Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (51)

49

Тумбестата яхта, с единствено огромно платно, пореше дълбоките сини води на залива Чисапийк, тласкана право отзад от постоянен югозападен вятър със скорост петнадесет възела. Остин се излежаваше на просторната открита палуба, хванал с една ръка релинга^[1], а с другата огромния лост на руля. Погледът му шареше из залива в търсене на плячка.

Заниманието му беше прекъснато по един приятен начин от Нина, която изникна от каютата с две чаши в ръце.

— Ром и сок — обяви тя.

Облечена беше с блуза с инициалите НАМПД и високо изрязани бели шорти, които подчертаваха дължината на краката й и маслинения тен. Остин не остана сляп за нейните прелести, но беше твърде погълнат от задачата си. Измърмори благодарностите си, но не отлепи поглед от морето.

— А, ето ги хубавците! — каза той. Вдигна бинокъла и го фокусира върху елегантен платноход, с бял корпус от фибростъкло, дълъг около осем метра. И той се бе оставил на вятъра, издул главното му платно и кливера^[2].

Остин изпразни чашата с ром, остави я в специално направена дупка и премести руля така, че да застане успоредно с ветрохода. Махна към двамата младежи в него, вдигна палец като стопаджия и направи широк завой, заставайки почти напряко на вятъра.

Другият екипаж прие джентълменското предизвикателство. Остин отново насочи носа почти по вятъра и другите сториха същото. Сега плаваха успоредно на около тридесет метра разстояние, подготвяйки се за старт. Остин изпъна платното, така че релингът докосна водата.

Двамата в другата лодка направиха същото с главното платно и кливера и след малко двете лодки се понесоха по малките вълни. Съперникът бе издължен и бърз, а екипажът му — добър, но не след дълго Остин започна да печели преднина. Той се облегна на релинга с най-небрежна поза, отпивайки от сока си, докато оставяше другите далеч назад.

— И какво направи сега? — попита Нина с усмивка.

— Научих още двама, че ако това нещо тук прилича на леген, то не значи, че и плава като такъв.

— Според мен това е велика лодка. Огромна палуба. Да се чудиш откъде се взема всичкото това пространство долу при дължина от пет метра и половина.

— Нощувал съм много пъти в нея и както можеш да видиш от принадлежностите за готвене и спане, обичам удобствата и легла достатъчно големи, за да се опъна в цял ръст. Тази лодка първоначално е била работна. Платното е само едно, може да се управлява от един човек и е достатъчно голямо, за да улови отслабващия вятър в края на деня. Мореходността й е отлична — може да плава почти по вятъра, което би потопило друга лодка. И най-важното, бърза е, а не й личи. Така че мога да натривам носовете на нищо неподозиращи юнаци, като тия двамата преди малко и да ги оставям да ми дишат праха. Ето, че стигнахме.

Бяха край малък остров. Остин хвърли котвата и двамата забиха носове в кошницата за пикник. Наслаждаваха се на обяда си, докато лодката леко се люлееше. След обяда, Нина седна до Остин и се облегна на рамото му.

— Благодаря ти, че ме покани на този излет.

— Помислих си, че и двамата заслужаваме малко приятно разнообразие, след последните няколко седмици.

Тя се загледа замислено в далечината.

— Не ми излизат от главата тези ужасни хора. Какъв край!

— Не ги съжалявай! Гусман е убил стотици, без да споменаваме потопяването на „Андреа Дориа“. В известен смисъл удавянето е много подходяща за него смърт. А ако плановете на Халкон се бяха осъществили, още хиляди можеха да умрат. Гусман е излязъл късметлия. А Халкон е имал време да осмисли грешния си живот. Водата в онова помещение е била спирана за известно време от съпротивлението на въздуха, но е било въпрос на часове да нахлуе и там. Най-хубавото е, че заедно с него загина и Братството. Съжалявам само, че не живя достатъчно дълго, за да види какво става с любимото му съкровище.

— Свалям шапка на адмирал Сендекър — каза Нина с желание да промени темата. — Предложението му да се основе международен фонд за борба с мизерията и болестите бе гениално.

— Другата възможност бе да започнат дългогодишни юридически схватки без победител. Кой е собственикът? Наследниците на финикийците? На римляните? Мексиканците ли? Гватемалците?

— Или Христофор Колумб. — Нина поклати глава. — Ирония на съдбата, нали? Както и при Халкон, мечтата му за злато го убива.

— Той не е бил добре със здравето още преди да вдигне платна. Това показват изследванията. Може би е щял да умре скоро, дори и да не бе предприел това пето плаване. Но така поне щял да стане още по-прочут, независимо дали го заслужава или не. А аз съм му задължен и лично. Ако не беше този негов стремеж към съкровището, ние можеше никога да не се срещнем.

Като взе ръката на Остин в своята, Нина каза:

— Само ако е знаел какви ще бъдат резултатите от това плаване. Откриването на тялото му и съкровището слагат началото на нова глава в археологическата наука. Цели държави и правителства ще се включат. Нямам търпение да започна работа. След смъртта си, той допринася много повече за обединяването на хората, отколкото е сторил приживе. Жалко само, че репутацията му на откривател на Америка ще бъде помрачена.

— Това май няма значение. Видях планове за пищна гробница, която смятат да му построят в Мадрид. За тялото му се натискат още Вашингтон и Сан Салвадор.

— Но никой не предлага да се издигне паметник на онези безименни финикийци и африканци, които първи са стъпили в Новия свят — каза Нина.

— Може и да не са били първи.

— Моля? — вдигна вежди Нина. — Имате ли някакви доказателства в подкрепа на такава възможност, професор Остин?

— Може би. Отново хвърлих поглед на онези фризове с корабите. Спомняш ли си фигурата на човек, висящ от някакъв предмет с форма на диамант?

— Да. Помислих си, че е някакъв бог.

— Аз подходих към въпроса от друг ъгъл. Попитах се как са могли маите да добият представа за вида на нещата от птичи поглед, когато са фиксирали местоположението на челюстите на Кукулкан. Мисля, че са използвали големи хвърчила.

— Летящи маи! Това е нещо ново. И откъде са се научили да го правят?

Прекъсна ги звън от клетъчния телефон на Остин. Той го изрови от непромокаемата торба и го вдигна към ухото си. Смръщените му черти се отпуснаха в усмивка, когато чу гласа от другия край на линията. Поговори няколко минути и затвори.

— Беше Анджело Донатели от болницата. Ще го изпишат след няколко дни.

— Цяло чудо е, че не са го убили.

— Повече от чудо. Братовчед му Антонио развалил мерника на Халкон, когато се хвърлил към него.

— Радвам се. Мистър Донатели изглежда добър човек, от това, което си ми разправял за него.

— Ще имаш възможност да се увериш лично. Той организира голямо семейно тържество в къщата си на остров Нантъкет. И ти си поканена. Пол и Гемей също ще бъдат там.

— Ще дойда с удоволствие.

— Значи, уговорихме си среща. А сега искаш ли да чуеш остатъка от теорията ми за хвърчилата.

Нина кимна.

— Мисля, че маите са се научили от най-добрите специалисти в областта на хвърчилата. Японците.

— Не мисля, че ми се ходи в Япония — засмя се Нина.

— А къде ти се ходи?

Нина вдигна клетъчния му телефон.

— На място, където няма да имаш нужда от това. — Остави апарата настрана.

После свали слънчевите си очила и му отправи канеща усмивка, леко разделила сочните си устни. Остин прие поканата, която беше топла и сладка, както бе обещано.

— Какво ще кажеш, да слезем долу и как го каза ти? Да се опънем? — прошепна Нина.

Без да пророни дума, Остин я взе за ръка, заведе я в просторната каюта и я отдели от света с жалузите на вратата. Поне за известно време.