Шърли Конран
Дивачки (14)

Четиринайсета глава

Неделя, 18 ноември 1984 г.

Изнурителната работа не оставяше на жените никакво време да мислят, но когато се сетеха за мъртвите си съпрузи, очите им сами се навлажняваха, сякаш се контролираха отделно от останалата част на тялото. Сълзите започваха тихо да се стичат, без ридания, винаги когато преставаха да се съсредоточават върху тежката работа.

Сега те се хранеха безмълвно и с тъга; живееха сякаш в Долината на сянката на смъртта. Не обръщаха внимание на подсмърчанията си, защото всякакъв коментар щеше да разплаче и останалите. Но нощем се отдаваха на личните си мисли и в няколкото минутки преди сънят да обхване изтощените им тела плачеха за мъжете си. В тяхното шоково състояние на откъсване от всичко и принудителен труд тези няколко минути на лична скръб бяха истински лукс.

Всяка вечер сънуваха кошмари и по изгрев-слънце бяха винаги уморени. Ани, която се събуждаше най-често нощем, смяташе, че страхът от съня е много по-лош от страховете, които берат през деня. Макар да оплакваше горчиво съпруга си, понякога тя просто не можеше да не мисли за Хари. Суеверната й половина се чудеше дали смъртта на Дюк не бе Божие наказание заради порочните й мисли. Но поне Хари бе жив. Беше му спасила живота, като го бе спряла да не идва в Пои.

Джонатан тъгуваше по различен от жените начин. Оставането му завинаги без Луиз бе повече, отколкото можеше да понесе, затова запълваше всяка свободна минута през деня с работа. В нещастието и нуждата си те бяха толкова нежни и уязвими, че той разви някаква защитна суровост спрямо тях, отнасяйки се с презрение към слабоволното им подчинение на заповедите му. Гледаше нежните им ръце и знаеше, че никога повече няма да почувства върху себе си силните тъмни ръце на Луиз. Страхуваше се, че ще забрави как е изглеждала, какво усещане му е причинявала, как е ухаела. Понякога това го правеше жесток към жените, защото те бяха живи.

Съмна се. Един златен лъч проблесна между лавандуловото небе и морето. Постепенно, с изгряването на кърваво оранжевото слънце, златистата светлина надделя над мъглявото синьо. През нощта бе паднала обилна роса и върховете на дърветата проблясваха под първите слънчеви лъчи; на фона на тъмното зелено на дърветата имаше искрящо розови, нежно жълти и кремави цветя. Песента на райските птички се издигаше над тях, а папратта долу прошумоляваше, разклатена от лекия бриз.

Ани бавно отвори залепналите от съня клепачи. Нещо помръдна до бедрото й. Тя протегна ръка в просъница да се почеше и докосна меката кожа на животинче. То силно я ухапа по пръста.

Ани изпищя и секунди по-късно Пати бе до нея с нож в ръка, а Джонатан, вече на крака, бе посегнал към пушката си.

— Беше само плъх — засмя се той.

— Но той беше черен — възкликна Ани — и поне трийсет сантиметра дълъг. Помислих, че е котка.

— Тук плъховете са големи като котки. А някои дори по-големи. Мислех, че ще си имаме проблеми с тях в пещерата. И сега не мога да си обясня как стана така, че не видяхме никакви плъхове там. Внимавай с ухапаното. Намажи го с антисептичен крем.

Когато жените насядаха да си изядат закуската, Джонатан им каза:

— Вие не сте свикнали с природата, затова се боите от нея. Определено мога да кажа, че бих живял по-добре, ако липсваха някои досадни същества, като например комарите, мравките и пясъчните мухи. Но ако престанете да се боите от паяци и други подобни, животът ви ще стане далеч по-лесен. Вие вече не сте на гости. Сега сте част от обстановката. Всяка сутрин след закуска ще започна да ви уча на някои неща.

— Какви неща? — запита Сузи.

— Да се катерите по въже, по дърво, да стреляте с пушка и с прашка. Такива.

— Но защо всички трябва да се учим? — запротестира Силвана. — От мен се иска само да готвя.

— Не се знае какво може да ви потрябва. — Не бе нужно да им обяснява, че готвачът може да се окаже единственият оцелял.

През последвалия един час нещата не вървяха много гладко. С огромни усилия Ани си бе изкопала отходна дупка с черупка от кокосов орех, но тя се срина, преди да бе успяла да я използва, и Ани избухна в сълзи.

Влачейки крака едва-едва на връщане от водопада, Сузи се спъна в някакъв клон и разля пълната кофа с вода точно пред лагера. Всичката вода се изсипа; Сузи ядосано изруга.

Силвана пък изпусна секирата, докато сечеше клони за огъня и за малко щеше да си отреже крака от глезена. Погледна с отвращение изпочупените си нокти и захвърли секирата на земята.

— Вдигни я и не я използвай повече — каза Джонатан зад нея. — Искам да запазя секирата, за да можем да я използваме за сала.

Силвана му хвърли най-властния си поглед, но после въздъхна и послушно вдигна секирата.

По-късно същата сутрин Кеъри си раздра палеца на рибарска кука, което си беше сериозно нараняване, защото в тропиците всяка драскотина може да доведе до инфекция, а ръцете й и без това бяха вече много изранени. Тя изруга, изсмука раната и изплю кръвта.

— Какво ще правим, като ни се свърши антисептичния крем? — разтревожена запита Ани.

— Ще използваме преварена морска вода за дезинфекция — отвърна Джонатан.

Когато лагерът бе малко или много подреден, те си направиха десетминутна почивка. Джонатан огледа обезсърчените лица и каза:

— Не бъдете прекалено сурови към себе си, справяте се добре. Всички вече видяхте, че можете да направите много повече, отколкото сте си мислили. Сега ще започнем сала. Ще го построим тук, между лагера и водопада.

— Защо не на плажа? — Пати изглеждаше много озадачена.

— Прекалено е рисковано. Всяка минаваща лодка може да забележи или нас, или сала.

— Колко голям ще бъде? — практично запита Кеъри.

— Два и осемдесет на три и десет — отговори Джонатан.

— Но това е огромна площ! — възкликна Пати. — Убедена съм, че нямаме нужда от толкова огромен сал само за да преплуваме седемдесет мили.

— Само за да преплуваме седемдесет мили! — извика Сузи. — Седемдесет мили ми се струват като безкрайност!

— Това е точният размер на сал за шест човека — твърдо каза Джонатан. — Ако е прекалено голям, ще се разцепи на големите вълни, ако е прекалено малък, ще изпопадаме от него. Салът се извърта, накланя и люлее в четири различни посоки при всяка вълна. Нямате представа накъде ще се наклони в следващия момент; ъглите спрямо водната повърхност се променят всяка секунда.

— Саловете за гмуркане са квадратни, три на три, и на мен ми е ставало лошо върху тях — намръщено каза Силвана.

— Освен това ще се наложи да спите на сала — продължи Джонатан. — Ще си носим храна, вода и екипировка. Пътуването не би трябвало да ни отнеме повече от три дни, но не можем да разчитаме със сигурност. А в морето, ако направиш и една грешка, си загубен. То няма милост.

— Как ще направим сала? — попита Кеъри.

— Ще насечем палмови дървета, ще ги направим на трупи и ще свържем трупите с лико. Не, по-добре да използваме стеблата на пълзящи растения — те са по-тънки, но не се цепят. Ще ги сплетем, за да ги заздравим. Трупите ще трябва да бъдат здраво свързани, като турникет — това ще ни отнеме най-много време. Ще ги свържем на различни места, така ще станат по-здрави. После ще запълним цепнатините с дамит.

— С какво? — запитаха те.

— Вещество, което пречи на цепнатини и кухини да се разширяват и ще направи сала водоустойчив. В джунглата има много растителна смола, сок от някои дървета, който се нарича дамит. Много лесно се намира — черно вещество, което стои на бучки в основата на дърветата. Може да се използва и като лепило. Ако ви трябва лепило, разбивате го на гранули и го стопявате на пряк огън. Местните го използват за покритие на дъната на канутата.

— От твоите уста излиза, че джунглата си е като железарски магазин — вметна Сузи.

— По-евтино е от железарски магазин — отвърна Джонатан.

— Сигурен ли си, че тези „въжета“ ще бъдат достатъчно здрави? — разтревожена запита Ани.

— Като ги съберем, ще трябва да ги проверим дали не са загнили или протъркани.

— А във водата дали ще са здрави? — продължи Ани.

— Ще ги намажем с кокосово масло. Това трябва да ги направи по-здрави и гъвкави.

— На кой щанд се продава кокосово масло? — запита Сузи.

— Нагряваш кокосова ядка и получаваш кокосово масло. Можем да го правим вечер на лагерния огън.

— И ще разчитаме само на течението да насочва сала ни? — нервно се обади Пати.

— Отчасти. Но ще си имаме и бамбукови гребла.

Последва мъчителна тишина.

— Сигурен ли си, че не можем да си купим лодка? — загрижено запита Пати.

— Можем и направо да се предадем.

— Няма ли да се движим по-бързо, ако си имаме платно? — сети се Кеъри.

— И аз бих искал платно, но не знам как да направя мачта, която да стои изправена.

— Ти си моряк! — сърдито му се тросна Сузи. — Защо не знаеш как се прави мачта?

— Ти можеш да караш кола, нали — каза Джонатан. — Но можеш ли да поправиш една кола? Да не говорим да направиш. Преди да си купя „Луиз“ съм плавал само с кораби цистерни. Управлявал съм и лодки, но никога преди не съм правил.

— Сигурен ли си, че ще стане? — настоя Пати.

— Има само един начин да разберем.

 

 

Вторник, 20 ноември 1984 г.

В края на първата седмица заедно жените се чувстваха по-малко беззащитни и по-малко уплашени.

Дните бяха приятни само през първия час след разсъмване — тогава от морето подухваше лек ветрец, не беше толкова влажно и слънцето още не напичаше силно.

За кратко време установиха работно ежедневие: закуска, измиване, проверка на ходилата, а след това Ани сменяше превръзката на ръцете на Кеъри. После имаха един час урок по оцеляване. Работеха до обед. След като се нахранеха, лягаха задъхани на земята, докато отслабне зверската горещина и можеха да продължат да работят, без да припаднат.

Всеки ден Джонатан ги учеше да ловят риба. Беше много важно всяка да може да си набавя храна, независимо от останалите.

Жените все още се бояха от акулите, макар Джонатан да повтаряше, че обикновено в тропиците акулите не са много нападателни, защото има много храна за тях. А и във всички случаи не можеха да стигнат до лагуната през кораловия риф, защото бе много плитко.

— Но аз съм виждала акули в лагуната — настоя Сузи.

— Само бебета акули. Не по-дълги от метър и двайсет. Освен това, вече ви казах, че акулите не си търсят белята, те са страхливи. Обикновено можеш да ги уплашиш само като пръснеш вода срещу тях или като ги удариш с пръчка по носа. Но ако не кървите или не ритате шумно във водата, няма да ги привлечете.

— Ами Уинстън?

Джонатан замълча за малко, после каза:

— Ако се случи да ви нападнат, най-вероятно ще е баракуда; те са много агресивни копелета.

Всяка вечер Силвана бързо чистеше и вареше уловената риба. После закачаше две бамбукови блюда, пълни със студената сварена риба във ведро с вода, за да не я достигат мравките, и покриваше блюдата с парчета от риза. За закуска и обяд ядяха студена, а всяка вечер — прясно сварена гореща риба. Допълнителните количества риба биваха опушвани.

Силвана се опитваше да поддържа лагера колкото е възможно по-чист. След като сготвеше, тя изтъркваше бамбуковите си чинии с пясък, преди да ги сложи във ведрото.

На седмия ден след масовото избиване на плажа Сузи изведнъж се разкрещя, че миризмата на проклетата риба и фактът, че всичко наоколо миришело на риба, били по-зле от самото ядене на проклетото нещо през цялото време. Тя избухна в сълзи, захвърли кокосовата си черупка и избяга в джунглата.

— Върни се, глупава кучка такава! — извика след нея Джонатан.

— Друг път! — отвърна му тя през рамо.

— Това е детинско — каза Джонатан, като досдъвкваше залък риба. — И опасно. Не тръгвайте след нея. Глупава крава!

— Не е! — озъби му се Пати. — Всички се чувстваме така.

Между жените съществуваше негласно споразумение; на всички им се повръщаше от миризмата на сурова риба, от вкуса на варена риба и самата мисъл за кокосов орех. Макар че имаше и много друга храна в джунглата, Джонатан не искаше да губи време в търсене, а и не искаше да рискува някой да се разболее. Така че докато живееха на варена риба и пиеха преварена вода (той не им разрешаваше да пият много мляко от зелени кокосови орехи, понеже действаше като слабително), нямаше опасност да хванат дизентерия. Смяташе, че жените ще могат да издържат на еднообразната диета, защото през тези дни всяка минута бе от значение.

След като потича известно разстояние, Сузи се спря. Не виждаше нищо на повече от няколко метра във всички посоки. Погледна към земята, покрита с листа, после нагоре към нежните сребърни паяжини, разпрострени от дърво до дърво. Уплаши се, че е останала сама в безмълвната зелена заплаха на джунглата. Макар че като се замисли, винаги се бе чувствала сама като сега. Кеъри и Пати, тия тъпи кучки със спортни фигури, ходеха все заедно на лов, Ани и Силвана бяха почти неразделни, понеже заедно клечаха около купчината с риба или цепеха бамбук — ако им дадеш по една престилка и дървена лъжица, едва ли щяха да забележат, че изобщо са напускали Питсбърг.

Във всеки случай, изглежда никой не искаше да е със Сузи. Носенето на вода се оказа досадна и самотна работа. Сузи никога не бе и помисляла, че ще й е мъчно за самата нея само защото група жени я пренебрегват.

Да вървят по дяволите, каза си тя.

 

 

Почти час по-късно Сузи се появи ухилена от джунглата, стиснала нещо в полите си. Джонатан вече бе отишъл да сече дървета, а останалите жени тъкмо щяха да се захващат с неприятните си задължения.

— Хей, вижте какво донесох! — Сузи пъхна ръка отпред в издутината на ризата си и измъкна плод с големината на слива, тъмноморав на цвят. — Страшно са вкусни — каза тя. — Като северноамериканските сливи, само че са без костилка.

— Плодове! Прекрасно! — извика Пати. — Вече се тревожех как ще си наваксваме витамините.

— Сигурна ли си, че не са отровни? — загрижено запита Ани.

— Искрено се надявам да не са, вече изядох шест. Много са вкусни.

Жените се скупчиха около Сузи, която разкопча ризата си и изсипа плодовете. Помирисаха ги — вдъхнаха миризма, подобна на праскова. Но за разлика от прасковите плодовете бяха по-вкусни, отколкото уханни. Те лакомо натъпкаха плодовете в устите си.

— Трябва да оставим малко на Джонатан — виновно каза Ани, посягайки за трети път. — Не съм изпитвала такова силно желание за определен вид храна, откакто бях бременна с Фред; тогава ми се бяха прияли краставици.

Но когато Джонатан се върна в лагера, за да види защо Кеъри не го е последвала, от плодовете бяха останали само два. Жените гледаха извинително и леко засрамено.

— Никога не носете тропически плодове в близост до кожата си, може да получите обрив — изсумтя Джонатан.

— Не можеш ли просто да кажеш „благодаря“? — подразни се Пати.

Сузи предложи да отиде и да донесе още.

— Не, няма да ходиш — раздразнено отсече Джонатан. — Нито сте ги обелили, нито сте ги сварили. Не знаем дали са безопасни. Ако ще ядете всичко, което видите, по-добре да си хванем дегустатор. В Пои няма маймуни, затова ще хвана плъх. Ако той яде непознатата храна и оживее, значи и вие можете да я ядете и да оживеете.

Под слабата процеждаща се лунна светлина Ани едва се измъкна от колибата и се насочи за сетен път към отходните места. Там видя Сузи просната на земята — повръщаше.

— Мисля, че умирам — каза Сузи.

— И аз — на един дъх съобщи Ани и отново повърна. Смъртна болка отново сви червата й; този път нямаше сили да си вдигне гащите, камо ли да си зарови дупката. Всъщност вероятно дори не бе улучила дупката. Но кой го бе грижа?

Ани лежеше, останала без дъх, върху земната растителност, на сантиметри от собственото си повръщано — или пък беше на Сузи? — и чакаше да събере сили, за да помръдне. Смътно усещаше, че наоколо още някой пълзи и повръща. Стори й се, че е Силвана.

Червата на Ани отново се свиха, последва напън от слабините й, но тя нямаше сили дори да си помръдне краката.

Звукът от повръщане и препъване вън от колибата бе събудил Джонатан. Той си взе фенера и се отправи към тоалетните.

Под светлината на фенера Джонатан огледа жените, които пълзяха в собствените си изпражнения или лежаха отпуснати, плачеха, стенеха и повръщаха. Просната, с разперени ръце и крака, Сузи изглеждаше в безсъзнание.

Нямаше смисъл да връща бедните глупачки в колибата, за да я измърлят, каза си той. Ще събере слонски уши, за да ги почисти, веднага щом се развидели. После вероятно щеше да се наложи да ги изкъпе.

 

 

След това всички, освен Силвана плуваха голи в лагуната. Изглеждаше безсмислено да се срамуват от човека, който ги бе бърсал, мил и занесъл обратно в колибата голи.

В сряда, на двайсет и първи ноември, сутринта, след като Сузи бе донесла плодовете, Джонатан реши да отиде да поплува. Докато слизаше по пътеката, забеляза, че морето е изхвърлило някаква гума на плажа. Нямаше доказателства, но му се искаше да мисли, че това бе една от гумите, които бе сложил на двата борда на „Луиз“. Сигурен бе, че по някакъв начин може да я използва на сала, затова я занесе в лагера.

Докато вървеше към джунглата, му се стори, че чува шум от нисколетящ самолет, и се наведе да се скрие точно преди един малък сребристосин хидроплан да прелети над главата му. Бяха виждали или чували самолет вече няколко пъти, но този за първи път прелиташе току над лагера им.

За свой ужас и яд Джонатан видя как Сузи изтича нагоре до едно открито място над водопада. Подскачаше нагоре-надолу върху черните скали и махаше с ръце.

Джонатан скочи, сграбчи Сузи през кръста отзад и я издърпа под прикритието на храстите точно преди хидропланът отново да прелети над тях.

Когато я погледна, сбърчил сключените си вежди над светлите сини очи, Сузи извика от страх, защото никога не го бе виждала толкова ядосан.

— Проклета идиотка! — извика той. — Това, че самолетът е цивилен, не означава, че в него има цивилни! Виждали сме малки военни кораби в морето, а засега знаем само, че се води война. А ти… ти излизаш и им махаш, та да им кажеш точно къде сме!

— „Нексъс“ трябва да дойдат да ни търсят — избъбри в своя защита Сузи. — Знам, че Брет би направил това. „Нексъс“ вероятно ни търсят от осем дни. Бас държа, че този самолет търси точно нас. Брет можеше да е в него. — Тя избухна в сълзи. — Ти не ни каза да не махаме на самолетите, арогантно копеле такова!

— За много неща не съм ви предупредил, защото не мога да ги предвидя, но ти трябва да мислиш, преди да действаш, глупачка такава! Нашият план е да се крием докато не се махнем от острова. Няма да свършим добре, ако позволяваме подобни случайни надежди да излагат живота на всички на опасност.

— Не е нужно да правя всичко каквото кажеш — сопна му се Сузи. — Само защото другите тичат след теб с изплезени езици.

— Правят каквото им кажа, защото аз по-добре знам как да се грижа за себе си, а и знам малко повече за джунглата.

— Нещата не свършват дотук! — Сузи изимитира австралийския акцент на Джонатан. — „Това не е зле, Ани“… „Добра работа, Пати“… „И аз не бих могъл да го направя по-добре, Кеъри“… Тъпите кучки не правят нищо, без да им кажеш. Непрекъснато се стремят да получат проклетото ти одобрение.

Тя е права, помисли си Джонатан. Жените са еднакви — щом се опре до изпитания, стават като бебета. Но ако има един мъж, някакъв мъж, който да поеме цялата отговорност, те тръгват след него и правят каквото им каже, каквото и да е то.

— Това е, защото съм единственият мъж наоколо — каза той. — Опитвам се да ги окуражавам, да повдигам духа им.

— Ти си проклет надзирател на роби, а ние сме зависими от теб. На теб ти харесва, а и на тях им харесва. — Сузи се отскубна и влезе препъвайки се в колибата, разплакана от яд.

Щом влезе, Силвана кротко й каза:

— Току-що изметох пода, недей да разхвърляш отново. Джонатан каза, че най-лошото начало на деня е да настъпиш с бос крак скрит под листата скорпион.

Побесняла, Сузи я имитира:

— „Джонатан каза! Джонатан каза!“ По дяволите какво е казал Джонатан!

Сузи излезе навън, хвана шепа листа и орлова папрат, върна се и ги разпиля по пода на колибата, плачейки и тъпчейки с крака от ярост.

Джонатан промуши глава вътре.

— Тя просто е разочарована — обясни той на изумената Силвана.

— Добре, аз също. Но ако не измете колибата, няма да получи закуска. А ти чу ли самолета?

 

 

Четвъртък, 22 ноември 1984 г.

Макар да бяха все още много слаби, жените отново започнаха да работят. Строяха сала върху две гладки дървета, които щяха да им помогнат да го изтъркалят по пътеката до плажа.

Още неукрепнали, когато започнаха да свързват трупите с лико, жените откриха, че това е непоносимо тежка и изтощителна работа.

— Не мога да издържа много дълго — оплака се Кеъри.

Джонатан ритна трупите, свързани от Пати и Кеъри.

Връзките веднага се охлабиха.

— Връзвай ги по-здраво, Кеъри. Животът ти ще зависи от тях — строго каза Джонатан. — Също и моят.

— Виж какво, нямам квалификация за такава работа! — Кеъри бе раздразнителна като преуморено дете. Погледна превързаните си ръце и каза: — Никога не съм практикувала дърводелство. Просто не мога по-добре.

— Никой от нас няма квалификация за тази работа — отвърна Джонатан. — А ти можеш да я вършиш по-добре. Подпри с крака си дървото, когато опъваш ликото. Виж, пак ще ти покажа.

Проблемът при жените, помисли си той, идва от това, че не са достатъчно упорити, отказват се при първия провал. Не са устойчиви на разочарование като мъжете.

Кеъри избърса потта от бузите си и извинително каза:

— Когато бях млада, можех да правя подобни неща, но не откакто се родиха децата. Не съм толкова силна, каквато бях, а и ръцете още ме болят.

— О, преодолей тези глупости, защото иначе никога няма да се измъкнем оттук — сърдито вметна Сузи.

— Точно ти ли намери да се обадиш, Сузи — каза със строг глас Силвана, която работеше заедно със Сузи. — Ти дори не се опитваш! — Тя вдигна поглед към Джонатан, когато той се приближи, за да изпробва трупите. — Сузи само се преструва, че опъва. Погледни й ръцете, по тях няма мазоли като по моите. Освен това е толкова нехайна. Погледни само тези трупи! С просто око се вижда, че са хлабави, не е нужно да ги дръпнеш, за да разбереш.

Сузи се намръщи.

— Аз съм с около четирийсет килограма по-лека от теб, Силвана! Затова не мога да опъвам толкова силно ликото. А ръцете ти са с мазоли, защото никога не си похващала работа в живота си.

— Не можем да си позволим да бъдем нетърпеливи или нехайни — помирително каза Ани. — Нали не искаме това чудо да се разпадне във водата.

Сузи захвърли парчетата лико, които държеше.

— Да не би да намекваш…

— Аз да, ако тя не ти го намеква — извика Пати. — Наблюдавах те!

Основният съществуващ конфликт между жените бе стоял дълго време непроявен, защото като съпруги на служители в компанията от тях се очакваше да се държат добре една към друга.

— Сузи винаги претупва работата — обвини Силвана.

— Не съм с конструкция на бик, Силвана. И не ям повече от порциона си. Ти винаги крадеш храна, преди да сервираш на нас.

— Трябва да я опитвам, нали? Стеснила съм си колана с около десет сантиметра, откакто сме тук. Това нямаше да се случи, ако крадях храна. — Силвана впери поглед в нея и протегна ръце. — Виж ми ръцете! На теб ще ти хареса ли ти да изкормваш рибата?

— Предпочитам да греба насам-натам и да я хващам като Пати — заяде се Сузи. — Тя си е на риболовна ваканция тук! Колкото до амазонката Кеъри, тя върши по-бавно от мен работата по сала.

— Защото съм единствената, която работи както трябва — викна Кеъри.

Джонатан извиси глас над виковете и обвиненията:

— Трябва да се опитвате да работите като един отбор; този проклет сал е най-важното нещо в живота ни. Вие не се опитвате да го правите с любов и внимание. Вие го мразите.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „да работим като един отбор“? — запита Пати.

— Вие сте като футболисти, които не знаят кой на кого подава или пък все едно, че играете тенис на смесени двойки с партньор, когото не сте виждали никога досега.

— Прав е — каза Кеъри. — Трябва да се научим да работим заедно и да внимаваме за слабостите на другия.

Опитвайки се да въдвори мир, Ани се обади:

— Сузи не може да опъва ликото достатъчно здраво, защото не е толкова силна, но има сръчни пръсти. Възлите й са хубави. Възлите на Пати не са добри, защото е нетърпелива и това я прави нехайна, но тя е силна и може да опъва здраво. Така че може би Сузи и Пати би трябвало да работят заедно.

— Твоите възли също не са толкова добри, Ани — обади се Пати.

Спорът отново се разгоря и петте жени започнаха да викат и да се обвиняват една друга.

Отегчен, Джонатан нахлупи слънчевата си шапка, взе си пушката и навлезе в джунглата.

Те продължиха да се карат около трийсет минути след като бе заминал; всяка слабост на всяка от жените бе неумолимо извадена на показ, бяха изказани непростими думи и границите на горчилката достигнати.

Изведнъж Пати надвика гневните гласове:

— Какъв е този шум?

Настъпи тишина. Никой не помръдна. Жените напрягаха слуха си.

— Пак опънатите нерви на Пати — процеди Сузи най-накрая.

Но жените си бяха припомнили, че живееха в постоянна опасност. Ужасени, те изтичаха в лагера. Успокоени от димящия лагерен огън, продължиха да бушуват от възмущение и ненавист, но мълчаливо.

Когато гневът им започна да утихва, всяка се почувства сама и незащитена. Всяка искаше да пролее няколко самотни сълзи, защото знаеха, че не можеха да избягат от джунглата и не можеха да избягат една от друга.

Изведнъж чуха силен шум като от сблъсък. Той се приближаваше към тях, раздирайки приземната растителност.

В миг всяка от жените бе на крака.

Пати и Кеъри извадиха рибарските си ножове от коланите и се приведоха, напрегнати и в очакване. Ани хвана два големи камъка. Сузи избяга към изхода на пещерата.

Те чуха хрипливия му шепот, преди самият той да се появи от храстите; по лицето му имаше кървави драскотини.

— Бягайте към пещерата… — Джонатан шумно си пое въздух. — Терористи… по… пътеката. — Той едва говореше. Силвана бързо започна да гаси огъня. — Вземете си ножовете… Пати, води ги… Аз ще чакам тук… да ги отклоня… Тръгвайте!