Шърли Конран
Дивачки (4)

Четвърта глава

Неделя, 11 ноември 1984 г.

Колко приятно бе, че нямаше да ходи на работа утре, в понеделник сутрин, мислеше си Кеъри. Още вчера, когато пристигнаха в Пои, моментално се бе заразила от сънливото безгрижие и незначимостта на времето. Лежеше на дървен шезлонг в ухаещия на цветя вътрешен двор и се наслаждаваше на ранното утринно слънце. Единственият доловим звук бе плясъкът на вълните на пясъчния бряг.

Вилите на хотел „Парадайз бей“ бяха със сламени покриви, а вътрешността им наподобяваше колиба на племенен вожд. Бяха красиво разположени в близост до плажа, всяка от тях оградена с жив плет от розов олеандър с ванилов аромат, и имаха отделни вътрешни дворове.

Когато пристигнаха, Кеъри се вгледа в осеяния с палми залив и синьото небе над него и извика:

— Това наистина е рай.

Влезе в облицованата със сини плочки баня и завъртя крана за студена вода. Той остана в ръката й. Кеъри го завинти на мястото му и отново го завъртя, но вода така и не потече. Опита с топлия кран. След секунди във ваната потече студена вода.

Добре тогава, ще си вземе душ.

Завъртя шайбата за нагласяване на температурата на студено и бе възнаградена със струя гореща вода. Тя изпищя и отскочи настрани.

Ед се появи на вратата. Изглеждаше уплашен, но се успокои, щом видя, че Кеъри е невредима.

— И твоят ли? — ухили се той. — Не се и опитвай да използваш бидето.

Въпросният полезен френски принос към цивилизацията бе поставен плътно до стената на банята, така че само еднокрака жена можеше да седне на него.

— Май не можем да очакваме от тях да направят скока от каменната ера до бидето за една нощ — каза Ед.

Сега Ед се разхождаше мързеливо из двора, а Кеъри му четеше на глас от туристическа брошура.

— „Тропически климат, температурата рядко стига над 28 градуса по Целзий през деня и 22 градуса през нощта. Дъждовният сезон е от началото на декември до март.“ Ще го пропуснем — вметна Кеъри. — „В по-голямата си част Пои е с планински терен, големи участъци от острова са покрити със сандалови гори. Вулканичните Централни планини покриват Западното крайбрежие, веригата Виктория Хайлайтс е на изток, а планината Станли Хайтс заема почти цялата южна част на Пои, която се състои главно от високи скали и девствени гори и е слабо населена от племена, чийто главен поминък е предимно риболовът. Разпространено е гмуркането за перли. Столицата Куинстаун се намира в североизточното крайбрежие на устието на река Сейнт Мери. Куинстаун е основно пристанище и седалище на правителството.“

Ед се прозина.

— Скъпа, всичко това ми е известно. Вече не мога да преброя колко пъти съм бил на този остров.

Пътуването бе част от работата на Ед, а също и част от амбицията му. Искаше да бъде най-известният от световната империя на „Нексъс“. Веднага след курса по специална подготовка, Ед бе започнал да работи с един изследователски екип в северно Онтарио — все още помнеше чувството на изгаряща гордост, когато го направиха шеф на екипа. В еуфорията си бе започнал непрекъснато да черпи останалите, докато един от по-старите геолози не бе изсумтял след четвъртото си уиски:

— Шеф на екип не е кой знае какво. Престани да се държиш като че ли си станал началник на цялата проклета изследователска секция.

Ед го погледна и точно в този момент се разпали амбицията му.

Години по-късно, когато стана директор на изследователската секция, той покани стария геолог във внушителния си офис на пето уиски.

Ед избягваше да се замисля сериозно за движещата сила у себе си. В началото тя му се струваше естествено продължение на състезателната жилка, после се бе развила в мълчалива жажда да не оставя нищо на случайността, после стана положителна алчност, а сега стремежът на Ед бе всъщност внимателно прикривана жажда за власт.

Кеъри спря да чете, за да наблюдава как една сипка се хвърля към таблата за закуска и отнася няколко трохи. Намести се отново на шезлонга и пак вдигна брошурата.

— „Островът е известен с много уникални видове пеперуди и красиви птици, има повече от трийсет вида райски птици.“ Хей, Ед — прекъсна се тя, — не заспивай, стигнах до твоята част… „На двайсет и седем мили северно от Куинстаун в мината Маунт Айда добиват мед и някои манганови руди.“ — Тя се протегна за чашата с портокалов сок. — Хей, Ед, а това вярно ли е? Тук пише, че пътищата не са удобни за автомобилен транспорт. „Широко се използва въздушен транспорт, но е много скъп поради непредвидимото време, разпокъсаните планини и неравните участъци за кацане.“ Защо това го прави скъп?

— Защото е дяволски опасно да се правиш на пилот по тези места. Миналата седмица един от самолетите на „Нексъс“ се разби, но за малкия хеликоптер почти няма проблеми.

Кеъри продължи да чете.

— „Обитателите на острова наброяват поне седемнайсет различни племена, всяко има свой собствен език, плюс диалектите. Основен език за комуникация е маланезийският пиджин^[1].“

Ед се прозина.

— Пиджин може да бъде много картинен. На хеликоптера викат: „Смесен мъж, принадлежащ на Исус Христос“, а всеки сакат човек или развалена машина е „голям повреден“.

Кеъри му се усмихна и продължи:

— „Собствеността се разпределя на родовите групи, а не на индивидите. Селските вождове се избират въз основата на придобивките, богатството и устройването на щедри пирове. Те могат да задържат статута си само ако продължат да раздават храна и подаръци на племето си…“

— Като спреш да даваш, те изритват от трона.

— „… и ако лично предвождат бойците си по време на война. Извън Куинстаун австралийските католически мисионери и досега държат в ръцете си единствените съществуващи училища.“ Божичко, чуй това, Ед! „За ловуване островитяните все още използват лъкове, стрели, брадви или пръчки.“ Леле! Жалко, че сме дошли да ходим за риба, а не на лов. Умирам си да видя как Артър размахва пръчка.

— Престани.

— „Местната парична единица е кина…“ — продължи Кеъри.

— „Кина“ означава „мида“ — отново се прозина Ед. — Отначало търгували като си разменяли миди, после използвали монети, а сега хартийки като всички останали.

— „… иначе богатството се измерва в прасета.“ Прасета ли, Ед?

— Разбира се. Прасетата и жените — за да работят — са признак на богатство. Месото е рядкост и само на мъжете се позволява да го ядат. Прасетата се колят в края на ноември. Това е много важен празник за селата.

— Да се надяваме, че ще го пропуснем — изкоментира Кеъри и продължи да чете: — „Реликви от Втората световна война все още може да се открият по плажовете и в крайбрежните гори.“ Какви реликви?

— Ръждясали части от камиони или бойни самолети, много потопени по време на войната самолети, всичко, което местните не могат да отворят. В джунглата има много самолетни останки. Сега можеш да намериш само скелети, разбира се.

Кеъри потрепери.

— „През 1947 година, когато островите в южната част на Тихия океан получиха своята независимост, Пои влезе във федерацията на независимите острови на територията и е управляван от Австралия до 1975 година, когато е обявен за независим, под закрилата на Обединените нации. Австралийското управление успява да усмири жестоките междуплеменни войни.“ Защо са имали жестоки междуплеменни войни, Ед?

— Защото ако един човек от племето А се напие и обиди човек от племето Б, цялото племе Б автоматично се вдига да отмъсти за мистър Б. Естествено племето А подкрепя мистър А, така че само трябва да кажеш на някой, че е „сопо“ — което означава „копеле“, — и ето ти една малка междуплеменна война. Наричат отмъщението „разплата“, а тя винаги е дивашка. — Ед се изправи и се протегна. — За жалост, войните започнаха отново веднага след заминаването на австралийците, а в Куинстаун е паднало голямо плячкосване. Не ти ли се плува?

— Да не би да те отегчавам?

— Да.

— Сопо!

 

 

На Пати не й се ходеше на екскурзията с хеликоптер. Облечена в лятна рокля на маргаритки, тя стоеше загледана в мамещите розови жасминови храсти, високи метър и двайсет, които заобикаляха големия външен плувен басейн. Няколко души вече се плискаха в него, а един кокалест англичанин бе поръчал първото си маи-таи^[2] на бара на басейна.

Пати искаше да си остане тук, а не да ходи на някаква миризлива и шумна разходка с хеликоптер. Искаше й се да направи още един крос по белия безлюден плаж, преди да е станало твърде горещо, а после да поплува до онзи малък остров, на около два-три километра разстояние.

След плуването предишната вечер, тя бе отишла да потича на пустия плаж, докато останалите се преобличаха за вечеря, а на връщане тичешком бе обиколила периметъра на хотела. Под двуметровата мрежеста ограда вече светеха ограничителните лампи и хвърляха илюминации върху изсечената ивица земя, отвъд която се простираше зловещата и черна джунгла, оживяла в нощта от звуците от насекомите и писъците на незнайни същества.

Пати се разтрепери и тичешком се прибра в колибата си не защото беше студено — все още бе горещо и влажно, — а защото забеляза, че изкусно поставеното осветление из територията на хотела не само осветяваше красивите градини, но също така гарантираше, че никой не може да се промъкне незабелязан. Очевидно някой доста се бе потрудил над безопасността.

Пати обърна гръб на осветената от слънцето градина и каза:

— Предпочитам да не ходя на тази разходка, Чарли, ако нямаш нищо против.

Чарли свали слънчевите си очила, очите му издаваха тревога.

— Не се ли чувстваш добре? Да не би и теб да те е споходило неразположението на Хари?

— Неразположението на Хари дойде от един развален омар на вечеря. Това е малко вероятно да се случи, макар че в момента на ядене не можеш да го усетиш, а после всичко ти се изяснява. Ако аз бях яла развален омар, щях още снощи да се превивам като Хари. — Тя вдигна презрамката на роклята си. — Нищо ми няма. Но ние току-що пристигнахме и ми се ще да се помотая по плажа, освен ако не настояваш да отида.

— Постъпи както искаш. Искам добре да си починеш покрай това пътуване.

— Има нещо злокобно в това място… — тихо каза Пати. — Не ми се смей, Чарли. Знам, че е така, чувствам го. Свързано е с персонала на хотела. — Тя се намръщи. — Усещам ненавист зад усмивките им. Напомнят ми за онова пътуване до Фиджи, където всички ни разказваха колко чаровни и услужливи били местните, а те взеха, че запалиха хотела един ден след заминаването ни. Построяването на луксозен хотел в джунглата не променя нравите на диваците.

През десетте години брак Чарли се бе научил да уважава интуицията на Пати.

— Средният доход на човек на този остров е под двеста американски долара годишно, а с толкова пари се издържат цели семейства. Мога да разбера ненавистта на островитянина, когато сервира закуска за седем долара на бял турист, а той дори не си я изяжда. Може би това долавят антенките ти.

— А може би просто не обичат туристите — каза Пати. — Може би островитяните се чувстват унизени да продават гостоприемството си за чужда валута и тълпите розовобузести хора да ги гледат така, сякаш са в човешка зоологическа градина и да си казват: „А местните са много дружелюбни, нали?“ Може би туризмът спомага не за добрите международни отношения, а по-скоро за омразата между народите. Може би той просто допринася за расистките предубеждения и кара туземците да ни мразят и в червата.

— Скъпа, ние сме на почивка. Недей да си създаваш проблеми.

Чарли я прегърна и целуна гладката й руса коса.

Отпуснала глава на гърдите му, където се чувстваше сигурна, Пати настоя:

— Сигурен ли си, че тук е безопасно, Чарли? Виждал ли си оградата? Все едно, че се намираме в луксозен концентрационен лагер. Защо?

— У дома, в Съединените щати — прошепна в косата й Чарли, — на всеки двайсет и три минути убиват човек, на всеки шест минути изнасилват жена и на всеки четири секунди стават кражби. Не знам къде е „безопасно“, но предполагам, че човек може да бъде толкова сигурен, колкото се чувства, където и да отиде, например тук, където сме сега.

На вратата се почука силно.

Човекът, застанал отвън, беше облечен с бели шорти и бяла риза, която изглеждаше на петна от разпокъсаните слънчеви лъчи, прокрадващи се през дърветата. Беше слаб, русокос и загорял, с розов обелен нос. Той прескочи Чарли с поглед, впери очи в Пати и проговори със силен австралийски акцент:

— Извинете ме, но вие ли сте дамата, която вчера вечерта е плувала до острова? — Очите му бяха зеленикаво сини с пясъчноруси мигли под руси вежди.

— Да, аз бях. — Пати изглеждаше поласкана.

— В такъв случай сте извадили дяволски късмет, че изобщо сте стигнали дотам, и два пъти по-голям късмет, че сте успели и да се върнете. Утре отиваме на лов за акули в тези води. Моля ви да разберете, че няма да допусна никакво плуване, щом излезем с моята лодка. — Той рязко се поклони и каза: — Желая ви приятна сутрин. — След това се обърна и изчезна между дърветата.

 

 

За първи път ежегодното пътуване се оказа интересно, помисли си Изабел, като вдигна тенис ракетата и помаха на Пати и Чарли, които чакаха на корта целите в бяло. Изабел предпочиташе Роди да не бе облякъл тези къси панталони и фланела. Според нея Чарли щеше да стане следващият президент. В много отношения Чарли приличаше на Артър — всички от борда на директорите бяха хладнокръвни, решителни и сурови, но Чарли притежаваше инстинкта на убиец. Изабел го бе усещала от време на време.

Били, козлето любимец на хотела, което се показа иззад едно палмово дърво и заприпка напред на слабите си треперещи крачка, отклони мисълта й. Козлето имаше сребърно звънче на кожена каишка около врата си. Изабел се спря да го погали по бялата копринена глава, усети кокалестия врат под нежната кожа и докосна фините му уши. Козлето побутна с муцуна ръката й и започна да я лиже обнадеждено с резки движения. Човек трудно можеше да повярва, че това очарователно малко създание щеше да се превърне в агресивно животно, което ще бъде в състояние да изгризе всичко, що му се изпречи.

— Чудя се — каза Изабел — какво ли ще направят с Били, когато порасне и стане досаден.

— Козя яхния — отвърна Роди.

Колко приятно е да галиш някого, вместо да бързаш, помисли Изабел, да не трябва да правиш нищо, а да се радваш на красивия бряг или на плувния басейн. Впрочем всички приятели на Изабел си мислеха, че се забавлява точно по такъв начин, когато пътува в чужбина.

Всъщност пътуванията на Изабел бяха точно толкова забавни, колкото и да бързаш за сутрешния автобус, отивайки на работа. В основни линии работата й се състоеше в това да открива нови терени за „Нексъс“ и да подготвя тяхното закупуване. В процеса на търсене Изабел пътуваше изключително много. Пътуването бе едновременно уморително и изискващо усилия и Изабел се отчайваше, когато всеки път, щом тръгнеше да заминава, всички се държаха така, сякаш отива на почивка.

Въпреки всички частни уроци по тенис на Чарли Роди и Изабел спечелиха. Впоследствие, докато гледаше изпотеното му намръщено лице, Изабел си спомни, че всъщност Чарли бе човекът, от който вероятно зависеше бъдещото й повишение. Може би трябваше да се остави да загубят играта. Роди се досети какво мислеше Изабел, познаваше пресметливата й хитра усмивка.

Докато се събличаха, за да си вземат душ, той се провикна:

— Знам, че искаш Чарли да те приеме в обкръжението си, Изабел, но трябва да ти напомня, че той би се заобиколил само с победители, а не с победени.

Завъртя крана на душа на студено и стъпи под струята, но веднага отскочи настрани, ядосан от горещите потоци.

— Какво се опитват да направят с нас, да ни убият ли? — изкрещя той.

 

 

Тряс!

Сузи рязко се изправи.

— Брет?

Беше все още тъмно.

— Всичко е наред, скъпа — извика Брет от банята. — Извинявай, ако съм те събудил. Търсех си пълния спрей против астма и съборих едно шише от полицата.

Брет захвърли празното шише към кошчето за отпадъци, но не улучи и спреят се затъркаля шумно по пода. По-късно камериерката го намери и го върна обратно при другите тоалетни принадлежности над мивката.

Сузи се сгуши отново в завивките, но не можа да заспи. Брет се държеше толкова странно, когато ставаше дума за спрея му. Мразеше да си признава слабостите и се опитваше да не споменава астмата, защото вредеше на изрядния му мъжествен облик като служител на „Нексъс“. Всички знаеха за болестта му, но се преструваха, че не знаят, само защото Брет бе изключително чувствителен на тази тема. Дори преди да се оженят не бе казал и на Сузи. Седем години преди това бе изкарал вирусна пневмония и в резултат получи бронхиална астма. Първия път, когато Брет получи пристъп пред нея, Сузи бе ужасена от побелялото му лице и посинели устни, от шумното поемане на въздух и странните звуци, които излизаха от устата му, преди да успее да вдиша от спрея. Когато много се притеснеше или настинеше, Брет винаги получаваше пристъп. Лекарят бе обяснил, че се дължи на спазъм на бронхиалните пътища, а ако те се запушат с лигавична течност, пристъпът се влошава. Вероятно, преди да успеят да поставят вярната диагноза, при всяка настинка Брет е трябвало да остане на легло в продължение на три месеца.

Брет се прокрадна на пръсти до вратата, а Сузи сънливо промърмори:

— Трябва да си луд, за да станеш толкова рано, при положение, че си на почивка. Не мога да разбера какво толкова откриваш в риболова.

— Вълнуващо е — отвърна извинително Брет, но Сузи вече се бе унесла.

В слабия перлен проблясък на зората Брет едва виждаше пътеката към плажа, все още осветена от лампите по земята. Макар да бе облечен с ветроустойчиво яке, той трепереше и бързаше към морето. Искаше му се да може да обясни на Сузи защо риболовът му се струваше толкова очарователен. Вълнението при улавянето на голяма риба, при мисълта, че само пръчката и въжето те свързват с нея. Чрез пръчката можеш да усетиш всяко движение на рибата — всъщност дори можеш да предугадиш следващото й движение въз основа на предишното. Когато рибата започне да се бори за живота си, знаеш, че тя има пълна увереност в силите си. След време, когато разбере, че не може да се отскубне, усещаш, че самоувереността й е разклатена, чувстваш, че започва да се предава, долавяш страх в движенията на рибата, макар да е все още толкова дълбоко.

После рибата изпада в паника. Когато се умори, рибарят започва да води битката. Дотогава цялото тяло — гръбначни мускули, бедрени мускули, ръце — може вече да го е заболяло от усилията, защото е напрягал всичката си сила срещу голямата риба в продължение дори на часове. Битката с хванатата риба може да бъде също толкова физически изтощителна, колкото и борбата свободен стил.

Щом веднъж почувстваш, че рибата е започнала да се предава, започваш да навиваш въжето колкото можеш по-често и да го дърпаш към себе си — поне по два-три сантиметра, — но когато сантиметрите станат метри, дърпаш все повече и повече. Колкото по-близо до теб е рибата, толкова по-близо е и до смъртта си.

Брет вече виждаше неясни фигури, чакащи на вълнолома, който представляваше груба дървена платформа, врязана шест метра навътре в морето от средата на плажа.

Брет забърза покрай дървената платформа, където висяха големи риби, за да могат гордите риболовци, които току-що са ги хванали, да се снимат с тях.

Една мускулеста ръка му помогна да запази равновесие, след като скочи в дванайсетметровата спортна моторница.

— Радвам се, че успяхте навреме — каза скипърът^[3]. — Спасителните жилетки са в кабината, както и кафето. Не знам обаче дали изобщо са ви оставили. — Говореше с характерни австралийски извивки и гълташе част от думите, например вместо „ти“ или „те“ произнасяше „тъъ“, вместо „закъсняхте“ — „закъсняятъ“ и вместо „не знам“ — „н’зам“.

В претъпканата кабина миришеше на риба и дизелово гориво, а рибешките глави в „галерията“ отсреща воняха на пикоч. Кеъри сипа последното кафе от термоса в пластмасова чаша.

— Брет, надявам се, че вкусът му е по-добър от миризмата. Захар?

Брет поклати глава към предложения му мръсен буркан, седна на една от сините койки и кимна за поздрав на Артър, Ед и Чарли. Двигателят заработи и килът започна да вибрира.

Като посръбваше от отвратително миришещото си кафе, Брет се огледа. В предната част бе струпана риболовна екипировка — въжета, кутия с рибарски принадлежности, разнебитен сандък с инструменти, две кофи, старателно навита корда, различни номера износени маратонки и нещо, което приличаше на мрежа за комари. Беше обичайната риболовна екипировка, с каквато са снабдени повечето лодки и винаги прилича на купчина боклуци за хората, които си нямат понятие от риболов.

Скипърът провеси глава надолу в кабината през отвора и запита:

— Всички ли се настанихте удобно?

Те закимаха в отговор. Чарли бе разпознал зеленикавосините очи, светлата коса и пясъчнорусите вежди. (Няма да допусна никакво плуване, щом сте излезли с моята лодка.) Не е мъж, който би се харесал на дамите. Незачитащ никакви обществени норми, достатъчно възрастен и очукан от живота, човек, който изобщо не се задържа на някоя работа или място дълго време, защото му става досадно, и изчезва, когато той сам реши, че е дошло времето. Чарли познаваше този тип.

— На съдружника ми се наложи да замине за Дарвин, майка му не е добре. Но мисля, че ще се справим и с малкия ми помощник. Той е умно момче.

Небето бе обагрено в златножълто, водата не беше вече масленочерна, а сива. Скипърът погледна надолу към палубата, където стоеше слабо местно момче, облечено в износени къси панталони от каки.

— Уинстън — извика скипърът, — избърши столовете и приготви въдиците, момче.

С плавни движения момчето се пресегна за парцал, избърса росата от сините пластмасови седалки на палубата, после се захвана с трите стъклопластови въртящи се риболовни стола на кърмата. Те бяха застопорени на палубата, като средния бе по-напред от другите. Като си свирукаше момчето извади седем въдици, всяка около два и половина метра дълга. Увери се, че пръчките, макарите и кордите са наред, после насочи вниманието си към кутията с принадлежности, откъдето извади ремъци, гайки, катарами и кукички. Постави четири от въдиците изправени в съответните гнезда от двете страни на кила и се зае със стръвта. Когато наниза стръв на всички въдици, момчето извика:

— Скипър, всичко е готово.

— Ела горе и поеми руля.

Момчето изкачи малката стълба до подвижния брезентов мост и гордо седна на високия стол пред руля, който не се нуждаеше от особено внимание. Скипърът провери мачтите и развърза трите въжета на кърмата. Пролази напред към кабината и подаде глава в отвора.

— Вече сме на три мили в открито море, времето е прекрасно за риболов.

Всички носеха памучни панталони, ризи с дълги ръкави и широкополи шапки, за да се предпазят от слънцето. Артър седна на средния стол и направи знак на Ед и Чарли да седнат от двете му страни; Брет и Кеъри останаха на страничните пейки. Всички се ухилиха един на друг. Започваха да ловят риба.

Кеъри провери дръжката на въдицата си — беше с корк, за да не се изплъзне, ако я държиш с мокра или потна ръка. Тежката пръчка би осигурила достатъчно свобода на клъвналата риба, но при силно водно течение можеше да се огъне, като забие още по-силно куката в каквото и да се е хванало на нея, колкото и яростно да се опитва да се освободи. Една добре изработена пръчка не би следвало да се счупи при огъване седемдесет градуса, а гъвкавите пръчки са като абсорбатори на ударите на рибата, докато се мята в опит да се освободи от неумолимата кука. В макарата на Кеъри имаше над петстотин метра здрава плетена найлонова корда — беше обикновена макара, захваната само в средата, въртеливото движение имаше спирачен ефект при бързо развиване, ако се е хванала голяма риба, и всеки аматьор можеше да си служи с нея без затруднения.

Ед усети придърпване почти веднага. Макарата на въдицата му проскърца кратко и той я застопори. Лодката спря и другите риболовци също развиха своите корди, за да не се оплетат с неговата или с рибата, която се е хванала. Всички наблюдаваха с нетърпение как Ед внимателно тегли рибата към лодката. Тя се дърпаше силно, но скоро тласъците отслабнаха, очевидно не беше голяма.

Минути по-късно помощникът на скипъра извади средно голяма риба тон и я хвърли на палубата зад тях — тя бе синьо-зелена на цвят и все още се мяташе.

— Около пет кила е. Желая ви повече късмет със следващата — тихо каза скипърът. — Нещо по-голямо. Истинска риба. — Имаше пред вид акула.

Всеки турист искаше да улови акула, особено германците. Те предпочитат да хванат по-скоро малка акула, отколкото голяма баракуда. Ако акулата е по-дълга от човека, който я е хванал, и скипърът го снима с фотоапарата си на връщане при вълнолома, бакшишът е наистина голям.

Ед се изправи и предложи стола си на Кеъри. Когато хванеш нещо, трябва да станеш и да предложиш стола си на някой от чакащите. В тази си част риболовният етикет се нарушаваше само от Артър, който оставаше на централния си стол през цялото време, винаги когато риболовът вървеше добре.

През следващия половин час не се случи нищо. После попаднаха на пасаж риби тон и два часа по-късно, когато се опитваха да си поемат дъх, на палубата се мятаха още четиринайсет риби.

Скипърът погледна към кантара и множеството облещени черни разширени очи, където всяка току-що хваната риба сякаш събираше сили за последния си силен скок във въздуха, а после падаше трепереща върху хлъзгавата умираща купчина под нея.

— Според мен са почти деветдесет килограма. В тези води досега не се е случвало за толкова кратко време някой да хване толкова много риби.

Вече бе осем и половина, ставаше горещо, а влага почти не се усещаше. Лек ветрец едва надигаше брезентовия навес. Уинстън, за когото Кеъри разбра, че е на дванайсет години, им раздаде тънки сандвичи със сирене за закуска.

Почти никакво люлеене не се усещаше. От комбинацията на лекото вълнение, горещината и равномерния ритмичен шум от двигателя на Кеъри й се придряма. Радваше се на мисълта, че времето в Питсбърг караше хората да носят връхни дрехи.

През следващите два часа всички седяха и чакаха с надежда. По пладне килът вече бе толкова напечен, че не можеше да се пипа с ръце, и скипърът им раздаде каламинов лосион да си намажат носовете. Всички носеха тъмни очила и слънчеви шапки с периферия, но лицето може да изгори и от отражението на слънцето във водата, а носът е особено чувствителен.

Кеъри помоли лодкарчето да я облее с една кофа морска вода, за да се разхлади, но то поклати глава и й се усмихна. Когато морската вода изсъхне, всяка молекула сол започва да действа като леща, увеличавайки действието на вредните слънчеви лъчи.

Струваше й се, че горещината я удря през памучната риза и панталона, и се надяваше, че няма да изгори. Почти всички разхладителни се бяха свършили, макар че в хладилника все още имаше достатъчно бира. Скипърът държеше също джин, уиски и водка в барчето, но му беше ясно, че тази група иска риба, а не пиене.

— Ако рибата спре изведнъж да кълве — каза той, — луната е в първата си четвърт и има прилив, това може да означава само едно: акула. — Той намали скоростта и извика на помощника си да провеси една торба със скумрия и риба тон през борда. Движейки се, лодката оставяше кървава и мазна следа.

Лодката пътуваше бавно напред още почти цял час, без нищо да се случи. Вниманието им отслабна. Лодката продължаваше, защото ако не се движи, стръвта ще потъне, а големите риби кълват само движеща се стръв. Акулата и рибата тон плуват близо до повърхността, защото там винаги има повече храна, отколкото в дълбините.

Изведнъж нещо почти издърпа въдицата от ръцете на Кеъри. Тя се събуди в миг и широко отвори очи. Кордата й бързо се развиваше.

— Изглежда, хвана нещо голямо — извика скипърът от руля. — Остави го да се отдръпне малко, после силно удари, за да влезе куката по-навътре. Всички останали, моля, приберете си въдиците.

Скипърът слезе по стълбата и застана зад Кеъри като гледаше с присвити очи към килватера^[4]. Уинстън се качи по стълбата, за да поеме руля.

— По-добре се вържи през раменете с ремък.

Скипърът бръкна в някакъв шкаф и извади няколко ремъка. Избра един от мека кожа, изработен като цяло елече с няколко висящи превръзки. Кеъри внимателно освободи лявата си ръка и я промуши през елечето, а после и дясната. Две превръзки висяха отзад на гърба й. Вдигна последователно краката си и скипърът прекара каишите под бедрата й. Той завърза още два през гърдите й, а после и гнездото на въдицата отпред на поставка пред корема й — така тя можеше по-добре да контролира пръчката и благодарение на опората да я дърпа по-силно. Кордата се отпусна.

— Рибата се насочва към лодката — прошепна скипърът. — Навивай бързо, не й позволявай да се движи свободно, иначе ще се освободи от куката.

Кеъри внимателно изправи въдицата нагоре и започна да навива колкото можеше по-бързо с дясната ръка.

Рибата отново задърпа кордата и тя отпусна макарата.

После кордата пак увисна свободно и Кеъри започна да навива.

Изведнъж рибата дръпна силно и Кеъри за малко щеше да изпусне въдицата. Всички мъже в лодката инстинктивно се наведоха към нея, но тя прибра дръжката на въдицата в гнездото и я остави да се развива — много по-бързо този път.

— Внимавай с кордата, нали не искаш да я изпуснеш — предупреди скипърът.

Всички бяха впили очи в килватера.

Кордата отново се отпусна и Кеъри бързо започна да навива, надявайки се, че ръцете й ще издържат на болката и усилието. Не си беше и представяла, че една хваната риба на другия край на въдицата може да бъде толкова силна. Все едно че на кордата бяха завързали полудял кон, раменете вече я боляха.

Кордата отново се опъна, толкова внезапно, че слънчевите очила на Кеъри паднаха на палубата, но тя дори не забеляза — толкова се бе съсредоточила в битката с рибата. Започна бързо да навива. Мъжете наблюдаваха високата й слаба амазонска фигура, силуетът й се открояваше над искрящото море.

— Прекалено е голяма за теб, Кеъри — проговори Артър. — Нека да поема аз.

— Всичко е наред, Артър. Добре съм — твърдо отвърна Кеъри.

Настъпи пауза, после Ед каза:

— Кеъри, може би е по-добре Артър да продължи.

— Ед, това си е моята риба, независимо дали ще я хвана или ще я изпусна.

— Кеъри…

— Ед, това си е моя риба! — Кордата се опъна отново и Кеъри я остави да се развива.

— Остави я да си играе, Ед. — Гласът на Артър звучеше напълно незаинтересовано.

По дяволите, каза си Ед.

Час и петнайсет минути по-късно Кеъри успя да изтегли седемдесет и шест килограмовата сива рифна акула. Акулата многократно се бе опитвала да се освободи, беше се хвърляла насам-натам, за да надхитри невидимия враг, докато най-после волята й се бе пречупила, изтощена от безмилостната битка за живот.

Скипърът, който през цялото време бе стоял зад Кеъри, съветвайки я тихо, извика на Уинстън да спре двигателя и да извади огромната риба.

Щом я извадиха, скипърът и помощникът му започнаха да я бият. После скипърът си сложи чифт стари кожени рибарски ръкавици, наведе се над нея и забоде харпуна под зловещото око на акулата. Тя се изви и започна да се мята, за да се освободи, но единственият резултат бе, че острият връх се заби още по-дълбоко в плътта й.

Не без известна трудност Уинстън и скипърът й направиха въжена примка на опашката и най-накрая я вдигнаха.

— Внимавай — предупреди скипърът. — Когато има акула на борда, дори да си мислиш, че е умряла, винаги се пази от нея, защото ако не е, като нищо ще останеш без крак.

Всички се отдръпнаха назад от огромното тъмно проблясващо туловище на възхитителното създание пред тях. Акулите заслужават уважение.

Уинстън се хвърли напред с тежък чук в ръка и силно удари акулата по муцуната, ниско между очите, където се намира мозъкът.

През целия път на връщане Кеъри остана долу в кабината, трепереща от изтощение. Дрехите й бяха мокри от пот, като че бе паднала в пълна вана. Раменете, гърбът, бедрата и стомахът я боляха, както никога досега. От болката в ръцете й се плачеше, не можеше да движи наранените си длани и китки.

Но бе победила. Тя не се бе борила само с акулата. Битката беше и с Артър. Странно, че можеше да въстане срещу Ед и Артър, но не и срещу фризьорката си или пък срещу някой нахален сервитьор.

Никой не слезе да я поздрави, освен скипъра, чиято обърната надолу глава се показа ухилена и прошепна:

— Браво на теб!

 

 

Когато останаха сами в бунгалото си до плажа, Ед се развика на изтощената Кеъри:

— Защо трябваше да привличаш вниманието върху себе си? Не разбираш ли, че агресивното ти поведение може да попречи на моето повишение? — Той сграбчи миниатюрната бутилчица с бренди от масата до леглото си и я изсипа в чаша. — Защо не можеш да си като другите съпруги и да си говориш с тях за деца и дрехи? Защо искаш да ходиш за риба, за бога?

— По същата причина, заради която и Артър ходи за риба. — Кеъри си запали цигара, а Ед обърна чашата с бренди. — Ако акулата бе захапала твоята стръв, ти щеше ли да отстъпиш въдицата си на Артър?

Ед не можеше да каже със сигурност. Той заобиколи до масичката при леглото на Кеъри и си сипа нейната бутилчица бренди в чашата.

— О, за бога! — въздъхна.

— Ед, кое е по-важно — жена ти и семейството, или компанията?

— Недей да драматизираш.

— Не драматизирам. Мисля, че не разбираш как „Нексъс“ ти изсмуква силите. Ако станеш президент, предполагам, че изобщо няма да ти виждаме очите вкъщи.

— Преувеличаваш както обикновено.

— Просто се надявам, че тази Коледа няма да е като миналата. С изключение на Бъдни вечер и Нова година ти през цялото време беше в лабораторията да работиш до ранните часове в продължение на цели шест седмици. Беше твърде уморен да правиш каквото и да било друго…

Ед се обърна с гръб към нея и впери поглед в дърветата и храстите, спретнато подкастрени като зелени пуделчета.

— Ако не знаех за хромните находища — добави ядосано Кеъри, — щях да си помисля, че имаш приятелка.

— Какво каза?

Кеъри вдигна поглед и продължи да втрива лосион в изранените си ръце.

— Казах, ако не знаех, че си открил находища на хром в Пои…

— Откъде знаеш за тях? — прошепна Ед едва.

— Когато си уморен, говориш насън.

 

 

— Това прилича на проклета погребална зала!

Артър се огледа наоколо в широката крайбрежна колиба. На всяка повърхност имаше бели лилии. С призрачна праволинейност стъблата им стърчаха от вазите, ръждивокафявите тичинки се подаваха извън обърнатите венчелистчета като миниатюрни заплашителни полилеи.

— Освен това мирише като в проклета погребална зала! — Артър вдъхна с ненавист наситената свръх сладникава миризма, която се стелеше потискащо из стаята.

Излегната на кушетката, Силвана разсеяно вдигна поглед от книгата. Артър не бе споменал улова си и тя знаеше, че е по-добре да не пита.

— Все още разпореждането е такова. Ще ги накарам да ги отнесат. — Всеки път щом Силвана се регистрираше в хотел, за апартамента й автоматично се поръчваха бели цветя за двеста долара. Дори за хотелските цветари е невъзможно да направят белите цветя да изглеждат крещящи.

Артър взе книгата от ръцете й.

— „Избирателни афинитети“. Интригуващо заглавие.

— Мисля да пийна нещо — каза Силвана. Тя отиде до бара и наля голямо уиски за Артър.

Половин час по-късно лилиите бяха изчезнали и Артър лежеше на дървен шезлонг във вътрешния двор, пресушавайки второто си огромно уиски. Остави празната чаша до себе си и каза:

— Реших да избера Чарли за приемник на длъжността ми. Той притежава рядкото качество винаги да може да притисне противника — точно каквото е нужно за управлението на международна компания.

Нарича се безскрупулност, помисли си Силвана, но каза:

— Защо не Ед?

— Мъж, който не може да контролира жена си, не може да контролира и компанията. — Артър се надяваше, че това ще стигне до Ед чрез съпругите.

— Би ли се замислил за Изабел, ако беше малко по-възрастна? — Силвана знаеше, че е по-добре да не пита направо, но преди назначението на Артър трима президенти на компанията бяха измрели за седем години и точно заради това бордът на директорите настоя Артър да посочи разумно млад приемник.

— За бога, та тя е още дете, що се отнася до изискванията на компанията — изсумтя Артър. — А и при всички случаи не бих избрал жена. Като опре яйцето до дупето, те винаги бягат от отговорност.

Силвана безмълвно влезе вътре и му наля още едно уиски.