Шърли Конран
Дивачки (12)

Дванайсета глава

Четвъртък, 15 ноември 1984 г.

Когато войниците приближиха, Хари и Кери бавно вдигнаха ръце. Много добре знаеха, че когато насреща ти има пет дула на автоматични пушки, не можеш да се държиш като герой от телевизионен филм. Трябва да се движиш максимално бавно, да действаш разумно и с безизразно лице. По-точно, не реагираш агресивно като ученик, особено ако само това чакат, и не правиш нищо провокиращо, което да бъде използвано като претекст, за да те застрелят.

Един от войниците пристъпи напред, закачи часовника на протегнатата ръка на Кери и го откъсна. Хари по същия начин загуби своя евтин часовник. Войниците заспориха за скъпия златен часовник на Кери — определено го предпочитаха пред този на Хари. После двамата бели мъже усетиха как нечии ръце пребъркваха джобовете на ризите и панталоните им. Войниците им взеха пистолетите, портфейлите, дребните пари и цигарите на Хари. С пушки, опрени в гърбовете им, Хари и Кери се изкачиха по стъпалата на хотела и грубо бяха избутани надясно в малката управителска канцелария.

В средата на канцеларията имаше грубо дървено бюро, затрупано с консервни кутии и празни бутилки. Зад бюрото седеше войник, върху чиято риза, покрита с петна от пот, личаха ефрейторски пагони.

Ефрейторът посочи към вдигнатите китки на затворниците и бързо заговори на непонятен за Хари език; беше очевидно, че пита какво е станало с часовниците им.

Никой не проговори.

Ефрейторът повиши глас с нараснала ярост. Подскочи, заобиколи бюрото, пъхна ръце в джобовете на двамата бели й се озъби на войниците зад себе си. Никой не му отвърна.

Вбесен, отиде до картотеката, сграбчи картонена кутия с мляко и плисна съдържанието в лицето на Кери. Изражението на лицето му не се промени, въпреки че стипчивото прокиснало мляко започна да се стича по главата и ризата му.

Действието не бе много страшно, макар че една истинска заплаха би могла да бъде по-малко зловеща, помисли си Хари, когато войниците започнаха да се смеят на унижението на Кери, поглеждайки двамата пленници с весело очакване. Хари изведнъж си помисли: „На тях им е горещо и им е писнало от всичко. Вероятно ще ни поизмъчват за разнообразие. Може би ще умрем.“

Ефрейторът пъхна лице пред лицето на Кери и изръмжа на английски:

— Защо сте тук?

— Търсим няколко важни американци, гости на хотела. — Кери запази гласа си безизразен. — Приятели са на генерал Раки.

Ефрейторът заби левия си показалец над рамото на Кери по посока на плажа.

— Всички американци са мъртви.

Без да сваля очи от лицето на Кери, той преобърна и помете всички консерви и кутии от бюрото на пода. Почти им прилоша от надигналата се миризма на застояло. После ефрейторът седна на така почистеното място и залюля крака напред-назад.

— Американци отишли на риба. Лодка избухва. Всички мъртви.

— Какво се е случило? — тихо запита Хари.

Ефрейторът се обърна към него и се озъби:

— Не говорете! И двамата сте арестувани!

Той скочи на пода, заобиколи бюрото и седна.

Изведнъж, за огромно учудване на Хари, ефрейторът стана и му козирува с всичкото дължимо уважение.

Зад Хари нечий властен глас рязко даде заповед. Хари чу как войниците влачеха крака. Ръцете го боляха силно, но не смееше да ги свали.

Последва друга заповед. Хари и Кери бяха грубо завъртяни с лице към вратата. На прага й стоеше слаб мъж, облечен в добре изгладен панталон от каки и риза с капитански нашивки на раменете.

— Говорите ли английски? — запита той с лек американски акцент, съвсем не необичаен за филипинец.

Двамата кимнаха.

— Тогава какво правите тук? Хотелът е реквизиран. Сега е казарма.

— Може ли да си свалим ръцете? — попита Хари.

— Да. Как стигнахте дотук?

— С хеликоптер. — Хари направи няколко кръгови движения с раменете; боляха го. — Ние сме бизнесмени и приятели на генерал Раки — той може да гарантира за нас. Търсим група високопоставени американци, които са били отседнали в този хотел.

— А. — Последва кратка пауза. — Той беше празен, когато ние слязохме на сушата — каза офицерът. — Лампите светеха, но нямаше никакъв персонал. — Той вдигна рамене. — Вероятно са избягали. Когато островитяните подушат неприятности, се пръскат. — След кратка пауза добави: — По-добре е да разпитате в града. Идете в главното полицейско управление при началника на полицията. Искам да се махнете оттук веднага. Хората ми са разочаровани, че нямаше никакво истинско сражение. Трудно е да ги контролира човек след битка, но пък е още по-трудно, ако изобщо не е имало битка. По-добре да дойда до пистата с вас. — Той заговори на ефрейтора бързо на испански, после рязко отметна глава към входа на хотела. — Хайде да вървим.

Когато стигнаха до началото на пистата, офицерът каза:

— Приятно пътуване. Не се връщайте. — Поколеба се, после попита: — Наистина ли сте приятели на генерал Раки?

— Да, приятели в бизнеса. От много години.

Офицерът изглеждаше леко разтревожен.

— Генералът не може да се оплаче. Всичко протече според плана.

— И аз така разбрах — отвърна Хари. — Благодаря. Да се махаме оттук, Кери.

Пилотът бе стартирал двигателя още щом ги бе видял. Секунди след като двамата мъже се качиха, хеликоптерът се вдигна във въздуха.

След като чу какво се бе случило, пилотът каза:

— Вие, хора, сте извадили късмет. Голям късмет. Дяволски късмет.

 

 

Когато тръгнаха към Куинстаун, Кери взе със себе си двама въоръжени пазачи от „Нексъс“ и един преводач.

След като осъзна, че делегацията на „Нексъс“ наистина бе изчезнала, първата реакция на Кери бе неописуем ужас, набързо последван от гузното облекчение, че Хари, шефът му, е присъствал на неприятната сцена, така че той самият няма да носи отговорност. Тази мисъл бе последвана от остро безпокойство — защо трябваше да се случи точно в неговия район?

Чувствата трябваше да почакат. Двамата с Хари бяха потиснали гнева и мъката си. И двамата разбираха, че само бързата мисъл, последвана от бързи действия, може да проследи съдбата на изчезналите им приятели.

— Чух, че използват Националния хотел за временен военен щаб — каза Кери и кимна към една четириетажна бетонна сграда. — Много от наемниците, които са дошли на острова с Раки, са били разквартирувани тук.

„Тойотата“ сви наляво към площад „Виктория“. За разлика от пътя, от който току-що бяха излезли, тясната алея кипеше от уличния трафик: ръчни колички, фермерски каруци, теглени от волове и два стари камиона подскачаха в редица по неравната настилка. Пазарът кипеше в обичайното си оживление. Както винаги, тесните алеи около площада бяха претъпкани с пазарящи се купувачи.

— Те, изглежда, не знаят, че са във война — подметна Хари.

— Войната беше вчера.

Единствената сграда, останала незаключена, бе полицейското управление. Вътре, срещу входа, на разнебитено бюро седеше сержант. Зад него имаше редица тесни килии, преградени с решетки — всяка бе широка колкото да побере един човек. Всичките килии бяха пълни и вонята бе непоносима. Вляво от сержанта до стената бяха струпани кутии с амуниции, вдясно група войници клечаха на пода и играеха комар с бобени зърна.

Сержантът апатично барабанеше с крак върху дървеното бюро, докато преводачът на „Нексъс“ му говореше. Клатеше глава, гледаше право пред себе си и продължаваше да удря с крак по бюрото.

Кери пристъпи напред и му предложи пакет цигари. Барабаненето спря. Сержантът заговори на преводача, а той от своя страна се обърна към Кери.

— Казва, че трябва да попитаме в Министерство на вътрешните работи. Но всички там са в отпуска заради войниците.

— Кажи му, че искаме да се срещнем с шефа на полицията.

— И той е в отпуска. Докато войниците са в града, човек е най-добре да е в отпуска. Може да е по-добре, мистър, вие да поговорите с него. Той е сержант, значи говори английски, когато иска. И повече цигари.

Кери пристъпи напред и поздрави сержанта:

— Юпи нуун! Търсим информация за едни изчезнали хора, важни хора, шефове на „Нексъс“; приятели на генерал Раки.

Без да продума, сержантът протегна ръка и Кери сложи в нея два пакета цигари. Сержантът ги натъпка в джоба си и отново протегна ръка.

Кери бавно измъкна две банкноти от по пет австралийски долара. Прекалено много пари могат и да навредят; ако търсената информация се счита за много важна, островитянинът може да не иска да се раздели с нея. Кери се надвеси над бюрото и пъхна парите в най-горното чекмедже. Сержантът следеше всяко движение от универсалната система на убеждението с безизразно лице.

Половин час по-късно за сержанта трябваше вече да е ясно, че белите мъже нямат повече пари и цигари. Хари си бръкна в джобовете, които отново бе напълнил от чантата.

— Какво ще кажете за едно тесте карти?

Играта на карти бе нелегална в Пои, защото победеният често убива победителя. Следователно едно тесте карти бе изключително желано притежание, по-ценно и от парите, защото бе постоянен източник на доходи. Островитяните играеха някаква комарджийска игра, наречена „лъки“, която не можеше да бъде разбрана от белите — най-големият победител е винаги човекът, който дава под наем нелегалното тесте карти.

Бавно и неохотно сержантът поклати глава.

Хари извади още едно тесте карти и сложи и двете на бюрото, но не в чекмеджето. И тримата мъже знаеха, че две тестета карти струваха много повече от сто долара; сержантът можеше да продаде едното за четирийсет, а другото да дава под наем продължително време.

— Може и да уредя нещо.

Хари бутна едното тесте напред към него.

— Другото ще получиш, когато ни дадеш отговор.

— Добре, ще питам пазач на генерал Раки в дворец, да кажа добри новини. Вие дава два долар за пазач.

 

 

— За последен път, не — каза Хари на Кери, докато стояха пред полицейското управление под бялата слънчева светлина. — Трябва да подходим към всеки поотделно. Ти ще докладваш писмено на Държавния департамент. Освен това ще го прокараш официално тук на място, Кери. Ясно е, че няма да открия нищо, ако се скрия зад бодливата тел в Маунт Айда. Така че оставам в Куинстаун. Сам. Може и да направя някои неща, които официално няма да бъдат одобрени. Целта ми е да се срещна с Раки очи в очи и когато го направя, ще съм в безопасност. Раки знае, че трябва да преговаря чрез мен, ако иска да поднови или разшири връзките си с „Нексъс“. Ако не иска да работи с нас, нищо повече не бих могъл да направя. Но ако Раки иска бърза и лесна сделка, с бързи пари, ще си продължи отношенията с нас и в този случай няма да допусне да ме наранят. Това ще ми бъде един вид защита.

— Ти си шефът, Хари. Ще изпратя някой да ти донесе багажа.

— Изпрати ми друг пистолет и малко дребни пари и цигари, Кери. По-добре е ти да ми пазиш останалите пари. В кой хотел да отседна?

— Няма избор. Армията е взела националния, така че ще трябва да останеш при мама Чанг в хотел „Индипендънс“. Обезателно се настани втора класа.

— Защо?

— Ако платиш тарифата за първа класа, ще ти сервират отвратителна колониална храна. Ако избереш менюто на втора класа, получаваш великолепна китайска кухня.

— Не очаквам добра храна насред военен преврат.

— Мама Чанг не би позволила и ядрена катастрофа да попречи на навиците й. Да вървим.

 

 

Двамата мъже изкачиха стълбите към широката дървена веранда, която обикаляше хотела. Вътре, в гробовния полуздрач на фоайето, имаше дървени столове, разположени на групи около тъмночервени лакирани маси, над всяка от които висеше лампа. Зад тях Хари видя бар — по-късно откри, че зад него има отделен изход към верандата за изхвърляне на нежелани гости. В задната част на фоайето се намираше рецепцията; по-светло оцветеният правоъгълник на стената подсказваше, че наскоро оттам е била свалена картина.

— Влез, човече — остро каза мисис Чанг. — Не мога да разбера защо очакваше да видиш важни хора в ден като този; те са или мъртви, или побързаха да посетят провинциалните си имения нагоре по реката. Много разумно от тяхна страна. — Тя хвърли поглед към часовника „Картие“ на пухкавата си малка китка. — Слънцето почти преваля към нока на рейката^[1]. Предполагам, че ще пийнете по един коктейл? — Тя плесна бързо с ръце. — Фреди! Количката с мартини!

Отнякъде зад огромното й розово тяло се появи красив срамежлив островитянин, босоног, само по къс панталон.

— Фреди и Боби са моите секретари. — Мисис Чанг махна леко с лявата ръка към друг също толкова красив млад островитянин. Фреди имаше тяло като на Супермен, само че без трикото, а фигурата на Боби бе също толкова внушителна; двамата бяха високи почти колкото Хари. Не изглеждаха като чистокръвни островитяни, вероятно имаха една осма китайска кръв, което на практика означаваше, че нито местните, нито китайците биха ги смятали за свои.

— Боби се занимава с парите — обясни мисис Чанг. — Кажи му, ако искаш да сменяш пари.

— Току-що си загубихме парите — унило каза Хари.

— А! Аз също така давам пари на заем. Срещу два процента на ден при необичайни ситуации като тази.

Мисис Чанг се обърна към Боби и каза:

— Бягай да донесеш касата.

Боби бързо излезе.

— Седнете и двамата — покани ги мисис Чанг.

— Аз няма да остана, благодаря — каза Кери. — Трябва да се връщам при Бети.

Фреди се върна, бутайки пълна с питиета количка.

— Ще пазарувате ли подаръци? — запита мисис Чанг.

Нищо не бе по-далечно в този момент от съзнанието на Хари, докато мисис Чанг не добави:

— Съпругите и децата на генерал Раки пристигнаха на острова преди два часа, за да покажат, че всичко е наред. Работата върви както обикновено. — Тя погледна Хари съблазнително. — Мога ли да ти предложа да накупиш повече неща за новата млада жена на Раки и на първата му жена? Старата е дъщеря на влиятелен племенен вожд и трябва да се уважи. Имам няколко метра прекрасна коприна.

Хари знаеше, че би било губене на време да купува подаръци на жената на когото и да било. В Пои жените имаха власт колкото и пилците. Но възнамеряваше да не остави и камък непреобърнат, а това включваше и да си спечели добрата воля на мисис Чанг. Подозираше, че тя може много повече неща, отколкото личеше на пръв поглед.

 

 

Малко преди да стигне до Президентския дворец, Хари мина покрай предишния клуб „Колониал“. По времето, когато на служещите бяха нужни два месеца по вода, за да стигнат у дома във Великобритания за шестмесечния отпуск, който се полагаше на всеки пет години, в клуб „Колониал“ се пиеше джин, играеше се бридж и се танцуваше фокстрот на музика от грамофони; сега това бе шумният дом на новото вътрешно министерство.

Докато останалата част на Куинстаун бавно затъваше в разруха, високата стена, заобикаляща президентския двор бе в прекрасно състояние, с изключение на орнаментираните черни железни врати, които бяха измъкнати от пантите и сега лежаха на тревата от вътрешната страна след входа.

На пет забити в земята кола, стърчаха забучени пет кълба с големината на футболни топки и около тях се въртяха рояк мухи, лъскави като черни пайети. Това бяха главите на покойния президент Оуб и четирима от злощастните му министри. Финансовият министър и министърът на търговията и индустрията бяха успели да избягат с президентския хеликоптер, чийто пилот бе получавал редовни суми, за да бъде на разположение точно за такива случайности.

„Тойотата“ намали и спря на около петдесет метра от портата. Хари слезе много бавно, вдигна ръце и внимателно се приближи към пазачите.

След като му поискаха документите, Хари им показа официалния си пропуск и паспорта; стражата ги разгледа страница по страница, отпред назад, от горе на долу и от долу на горе. Пазачите определено бяха неграмотни и за тях значение имаше само снимката на Хари в паспорта.

Бързо и професионално го претърсиха.

— Цигари? — изсумтя единият от тях.

По-скоро като бакшиш, отколкото като подкуп, Хари им подаде четири пакета. Обясни, че в джипа носи подаръци и за генерала. Единият от пазачите взе навитите топове коприна, после взе да ги размотава, за да се увери, че в тях няма нищо скрито.

Придружен от двама пазачи и следван от един войник, който носеше коприната, Хари мина по чакълената алея, водеща до двореца.

Антуражът на Хари прекоси двора, изкачи мраморното стълбище и навлезе на втория етаж на двореца през красива мраморна арка.

После малката група сви надясно, стъпките им утихнаха върху дебелия светло морав килим, опънат по два и половина метровия коридор. Отдясно на Хари имаше високи прозорци със затворени капаци и златни брокатени завеси. Единият прозорец бе разбит; счупени стъкла се търкаляха на пода под него. Декор като за погребална зала, помисли си Хари, когато подминаха една ниша с малък олтар.

Чу се рязка заповед. Ескортът на Хари се спря изведнъж пред висока двойна врата от сандалово дърво, пазена от двама филипинци. Един от войниците, които придружаваха Хари, тихо им заговори и те го пуснаха да влезе вътре.

Почти веднага вратите от сандалово дърво отново се отвориха и войникът махна на Хари да влезе. Хари пристъпи напред и усети ледения полъх на климатична инсталация, после спря изненадан.

Точно до вратата вдясно имаше широка маса, върху която бе разпростряно голямо парче правоъгълен ярко оранжев плат с алена ивица по средата. До плата бе оставена островърха военна шапка, револвер с кобур, местно мачете и автомат. Нещо, което Хари бе очаквал. Освен това смътно си бе представял как генерал Раки в деня след успешния преврат се е затворил с полковниците си, за да надничат в картите, или, заобиколен от новите си министри, да обсъжда прекалено оптимистични планове за селското стопанство за пет години напред.

Онова, което не очакваше, бе да чуе смях, викове, възгласи и кикот.

Отначало поради шума Хари си помисли, че е прекъснал детска забава. В стаята пред него изискано гравираните мебели от сандалово дърво бяха избутани до стената; в средата бе останал само тъкан персийски килим. На килима стоеше мъж в униформа от каки, очите му бяха превързани с черен шал; той се препъваше с протегнати напред ръце сред група смеещи се жени. Повечето бяха голи до кръста, с ярки платове превързани през ханша. Една от жените бе облечена в изискана златиста вечерна рокля без презрамки, а друга — в мърлява, някога бяла сватбена рокля. Едно много красиво, много младо и много черно момиче носеше бяла дантелена вечерна рокля и яркочервени сандали на висок ток.

Когато мъжът в униформа с превързани очи, препъвайки се, приближеше някоя от тях, жените се изплъзваха от досега му. Подскачаха като котета, за да не ги докосне, после се прокрадваха отзад и го дърпаха за китела, след което побягваха отново, крещейки възбудено от радост.

По-смела от останалите, черната девойка в бяла дантелена рокля изтича зад мъжа и го дръпна за лявото ухо. Той размаха ръце в празното пространство, а тя се затича настрани, но се спъна в неудобните си високи сандали и за малко да падне. Хари видя как размаха ръце, за да запази равновесие — ноктите на тъмните й детски пръсти бяха заострени и лакирани в светлорозово; пръстени с орнаменти проблясваха на всички пръсти, включително и на палците.

Смеейки се, момичето се изправи и отново се върна в играта. Хари успя да види закръгления му задник под почти прозрачната бяла дантела. Кикотейки се щастливо, момичето изтича отляво на мъжа с вързаните очи и накичената с бижута ръка се протегна да покрие очите му. Мъжът се обърна много бързо и хвана момичето за китката. Сред викове и смях той опипа гърдите на момичето, като стисна зърната, после извика:

— Нома!

За отмора от досадата, войната и отговорностите в службата победителят от битката в Куинстаун си играеше на сляпа баба.

Хари предположи, че другите жени, включително една по-възрастна, която клечеше намръщена в ъгъла и не взимаше участие в играта, бяха съпруги и любовници, неблагословени от църковен брак, а също и техните сестри, майки, приятелки и прислужници.

Едно от екзотичните момичета изведнъж забеляза Хари и посочи бляскавите топове коприна, които държеше войникът до него. Момичето силно извика.

Жените моментално престанаха да играят и се насочиха към Хари, като бърбореха радостно.

Генерал Раки махна черната превръзка без ни най-малко смущение, че е бил хванат да лудува по такъв начин. Той тръгна напред; светлината попадна върху връзките на обувките му, завършващи с по един диамант, и те изпратиха хиляди лъчи в различните цветове на дъгата към тавана. Хари осъзна, че тези диаманти не само биха му послужили, ако се наложи да спасява живота си с бягство, нито пък бяха необикновено очевиден пример за разточителност. На Пои, земята на хората с леки пръсти, те сурово напомняха, че никой не би посмял да открадне дори връзките на обувките на генерал Раки — ето това бе тяхното послание.

— Поздравления, мистър Скот. — Очите му се разшириха и разкриха жълтеещи очни ябълки, за кратко просветнаха започналите да пожълтяват зъби. Той се движеше с бързите изчистени движения на пъргав човек. Ръкостискането му бе сухо, нервно и бързо.

— Какво ще кажете за новото знаме на Пои, а? — Генерал Раки посочи с жест ярко оранжевия правоъгълен плат с алена ивица по средата. Вдигна мачетето, направи лъжливо движение, сякаш щеше да го изпусне, но го хвана отново; този нехаен маниер бе както игриво агресивен, така и опасен, като въртенето на зареден револвер през спусъка.

— Много е изискано, сър — отговори Хари.

Красивото момиче на име Нома дръпна Хари за ръкава.

— Имаш ли вечерни рокли от Сидни?

Раки остро заповяда нещо на жените си и те се оттеглиха в отдалечения край на стаята, където се разпределиха на по-малки групи, явно опитвайки се да отгатнат коя ще получи коприните, донесени от Хари.

— Искате да говорите с мен, мистър Скот? — Генерал Раки погледна Хари.

— Да, сър. Група мои колеги, които бяха отседнали в хотел „Парадайз Бей“, са изчезнали.

Генерал Раки разпери ръце с дланите нагоре; повдигна вежди и сви рамене.

— Чух тази тъжна история. Били са на борда на рибарска лодка, която се възпламенила или избухнала, или не знам какво е станало. Смята се, че един от туристите я е управлявал. Някой вероятно е направил нещо глупаво. Кой знае. Много тъжно.

— Някой би трябвало да знае какво точно се е случило — каза Хари. — Бих искал да поговоря с управителя на хотела и с персонала.

— Съобщиха ми, че били открити много разпилени остатъци, но за жалост няма оцелели — обясни генерал Раки. — Разбира се, зад рифа има акули. Това е много лошо начало за непроходилия ни туризъм. Ще си поставя за задача да не се случва повече.

— Искам разрешението ви да разбера точно какво се е случило.

Генералът нехайно си подхвърляше и хващаше мачетето.

— Кой би могъл да знае? След като до един са мъртви, всичко е въпрос на предположения. Едно пътуване по море по залез-слънце сигурно е било приятно след напрегнат ден на делови дискусии. Нямам представа какво е станало. — Той поклати тъжно глава. — Разбира се, ще поднесем съболезнованията си по официалните пътища. Аз обаче не мога да нося отговорност за този нещастен инцидент. — Отново сви рамене. — Чух, че се е случило точно след залез-слънце във вторник, преди аз да се върна на острова. Какъв късмет, че вие не сте били с тях, мистър Скот!

Имаше нещо в начина, по който процеди последните думи, което накара Хари да си спомни, че е трябвало да бъде с делегацията на „Нексъс“.

— Сър — каза той, — загрижен съм по повод пълната липса на информация за нашите хора. Военните в хотела не ни помогнаха. Сигурен съм, че разбирате — американски граждани не биха могли просто да изчезнат без следа.

— Въпреки това, изглежда, точно така е станало, мистър Скот.

— Сър, ако вие не сте отговорен за изчезването им, тогава кой?

— Страхувам се, че предишното правителство. Предполагам, видели сте го пред външната порта.

— Правителството на Съединените щати ще очаква пълни обяснения, генерал Раки.

— Разбира се, мистър Скот. И аз ще се погрижа да ги получи. Съжалявам, ако изпитвате чувството, че не ви оказвам съдействието, което бихте желали. Какво искате да направя?

— Искам уверенията ви, че до двайсет и четири часа ще започнете официално разследване и веднага ще наредите претърсване по въздуха.

Генерал Раки изглеждаше замислен.

— Разбира се, ще направя всичко това, но не мога наведнъж. Обстановката тук все още е нестабилна, а имам и много други грижи.

— Съществуват ли някакви доказателства, че те вече не са живи, сър? — настоя Хари.

Генерал Раки вдигна брадичка и повиши глас.

— Достатъчно! Не съм отговорен, че хора от „Нексъс“ са на този остров. Компанията ви в момента не може да разчита на моите протекции. Не е моя отговорността за това, че на вашите хора им се е случило нещастие един ден преди да дойда на власт, по времето, когато аз съм бил още в морето!

— Сър, ще ви напомня международната конвенция, според която страната, в която се е случила злополука или катастрофа, предприема издирване на жертвите или техните трупове и принадлежности в срок от десет дни след злополуката.

— Естествено, ние ще предприемем спасителни операции по въздух и море. — Генерал Раки погледна студено Хари в очите. — Междувременно, мистър Скот, надявам се, че вие веднага ще се върнете в Сидни, докато, както се изразявате вие, американците, тук не се уталожат нещата. От Сидни, мистър Скот, без съмнение ще можете да уредите незабавно да ми се изплатят дължимите пари. Да кажем, с двеста процента лихва за закъснението и последвалото неудобство?

— Както със сигурност знаете, сър, това решение не би могло да бъде само мое.

— Който и да взима вашите решения, носи отговорността за това, че предишният президент на Пои не успя да постигне никакво определено споразумение с „Нексъс“ след осемнайсет месеца преговори.

Хари не каза нищо.

— Знаете колко лесно може да се разбере с мен човек — додаде генералът, отново подхвърли нагоре мачетето и бързо го хвана, преди да падне на земята.

— „Нексъс“, по мое мнение, ще предпочетат да обсъждат подобни споразумения, когато разберем какво е станало с изчезналите ни служители, техните съпруги и принадлежности.

— А, принадлежности! — възкликна Раки. — Командосите, както разбирате, не са женски прислужници, но ще направим всичко възможно да ви върнем куфарите и т.н. Загрижеността ви за притежанията е напълно разбираема. Ние в Пои също държим на притежанията си — на всичко, от кафеените зърна до урана, от кокосовите орехи до кобалта.

Хари не бе очаквал да натрупа толкова умора още в първите пет минути, но с Раки поне човек можеше бързо да разбере какво ще последва, а това след осемнайсетте месеца изтощително бездействие си беше промяна. Позициите бяха ясни. Раки отказваше да поеме отговорност за делегацията на „Нексъс“, но се бе съгласил да проведе претърсване по въздух и вода и щеше да го направи веднага, и то както трябва, стига Хари да се махне от острова и на Раки да се плати по най-бързия начин. Джери Пиърс щеше да се погрижи за това.

— Нямате ли какво да кажете, мистър Скот?

— Веднага щом успея да говоря с Питсбърг, сигурен съм, че условията ви ще бъдат приети. Оценявам загрижеността ви за моята безопасност, но предпочитам да остана тук, докато финансовите операции се уредят според вашите виждания. Ще се радвам, ако ми разрешите да направя собствено претърсване по въздуха. Колкото повече самолети търсят, толкова по-голяма възможност има да се открие нещо.

— Разбира се, мистър Скот. Трябва да кажа, че много по-лесно се върши бизнес с хора, които разбират условията ми веднага, отколкото със служители, които си седят надалече в стъклени кули.

Онова, което последва, се случи толкова бързо, че след това на Хари му бе трудно да каже какво точно бе станало. Палавото малко чернокожо момиче в бялата прозрачна дантелена рокля бе събуло високите груби сандали. Закачливо се промъкна зад лявото рамо на генерал Раки и неразумно протегна обкичената си с бижута малка ръка да закрие отново очите му.

Раки, чул лек шум зад себе си, в миг хвана здраво мачетето и, извъртайки се, замахна наляво.

Момичето изпищя, а черната пухкава ръка с пръстени на всеки пръст падна окървавена на персийския килим.

Никой в стаята не помръдна. Момичето притисна бликащия край на лявата си ръка и се свлече на пода, припадайки, докато викаше.

— Вината беше нейна — рязко каза Раки. — Тя го направи. Не трябваше да ме изненадва. — Той погледна към окървавеното тяло на пода. — Това беше само лявата й ръка. — Обърна се към пазача до вратата. — Завий ръката в парче плат и я занеси в някоя болница. Задължително използвай чист плат. Кажи им да й я зашият пак. Но първо й свали пръстените и ми ги дай.

Обърна се и впери поглед в останалите жени, свити в другия край на стаята. Повиши глас.

— Ще й бъде осигурен най-добрият лекар. Безусловно. Няма да се жалят средства.

Извика с ръка първата си жена от ъгъла.

— Това е ценен килим. Веднага го почисти.

Обърна се и погледна към Хари.

— Сега ще отидем в кабинета ми на тишина и спокойствие, приятелю.