Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (4)

2

Мургавият набит мъж забеляза Нина да приближава разположените в кръг палатки и се затича към нея с протегната ръка. Със силен испански акцент Раул Гонсалес каза:

— Мога ли да взема чантата ви, доктор Киров?

— Справям се сама. — Нина беше свикнала да мъкне екипировката си насам-натам и всъщност предпочиташе да не я изпуска от око.

— Нищо няма да й стане — настоя той галантно, показвайки в цялото й величие нарисуваната си усмивка. Твърде изтощена, за да спори, а и понеже не искаше да го обиди, Нина подаде товара си. Мъжът пое тежката чанта като да бе пълна с перушина.

— Успешен ли беше денят? — попита той.

Нина обърса потта от челото си и дръпна яка глътка лимонада от едно топло шише „Гаторейд“. Тя не беше от типа отвеян професор. В област, в която мънисто или копче могат да се окажат изключително откритие, археологът е обучен да внимавай за най-дребната подробност. Не можеше да прецени Гонсалес. Забелязала бе някои неща у него, главно когато той си мислеше, че никой не го гледа. Бе го виждала да я изучава без следа от едрозъбата усмивка, с твърди като мрамор очи изпод надвиснали вежди. Нина беше привлекателна жена и често събираше косите погледи на мъжете. Но това бе друго, сякаш лъв гледаше газела. И после, той винаги се оказваше до нея, надничащ през рамото й. Не само нейното. Той сякаш дебнеше всички от експедицията.

Въодушевлението на Нина, породено от откритието, надделя над привичната й предпазливост.

— Да, благодаря — отвърна тя. Беше наистина успешен. Много успешен.

— Не очаквам друго от учен с вашата класа. С нетърпение очаквам да чуя всичко. — Занесе чантата до нейната палатка, остави я отпред и после заснова из лагера, като военен инспектор на проверка.

Гонсалес разправяше, че се е оттеглил преждевременно от деловия живот, благодарение на парите, натрупани от посредничество при сделки с недвижимости в Южна Калифорния, и сега се бе отдал на старата си любителска страст към археологията. Изглеждаше в средата на четиридесетте или началото на петдесетте, по-нисък от Нина с десетина сантиметра, с къс, мощен торс на ковач. Зализаната му надолу коса беше черна и лъскава като билярдна топка. Включил се бе в експедицията чрез „Тайм куест“ — организация, която намираше места в археологически разкопки за хора, които си плащаха. Всеки, желаещ да похарчи няколко хиляди долара, можеше да си позволи да пресява една седмица пръст, с помощта на детска лопатка и сито. Слънчевото изгаряне трета степен се осигуряваше без допълнителна такса.

В експедицията участваха десет души, включително доктор Нокс и тя. Естествено Гонсалес, после мистър и мисис Бонел, възрастна американска двойка от Айова, включили се чрез друга „плащай и заминавай“ организация. За голямо съжаление на Нина тук беше и непоносимият доктор Фейсал от мароканската Служба по старините, за когото се говореше, че е братовчед на краля. Компанията се допълваше от Касим, младия помощник на Фейсал, един готвач и двама берберски шофьори, които заемаха и втора длъжност като изкопчии.

Участниците се събраха от различни краища на света в Тарфая, петролно пристанище на южния бряг. Мароканските власти уредиха наемането на три деветместни микробуса „Рено“ от някаква нефтодобивна компания, които да возят хората и екипировката. Колите бяха изминали няколкостотин мили през крайбрежната долина, по прашните, но добре обслужвани, пътища.

Дори в днешно време, голяма част от страната беше изоставена и безлюдна, ако не се броят малките берберски лагери, пръснати тук-там. Районът бе неизследван в по-голямата си част, докато „Мобил“ и няколко други компании не започнаха да търсят нефт в морския шелф.

Лагерът беше разположен зад дюните в изсушено поле, набучено тук-там с бодливи круши, в края на безлична долина, просната до едно далечно плато. Няколко тъжни маслинови дървета изсмукваха достатъчно влага от сухата почва, за да продължават окаяното си съществуване. Хвърляната от тях сянка имаше по-скоро символичен характер. Мястото за лагеруване бе близо до разкопките, недалеч от купищата зидария и паднали колони.

Нина се отправи към един от цветните найлонови куполи, накацали в кръг върху равната пясъчна повърхност. Отми потта от лицето си и се преоблече в чисти шорти и блуза с къс ръкав. Взе скицника си и един сгъваем стол, разположи се пред палатката и започна да рисува находките си в светлината на следобеда. Беше завършила няколко страници, когато останалите започнаха да се прибират от разкопките един по един.

Шортите и ризата на доктор Нокс в цвят каки бяха целите в прах и петна от пот, а по коленете му имаше пресни охлузвания от пъпленето по твърдата земя. Носът му беше розов като варена скарида и бе започнал да се бели. Промяната в професора от университетските зали бе смайваща. Там облеклото му бе безупречно. По време на разкопки обаче, той буквално се заравяше като дете в сандък с пясък. С белия си колониален шлем, торбести шорти и пагони на тесните си рамене, той изглеждаше като излязъл от някой стар брой на списанието „Нешънъл джиографик“.

— Ама че ден! — изфуча той, като смъкна шлема. — Наистина ми се струва, че ще трябва да поровим поне още пет-шест метра, за да намерим нещо от преди антивоенните демонстрации пред Белия дом! И ако си въобразявате, че да се работи с мен е мъчение, препоръчвам ви няколко рунда с онова надуто магаре Фейсал. — Ликуването в гласа му, породено от работата в разкопките, никак не се връзваше с мрънкането. — Но вие с положителност, сте се разположили много уютно — обвини я той. — Как ми… Няма значение, виждам по очите ви. Веднага ми разкажете, Нина, или ще ви дам допълнително домашно.

Това, че Нокс каза малкото й име, й напомни за студентските години. Нина съзря своя шанс да си върне за беззлобните закачки, които бе понасяла в клас.

— Няма ли първо да се поосвежите?

— Не, и през ум не ми минава. За бога, не бъдете садистка, млада госпожице, не ви отива.

— Научих занаята от добър учител — каза тя с усмивка. — Не се отчайвайте, професоре! Докато си домъкнете стола, аз ще налея по малко чай с лед и ще ви разкажа цялата история.

Малко по-късно Нокс седеше до нея, изпълнен с внимание и леко наклонил глава я слушаше. Тя разказа всичко от влизането си във водата, като изпусна само каменната глава. Почувства някакво необяснимо неудобство да обсъжда този въпрос сега. Може би по-късно.

Нокс мълчеше по време на целия доклад освен през паузите, които Нина правеше, за да си поеме дъх, и тогава нетърпеливо я подканяше:

— Знаех си аз, знаех си. Да, да, карайте нататък!

— Това е всичко — завърши историята тя.

— Добра работа. Заключението.

— Мисля, че това е много старо пристанище — отвърна тя.

— Разбира се, че е старо — каза професорът с изкуствен присмех. — Знаех си още като видях това езерце на аероснимките от едно проучване на петролна компания. Всяко проклето нещо, в радиус от сто метра около нас, е старо. Но колко старо?

— Спомнете си гладните кучета на съмнението — припомни му тя.

Нокс потри ръце, зарадван от играта.

— Нека приемем, че кучкарят е пипнал досадните създания и сега-засега те щастливо се протягат в някоя клетка. Какво, скъпа лейди, е високопрофесионалното ви предположение?

— Ако така поставяте въпроса, моето предположение гласи, че това е финикийски търговски и военен пост. — Тя показа скиците и намерените чирепи.

Нокс ги проучи, като любовно опипваше назъбените им краища. Остави ги настрана и разгледа скиците, като така кривеше уста, че мустачките му изпълниха малък танц.

— Мисля — каза той с видима мелодраматична наслада в гласа, — че ще трябва да разкажем историята ви на уважаемия доктор Фейсал.

Гамиел Фейсал седеше под огромен чадър. Кръглото му тяло закриваше стола, на който бе кацнало и в светложълтите си широки панталони, риза и съответен тен, той приличаше на голяма карамелизирана ябълка. На масата пред него бяха пръснати извадени при разкопките глинени парчета. Разглеждаше едно от тях през лупа като Шерлок Холмс. Край него бе Касим, приятен млад мъж, за който се предполагаше, че е студент, и който изпълняваше главно ролята на момче за всичко при Фейсал.

— Добър ден, доктор Фейсал. Доктор Киров е направила днес някои интересни наблюдения. — Нокс говореше с нескрита гордост.

Фейсал вдигна поглед, сякаш на върха на носа му току-що бе кацнал досаден комар. Присъствието на жени на работната площадка не бе нещо ново за него. Много от мароканските жени работеха. Той просто имаше проблеми с общуването с жена, равна нему по академично звание, но превъзхождаща го по брой научни степени и с поне тридесет сантиметра във височина. Като неумеещ да се гмурка, Фейсал беше изцяло в ръцете на Нина, що се отнася до подводните проучвания, а той не обичаше да изпуска каквото и да било от контрол.

Нина хвана бика за рогата:

— Мисля, че тук е имало малко, но важно пристанище и че то е било финикийско.

Фейсал каза:

— Дай още чай, Касим! — Младият мъж забърза към лагерната кухня. Фейсал се обърна към Нокс, все едно че Нина я нямаше: — Асистентката ви има живо въображение. Вие, естествено, сте й съобщил, че първоначалните разкопки дадоха гръцки и римски находки. — Имаше маниера да говори бързо и нервно, да изстрелва изреченията като от картечница.

Досега Нина отстъпваше на Фейсал, но повече не можеше да се прави, че не забелязва грубостта му.

— Преди всичко, аз не съм асистентка на доктор Нокс — каза тя хладно. — Аз съм негова колежка. И второ, без да поставям под съмнение гръцко-римското влияние, главният център на действие е бил във водата, а не на сушата. И той е бил финикийски.

Скицникът плесна на масата и Нина почука върху котона.

— Финикийците са единствените, които строят пристанища, подобни на това, като ги издълбават в сушата. Смятам, че тези чирепчета ще дадат датировка, която да ме подкрепи.

Тя изсипа своите глинени парчета, без да я е грижа, че могат да се размесят с останалите. Без да бърза, Фейсал взе едно парче, проучи го, после взе друго. След няколко минути вдигна поглед. Влажните му, кафяви очи шареха иззад дебелите лещи на очилата. Той се опита да скрие вълнението си.

Прокашля се и се обърна към Нокс:

— Вие с положителност няма да приемете тези неща като твърдо доказателство за правотата на теорията на доктор Киров, нали?

— Разбира се, че не, доктор Фейсал. Има още много работа да се свърши и доктор Киров е толкова наясно с това, колкото и ние. Но все пак трябва да признаете, че имаме едно интригуващо начало.

Като реши, че е намерил пукнатина в защитата на Нокс, Фейсал замени неуверената си гримаса с четиринадесеткаратова усмивка.

— Аз не съм длъжен да признавам каквото и да било, преди да приключи случаят.

Касим пристигна с чаша горещ чай. Фейсал кимна и взе лупата си. Аудиенцията при братовчеда на краля бе приключила.

Нина кипеше от гняв, докато се отдалечаваха с Нокс от палатката на Фейсал.

— Арогантен малък копелдак! Прекрасно знае, че съм права.

Нокс пусна блага усмивка.

— Мисля, че Фейсал приема изцяло заключенията ви и без да губи време, ще ги разпространи.

Тя сграби професора за ръката и се вторачи в прашното му лице.

— Не разбирам. А какъв бе тоя цирк?

— О, ами то си е напълно ясно. Иска да пожъне лаврите от откриването на вашето финикийско пристанище.

— Това е то! — Тя тръгна обратно към палатката на Фейсал. — Ако си въобразява, че ще му се размине…

— Задръжте малко, скъпа. Обещавам, че ще си получите полагаемото за всичко, открито под водата, и не се шегувам. Помнете, силните карти са у нас. Вие единствена в тая експедиция знаете как се слиза под водата.

— Може да доведе други водолази.

— Да, може. Нисък, дебел, плешив и късоглед, какъвто го виждате, Фейсал тежи доста много, в буквален и преносен смисъл, особено в своята служба по старините. В състояние е да докара всичко, каквото му трябва. А в това време, искам вие да си завършите скиците, да класифицирате, каквото сте намерили, и да продължите професионалните си изследвания.

Нина още не се чувстваше сигурна.

— Ами, ако ми забрани да се спускам под водата?

— Това е смесена експедиция. В йерархията й аз съм наравно с него. За да отиде чак дотам, ще му трябва разрешение. Това ще отнеме дни наред. Ако вие си въобразявате, че нашата бюрокрация е отвратителна, спомнете си, че Мароко е под френско влияние, и думата бюрокрация е френска. Аз ще погъделичкам егото му, но от вас ще искам да направите нещо много по-трудно. Помислете дали да не дадете на Фейсал малко от тортата, ако тя наистина се окаже финикийска. В края на краищата, ровим в неговата страна. Може и той да има някакви финикийски предци.

Нина се успокои и си позволи да се засмее.

— Прав сте. Съжалявам за избухването. Беше дълъг ден.

— Няма защо да се оправдавате. Той е копеле, но аз ще му напомня, че ако не представи откритието като наше общо дело, заслугата ще му бъде отнета, и то от един от неговите хора, само че на по-високо равнище.

Нина благодари на професора, целуна го по бузата и отиде в палатката си. Работи върху скиците, докато звъннаха за вечеря. На масата Фейсал избягваше погледа й. Двойката от Айова, които бяха изровили запазена дръжка от кана, беше в центъра на вниманието. Когато Нина се извини и се прибра в палатката си, никой не й обърна внимание.

Щом приключи въвеждането на доклада си в своя лаптоп, Нина подпря скицника си и направи няколко снимки с дигиталния си апарат. После въведе информацията в компютъра. Снимките и скиците бяха кристално ясни.

— Окей, Фейсал, сега да те видя как ще се докопаш до това.

Компютърът беше включен към малко куфарче, в което имаше сателитен телефон. Захранваната от слънчева светлина система струваше майка си и баща си, но я свързваше с базата данни у дома от всяка точка на света. Набра номера и изпрати електронния пакет от думи и снимки, който излетя в ефира, като отскочи от кръжащия на по-ниска орбита комуникационен спътник на „Инмарсат“. Той го препрати в една сателитна чиния, а тя на свой ред със светлинна скорост захрани базата данни на Университета на Пенсилвания.

Нина изключи компютъра доволна, че докладът и снимките са на сигурно място. Тя още не знаеше, че и по информационните магистрали имаше опасни завои.