Шърли Конран
Дивачки (15)

Петнайсета глава

Клекнала във влажната тъмнина на пещерата Пати прошепна нервно:

— Как мислиш, какво правеха тези терористи?

— Не знам — отвърна Джонатан. — Както ви казах, бяха двама и просто си вървяха, като че ли бяха излезли на съботна разходка. Може да са се били насочили към селото. Може пък леля им да живее в Катанга. Или пък гаджетата им са там, не знам. Но си помислих, че е по-добре да слезем тук долу.

— Добре, че отиде сам — отбеляза Кеъри.

След кратка пауза Джонатан каза:

— Не трябваше да го правя. Виждал съм ви уплашени и гладни, уморени и болни и, кълна се в Бога, досега бяхте чудесни. Може би очаквах прекалено много от вас, когато стана въпрос да строим сала.

Той знаеше, че тежката физическа работа под напрежение разкрива слабостите на човека, а понякога това е шокиращо. Макар че всеки човек ги има, малко хора познават или си признават истинските слабости. А ако не ги признаеш пред себе си, не можеш да ги победиш. Смяташе, че самопознанието е най-близко до истинската сигурност на човека.

— Без значение колко къщи или огърлици имате в Питсбърг, всичко, което имате тук, сте вие самите. Но то е напълно достатъчно, за да ни измъкне оттук.

Пати се зачуди дали това бе психология или религия, или пък следствие от прекалено четене на Дейл Карнеги.

— Е, и? — каза тя.

— Ще ни е нужна самодисциплина, за да се измъкнем. Но ако направим тоя сал както трябва, ще успеем. Може би ще изглеждаме много изпаднали, ще бъдем прекалено уморени и изподраскани, ще ни е писнало от варена риба и мравки, но ще се измъкнем, стига да запомните две неща: трябва да вярвате, че ще се измъкнем. Иначе няма да сте в състояние да опитате всичко. И второто, по-силните трябва да помагат на по-слабите. Не можем да зарязваме ранените и болните, ще им помагаме, докато групата възвърне силата си. Трябва да разберете, че никой няма да бъде оставен. Ще се движим като група със скоростта на най-бавния от нас. Всеки нетърпеливец трябва да осъзнае това сега. Особено ти, Пати. Днес Сузи се бавеше с възлите, но утре може да си ти. Няма смисъл да се самосъжаляваш или да се сърдиш, защото така ще бъде през цялото време, докато не целунем това място за сбогом.

— Не можем да построим сала, ако сме принудени да стоим тук долу — изсумтя Кеъри.

— Какво мислиш, че правеха тия туземци на пътеката? — загрижено запита Пати отново.

— Веднага щом се стъмни, ще ида да проверя — каза Джонатан. — И понеже не ми се иска да си представя какво можеше да ви се случи, ако се бяха натъкнали на вас, докато мен ме нямаше, ще имаме няколко урока по самозащита.

— Самозащита — повтори Силвана. — Но аз не бих могла… невъзможно е.

— Какво имаш предвид под „самозащита“? — плахо запита Ани.

— Прекарахте една седмица в джунглата. Налагаше ви се да убивате, за да живеете. Сега сте готови за това. Така че ще ви покажа как по няколко начина една малка жена може да убие мъж. Ще ги схванете за половин час. Лесно е.

 

 

Петък, 23 ноември 1984 г.

На следващата сутрин, след като провериха ходилата си, жените наклякаха около Джонатан. Не можеха да седнат на земята, защото мравките щяха веднага да ги полазят, и след дните, прекарани в джунглата, клякането им бе станало автоматично.

Със същия сериозен глас, с който ги бе учил да ловят риба, Джонатан каза:

— По-добре отсега да разберете, че няма време за колебание. Ако вие не го убиете, той ще ви убие. Нямате време за скрупули, нямате време да мислите, само за секунда трябва да прецените дали ситуацията е на живот и смърт и да направите това, което ще ви науча. Няма да мислите, а ще реагирате на ситуацията веднага щом я прецените. Ако не действате достатъчно бързо, ако спрете, за да се замислите, някой голям грубиян ще ви убие — и вашата приятелка, а после и групата. — Той огледа опърпания кръг около себе си, за да провери въздействието на думите си. Всички изглеждаха изплашени.

— Ами ако вземем погрешно решение и убием някой по случайност? — нервно запита Ани.

— Е, тогава ще молите за прошка за извършеното човекоубийство, но поне ще сте живи, за да го направите. Не поемайте риск, не си мислете „може и да го направя“, не обръщайте внимание колко уплашени или нервни сте в момента или че никога досега не сте го правили, защото това може да бъде последната ви мисъл. Щом попаднете в ситуация за убиване, трябва да убивате.

— Убийството е против учението на църквата. Не мисля, че бих могла да го извърша — каза категорично Силвана.

Пати изглеждаше загубила търпение.

— Ами свещениците в армията? Те подтикват хората да убиват само като ги карат да влязат в армията. Ако ще се водиш по Библията, Силвана, защо не си спомниш какво направиха с Артър? Око за око и зъб за зъб.

На Силвана й стана лошо. Джонатан забеляза, но нищо не каза, а продължи:

— Можете да убиете човек по два начина — пряко и непряко. Да натиснеш спусък или копче е лесният начин за убиване. Спусъкът или копчето по някакъв странен начин те отдалечават от действителността. Сякаш те освобождават от ужаса на онова, което правиш. — Той огледа сериозните лица около себе си. — Бутонът или спусъкът са неутрални, но когато убиваш човек със собствените си ръце, всичко става много лично. Вас са ви учили „Не убивай“, а изведнъж вие го правите.

— Но ти току-що описа ситуация, в която е морално допустимо — каза Пати.

— Обосновката е лесна — обърна се към нея Джонатан. — Самото действие не е.

— Убиването не е ли против човешките инстинкти? — запита Ани. — Сигурен ли си, че жените могат да го правят?

— Женските индивиди убиват, когато е необходимо, без колебание. Когато трябва да защитят малките си.

Те неохотно закимаха в съгласие.

— Никога няма да направя такова нещо — твърдо заяви Силвана.

— Ако е за оцеляването на групата — озъби се Сузи, — най-добре ще е да го направиш. Не си мисли, че ще си изцапам ръцете с кръв заради теб, ако и ти не си готова да поемеш същата отговорност.

— Никога! — убедено каза Силвана. — Не бих могла!

— Ако някоя от вас е прекалено чувствителна или мекушава, или припада при вида на кръв, по-добре да се пребори с тези си чувства предварително. Всички видяхте какво се случи на плажа в Парадайз Бей. Въпросът, на който трябва да си отговорите, е прост: „Ако някой мъж се опитва да ме убие, аз готова ли съм да убия него?“

— Аз ще го направя — тихо каза Пати. — Покажи ни как.

— Току-що получихте първия си урок — заключи Джонатан. — Първият урок е да разберете собствената си психологическа и морална позиция. На втория урок не искам никой, който не се чувства готов да защити себе си или групата.

Преди да започнат да работят по сала, Джонатан дръпна Силвана настрани.

— Не искам другите да знаят — каза й той, — но тази сутрин убих един плъх. Дълъг е около трийсет сантиметра. Ще се опитам да убия още няколко. Всички ще работим по-добре, ако се храним с животинско месо вместо с риба. Окачил съм плъха зад колибата. Не го пипай, преди да изстине, защото дотогава мухите няма да го оставят, а мухите пренасят чума.

Силвана имаше чувството, че ще повърне.

Джонатан видя лицето й и сърдито каза:

— Ти си готвачът, това е твоя работа. Не казвай на другите какво е. Кажи, че е заек. Трябва да го вариш трийсет минути.

— Откъде да знам какво се прави с умрял плъх?

— Ела отзад и ще ти покажа.

Когато Силвана се върна при тях на сала, Кеъри я попита:

— Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

Силвана нервно се засмя.

— Всички изглеждаме ужасно.

Кеъри кимна и се усмихна.

Двайсет и четири часа след бягството им в джунглата жените, с изключение на Сузи бяха загубили интерес към външния си вид. Сега бяха добили тен и бяха отслабнали, но ръцете и краката им бяха мръсни, под изпочупените им нокти им имаше кал, дрехите им бяха изпокъсани.

Силвана страдаше от липсата на уединение повече от другите. Беше живяла в собствената си черупка толкова години, намирайки утеха в самотата, като четеше книги или слушаше музика. Тя единствена от цялата група истински се радваше да остане сама, а това не се бе случвало откакто за последен път си взе душ в хотел „Парадайз Бей“.

Цял ден бяха работили на сала под парещата жега.

След вечеря жените се скупчиха около Джонатан за втория урок по самозащита. Силвана все още нямаше желание да се учи.

— Само си спомни, че Джонатан щеше да ме остави да умра, за да не изложи групата на опасност — предупреди я Сузи.

— Знам — нещастно каза Силвана.

— Млъкнете и двете — извика им Джонатан и започна урока си: — В общи линии онова, което трябва да правите, зависи от четири неща — дали врагът ви е изненадал или вие имате предимството на изненадата, дали ви нападат отпред или отзад, дали вие ще нападате отпред или отзад и дали една от вас е сама или сте повече.

— И какво трябва да правим? — нетърпеливо попита Сузи.

— Ако обектът ви е нащрек, опитайте се да му отвлечете вниманието. Можете да стреляте с прашка или да хвърлите камък отстрани или пред него. Ако погледне по посока на камъка, добре. Но ако е добре обучен, ще погледне в обратната посока, защото ще очаква уловка. Каквото и да направи, бързо хвърлете втори камък в посока, обратна на която гледа. И бързо го нападнете отзад… Ако в момента напада някоя от вас, хвърлете камък или нож в гърба му. Утре сутринта ще се упражняваме в хвърляне на ножове.

Като използва Пати за партньор, Джонатан им показа няколко начина за самозащита.

— Не го нападайте отпред, защото така може да използва двете си ръце и двата си крака срещу вас. Винаги се опитвайте да нападнете отзад или не си губете времето.

Той се изправи и повика Пати с ръка, после започна да показва, докато говореше.

— Забравете всякакви глупости, че може да осакатите мъжа, ако го ритнете в чатала. Той може просто да ви хване крака и да го вдигне нагоре, и вие падате по гръб. Ако вас ви нападнат и се окаже, че трябва да водите ръкопашен бой, тогава, разбира се, вдигате коляно нагоре възможно най-бързо и най-силно. После със стъпалото удряте същото място с всичката сила на крака си.

Той им показа как да нанасят удари с лакът, удари с ръка в носа и адамовата ябълка. После те се упражняваха върху Джонатан и за изненадващо кратко време осъзнаха, че връщането на удари бе много по-лесно, отколкото си бяха представяли. Дори Силвана се радваше на едно ново чувство на сила.

— Все пак не мога да разбера защо трябва да се учим да убиваме, когато много скоро ще се махнем от това проклето място — задъхано избъбри тя.

— Никога не знаеш кога може да потрябва — каза Джонатан. Не искаше да им каже, че най-вероятно ще бъдат нападнати от туземците в момента на отплаване като отмъщение за оскверняването на земята табу.

 

 

Събота, 24 ноември 1984 г.

Те завършиха сала в четири часа в събота следобед. Джонатан го огледа за последен път, но всички знаеха, че не може да открие нищо нередно в работата им. Докато той бавно обикаляше около сала, жените се споглеждаха една друга и се усмихваха.

— Добра работа, момичета — ухили се Джонатан.

Сузи извика, Силвана плесна с ръце и всички се заусмихваха, доволни от похвалата.

— Скоро ще заминем — извика Сузи.

— Сякаш не сме стояли тук единайсет дни — въздъхна Кеъри.

Джонатан огледа възбудената малка група и предложи:

— До залез-слънце има още два часа, а приливът е в полунощ. Така че ако не сте твърде уморени, можем да тръгнем днес, а не утре. Какво ще кажете?

— Да! — извикаха всички.

Изпотените и изтощени жени намериха нови сили, породени от надеждата.

Малко след полунощ, след като с огромни усилия бяха придърпали сала във водата, те седяха и чакаха приливът да ги отнесе. Никой не говореше. Времето течеше бавно и след минути те осъзнаха, че седят във водата.

— Може би трябва да станем и да му дадем шанс да заплува — каза Джонатан тревожно.

Всички слязоха от сала и застанаха във водата, а маратонките им потънаха в пясъка под вълните.

Малката група бе като омагьосана, докато гледаше как салът бавно потъва под сребърната светлина на луната.

— Проклетият сал не ще да плува! — извика Сузи.

Кеъри се обърна към Джонатан.

— Предполагам, че си проверил дали тези палмови дървета се държат на водата, Джонатан?

— Не можем да седим тук цяла нощ — каза най-накрая Джонатан. — Да се връщаме в лагера.

— Аз мога да си седя тук цяла нощ — вбесена извика Сузи. — Няма голяма разлика дали комарите и мравките ще ме изядат тук долу или там горе. А и защо пък да продължаваме да правим каквото ти ни казваш? Ти все знаеше всичко. Ти ни забърка в тая каша, мистър философ с голяма уста!

Останалите жени се разплакаха в хор, разочаровани.

Джонатан се извини няколко пъти, но болката и разочарованието им прераснаха в упреци. Най-после той избухна:

— Направих каквото можах! Ако не си бях взривил лодката, вие вероятно нямаше да сте живи. Нито една от вас нямаше представа какво да се прави. Само понеже съм единственият мъж между вас, вие очаквате да знам всичко, да поемам цялата отговорност за вас и да ме обвинявате за всяко нещо, което се обърка! — Той се изправи. — Казвам ви, писна ми да играя таткото. Една от вас ще трябва да се опита, за да видите на вас как ще ви се отрази. — Ядосано огледа разплаканите жени. — Напускам още в този миг! Смятайте се за разведени. — Обърна се и тръгна надолу по плажа.

— Може би говори сериозно. — Кеъри се изправи. — Иди след него, Пати. Той се разнежва с теб. Господ знае какво може да ни се случи без него.

— Проклета да съм ако тръгна след него! — проплака Пати. — Той ни забърка в тая каша!

Ани се изправи и хукна след Джонатан. Когато го настигна, започна да усеща депресията и унижението му, почувства, че моралната му сила и енергията му са се изпарили. Тя докосна твърдите мускули на ръката му.

— Моля те, Джонатан, не се сърди. Ние наистина оценяваме всичко, което направи. Имаме нужда от теб.

— Това е сигурно, обаче аз нямам нужда от вас — изръмжа той. — Ако не трябваше да се разправям с банда префърцунени госпожички, досега да съм стигнал брега на Куинстаун, можеше и лодка да съм си намерил. Знам, че щях да съм се махнал от това място, ако трябваше да мисля само за себе си.

— Всички го знаем — съгласи се Ани.

— Не съм искал да ме смятате за супермен. Вие сами го направихте! Никога не съм се преструвал на нещо, което не съм! Аз съм си обикновен моряк. Мислех, че всички дървета могат да се държат на водата, ти самата не мислеше ли така? Разбира се, както и всички те, иначе отдавна някой щеше да е споменал нещо.

— Те са просто разочаровани, нали разбираш.

— А аз не съм ли разочарован? Аз съм този, който, освен да работи, трябваше и да се притеснява за всичко! Обаче не седя да рева като бебе.

— Какво искаш да направим, Джонатан?

— Не се хващам отново за това. Суперменът току-що напусна. Сега е ред на някой друг. По-добре да решите коя от вас ще бъде супержена. Тогава тя ще трябва да мисли за всичко, да планира… и после нея да наритвате, ако нещо не стане както трябва.

— О, боже. Мислиш ли, че Пати?…

— Нетърпението на Пати може и в беля да ви вкара.

— Ами Кеъри?

— Съветът ми е да не възлагате всичките си надежди само на един човек и после да го обвинявате, ако нещо не е в ред, защото няма да е честно. Но, разбира се, Кеъри става. Тя е практична, ще разбере какво е. Тя може да поеме щафетата, да ходи за риба, да ви бърше носовете и всичко останало! Аз се махам!

— Ти се справи по-добре, отколкото която и да е от нас би могла, Джонатан. Всички го знаем.

Бяха стигнали в края на плажа. Без да проговорят, се обърнаха и се насочиха обратно към отдалечената и печална малка група.

— Израснах в Брисбейн — промърмори Джонатан, — тук съм само от година и половина. Разбрах туй-онуй за тоя остров, но не съм никакъв Робинзон Крузо. Не съм подвижна „Енциклопедия за момчета“, дявол да го вземе. Опитвам се да опростявам всичко, но в повечето време трябва само да… гадая.

— И отгатваше вярно, в повечето време.

Когато Ани и Джонатан се изравниха с малката група, свилите се на плажа жени скочиха и се затичаха към тях. Силвана прегърна Джонатан през врата, Кеъри прегърна Силвана и Джонатан, а Сузи подскачаше по пясъка и шепнеше:

— Извинявай, извинявай.

— Не бихме се справили без теб, Джонатан. Всички го знаем.

 

 

Неделя, 25 ноември 1984 г.

До единайсет часа сутринта вече бяха замъкнали вещите си обратно на скалите и бяха построили лагера си наново.

— Най-добре да поспим няколко часа и после да се упражняваме по самозащита — каза Ани. — Помниш ли, ти каза, че ще ни покажеш как да си служим с въже.

„Умничката малка Ани, помисли си Джонатан, колко точно знае как да ме върне начело на групата.“ Само той можеше да ги научи да убиват.

След упражненията жените започнаха да изпробват как различните видове дървета се задържат на водата. Оказа се, че бамбукът плава най-добре. Тогава решиха да опитат с бамбуковото легло на Кеъри. Довлякоха го на плажа и го пуснаха във водата. Ани бе качена върху него, за да видят дали ще може да плава с нейната тежест и дали може да се управлява добре. После Джонатан изпробва „сала“, а после и другите. Най-сетне, доволен от находката, Джонатан запита:

— Е, всички ли сте съгласни да направим новия сал от бамбук? Това решение няма да го взема сам!

Жените закимаха радостно и замъкнаха леглото на Кеъри обратно на скалата.

 

 

Понеделник, 26 ноември 1984 г.

На другата сутрин всички се събудиха на разсъмване с обновен ентусиазъм, незатъмнен от факта, че Пати се върна без риба, само с три малки рачета.

Кеъри остана да лови риба още един час, но нищо не хвана.

— Понякога — каза Джонатан — каквото и да правиш, рибата просто не кълве.

— Днес ще трябва да ядем от запасите за сала — предложи Ани. — Имахме за пет дни, но вече два дни ядохме от тях.

— Ако и утре не хванем риба — заключи Джонатан, — ще трябва да потърся заек. Хайде сега да започваме сала.

 

 

Джонатан отново изчисли шансовете. Днес бе 27 ноември. Ако завършеха сала навреме и успееха да отплават на другия ден през нощта, щяха да имат три нощи и два дни, за да минат около седемдесет мили по море преди началото на сезона на циклоните — 1 декември. Той започваше следобед и никога не закъсняваше. Знаеше, че поемат много голям риск, като излизат в открито море точно преди дъждовния сезон, но веднъж започне ли, той ще трае до март. Освен терористите и туземците, самата джунгла можеше да бъде зловещо заплашителна през дъждовните месеци. Изненадващо бе, че до този момент никой не се бе разболявал сериозно, като се изключат наранените ръце на Кеъри, ухапванията от насекоми и драскотините. Нямаше опасни инфекции например. Ани бе предупредила всички да не се чешат и всяка сутрин и вечер промиваше изранените места с преварена морска вода. Антисептичният крем отдавна бе свършил.

По-добре да подхвана работата, каза си той. Изправи се бавно и премигна от изненада. Силата му сякаш бе изтекла от краката и те трепереха.

Седна. Определено усещаше, че започва да го боли глава. Няма такова нещо като имунизация против малария и никой не бе взимал ежедневните си таблетки против малария от 13 ноември. Отнякъде много далече, или поне така му се струваше, той чу тревожния глас на Ани:

— Добре ли си, Джонатан?

Вече дори не можеше да вдигне глава, толкова бе натежала.

— Не. — Говореше трудно. — Преместете екипировката от под навеса и ме сложете там. Намери Кеъри. Искам да говоря с нея.

Силвана и Сузи бързо измъкнаха екипировката изпод брезента и я заровиха.

Пати и Кеъри подхванаха Джонатан от двете страни и го завлякоха под навеса. Положиха го върху легло от листа, които покриха с ризи. Ани полипа изгарящото му чело и се опита да отгатне температурата му — беше над трийсет и девет градуса.

„Много течности, много сол, гъста рибена супа и да го храня на малки порции.“ Това бе всичко, за което Ани можеше да се сети.

Кеъри клекна до главата на Джонатан. Той заговори бавно, пропускайки много думи, сякаш бе пиян:

— Някой трябва да бъде начело, взима решения… проверява постовия… Никакво нехайство… Ти си начело, Кеъри… давай… — Той замълча и с огромно усилие произнесе: — Довършете сала!

Кожата му бе бяла като восък и покрита с капчици пот. Той трепереше силно и изпадна в делириум.

Ани отказа да го остави и пое всички задължения в лагера, а останалите се потяха при сала. Мислеха, че ще им отнеме повече от един ден да сглобят бамбуковия сал, който бе далеч по-лесен за правене от първия.

Късно следобед, когато Ани клечеше до огъня и топеше дамит, Силвана отиде при нея.

— Джонатан трябва да хапне нещо по-хранително от пушена риба, натопена във вода. Ако Пати не може да хване риба, трябва да се опита да застреля плъх. Не ме гледай така, Ани. Често съм ви сервирала „заешко“ и ви харесваше. Джонатан ни е навигатор, не можем да се справим без него на сала, така че трябва да го запазим жив. Това е първостепенна задача.

За първи път, откакто я познаваха, Силвана говореше с властен и уверен глас. Никой не посмя да се оплаче, че са му сервирали плъшена яхния.

Въоръжени с ножове, прашки и брадва, Пати и Сузи тръгнаха да търсят плъхове. Всички бяха свикнали да виждат плъхове наоколо и да ги замерят с камъни, ако навлезеха в лагера.

Сега изведнъж плъховете бяха изчезнали.

Пати и Сузи тръгнаха към вътрешността на острова успоредно на реката с водопада, за да могат да се ориентират по ромоленето на връщане. А и вероятността да се загубят бе по-малка.

Плъховете се движат бързо. Пати би могла да намери сили да улучи едър и бавноподвижен мъж с пушката, но реши, че не е нужно да прахосват мунициите по бягащи плъхове, да не говорим, че изстрелът можеше да бъде чут. Двете жени стигнаха до извода, че най-големият им шанс да хванат плъх е като го ударят с камък и го пребият с пръчка, докато е още зашеметен. Определено не тръпнеха в очакване на изпълнението на задачата си.

Придвижваха се бавно през неподвижната и утихнала джунгла; разлагащата се растителност поглъщаше звука от стъпките им.

— Ще ми се да бяхме сигурни къде точно са границите на забранената земя — нервно каза Пати.

— От тая страна на реката до Уилям Пен сме в безопасност — успокои я Сузи. — Няма да вървим на юг, защото там не сме наясно къде е границата.

Жените бяха нарекли с имена от Питсбърг определени места в забранената земя, която наподобяваше триъгълник, оформен от реката, пътеката и плажа. Реката с водопада бе наречена Алегени, а пътеката, която тръгваше от моста Бурма, бе кръстена Уилям Пен Плейс. Харесваше им да мислят, че са в безопасност в своя Златен триъгълник.

Сузи търсеше от дясната страна, а Пати от лявата.

— Нощно време те буквално си правят конференции в лагера ни, а сега, когато ни трябват, един проклет плъх не можем да намерим — сърдито прошепна Сузи.

Тя изведнъж замръзна на място и хвана Пати за ръката.

Точно пред тях едно малко мръсносиво на цвят животно пасеше от храстите.

— Имаме късмет — прошепна Сузи. — Това е козлето от хотела. Виждаш ли му червената каишка? Как ли е преминало от тази страна на реката?

— Не мога! — Пати бе напрегната.

— Всяка вечер ловиш риба — настоя Сузи. — Каква е разликата между убиването на рибата и да убиеш това животно? Можем да ядем около трийсет пъти от тая коза, ще ни стигне за цели дни. И ще бъде по-лесно да убием него, отколкото плъх, защото е питомно… Пати, това е твоя работа, ти си нашият проклет ловец. Помисли за Джонатан!

Козлето бавно започна да се движи.

Сузи извади рибарския си нож от колана.

— Добре, кучко такава, аз ще го направя.

Пати преглътна.

— Не можем да рискуваме да го изпуснем. Ти мини отзад. Като свирна, и двете тръгваме към него. И двете трябва да се стремим към каишката и който я хване, държи здраво, докато другият го намушка.

Сузи заобиколи отзад козлето, което продължаваше тихо да пасе, преместило се едва на сантиметри от мястото, където го видяха за първи път.

Изведнъж спря да пасе и вдигна глава, като мърдаше ноздри. Видя Пати, подскочи назад и бавно се отдалечи от нея. Сузи вече бе само на половин метър от него. Хвърли се напред, впила очи в червената каишка, и посегна с две ръце към нея.

Козлето заблея, звънчето на каишката му зазвъня и Сузи изруга, когато падна на земята заедно с ужасеното животно.

— Побързай, Пати! — извика тя.

Пати вдигна един камък и го стовари върху челото на козлето. Нямаше никакъв ефект, то продължаваше да се бори.

— Пак! — извика Сузи.

На Пати й прилоша, но удари животното и чу изпращяването на кости под камъка. Козлето залитна, падна и се опита отново да се изправи.

— Бързо — задъхано заговори Сузи, — прережи му гърлото. — И тя дръпна главата на козлето назад, хванала го за ушите.

Пати го прободе от лявата страна на гърдите, в сърцето. Ужасеното животно издаде жален вик, опитвайки се да се освободи.

Постепенно виковете на козлето отслабнаха и спряха.

Пати повърна.

— Не върху козата! — извика Сузи.

— Наистина ли е мъртво, Сузи? — разтреперана попита Пати. — Сигурна ли си? Беше толкова безпомощно.

Двете жени се спогледаха. Пати бе пребледняла и още трепереше.

— Слава богу, че имаме какво да ядем — твърдо каза Сузи. — Ще се редуваме, за да го завлечем до лагера.