Шърли Конран
Дивачки (11)

Единайсета глава

Четвъртък, 15 ноември 1984 г.

— Ако местните жители не знаят за тази дупка, значи е трудно да се забележи отгоре — каза Джонатан и се изправи. Кеъри потръпна; той продължи: — Да отидем при другите и да им кажем.

Когато се приближиха до малката група изплашени жени и Джонатан чу подсмърчането и риданията им, той внезапно се спря. Изведнъж не можа да понесе факта, че жена му е мъртва. Усещаше гърдите си натежали сякаш от камъни, нямаше сили да помръдне и не можеше да погледне жените в очите. Очите му се насълзиха, а от устните му се изтръгна ридание. Искаше му се да остане сам в тишината, за да скърби.

Зад него Кеъри заплака. Джонатан се обърна и я прегърна. Те бавно тръгнаха след кръглия лъч светлина от фенера към плачещите жени.

С прехрипнал от потисканите ридания глас Джонатан каза:

— Днес можем да си спомним за тях, но от утре трябва да се опитаме да не мислим за случилото се. Трябва да отложим мъката си, докато не сме в безопасност. Иначе никога няма да се измъкнем от това място.

Жените кимнаха.

Джонатан седна върху миришещите на амоняк прилепски изпражнения, скри глава в ръцете си и заплака без задръжки.

 

 

Очите й бяха толкова подути, че Пати едва можеше да ги отвори, но ясно чуваше звука, който я бе събудил. Нещо излизаше от водата.

Ужасена, Пати се изправи. После забеляза танцуващото кръгче светлина пред нея.

— Навън ли си плувал, Джонатан? — прошепна тя.

— Да. Наоколо няма никой. — Той излезе от водата, стиснал мократа си риза в лявата ръка. — Донесох закуска: кокосови орехи.

— Никога не съм била по-гладна в живота си — прошепна Пати, като внимаваше да не събуди другите.

Джонатан бе изплувал навън, въоръжен само с мачетето. Не му се нравеше идеята да се спусне отново в проклетата тъмна дупка, но горките Пепеляшки не бяха яли кой знае какво през последните два дни. Истината е, че не бе чул нито едно оплакване.

Другите жени се размърдаха и с благодарност задъвкаха влажните кокосови орехи.

— Досега се справихме доста добре — каза им Джонатан. — Изглежда, избягахме на проклетите копелета. Имаме вода за пиене, нищо че в нея се намират по някое клонче или листо. Имаме много кокосови орехи за ядене. Имаме си и екипировка, за да можем да се погрижим за себе си. И си имаме наистина добро скривалище.

— Разбира се — каза Сузи, — но как ще ни открият хората от „Нексъс“, ако стоим тук?

— „Нексъс“ няма да дойдат да ни търсят — нежно каза Джонатан. — Всички сме загинали при избухването на „Луиз“, помниш ли? Ако искаме да се махнем от този остров, ще трябва да разчитаме на себе си. Затова смятам, че трябва да си построим сал.

— Сал? — извика Сузи.

— Да, смятам, че можем да си направим сал, достатъчно голям да ни побере всичките. Ще отплуваме някоя вечер след залез-слънце и ще се насочим към Ирайън Джая. Имам и уреди за ориентиране, макар че мога да навигирам по слънцето и звездите.

— Защо не останем тук и да се крием, докато престанат сраженията и стане безопасно да излезем? — запита Кеъри.

— От онова, което разбрах за начина им на сражаване, нашествениците могат да спечелят — отвърна Джонатан. — А личните ми впечатления относно добрите им намерения ме карат да мисля, че не бих рискувал да се покажа пред тях.

Тишината бе нарушена от Пати.

— Как ще стигнем докъдето и да е без двигател?

— От октомври северозападните ветрове започват да духат на юг. Течението също ще ни помогне — обясни той. — То минава покрай южното крайбрежие на Пои към Торес Стейт със скорост от около един възел.

— Какво е „възел“? — запита Сузи.

— Около петнайсет процента по-бързо от една миля в час. Може да стигнем и за три дни, но ще си дадем повече време, защото трябва да минем седемдесет мили.

— Три дни? — зяпна Силвана. — Върху сал?

— Това е реалистичен срок — каза Джонатан. — Алтернативата е да останем тук.

— Това не ми звучи много бързо — запротестира Пати. — Аз плувам по-бързо от една миля в час.

— Да, но не и седемдесет мили, без да спираш — отвърна Кеъри.

— Ще престанете ли вие двете да сте такива песимистки? — намеси се Ани. — Джонатан очевидно го е обмислил. За бога, нека поне го изслушаме!

— Трябва да направим сала бързо, защото иначе лошото време ще ни завари — обясни Джонатан. — Днес е петнайсети ноември; сезонът на циклоните започва от първи декември — точен като часовник — и продължава до края на февруари. Ако не се измъкнем преди Голямото наводнение, ще трябва да останем тук до другия март. Та трябва да се състезаваме с времето, така да се каже.

— Именно — каза Кеъри. — В туристическата брошура пишеше, че туристическият сезон в Пои е от април до ноември.

— Колко време ще отнеме да построим сал? — попита Сузи.

— Може би дванайсет дни, ако нямаме проблеми. Но непрекъснато се убеждавам, че където има живот, има и проблеми.

— Вероятно не може да продължи да вали в продължение на цели три дни? — обади се Сузи. — А пък дори и да вали, все ще можем да го понесем за известно време, като знаем, че ще се измъкнем от това място.

— Циклоните са нещо повече от тежък дъжд — възрази Джонатан. — Те могат да сравнят всичко със земята.

— Тогава не е безопасно да тръгнем, ако дъждът е толкова опасен — отново се обади Сузи.

— Не е безопасно нито да тръгнем, нито да останем — каза Джонатан.

— Сузи, защо просто не млъкнеш и да слушаш? — намеси се Пати.

— Защото искам да знам в какво се забърквам — сопна се Сузи. — Ти също би трябвало да се интересуваш. Как, по дяволите, можем ние да построим сал?

— Може да не е толкова трудно, колкото си мислите — каза Джонатан. — Всичко, което ни трябва са дървета, брадва и нож. В джунглата дори ще стане без въже, можем да използваме лико.

— Някога правил ли си сал? — запита Сузи.

— Не.

Сузи избухна в сълзи от яд и безсилие.

— Не можем да си направим сал. Аз дори никога не съм била на лагер. Не мога да използвам нито брадва, нито нож!

„Бас държа, че не можеш и да запалиш огън, нито пък да ловиш риба, или да уловиш птица“, помисли си Джонатан. Тези жени с дълги червени нокти очевидно бяха разглезени кучки.

— Можеш да правиш много повече, отколкото си мислиш — кратко отвърна той. — Ще ви покажа как се строи подслон, как се намира храна и как се прави сал.

Последва мрачна тишина.

— Досега се справихме добре — каза Джонатан. — Сега просто трябва да продължим по същия начин, докато се махнем от този остров. Ако искате да ви бъда водач, ще трябва да правите каквото ви кажа. Предупреждавам ви, че ще бъда като истински надзирател на роби. Режимът ще бъде работа, спане, работа, спане, варена риба и кокосови орехи, докато не излезем в морето.

Силвана избухна в сълзи от отчаяние.

— Как можем ние да правим всички тези неща? Ние не знаем как може да се оцелее в джунглата! Всички ще загинем! Как бихме могли да оцелеем, след като съпрузите ни не успяха?

„Все едно се разправям с тълпа дечурлига — помисли си Джонатан, — само дето децата обичат приключенията в джунглата.“

— Не искам да се говори за умиране — каза гласно той. — Това ви е забранено, чувате ли?

Те отново започнаха да подсмърчат в тъмнината.

— Вие решавате дали ще оцелеете или не — продължи той. — Не искам никакви сълзи, никаква апатия, никакво опяване и плач. Хората лесно се отказват от неща, които иначе са способни да направят.

— Трябва да сме на едно мнение и строго да следваме общата цел, ако искаме да се измъкнем от това място — каза Пати.

Джонатан кимна:

— Трябва да сте решени да оцелеете, решени да видите отново семействата си.

— Решени да пипнем онези копелета, които убиха съпрузите ни — тихо процеди Пати.

— Точно така — каза Кеъри. Зачуди се дали ще може да остане във фермата. Без Ед щеше да се чувства самотна, може би дори щеше да бъде опасно. Може би нямаше да си позволи да остане там.

— Аз трябва да се върна при моите момчета — твърдо заяви Ани. Знаеше, че вече са почти мъже, но за синовете си не можеше да мисли другояче, освен като за момчета, които се нуждаят от любовта и грижите й.

— Здрав разум и воля за оцеляване е всичко, което искам от вас — каза Джонатан. — Иначе нямате шанс.

Той преглътна последното парче кокосов орех и изплю една целулозна бучка.

— Не мога да помагам на никоя от вас, която падне или се мръщи, понеже има мазоли на ръцете, или пък е уморена. Ако някоя не е подготвена да работи здраво, без да се оплаква, ако някоя предпочита да продължи сама оттук нататък, сега е моментът да каже.

Никой не помръдна.

— Тогава запомнете, че сме се споразумели да няма оплаквания. Те ще почакат.

Никой не проговори.

— Веднъж свикнете ли с джунглата, обещавам ви, ще се влюбите в нея. Тук се намира всичко, от което може да имате нужда — храна, вода и зеленчуци. Ако имаме и огън, бихме могли да прекараме тук щастливо следващите десет години.

Някой отново се разрида.

— Какво трябва да правим? — запита Сузи.

— Няколко основни неща трябва да запомните — каза Джонатан. — Имаме нужда от пазач в лагера, който ще построим. Всички ще се редуваме на дежурства от по два часа, докато тръгнем. Който е на пост, взима пушката дори само за да може да предупреди другите. Имам само седемнайсет пълнителя, затова няма да я използвам за лов. Като чуем изстрел, всеки захвърля каквото и да прави в момента и тръгва към пещерата. Всички стоят колкото е възможно по-близо до лагера. Никой не може да ходи сам в джунглата или без да си вземе компас и кибрит. Ще се загубите само след петнайсет крачки.

— Защо кибрит? — запита Сузи.

— Ако се загубите или сте ранени, ще имате нужда от огън, за да се пазите от животните. На този остров няма нищо опасно, освен един особен вид диво прасе, а вероятно няма и да видите такова, защото местните ядат всичко, което се движи. Но човек никога не знае.

— Няма ли огънят да ни издаде? — запита Силвана. — Сигурно ще видят пушека.

— Не, пушекът ще се разсее, преди да е стигнал върховете на тези високи дървета. Терористите засега не знаят, че сме тук, така че нямат причина да проникват в джунглата.

— Но…

— Без повече „но“ — отсече той. — Ще изплуваме навън оттук, ще се покатерим на скалата и ще си направим лагер на върха. След като се нахраним, ще си построим убежище. После ще потърсим изхода на пещерата на повърхността и ще спуснем въже надолу. Това в общи линии е планът и ще се придържаме към него.

— Независимо какво може да се случи? — попита Кеъри.

— Естествено. Разбрал съм, че нищо в живота никога не върви точно по план.

— Ами… санитарните въпроси? — колебливо запита Силвана.

— Всички ще излизат на десет крачки от лагера, ще си изкопават дупка и след това ще я запълват с пръст. Не използвайте рибарските ножове за копаене на дупки. Ще взема няколко големи мидени черупки от плажа. — Благодарен на няколкото плахи хихикания, нетърпеливо добави: — Помнете, че най-голямата опасност в джунглата сте вие. Дивите животни няма да ви се изпречват на пътя, ако и вие не ги стряскате. Това важи и за морските змии, не само за сухоземните. — Той чу шушукания, издаващи облекчение; по време на нощния поход те се бяха страхували именно от змиите.

— В общи линии — додаде Джонатан — искам да сте сдържани, чисти и весели, независимо как се чувствате. Депресията е заразителна, тя излъчва безпокойство. Безпокойството може да прерасне в страх; страхът — в паника, и точно тогава хората губят верните измерения и започват да действат, без да мислят. Ако престанете да разсъждавате, вероятно ще погубите всички останали.

— Кой какво ще прави, когато излезем отвън? — запита Пати.

— Аз ще ловувам и ще ходя за риба — каза Джонатан. — Пати ще отговаря за убежището и пещерата. Кеъри ще бъде начело на сала, докато го строим. Силвана ще готви. Ани може да бъде медицинската ни сестра в лагера и ще се грижи за хигиената, което включва и проверка на отходните места. Сузи ще отговаря за водните запаси, защото трябва да свикне с допира до вода. Пати може да я научи да се отпуска на повърхността на водата — ще отнеме само половин час. След това Сузи трябва да се научи да плува колкото е възможно по-бързо.

Незабавно последва хор от недоволни възгласи при всички тези изисквания.

— Знам, че никога преди не сте го правили — прекъсна ги Джонатан. — Сега е времето да се научите.

Обезпокоена, Пати настоя:

— Но ако ни намерят, ако ни нападнат — какво ще правим тогава?

— Ще ви науча да убивате — тихо каза Джонатан.

 

 

Петък, 16 ноември 1984 г.

Джонатан разтърси Кеъри, за да я събуди. Бяха я оставили на пост през нощта, а тя бе заспала десет минути след останалите.

— По дяволите, всички трябва да се научите да стоите будни, когато сте на пост. Сега си вземи една въдица, нагази в морето и се опитай да хванеш малко риба. Не си сваляй обувките, за да не си одраскаш краката или да не те ухапе нещо под водата. — Той се насочи към Сузи, разбуди я и каза. — Ти си на пост. Ако заспиш, няма да вечеряш.

Когато събуди Пати, тихо каза:

— Двамата с теб имаме работа. Няма да сме в безопасност, докато не открием външния изход на пещерата. Ако някой ни преследва, никога няма да можем да изведем Сузи там долу достатъчно бързо, за да се скрием.

Пати се изправи и разтърка очи.

— Добре, добре.

След закуска от кокосови орехи Джонатан заведе всички в тъмната влажна от дъждовете гора. Райски птички с розово или тюркоазено оперение се стрелкаха високо над главите им под високия зелен навес на дърветата.

Той откъсна една червена боровинка.

— Законът на джунглата е: „Никога не яж червени плодове“, освен джинджифил, персимон^[1] или манго. — Той подмина малкия храст с червени боровинки и се спря до стрихниновото растение, чиито семена бяха смъртоносно отровни. — Никога не докосвайте ярко оцветени плодове. Избягвайте всичко, което дори слабо прилича на домат.

Откъсна мъхест зелен плод от един клон.

— Изтърквайте всичкия мъх от дребните плодове и листа. Не яжте корени, плодове или зеленчуци с горчив или стипчив вкус. Винаги пробвайте с език всичко, до което се докосвате за първи път, за да го изплюете, ако е необходимо. Не докосвайте растения, храсти или дървета с мъзга или сок по тях.

— Ами тези гъби? — Кеъри посочи една.

— Не рискувайте с нищо, което прилича на каквато и да било гъба.

— Кои растения са отровни при докосване? — запита Пати.

— Всички, от които кожата ви почервенява, сърби, изпотява се или ви излизат мехури, както навсякъде по света. Не можете да го разберете, преди да ги докоснете. Но това не може да ви убие.

След кратката лекция Джонатан и Пати тръгнаха да претърсват джунглата. Бяха изчислили, че приличащата на комин шахта изход на пещерата се пада югоизточно от лагера им, но откриха, че този район е обрасъл с вторична джунгла. Джонатан погледна гъстата плетеница от ниска растителност и каза:

— Някога тук трябва да е имало селище. Може би ако преплуваш до пещерата, Пати, и започнеш да викаш, ще мога да чуя. — После поклати глава. — Не, дори да те чуя, мисля, че ще бъде невъзможно да определя откъде идва гласът ти.

Пати се поколеба.

— Веднъж по телевизията гледах един човек как се изкачва по естествен скален отвор отдолу с въже. Ако стигна до върха, можем да завържем въжето за дърво и да го пуснем надолу.

Джонатан кимна.

— По-разумно е ти да се изкачиш отвътре. Аз мога да изплувам навън, да изкатеря скалата и да просека пътека през храстите до гласа ти. Ако аз се изкача, няма да знам накъде да започна да сека. Ти вероятно нищо няма да можеш да видиш от гъстата растителност на върха. — „Не мога да й го кажа, помисли си той, но ако аз тръгна да се изкачвам й падна, всички те ще загинат, като няма кой да се погрижи за тях.“ После добави: — Трябва да намерим изхода на пещерата, преди да си направим постоянен лагер, защото лагерът ни трябва да е близо до скривалището.

Джонатан и Пати взеха фенера и въжето, спуснаха се по скалата и се гмурнаха в пещерата. За да се предпази от прилепите, Пати уви сребърно русата си коса с бялата риза на Джонатан. Те бавно навлязоха в пещерата, докато стигнаха до бледата процеждаща се през шахтата светлина, която определяше мястото на изхода.

— Не мисли за най-лошото. Просто стигни там горе — подкани я Джонатан.

„На него му е лесно да говори толкова уверено, помисли си Пати. Той няма да рискува да падне от двайсет метра височина.“

Без да проговори, тя нави въжето през рамо.

— Ти си смело момиче. Веднъж да намерим пътя за надолу, ще бъдем в безопасност.

Тя се замисли. „Бавно, но без да спирам, ще стигна до върха.“ Сърцето й бе започнало да бие ускорено, дъх не й достигаше, така че тя си наложи да направи няколко упражнения за дишане, натискайки корема си, докато вдишваше бавно, и отпускайки го при издишване.

— Ако можеш да се изкачиш на един метър, значи можеш да се изкачиш по цялата дължина. Запомни това! — каза Джонатан.

Облечена в морскосинята си риза и с мръсните къси панталонки, овързала глава с ризата на Джонатан, Пати започна да се изкачва сантиметър по сантиметър нагоре по шахтата, като повдигаше крака последователно и оронваше част от пръстта по стените с дланите на ръцете си. Много скоро краката й започнаха да треперят, защото бяха постоянно напрегнати. За да се съсредоточи (и да не допуска въображението си да се развихря), тя започна гласно да брои. Трийсет и четири… трийсет и пет… трийсет и шест…

Съсредоточи се да дишаш дълбоко. Вдишване при изтласкване тялото нагоре, издишване при преместване на краката. Седемдесет и едно… седемдесет и две…

Копнееше да погледне нагоре, за да види колко още й остава, но не биваше да нарушава концентрацията си. Двеста и едно… двеста и две… Всеки мускул по тялото й трепереше и крещеше в знак на протест, докато тя бавно напредваше нагоре по шахтата.

Ръцете й трепереха, цялото й тяло се тресеше и от нея се стичаше пот. Беше неимоверно трудно да нормализира дишането си, вече се бе задъхала. Петстотин и едно… петстотин и две… Може би ще бъде на върха, когато стигне до хиляда в броенето. Ако не, значи ще трябва да брои до две хиляди. Проклета да е, ако не го направи, за да хване убийците на Чарли…

Краката й вече не трепереха, от време на време по тях минаваха неволни конвулсии. Изведнъж тя се ужаси при мисълта, че може да се схване. Какво беше това прещракване? Глупачка, недей сама да предизвикваш спазмите!

Всяко следващо движение на краката й ставаше по-бавно и по-кратко, всяко повдигане по-болезнено; синята й блуза вече бе съвсем разкъсана, а грубите камъни и пръст се триеха в гърба й. Тя продължаваше нагоре, нагоре…

Капки пот се стичаха в очите й, цялата трепереше. Пати бавно осъзна, че сега има повече светлина — можеше да види мръсните връзки на маратонките си. Тя проплака с по-силен глас — седемстотин и седем…

Най-лошият момент бе, когато внезапно почувства одраскване по темето и разбра, че е стигнала до растителността на върха на шахтата. Изведнъж се усъмни в способността си да се измъкне навън. Не трябва да се паникьосва, не трябва да мисли за възможното надолу, трябваше да мисли за навън. Бавно и спокойно, контролирай дишането, бавно вдишвай, бавно издишвай…

Попипа с лявата ръка, внимателно изскубна няколко корена от растенията над себе си — те веднага поддадоха. Значи правилно бе помислила, че няма да може да се измъкне, като се хване и издърпа за тях.

Приплъзна се още малко по-нагоре и повдигна краката си, които вече трепереха неконтролируемо. С двете ръце успя да разчисти малко място над главата си. Най-трудното бе, когато главата и раменете й вече бяха над растителността, а тялото все още в шахтата. Едва сега разбра колко много бе залагала на връзките на маратонките си, за да се концентрира — вече не ги виждаше.

Гледайки неотклонно в точката, където трябваше да се покажат маратонките й, Пати бавно и последователно протегна ръце над храстите. Трепереше, сякаш имаше треска. Един отронен лист попадна пред лицето й и тя го издуха, за да не допусне да се разконцентрира.

Надяваше се опипом да не е хванала муцуната на някое животно или да не попадне до мравуняк.

Земята изглеждаше стабилна. Тя уви около лявата си ръка някакво пълзящо растение. С последни сили се вдигна и се прехвърли през ръба на шахтата.

Пати започна първо да чува Джонатан, без да го вижда. Докато си викаха един на друг, тя постепенно започна да чува звука от мачетето му, докато просичаше пътека към нея. Когато най-после той отряза и последните храстови клонки, за да я достигне, Пати се сви на голите му изпотени гърди.

— Доброто ми момиче — нежно каза той, като притискаше треперещото й тяло и галеше късата й светла коса. — Скоро отново ще се почувстваш добре.

Той полуносеше, полувлачеше Пати през тесния тунел, който бе просякъл. Когато излязоха от вторичната джунгла, Джонатан я взе на ръце и нежно я занесе до езерото.

Ани внимателно свали онова, което бе останало от синята риза на Пати. Силвана проми драскотините й и ги подсуши със своята риза. Ани нежно намаза раните с антисептичен крем.

 

 

Докато гледаше, Сузи за първи път осъзна, че много скоро ще бъде зависима от тези жени, на които никога преди не се бе доверявала. Бяха казали, че ще я научат да плува, а на Сузи идеята не се хареса. Не се доверяваше на водата, също както не се доверяваше и на жените. Доверието бе нещо чуждо за природата на Сузи — тя ненавиждаше идеята за зависимост и бе мнителна като диво животно, усетило капан.

Кеъри не се бе върнала от риболов и Джонатан отиде да я търси, а останалите се съблякоха голи, за да се изкъпят в езерото, с изключение на Силвана, която остана с черното си дантелено бельо.

Когато Кеъри се присъедини към тях, Пати вече се бе съвзела достатъчно, за да й помогне да научат Сузи да се държи над водата.

— Не трябва да мърдаш, Сузи — обясни Пати. — Само се отпускаш във водата като птица, която се носи свободно в небето, с разперени ръце и крака, напълно отпусната.

Клекнала на скалите, Сузи изсумтя. Беше трудно да я убедят да влезе във водата, защото дълбочината в цялото езеро беше над ръста й. Двете плувкини ритаха с крака във водата, а Сузи висеше между тях, хванала ги за вратовете с по една ръка.

Най-накрая използваха празната пластмасова туба за вода вместо пояс и Сузи легна непохватно разперила ръце, подложила изпускащата мехури туба под корема си. Когато започна да плава сама из езерото, оградена от Пати и Кеъри, тя извика от радост при постижението си.

После дойде отвратителният момент, в който махнаха пластмасовата туба. Пати и Кеъри кръстосаха ръце под корема на Сузи, докато свикне с идеята да стои във водата.

— Опитай да потопиш лицето си във водата, за да свикнеш с усещането — каза й Пати.

Тялото на Сузи моментално се напрегна й тя вдигна глава нагоре.

— Не мога! Няма! Не можете да ме накарате!

Пати и Кеъри не казаха нищо, изчакваха. След няколко минути бунтовническият страх на Сузи утихна — вече знаеше, че всичко е наистина. Джонатан ясно й бе казал, че няма да я пусне на сала, ако не може да плува.

След половин час Сузи уверено плаваше отпусната във водата.

 

 

След плодовото блюдо — отново суров кокосов орех — Джонатан не позволи на Кеъри да изпуши една от собствените й цигари. Бяха единствените цигари, с които разполагаше малката група — ценни, защото помагаха най-бързо за разпръскването на комарите и унищожаването на пиявици. Най-смъртоносната форма на живот от животинския свят, която ги заплашваше, бяха комарите; женските на един вид комари разпространяваха малария.

— Само една цигара — примоли се Кеъри. — Моля те. Откакто влязох в колежа, пуша по два пакета на ден.

— Значи ще свършиш тези за половин ден, така че защо не се престориш, че вече са свършили? — отговори Джонатан.

— Може да намериш някакви листа, които да стават за пушене — предложи Пати. — Местните пушат някакъв местен тютюн в дългите си лули; той би трябвало да расте някъде наоколо.

— Не бих разчитал на това — кратко каза Джонатан.

Те отново поспаха в изтощителната горещина; беше прекалено горещо, за да правят нещо друго.

По-късно си направиха истинско огнище.

— В бъдеще — каза Джонатан — всичката ни вода ще се преварява и прецежда през моите чорапи, за да не остават почти невидими частици от листа, клонки и други растения.

Когато осъзна, че той говори сериозно, Сузи спря да се смее. Тя отговаряше за снабдяването на лагера с вода. Той й бе показал как да вади вода от реката с ведро, вързано с дълго лико за кръста й, за случай, че го изпусне.

— Всякаква бързотечаща вода, която минава върху пясък, ще се филтрира — обясни той, — нагоре по потока може да има селище, а където има селище, има и плъхове, а където има плъхове, има и пикня от плъхове, а тя замърсява водата.

Джонатан и Кеъри тръгнаха нагоре по потока, докато стигнаха място, където друг поток се вливаше в него. По-късно Джонатан заведе всички жени там и ги научи да ловят риба.

 

 

— Всеки, който излиза от лагера, ще носи водоустойчивия часовник на Пати — каза Джонатан.

— А може ли да носим халките си? — с копнеж запита Силвана. — Те са подарени от съпрузите ни.

Това бе емоционален момент. Джонатан кимна.

— Разбира се. Както казах, не бих искал да заменяме нищо, защото може да бъде проследено за нула време.

Пати се поинтересува докъде се простира забранената земя.

— Не по-далеч от този мост Бурма, защото явно пътеката до него се използва. Стойте колкото е възможно по-близо до лагера, така шансът да излезете от забранената земя е по-малък. И за нищо на света не се приближавайте до съседното село.

— Но защо? — настоя Сузи.

— Не е безопасно — отвърна Джонатан.

— Но защо?

— Все някога трябваше да го научите — бавно каза Джонатан. — Там живеят истински канибали. Всички, които са в рибарските селища.

Последва тишина след шока, а след това заваляха възклицания на ужас:

— Колко отвратително!

— Гадост!

— Не говориш сериозно!

— Мисля, че ще повърна!

— Сигурно се шегуваш!

Сузи зяпна.

— Но когато не исках да плувам до пещерата, ти ми каза да отида до съседното село!

— Така или иначе щеше да умреш — отговори Джонатан. — Трябваше да мисля за безопасността на групата. Местните не говорят английски, а ти не говориш пиджин, така че не би могла да им кажеш, че сме се скрили в езерото.

Отново последва тишина.

— Голяма част от острова е още съвсем примитивна — опита се да обясни Джонатан, — особено дивите оголени земи на юг, където живеят рибарите. Тук наоколо човек може да си купи здрава работоспособна жена за две брадви и едно прасе.

— Какво общо има това с канибализма? — възрази Пати.

— Животните са малко и прясното месо е рядкост. Местните гледат свине, но не ги колят, защото са признак на богатство. Използват си свинете за размяна или за разплащане на заеми. Колят ги само на специални празненства и ги ядат само мъжете, не ги хабят за жените и децата. За местните канибализмът е своего рода човешка екология, смятат, че е прахосничество да погребват или изгарят мъртвите. Когато хората от племето им умрат, те ги изяждат.

— Но ние не сме им проклетите роднини — извика Пати.

— Всеки непознат рискува да бъде взет за безстопанствено прасе.

— Трябва да ни научиш как да си служим с пушката! — заговори бързо Пати. — Веднага!

— Няма какво толкова да бързаме веднага. Ловният сезон е през юни и те обикновено нападат другите острови — в този район има почти осемстотин острова. Един бърз гребец може да гребе без почивка четирийсет и осем часа на кануто си, за да си отнесе жертвата. Но те не са свикнали на тежка работа, човешките жертви са нужни за религиозни цели и при церемонии.

— Но защо ни доведе на това място в твоята лодка? — избухна Кеъри. — Защо ни позволи да си правим пикник на канибалски плаж? Защо са построили луксозен хотел насред канибалските селища?

— Народното събрание иска да стимулира туризма, защото той осигурява лесни печалби — обясни Джонатан, — а и този остров има нужда от пари, за да навлезе в двайсети век. Единствените пясъчни плажове са от тази страна на острова.

— Не мога да си представя защо Артър го е позволил — вметна Силвана.

— Вероятно Артър не е знаел. Официално канибализмът е спрял преди години. Той е нещо, което не се дискутира, но всички знаят, че продължава по тези места, така както продължава и в Папуа, Нова Гвинея, макар населението там да е обуздано по отношение на туристите. Помните ли сина на оня милионер, дето изчезна през шейсетте? Смята се, че е свършил в казана.

 

 

На следващия ден, 17 ноември, те построиха своя дом.

Най-сериозният им проблем бяха не змиите или акулите, а климатът. Нощите изглеждаха дори по-горещи от дните; с изключение на един прохладен час преди зазоряване, не можеха да избягат от влагата, която обикновено бе над деветдесет процента. Косите им бяха вечно провиснали и мокри от пот, дрехите прогизнали и можеха да се изстискат, през повечето време им бе горещо и се чувстваха залепнали и отнесени, сякаш току-що бяха прекарали грип и са във фазата, когато независимо колко си жаден, ти е прекалено трудно да се пресегнеш за чаша вода.

И така, късно следобед Джонатан им предложи малък лукс. Отряза от една фиданка четири дължини по около четирийсет сантиметра и ги закова в разровената земя на пода на новата им колиба, оформяйки правоъгълник с размери един на два метра. Отсече няколко шестметрови бамбукови стръка, разряза всеки от тях на четири парчета и ги свърза с лико под формата на четириъгълник, който можеше да се постави върху четирите подпори.

— Легло против скорпиони — ухили се той. — Изолация от сутрешната студенина и влага на земята.

Сузи моментално се покатери на бамбуковото легло, което се огъна под тежестта й, а после веднага отскочи в първоначалното си положение като креватна пружина.

— Наистина е удобно — каза тя, като седна с кръстосани крака. — Искам такова.

И така всяка от жените си направи собствено легло — то щеше да внесе огромна разлика по отношение на удобството по време на нощите, а също и на следобедите, когато бе прекалено горещо, за да се движат. От момента, в който разполагаха с легла, духът им се вдигна.

Най-после нещо се бе подобрило.

 

 

През целия ден жените бяха работили усилено под указанията на Джонатан като ученички, които старателно правят упражнения в клас с учителя си. Още не бяха много приятелски настроени една към друга и всяка по собствен начин се стараеше да привлече вниманието на единствения мъж.

Вечерята от рачешка яхния бе сервирана в отделни черупки от кокосови орехи и те я изядоха лакомо, като използваха извити листа вместо лъжици. За първи път всички усетиха някакъв ред, ако не сигурност. Бяха впили погледи в гаснещите кехлибари на огъня, който държеше комарите надалеч, и изпитваха чувство на задоволство от нещо постигнато. Чувстваха се вече успокоени, а не подложени на жестокостта, която не разбираха.

През целия ден — докато се къпеха в езерото, докато си строиха колибата, докато ловяха риба на плажа и си играеха в джунглата — скрити очи ги наблюдаваха иззад разлистените клони на едно дърво от другата страна на водопада. По някое време следобед в един момент нежен полъх на вятъра раздалечи оперените палмови листа. В този миг клоните откриха един туземец — неподвижен, немигащ. В следващия миг листата се бяха затворили около него и нищо не можеше да се види. Неподвижният шпионин на дървото продължи да наблюдава жените със студения пресметлив поглед на змия.