да сме си починали“.

Когато Пати се изкачи на дървото, джунглата започна да се изпълва със звукове от насекоми. Не беше се случвало, откакто бяха дошли на острова, обикновено през деня бе тихо, особено докато траеше най-голямата горещина. Тя доволно подложи лицето си на лекия хладен вятър, излязъл откъм морето. Почуди се какво я тревожи.

В три и половина вятърът вече духаше силно. С изключение на Пати, изтощените жени спяха.

Всички знаеха, че след залез-слънце щеше да стане твърде късно да напуснат острова и щеше да се наложи да останат през следващите три месеца.

За момент Силвана не можа да прецени какво става. Беше цяла подгизнала и схваната.

— Излез от водата, Сузи — извика тя. — Дъждовният сезон е дошъл по-рано!

Сузи се опита да отвърне нещо от езерото, но шумът от дъжда бе толкова силен, че нищо не можеше да се чуе. Силата на водата бе като от пожарникарски маркуч. Едва можеха да си поемат въздух.

Като закриваше лице с ръка, Силвана издърпа голата Сузи от езерото. Те си грабнаха дрехите и маратонките — дъждът бе прекалено силен, за да спрат и да се облекат.

Двете изкачиха пътеката по скалата, която се бе превърнала в пързалка от кал. Подхлъзваха се и падаха, но най-накрая стигнаха горе. Силвана обърна глава към морето. Не можеше да види нито плажа, нито океана. Гледката бе изчезнала.

Мокри и кални, борейки се с вятъра, двете жени влязоха в колибата.

Пати, която едва не бе паднала от дървото, ги поздрави с вик:

— Май вече няма нужда да взимам решение.