Шърли Конран
Дивачки (22)

Двайсет и втора глава

Вместо да се ужаси, че е убила войника, Пати само каза:

— Не беше толкова лошо, колкото когато убихме козлето — и отказа да говори повече за това.

— Никога не съм мислила, че тази префърцунена страхливка може да го направи — каза Кеъри на Ани, докато събираха дърва за огъня. — Това не е страхливото капризно същество, което си спомням от Питсбърг.

— Не беше чак такава — възрази Ани.

— Винаги правеше от мухата слон — напомни й Кеъри.

— Само понякога — настоя Ани.

— Винаги си намираше причина да не помогне на някого — сопна се Кеъри. — Все беше заета!

Купчината дърва, която Ани носеше, започна да се разпада.

— Ако завържем през средата дървата с лико — каза Кеъри, — можеш да го преметнеш през рамо и да носиш два товара, а не един. Дай да ти покажа.

Докато завързваше дървата, Кеъри отново заговори:

— А какво ще кажеш за разликата у Силвана? В доброто старо време не си помръдваше пръста.

— Лагерът далеч не би бил толкова удобен, ако не беше Силвана — съгласи се Ани.

— Помниш ли какъв сноб беше тя? Сега именно тя слугува и наистина готви добре. — Кеъри се изправи и преметна ликото с дървата през рамото на Ани.

— Може би всички винаги сме били по-сурови и по-умни, отколкото сме си мислили.

Четвъртък, 27 декември 1984 г.

Кеъри отбираше парчета студени скариди от костенурчената черупка и ги даваше на Сузи, която се усмихваше щастливо.

— Все Сузи получава най-хубавото — оплака се Пати.

— Млъкни, Пати — каза Кеъри, — или ще ти ударя един хубав шамар, какъвто напълно заслужаваш, задето се отнасяш така с нея.

Силвана и Ани се спогледаха и решиха да не се намесват.

Пати зяпна Кеъри и не каза нищо.

Силвана гледаше кадифеното черно нощно небе. Светлината на звездите бе далеч по-силна, а звездите далеч по-големи отколкото на запад. Когато погледнеше нагоре, обгърната от нощта, се чувстваше спокойна. Често се събуждаше в три часа сутринта, изпълзяваше нагоре по скалите и очакваше зората, като гледаше как небето първо просветлява в светлорозово, а после, когато слънцето изникнеше от хоризонта, ставаше огнено.

Силвана никога не се бе чувствала като у дома си в Питсбърг, но сега се чувстваше така в Пои. Усещаше се като част от това място. Тук й бе спокойно. Силвана взе решение: няма да го напусне.

— Няма да напуснеш Пои! — бяха възкликнали останалите същата вечер. Клечаха около огъня и чакаха да изгрее луната.

— Няма да напусна Тихия океан — поправи ги тя. — Ще се върна на Фиджи и ще се опитам да направя нещо полезно. Когато преди две години бяхме на риба там, аз паднах и си изкълчих глезена. Докато не си тръгнахме, медицинската сестра на района ме посещаваше всеки ден в хотела. Тази сестра поддържаше връзка с всички бебета, които бе изродила. Наблюдаваше ги как растат. Помня, че тогава си мислех колко прекрасно е да прекараш живота си, като помагаш на хората и те да имат нужда от теб наистина. Така че снощи реших — щом се върнем, ще отлетя за Фиджи, ще намеря тази сестра и ще видя дали мога да направя нещо, за да й помогна. Тя ще знае от какво има нужда. Може да построя малка болница за деца.

— А Лоренца? — възкликна Ани.

— Лоренца е омъжена жена, тя вече не е малкото ми бебе.

Вторник, 26 февруари 1985 г.

Дъждът спря толкова внезапно, колкото бе и започнал. Слънцето грееше по цял ден.

— Значи дъждовният сезон свърши два дни по-рано — каза Джонатан. — Ще изчакаме още два дни, за да сме сигурни, а на първи март ще пуснем сала, един час преди прилива, в десет часа същата вечер.

Петък, 1 март 1985 г.

Часовете течаха много бавно до падането на нощта. Скрит под дърветата на върха на склона, деветметровият бамбуков сал чакаше, готов да бъде спуснат по дългите дървета надолу по скалата.

Те отново бяха опаковали принадлежностите си в чантите, прикрепени към коланите. Отново бяха наострили рибарските си ножове, бяха напълнили бамбуковите съдове с вода, бяха проверили съдовете със запаси от сушена риба, бяха натрупали плодове и кокосови орехи в изплетените от лико торби и спретнато бяха опаковали всичките си провизии в първата колиба.

От спускането на здрача стояха с изострени от внимателното очакване сетива, наблюдавайки всичко наоколо. Никой не чуваше симфонията на нощта.

В девет часа Джонатан тихо каза:

— Добре, да вървим. Качи се на дървото, Сузи. Останалите пренесете провизиите на плажа.

В десет часа жените заеха местата си за отплаване. Сузи бе на дървото, около което бе овързано въжето; Кеъри бе под нея, готова да развива въжето бавно. Въжето на Пати бе омотано около един евкалипт наблизо.

Ани стоеше на скалата и пазеше Кеъри; Силвана даваше сигнали на Пати.

Джонатан провери дърветата под сала, после прошепна:

— Добре, готови да започнем.

С много усилия и подавани един на друг знаци най-после успяха да спуснат сала във водата.

Долу на плажа Джонатан чу вик и видя как Ани изчезва. „Нападат ни!“ — помисли си. После, скован от изненада, видя как салът лети към водопада, отблъсква се от скалите в басейна и полита във въздуха към него.

„Ако не направя нещо, тя ще се размаже на тези скали“ — каза си той. Точно тогава един от ъглите на сала го удари в главата близо до слепоочието. Силата на удара го събори назад и главата му се удари в камък, а черепът му се разби. Умря моментално.

Кеъри се хвърли от скалите с опасна бързина, последвана от Сузи. Под тях салът се разби във водата и течението на водопада го повлече към черната лагуна. Изподраскана и кървяща, Кеъри достигна пясъка на плажа, притича и се хвърли в морето, решена да си върне сала — единствената им надежда да избягат — преди да е стигнал до морето. Шест въжета от лико се влачеха след него; ако можеше да се хване за едно от тях, можеше да се качи на борда. Тя тичаше по плитчините, поемаше дъх и отново се гмуркаше. Вдишай на четири, вдишай на шест… Плуваше по-бързо от когато и да било в живота си.

Когато Сузи стигна, препъвайки се до плажа, Кеъри бе на половината разстояние от сала. Той наближаваше рифа, покрит с очакващия го остър като бръснач корал.

Застанала на брега на водата, Сузи извика ужасена:

— Върни се, Кеъри! Зад рифа има акули!

Дори да успееше да се качи на сала, без греблата щеше да бъде на милостта на течението и то без вода и храна, и щеше скоро да умре.

С наведена глава, неспособна да чуе, Кеъри се насочи към сала.