Шърли Конран
Дивачки (30)

Трийсета глава

Четвъртък, 14 март 1985 г.

Бяха изминали три дни, откакто двамата мъже бяха пленени. След първите няколко часа въжетата около вратовете им се бяха отпуснали, така че можеха и да полегнат, но ръцете им все още бяха стегнати зад гърба и краката им бяха вързани. Панталонът на Хари бе целият кален и вонеше.

Нощите бяха по-лоши от дните. Горещината се сменяше с мразовит студ, влажният нощен въздух влизаше през пролуките на колибата.

Всяка сутрин и вечер двама млади бойци хранеха пленниците, без нито веднъж да ги погледнат в очите, нито да им проговорят; само поставяха две бананови листа с пържена сладководна риба и палачинки от саго^[1]. Хари ту се чувстваше като глупак, задето се бе оставил да го хванат толкова лесно, ту се изпълваше с надежда, че загубените служители на „Нексъс“ може би са задържани някъде по същия начин.

Никой не бе задавал на пленниците никакви въпроси, но преводачът обясни на Хари, че това било добър знак. Колкото по-дълго го задържат, толкова по-сигурно било неговите хора да платят откупа. Според преводача цената за Хари щяла да бъде триста прасета (най-високата за откуп), но нямал представа колко щели да поискат за него самия и дали „Нексъс“ ще платят.

— Не се тревожи — каза му Хари. — Без бележка от мен до управителя на мината няма да получат нищо. Каквото и да платят за мен, в него ще влезе и цената за твоето освобождаване.

Хари знаеше, че пратеникът, който щеше да поиска откупа, още не бе тръгнал. Той щеше да пътува с кану по течението на реката, което щеше да му отнеме два дни, ако гребе без прекъсване, за да измине разстоянието от шейсет и пет мили до Маунт Айда. След това още толкова време, за да се върне. Така че ги чакаха още поне четири дни пленничество.

 

 

Седем загубени дни! Това правеше 18 март и той оставаше още само с тринайсет дни за търсене преди крайния срок за преустановяване на издирването, определен от Раки. Хари удари мръсните дъски на пода от яд и безсилие.

Над отвора, който служеше за врата, се появи островърха шапка, а под нея слабо интелигентно тъмнокафяво лице. Филипинец.

— Мистър Хари Скот?

Хари кимна.

Мъжът се изкачи по-високо по стълбата. От пагоните му Хари разбра, че е армейски капитан.

— Президентът на Пои желае да ви види, мистър Скот — каза той. — Аз съм вашият ескорт.

— Радвам се да го чуя.

— Сега, след като ви видях, ще уредя освобождаването ви.

Бяха открили къде е Хари два часа след като бе направено допитване чрез информационната мрежа от войници, с която разполагаше Раки и която покриваше целия остров.

 

 

Малко след шест часа Хари бе приет в кабинета на президента.

— Искрено се радвам да ви видя, мистър Скот — гласът на президента издаваше загриженост, но очите му противоречаха на любезните думи, когато добави: — Радвам се, че сте в безопасност. Не искам повече да изчезвате.

Каква искреност, помисли си Хари. Ако служители изчезват така, „Нексъс“ по никакъв начин не биха могли да убедят никого да дойде да работи на острова, независимо колко висока заплата ще му предложат.

— Моето облекчение е по-голямо от вашето — каза той. — Благодаря, че ми помогнахте.

Раки се усмихна.

— Не трябва, наистина, да се движите без въоръжена охрана из острова в такъв момент. — И добави: — Настоявам.

Хари не каза нищо.

— Както се казва — продължи президентът, — още е смутно в Пои и вие имате нужда от закрила.

— Оценявам загрижеността ви, сър, но нямам нужда от въоръжена охрана. Занапред ще бъда по-внимателен. — Не искаше шпионите на Раки да му се мотаят в краката.

Президентът сви рамене.

— Както желаете. Но си помислете. Сега, надявам се, ще хапнете заедно с мен.

След обилната вечеря, сервирана от шестима сервитьори в бели униформи, на Хари му бе предложена хаванска пура „Ромео и Жулиета“, несъмнено подарък от кубинския посланик. Ароматен дим изпълни стаята.

— А сега да пристъпим към работата — облегна се Раки назад в стола си. — Знаете условията ми. Искам решението ви утре.

Лидерите от Третия свят бяха известни с това, че когато водят преговори, си играят на котка и мишка, взимат решения и често ги променят, така че не се изненада от внезапния ултиматум.

— Невъзможно ми е да ви дам отговор веднага, сър. Трябва да се обадя в Питсбърг.

Раки погледна Хари презрително.

— И двамата знаем, че ако не се споразумеем до първи април, производството на мед ще спре, както и вашите печалби, и моите данъци.

— Компанията ни предпочита да не подписва договор преди намирането на изчезналите ни служители — каза Хари.

— Жалко, че сте като омагьосан от това безнадеждно издирване.

— Не мисля, че е безнадеждно — твърдо възрази Хари.

— Вашите конкуренти от Манила ще пристигнат на втори април, мистър Скот. — Раки издуха димно колело към тавана. — Колкото по-дълго търсите, толкова по-малко време ще ви остане за бизнеса. Изборът е ваш, мистър Скот.

 

 

В единайсет часа същата вечер Хари най-после успя да се свърже с Питсбърг от бара на мама Чанг. Той съобщи новините си и добави:

— Джери, убеден съм, че изчезването на нашите хора е свързано по някакъв начин с тая сделка. Затова не искам да спра.

— Глупости! — извика Джери. — От теб се иска да сключиш сделката възможно най-бързо. Не позволявай Раки отново да се дръпне. — Без да даде възможност на Хари да проговори, той продължи: — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Хари? Преди три месеца, преди Коледа, може и да е имало някакъв шанс да открием следа от нашите хора, но сега всяко следващо издирване е загуба на пари за компанията! Всъщност ако не дойдеш в Питсбърг точно след една седмица с убедително обяснение защо си похарчил четвърт милион долара този месец за нещо, което ти забраних да правиш, с теб е свършено, Хари.

Връзката прекъсна. Той реши да пийне още една бира.

 

 

Като се събуди на другата сутрин, Хари отначало се почуди защо се чувства толкова ужасно. После за своя голяма радост си спомни, че вече бе свободен. Понечи да се изправи в леглото, но отново падна, стенейки, назад. Премигна, когато някой почука на вратата.

Мисис Чанг се промъкна вътре. Имаше потайно изражение на лицето и бе облечена в синя памучна пижама.

— Толкова съжалявам, че ви компрометирам, мистър Скот — прошепна тя, — но си помислих, че е най-добре да не говоря с вас снощи. — Седна строго изправена на дървения стол до леглото на Хари. — Разполагам с първокласна и много скъпа информация, мистър Скот. Миналата сряда президентът Раки е посетил едно селище на около двайсет мили южно от Парадайз Бей. Предишният ден група бели жени убили няколко войници близо до това място. Освен това откраднали лодката, пушките и униформите на войниците.

Хари подскочи. Пружините на леглото изскърцаха в знак на протест. Мисис Чанг прикри свенливо лицето си с ръце, за да не гледа голите гърди на Хари.

— Как се казва селото? Откъде знаете? Кога го чухте?

— Тази история идва от слуховете в казармите, мистър Скот. Било е проведено и въздушно издирване, но жените не са били открити. Мистър Скот!

Хари бе скочил гол от леглото. Грабна прокъсаната хавлия и я уви около бедрата си.

— Не трябва да проверявате достоверността на тази история — рязко каза мисис Чанг, — иначе президентът ще разбере. Източникът ми ще бъде проследен и обезглавен.

Хари прегърна мисис Чанг и силно я стисна. Хавлията падна на пода.

— Мистър Скот — извика мисис Чанг, — сега вие ме компрометирате.

 

 

Когато слезе от хеликоптера, Хари бе поздравен от лулуай на Катанга. Проведоха цигарената церемония, поднесоха се прасетата — едно за селото и едно за жертва в името на духовете на водопада. И двете животни бяха приети с благодарност.

Преводачът на Хари потвърди, че белите жени са били в района. Колебливо предложи веднага да успокоят духовете. Консултираха се с жреца, който поклати глава. Такива церемонии отнемали много време за приготовления. Пренапрегнат от вълнение, Хари трудно контролираше нетърпението си. Трябваше да види дали има следи от присъствието на групата от „Нексъс“ при водопада. Преводачът нервно обясни, че преди да си тръгне, белият мъж желаел лично да успокои духовете в земята итамбу. Хари пожертва коза си — транзистор, който бе демонстриран по подходящ начин с гръмко изпълнение на „Банана революшън“.

Десет минути по-късно Хари слезе от хеликоптера на плажа. Изкачи се по пътеката в скалите, тръгна нагоре по реката и най-после забеляза изгорения и разрушен лагер.

Не откри и следа от жените.

Хеликоптерът отново се понесе над земята обратно към селото. Свит в ъгъла на опашната част, ужасен, но триумфиращ, лулуай наблюдаваше отгоре селото си с бавно узряващата гордост на човек, който току-що е разговарял с боговете.

Инструктиран от Хари, преводачът запита кога са си тръгнали белите жени.

Хари изчака със стаен дъх. Дали знаеха нещо? Дали щяха да му кажат?

Лулуай проговори и посочи към залива. Преводачът започна да докладва:

— Жените са заминали с малка лодка точно преди пълнолунието, преди две нощи.

Хари ги бе изпуснал за по-малко от два дни.

— Да се махаме оттук — каза той на преводача, щом кацнаха. Беше много нетърпелив, но знаеше как трябва да благодари, преди да замине.

И сред дъжд от цигари хеликоптерът излетя.

— Добре — радостно каза Хари. — Свържи се сега с Маунт Айда по радиото. Там да пресметнат какво разстояние биха могли да изминат жените за два дни. Насочи се право към морето.

— Не мога да го направя, сър — възрази пилотът. — Ще наруша въздушните ограничения за ненавлизане в надморска територия без спасителни лодки.

— Заповядвам ти да го направиш!

— Съжалявам, сър. Против правилата е.

— Виж какво, това може да е въпрос на живот и смърт за тези жени!

— За мен също, сър. Морето е пълно с акули.

— Свържи ме с Маунт Айда по радиостанцията!

Хари взе слушалките, за да разкаже на Кери новините. Заповяда му незабавно да възстанови въздушното претърсване.

— Раки не ни каза тази новина — добави той. — Очевидно не желае да намерим хората си.

— Внимавай какво говориш по радиостанцията, Хари — предупреди го Кери. — Няма причина нашият приятел да докладва слух, който може да бъде верен, но и неверен.

— Да върви по дяволите! Само Бог знае колко дълго могат да издържат жените в тая лодка. Но няма да сключа никаква сделка, докато не се намерят!