Шърли Конран
Дивачки (20)

Двайсета глава

Същия следобед Сузи застана упорито на ръба на лагуната.

— Наистина беше акула! Ако не е било акула, значи е било кит. Беше голямо и черно и с форма на акула! Никога повече няма да вляза да плувам, никога!

— И преди ти казах, че тук няма акули — възрази Джонатан.

— Това беше акула! — настоя Сузи.

— Не се опитвам да те дразня, Сузи. Знам, сигурна си, че твоята акула е съществувала, но не е, защото ако беше така, ти вероятно нямаше да си между нас сега. — Той се обърна към Силвана и добави: — Между другото следващия път, когато някой вика, че е видял акула, не отивай да помагаш. Насочи се към брега по най-бързия начин.

— Беше акула. Трябва да е било акула! — сърдито каза Сузи.

— Ще влезем да проверим — заключи Джонатан. — Ще видиш, че за малко да се удавиш заради страх, роден от въображението ти. Вероятно си видяла нещо, но това не е било акула.

— Какво, за бога, искаш да кажеш с това?

— Когато си била дете, си се страхувала от призраци в тъмното, нали? — запита Джонатан. — Било е въображаема опасност, но въпреки това те е ужасявала. Не си се бояла да пресичаш улицата обаче, защото не си знаела колко опасно може да бъде; трябвало е да се научиш, че пресичането на улицата е опасна ситуация, а после е трябвало да се научиш как да се справяш с нея. Сега всички вие трябва да се научите на същото на този остров.

— Уча се бързо — сопна се Сузи.

Силвана и Пати навлязоха във водата. Джонатан бе още твърде слаб да преплува повече от няколко метра, така че остана на плажа да ги гледа. Двете жени носеха водолазни маски, плавници и колани с ножове.

— Тук някъде беше — каза Силвана на Пати, когато достигнаха в средата на лагуната, и нервно започнаха да ритат с крака във водата.

Те се спуснаха надолу в странния лазурен свят, където риби със сребърни и черни ивици, яркозелени и сини риби плуваха спокойно около тях, сякаш не забелязваха двете жени, но когато някоя от жените докоснеше риба, рибата незабавно се обръщаше и стрелкаше надалеч, а след нея и останалите.

Пати безмълвно вдигна показалец нагоре. Двете жени изплуваха на повърхността.

— Долу наистина има нещо — каза Силвана. — И определено изглежда като огромна разлагаща се акула. Да се спуснем пак.

Този път разпознаха покрит с ракообразни животни и полуръждясал самолет. Когато отново изплуваха, Пати предположи, че е катастрофирал по време на войната.

— Как мислиш, дали е бил от нашите самолети или от японските?

— Няма значение. Ти мислиш ли, че в него има нещо, което може да ни е от полза? Нещо, което да не е изгнило или ръждясало. Може би аптечка за първа помощ със запечатани шишета с антисептични препарати?

— Да идем да видим.

Не откриха нищо. Силвана реши да се спусне още веднъж, за да вземе доказателство, което да убеди Сузи, че не е видяла акула. След няколко секунди Пати я последва. Спускаше се бързо с помощта на плавниците.

Някъде под себе си видя Силвана да се бори с нещо увито около врата й. Сърцето на Пати подскочи: водна змия! Сигурно някоя се е настанила във вътрешността на самолета. Трябваше да се сетят за това. Пати извади ножа си.

Силвана определено се бе оплела в нещо, ръцете й се движеха много странно — някак зад гърба. Възможно ли бе нещо да я е хванало за косата?

После Пати видя, че сутиенът на Силвана се бе закачил в една от стърчащите черни извити железа около входа на самолета, откъдето бе искала да се вмъкне Силвана. Пати бързо преряза сутиена с ножа си. Въздухът й почти се бе свършил и тя се стрелна нагоре — единствената й мисъл бе да стигне до повърхността, преди дробовете й да се пръснат.

Зад нея изскочи и Силвана. Когато двете жени успяха да си поемат дъх, Силвана обясни:

— Изпуснах си ножа в дупката, затова исках да вляза там.

— Най-после и ти си без горнище като всички — каза Пати.

 

 

Сряда, 19 декември 1984 г.

Ситуацията, при която Силвана бе на косъм от смъртта, бе променила отношението на всички в групата — сега те разбираха, че могат наистина да умрат там, и то случайно. На следващата сутрин вече възстановилият се Джонатан започна да учи жените на всичко, което знаеше, и то колкото можеше по-бързо. Докато практикуваха самозащита и умения да се справят в джунглата, никой не се оплакваше, защото всяка от жените разбираше, че я учат как да оцелее сама.

Освен това Джонатан ги научи как да запомнят откъде са минали. Когато пътеката стигаше до повече разклонения, винаги тръгваха по най-утъпканото продължение. Когато две пътеки се пресичаха, те пречупваха един клон, за да отбележат от коя идват, за да могат да я открият на връщане.

Храната бе придобила най-голямо значение за живота им, защото бяха лишени от други удоволствия. Но търсенето на корени и плодове, ловуването и риболовът изглеждаха безкрайни. Всички бяха изненадани колко много време им отнемаше да намират храна за шест души всеки ден, ден след ден.

Всяка непозната, потенциално ядивна храна се даваше първо на Синатра и независимо колко апетитна изглеждаше, никога не я опитваха преди следващата сутрин.

 

 

Четири дни преди Коледа Сузи се довлече в лагера, стискайки кафеникав объл плод с големина приблизително колкото главата й, покрит със зеленикави бодли.

— Бога ми — възкликна Джонатан. — Синатра ще полудее. Намерила си дуриан. Малко е рано, обикновено започват да излизат след Коледа.

— Какво е дуриан и как се разрязва?

— Страхотен деликатес в тази част на света. Нарича се „младоженчески плод“ и се сервира на брачни гощавки. — Той погледна Сузи по особен начин. — Като го помиришеш, ще разбереш защо.

Той заби ножа си в земята да го почисти, после отряза парче от дуриана. Под зеленикавата бодлива кора се откри мек плод с кремав цвят.

Сузи надуши познат аромат и се ухили.

— Ами то мирише на… интимни части.

— Точно така — кимна Джонатан. — Местните жени казват: не се жени за мъж, който не обича миризмата на дуриан.

— Какво е на вкус?

— Превъзходно, като хубав и плътен крем карамел, най-хубавото нещо, което някога си яла в живота си. Довечера отиваме на лов. Ще се опитам да хвана нещо специално да хапнем с дуриана.

Щом се стъмни, Кеъри и Джонатан излязоха на лов за жаби. Намираха ги по крякането, осветяваха ги с фенера и докато са още хипнотизирани от светлината, ги удряха с тежки пръчки, за да ги убият.

Като се върнаха в лагера, Кеъри триумфално изпразни чантата с умрели жаби до огъня.

На Ани и се повдигна и тя бързо се обърна настрани.

— А във френски ресторант ги ядеш — възмутена реагира Кеъри, — защо не и тук? Ела и ни помогни да ги одерем или няма да получиш вечеря.

На следващата сутрин, когато Пати търсеше ново отходно място, се случи нещо, което според Сузи бе „страхотно вълнуващо преживяване“.

На една пътека в джунглата Пати забеляза пред себе си, както отначало й се стори, навита купчина жълто-кафяви и черни листа. Внезапно осъзнала какво е, тя хвърли камък по него. Змията мързеливо се разви.

Пати бе извадила объл камък от торбичката, която висеше на колана й. Веднага щом видя главата на змията, тя се прицели в нея с прашката. Змията остана неподвижна.

Пати не посмя да се приближи до нея, а стоеше като хипнотизирана от отвращение. Тя изтича обратно при Джонатан като пускаше камъчета по пътеката, докато тичаше през гората — също както в приказката за Хензел и Гретел.

Джонатан грабна мачетето си и двамата побързаха да се върнат, следвайки камъчетата до змията. Пати очакваше да е изчезнала.

Джонатан внимателно се приближи и бързо замахна с мачетето си. Откъснатата глава на змията подскочи във въздуха.

— Имала си късмет, че си я убила с един изстрел — каза Джонатан. — Питон. Не много голям.

— Не много голям! Та той е два метра и половина!

— Питонът може да достигне до девет метра. — Джонатан преметна мъртвата змия през рамо и я отнесе в лагера.

Когато видя неподвижната лъскава змия, лицето на Силвана се смръзна.

— Надявам се не очакваш да сготвя това?

— Ще ти покажа как — Джонатан бе извънредно радостен. — Довечера ще ядем змийски пържоли за вечеря! Има вкус горе-долу като свинското месо. Много вкусно.

Той показа на Силвана как да одере змията.

— По всичко личи, че ще имаш нов колан, Пати.

Пати изглеждаше доволна.

— Три колана, а може би четири.

— А защо не само един със съответни обувки и чанта от същата кожа? — предложи намръщено Силвана.

 

 

Единствено Силвана не изглеждаше измършавяла. Кожата на другите жени бе отпусната, под нея личаха сухожилията. Силвана бе отслабнала навсякъде, с изключение на гърдите, фигурата й не бе изглеждала толкова добре от времето, когато бе прекарала един месец на Златните врата.

Всички жени сега имаха инфектирани гнойни рани по ръцете и краката. Бяха бълхясали и въшлясали. Бяха много по-слаби физически в сравнение с времето, когато строяха саловете — не можеха да носят тежки предмети, движеха се по-бавно и в стъпките им нямаше живец.

 

 

Понеделник, 24 декември 1984 г.

Пати вървеше след Джонатан през джунглата и си мислеше, че никога не си е представяла такава коледна вечер. Тя се разконцентрира за миг, после твърдо отхвърли мисълта за Питсбърг от съзнанието си.

Бяха излезли, защото Джонатан твърдо бе решил да намери нещо по-добро от печен плъх за коледната трапеза.

Пати държеше пръчката и ножа си в ръце; вдигна нос и подуши, но макар обонянието й да се бе развило по време на престоя в джунглата, не можа да разбере какво точно е усетил Джонатан.

Бавно и тихо Джонатан се придвижи надясно. Заобикаляше животното, обръщайки се срещу лекия вятър, задухал от морето. Животното вероятно ядеше; Пати не можеше да го види. Може би бе диво прасе.

Джонатан тръгна напред.

Пати остана на място, за да може, ако прасето се уплаши и се втурне към нея, с малко късмет да го върне по посока на Джонатан.

След няколко минути за свой ужас Пати чу, че някой върви от лявата й страна — някой, обут с ботуши и който никак не си даваше труд да върви тихо.

Отстъпи крачка встрани, за да се скрие зад едно сандалово дърво и застина. Пред очите й се показа тъмнокож униформен войник, сам.

Пати изчака. Ако имаше някой с него, щеше да върви по петите му. Тя преброи трийсет секунди, после тръгна паралелно с войника до пътеката. Докато се движеше, скрита от храстите, през изострения й ум минаха няколко възможности. Дали Джонатан бе напред по пътеката? Дали се бе скрил? Където и да беше, щеше да е съсредоточен в проклетото прасе, нямаше да мисли за безопасността си — това бе нейна работа. Ако този пъргав и злобен на вид дребосък видеше Джонатан, дали щеше да иска да го нарани? Дали щеше да се опита да го плени? Дали?…

Пати успя да си отговори, когато видя как войникът спря внезапно, хвърли бърз поглед зад себе си, а после и от двете си страни. Успокоен, вдигна пушката.

Тя извади ножа от колана си с пълното съзнание, че разполага само със секунди, за да действа. Когато стъпи на пътеката, се намираше на по-малко от три метра от него.

Войникът наклони глава към дясното си рамо и я облегна върху пушката. Примижа, за да се прицели през мерника, а единствената мисъл на Пати бе: „Той има пушка и не бърза да стреля, значи вероятно иска да застреля Джонатан в гръб.“

Трябваше ли просто да му отклони вниманието или да хване ножа за дръжката и да го метне към гърба му? Но той носеше раница. Както и да е, ами ако не улучи?

Пати не помисли нито за опасността, нито за последствията. Това бе учебна ситуация номер осем. Едно, две, удар! Стиснала ножа в лявата ръка, тя скочи върху гърба на мъжа и замахна.

Удари го във врата, от раната шурна кръв и намокри ръката й. Мъжът извика, едва успял да си поеме въздух, препъна се, изпусна пушката и се свлече върху нея. Обхваната от ужас, Пати го удари отново и отново с ножа.

Чул шум, Джонатан се върна по пътеката. Пати лежеше просната върху неподвижна, облечена в униформа от каки фигура, а по пътеката се лееше кръв. Джонатан бързо ритна настрани пушката на мъжа и грубо издърпа Пати от него. Обърна мъжа и преряза гърлото му. После, стиснал своята М-16 в ръка, застана на пътеката, обръщайки глава ту наляво ту надясно, за да чуе някакво движение.

— Добре ли си, Пати? — прошепна дрезгаво най-накрая.

— Мисля, че да — отвърна Пати и се изправи с мъка. Цялата бе в кръв. Дори от миглите й капеше.

В джунглата нищо не помръдваше; Джонатан извади ножа на Пати от тялото на мъжа, избърса го сръчно в тревата и й го подаде.

— Мисля, че е бил сам — прошепна. — Хайде да му свалим раницата, да го завлечем встрани от пътеката и да го погребем. Хвани го за единия крак, а аз за другия. После ще се върнем да разчистим пътеката.

Пати не помръдна, беше се втренчила в мъжа. Мислеше си, че току-що е убила човешко същество. Беше ужасена и отвратена.

Джонатан също погледна тялото. Докосна рамото на Пати и прошепна:

— Ботуши!

Завлякоха тялото в джунглата. После разчистиха пътеката, макар Джонатан да знаеше, че всеки местен за десет секунди може да разбере, че на това място току-що е бил убит човек.

Съблякоха го и го бутнаха в гъстата ниска растителност, като го покриха с изгнили листа.

Джонатан погледна Пати замислено.

— Докато си стоим в Златния триъгълник, ще сме сравнително защитени от местните. Ако от морето дойдат терористи, ще имаме време да се скрием в пещерата. Но ако дойдат по суша от Парадайз Бей, ще трябва да преминем през моста Бурма. Така че ще ви покажа как да го съборите — няма да отнеме повече от трийсет секунди. Няма да го правим, освен ако не се налага спешно, освен ако не сметнем, че са дошли умишлено да ни търсят, защото веднъж направим ли го, те ще знаят със сигурност, че сме тук.