Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (33)

31

Вашингтон

Следите на Анджело Донатели се оказаха изненадващо лесни за откриване. Остин просто зададе името в Интернет и извади петнадесет справки, сред които и статия от „Бизнес уик“ с пространен отчет за издигането от нищото на някакъв прост келнер, до положението на собственик на един от добрите нюйоркски ресторанти. На снимката, представяща Донатели, в разговор с главния му готвач, се виждаше среброкос мъж на средна възраст, който повече напомняше за изтънчен европейски дипломат, отколкото за ресторантьор.

Остин поиска телефона от услуги и след малко разговаряше с любезната заместник-управителка на ресторанта.

— Мистър Донатели го няма днес — каза тя.

— По кое време е най-вероятно да го открия?

— Очакваме да се прибере утре от Нантъкет. Опитайте около три следобед!

Нантъкет. Остин познаваше този остров, разположен срещу Масачузетс, от няколкото си акостирания там при плавания с яхта към Мейн. Опита да открие тамошния телефонен номер на Донатели. Нямаше го в указателя. След минута разговаряше с лейтенант Кофън от полицията в Нантъкет. Остин се представи като служител на НАМПД и каза, че иска да влезе във връзка с Анджело Донатели. Разчиташе на предпоставката, че полицаите по такива малки места познават и кучетата в района си.

Полицаят съобщи, че Донатели наистина притежава лятна къща на острова, но се оказа и доста подозрителен:

— Какво иска Националната агенция по морско и подводно дело от мистър Донатели?

— Правим някои исторически изследвания върху морските катастрофи. Мистър Донатели се е намирал на борда на „Андреа Дориа“, когато корабът е бил блъснат.

— Чувал съм тази история. Виждал съм и човека един-два пъти. Приятен мъж.

— Опитах се да го намеря по телефона, но номерът го няма в указателя.

— Да, повечето хора, които живеят около него, май предпочитат така. Строят тия големи къщи, за да си осигурят спокойствие.

— Може би ще се опитам да хвана самолет по-късно днес и ще дойда да се срещна с него.

— Вижте какво. Като дойдете на острова, минете край полицейския участък на „Уотър стрийт“ и попитайте за мен. Ще ви упътя по картата.

Добро ченге, помисли си Остин. Не искаше да даде каквато и да е информация за един от заможните собственици на недвижими имоти на острова, преди да е видял очите на питащия.

Остин не допускаше, че Нина ще попадне така бързо на следа.

Завала в Тексас, Траут в Юкатан. Може би пък той щеше да изстиска набързо едно интервю от Донатели. Възползва се от служебното си положение, за да си купи билет от малка авиокомпания, извършваща постоянни полети от Вашингтон до острова, с едни и същи пътници. Няколко часа по-късно, беше на борда на малък хидроплан, поел на североизток.

Полетът му даде време да се запознае с папката, оставена от Йегър на бюрото му, преди да излезе. Остин бе поискал от компютърния гений да разпита електронните си чудесии, дали не знаят нещо за Братството, тайното общество от шестнадесетото столетие, което бяха обсъждали по време на обяда с Пърлмътър. И да проследи всяка възможна връзка между Los Hermanos и Христофор Колумб. Остин хвърли поглед през илюминатора към блестящия океан долу и зачете:

„Здрасти Кърт,

Мисля, че открих! Човек може да потъне до шия в тайни общества, но Колумбовата линия опростява много задачата. Проследих един от ония факти с трудно установим произход, които постоянно ти се тикат в монитора. Едно изречение, в което се казва, че може би, Колумб е бил свързан по някакъв начин с организация, нарекла се Братство на Светия меч на истината. В ония далечни времена са си падали по дългите названия. Не може да се установи, дали е бил член. По-скоро не.

Братството е основано през петнадесетото столетие, по време на испанската Инквизиция, от един архидякон на име Ернандо Перес, игумен на могъщ манастир, прочут с ортодоксалната си вяра. Много си падали по самобичувания и носене на кълчищни роби. Перес бил малко по-десен в разбиранията си от главния шаман на Инквизицията Торквемада. Архидяконът събрал най-големите фанатици в манастира си. Тези братя образували най-довереното ядро на заверата.

Перес бил луд за трима, непоклатим в своята вяра и извънредно склонен да прибягва към убийства и насилие в нейно име. Предварително дал опрощение на момчетата си, без значение колко кръв са щели да пролеят занапред, в преследване на неговата кауза — ликвидиране на еретиците. И успоредно с това — позамогване. Плячката, отмъквана от жертвите, делели с Инквизицията. Братството действало задкулисно, идентифицирало неверниците, за да може да захрани с тях смъртоносната й машина.

В отделни случаи прибягвали и до собствени екипи. А пък срещу определена цена, можели и да спасят нечия глава. Стига да изтръскат всичките пари на заинтересования.

Ересите били доста обхватно понятие. В ония години човек можел да издими на кладата, задето е казал, че Колумб е открил Америка! В Писанията никъде не се говори каквото и да било за Америка. Те объркват самата идея за Адам и Ева. Така че, когато Колумб обявил, че е открил нов път към Китай, силните на деня го подкрепили.

Истинските причини обаче са политически. Църква и държава са едно. Подлагането на църковната догма на съмнение означавало подриване устоите на трона. Едно малко недоверие към географските постулати на църквата и ето че сульо и пульо започват да се интересуват защо те гладуват, а пък, видите ли, епископи и крале преяждат. После, докато мигнеш, и ето ти ги тълпите, хукнали срещу двореца.

Естествено става дума и за огромни пари. Испания не желае да дели богатствата на Новия свят с когото и да било. Ако друга страна успее да докаже, че Колумб не е откривателят на новия път за Индия, съперници на Испания, като Португалия например, биха могли да предявят претенции към Новия свят и неговите съкровища. Златото на свой ред означава нови армади и армии, тоест става дума за европейско надмощие. Ето защо Инквизицията, инструментът за насилие на испанската държава, прогласява за ерес твърдението, че съществува континент с различна цивилизация и че връзка с него е имало и преди Колумб.

Колко опасна е била тази идея личи и от епизода с Америго Веспучи. Изпратен от краля с тайната задача да провери откритията на Колумб, той докладва, че мореплавателят не е открил къс път към Индия, а съвършено нов континент и при това може би не е първият европеец, стъпил на този континент. Наричат го еретик и го призовават да си опича ума. Прогласявайки идеята за държавна измяна, испанците негласно признават, че по-ранни контакти наистина е имало. Торквемада е лукав стар дявол. Той подчертава, че дори и да са били посетени местните от някакъв западняк, когото нарекли Кетцалкоатл, то последният е бил определено бял и непременно испанец. Така че Испания си има права върху новите земи още отпреди Колумб да е роден.

Петимата моряци наистина са починали след гощавката при Колумб. Не може да се докаже, дали Братството има пръст в тая работа. Може да си е било и обикновено хранително отравяне. Не можах да открия никакви следи от Братството след 1600. Може би са напуснали бизнеса заедно с Инквизицията. Прилагам източници. Надявам се да съм ти бил от помощ.“

Останалото в папката бяха източници. Остин ги прегледа и си каза, че компютърният гений е свършил много добра работа. Събраното за Братството беше особено съществено в частта си, посветена на неговите усилия да унищожава всякакви сведения за наличието на контакти между двата свята преди Колумб. Обаче Братството слиза от сцената преди повече от три столетия.

Гласът на пилота съобщи, че минават над Мартас вайнярд. Подобният на пържола Нантъкет се виждаше на запад от него. Океанската мъгла късаше цели парчета от ветровитата пустош и дългите бели плажове, очертаващи острова. Лесно беше да се разбере с какво островът бе привличал както еднокраки пирати, така и почтени китобойци и собственици на техните кораби. От прага на Нантъкет, към всичките седем морета на света тръгваха соленоводни магистрали, плаванията по които често траели с години.

На летище „Том Невърз“ Остин нае кола и подкара към града, покрай достолепни тухлени къщи, издигнати с богатства натрупани от китова мас. Колата подскачаше по широката главна улица върху павета, служили някога за баласт в едновременните ветроходи. После по „Уотър стрийт“ и покрай пристанището стигна до пожарния и полицейски участък.

Лейтенант Кофън беше дълъг мъж с високи скули и огромен кокалест нос, видял много слънце. Когато Остин му се представи, ченето му висна от изненада.

— Бързичко пристигнахте — отбеляза той, оглеждайки с оценяващ поглед якия мъж, с преждевременно побеляла коса. — Вие от НАМПД, да не би да се возите в частни самолети?

— Някои от нас се возят. Аз имах късмет да хвана редовен полет. Беше добро извинение да се измъкна от Вашингтон.

— Не ви виня за това. Островът е ужасно красив по това време. И навалицата я няма. — Лешниковите очи се присвиха. — За ваша информация, след разговора ни, се обадих в НАМПД.

— Не ви виня за това.

Кофън се усмихна:

— Май сте важна клечка. Тук сме доста сговорчиви, но не може да не внимаваме. В Нантъкет има много богаташи, които притежават големи къщи и плащат щури данъци. Не мога да си представя, че един крадец ще се информира от полицията къде е къщата, която иска да ограби, но никога не се знае. Добре че минахте насам. Хората тук се подкрепят един друг. Щяха да ви изпратят точно на противоположния край на острова. Ще ви покажа как да стигнете до къщата. — Лейтенантът разгърна карта. — Тръгвате по „Полпис роуд“, докато стигнете пясъчна отбивка с кораб на пощенската кутия. Кофън очерта пътя с жълт маркер.

Остин благодари на полицая и, съгласно инструкциите му, излезе от града по тесен път, криволичещ през рядка борова горица край ферми и обрасли мочурища. При пощенската кутия, над която се виждаше метален модел на черно-бял океански кораб, Остин зави по пясъчната алея и след рехава горица, навлезе в хълмиста пустош. Острата миризма на море се донасяше от мързеливи облачни къдели, които бе забелязал и от въздуха.

Голямата къща изскочи внезапно от мъглата. Изглеждаше пуста. Без коли отпред, без светлини в прозорците, въпреки падащата тъмнина. Остин остави голата на посипания с чакъл паркинг и по пешеходна алея, през обширна и добре поддържана морава, стигна до голяма открита веранда. Натисна звънеца. Трелите му се разнесоха вътре. Тишина. Може би заместник-управителката на ресторанта не беше правилно осведомена. А може Донатели да е променил плановете си и да е тръгнал за Ню Йорк по-рано.

Остин се намръщи. Щеше да е чиста загуба на време. От самото начало си даваше сметка, че нищо няма да излезе от опита му да свърже морски грабеж отпреди десетилетия с избиването на археолози в наши дни. Зачуди се дали ще може да хване обратен полет. Майната му. Със същия успех може да се прибере и утре, и пренощува тук. Взел това решение, Остин тръгна да разгледа имението. Слезе от верандата и заобиколи къщата.

Нантъкет беше станал жертва на мавзолейна епидемия. Строяха се къщи като малки хотели, чиито богати собственици разглеждаха размера на застроената площ като средство за потискане самочувствието на съседа. Къщата на Донатели също беше огромна, но архитектът бе успял да съчетае италианската архитектурна традиция с по-обичайните бели обшивки и сребристи покриви, при това запазвайки добрия вкус.

Зад къщата имаше доста голяма зеленчукова градина и детска площадка. Воден от шума на прибоя, Остин прекоси голяма поляна до ръба на канара и застина за миг на върха на изхабено от времето стълбище, което слизаше до плажа. Самият плаж беше скрит в мъгла, която приглушаваше и звуците от океана, но все пак, се долавяше плисъка на далечни вълни. Остин се обърна и погледна към къщата. В мъглата на гаснещия ден, тя почти не се забелязваше.

Решил, че е направил каквото може, Остин се върна при колата и написа бележка с телефонния си номер и молба Донатели да му се обади възможно най-скоро. Тръгна обратно към къщата. Ниско техническо равнище на комуникация, но може и да свърши работа. Ще го дублира с телефонно обаждане, щом се прибере в службата.

Стъпи на верандата и се опита да затисне навитата на руло бележка с тежката натруфена гривна за чукане по вратата, като предположи, че вятърът няма да успее да я отнесе оттам. В този момент разбра, че има и по-голяма грижа от вятъра. На врата си усети допира на твърд и студен метал. После се разнесе шумът от запъване на курока на много голямо оръжие. До момента друг звук не се бе чул. Нито от стъпки.

— Горе ръцете! Не се обръщай! — Мъжът говореше дрезгаво и с акцент.

Остин бавно вдигна ръце.

— Мистър Донатели?

— Не говори! — Мъжът подсили заповедта със силно мушкане във врата. Една опитна ръка ловко пребърка Остин и измъкна портфейла от джоба му. Доволен от липсата на оръжие, мъжът нареди на Остин да се изкачи по външната стълба към втора веранда, опасваща къщата от три страни. Сякаш отмъщавайки си за нещо, мъглата се устреми отвсякъде и Остин не би могъл да забележи облегнатата на парапета фигура, ако вниманието му не бе привлечено от оранжевото блещукане на цигара и уханието на силен тютюн.

— Седни! — каза мъжът с пушката. Остин направи, каквото му казват, и се отпусна в един просмукан от влага шезлонг. Насочил оръжието си към Остин, мъжът се обърна на италиански към пушача. Разговорът им продължи около минута. Вторият човек каза:

— Кой сте вие?

— Името ми е Кърт Остин и работя в Националната агенция по морско и подводно дело.

Последва пауза.

— Последователен сте, все пак. Същото сте казал и на лейтенант Кофън. — Гласът говореше с акцент, но не така силен, както на човека с пушката.

— Говорил сте с Кофън?

— Разбира се. Полицията прави всичко възможно да улесни живота на летовниците. Особено на онези, които не забравят нейните спомагателни фондове. Помолил съм го да ми съобщава за всеки, който пита за мен. Той дори предложи да ви придружи. Казах му, че ще се справя и сам.

— Значи вие сте мистър Донатели.

— Аз задавам въпросите. — Ново ръгане във врата. — Кой сте вие всъщност?

— В портфейла ми има документи.

— Документите се фалшифицират.

Тоя Донатели ще се окаже костелив орех.

— Лейтенант Кофън се е обаждал в НАМПД и е проверил кой съм.

— Не се съмнявам, че сте този, за когото се представяте. Интересува ме кой сте наистина.

Търпението на Остин се изчерпваше.

— Защо една правителствена агенция като НАМПД ще иска да разговаря с мен? Аз държа ресторант в Ню Йорк. Единственото ми вземане-даване с морето са морските продукти, които купувам от „Рибния пазар на Фултън“.

Закономерен въпрос.

— Вие сте бил на „Андреа Дориа“.

— Лейтенант Кофън ми каза, че сте споменал „Дориа“. Тази новина е остаряла, нали?

— Надявахме се, че може да разполагате със сведения, които да ни помогнат при един съвременен случай.

— Разкажете ми за този случай, мистър Остин. Можете да свалите ръцете си, но не забравяйте, че братовчед ми Антонио е от Сицилия и като повечето сицилианци не се доверява никому. Много е добър с лупарата, особено отблизо.

Лупара наричаха ловджийска пушка с отрязани цеви, любимо оръжие на сицилианската мафия, преди да се ориентира към автоматични алтернативи и дистанционно управлявани бомби в леки коли. Старинно, но все пак смъртоносно оръжие.

— Преди да започна — каза Остин с равен глас, — ще ви бъда благодарен, ако съобщите на братовчеда Тони, че ако не престане да ме мушка във врата, ще натикам лупарата на място, където слънце не грее.

Нямаше как Остин да изпълни заплахата си, но денят беше дълъг и му беше дошло до гуша да го мушкат във врата. Донатели преведе. Антонио отстъпи настрани, но продължаваше да насочва пушката към Остин. Някаква цепка, която би могла да бъде и уста, се разтвори в нещо, което би могло да мине за усмивка.

В светлината от запалка се откроиха хлътналите очи на Донатели.

— Разкажете ми сега вашата история, мистър Остин.

— Всичко тръгна от Мароко — започна Остин. После стигна до настоящия момент, като обясни как се е появила следата на Донатели: — Един от нашите сътрудници попадна на името ви в някакъв вестник. Когато разбрах, че сте свидетел на обир на брониран камион в трюма на кораба, реших да се срещна с вас.

Донатели помълча малко, после се обърна на италиански към братовчед си. Тантурестата фигура мина мълчаливо през плъзгащата се врата и след миг в къщата светна.

— Да се разположим по-удобно вътре, мистър Остин. Тук е влажно. Зле е за костите. Трябва да ви помоля за извинение. Помислих ви за един от ония. Но те никога не биха си дали труда да сътворят такава фантастична история, така че тя трябва да е вярна.

Остин влезе вътре. Донатели му посочи плюшено кресло пред голяма камина, седна в друго срещу него и натисна дистанционното. Газов пламък лумна в камината. Приятната й топлина веднага се усети през предпазното стъкло.

Остин погледна към лавицата на камината, където имаше миниатюрно мащабно копие на „Андреа Дориа“. То беше само част от колекция предмети, снимки, рисунки и дори плаващо съоръжение, пръснати в просторното помещение. Всичко беше свързано с „Дориа“.

Донатели го гледаше. Неравната светлина от камината заливаше все още красивите черти на мъж в седмото десетилетие. Гъстата причесана назад вълниста коса беше по-сива, отколкото на снимката в списанието. Общо взето, Донатели бе остарял красиво. Личеше, че е във форма, а в скъпия си светлосин анцуг и модни спортни обувки имаше вид на човек, който полага усилия затова.

Братовчедът Антонио беше пълна противоположност. Нисък и квадратен, с бръсната глава и бдителни очета на лице, прилично на боксова круша. Счупен нос, уши като карфиол и жълтеникава кожа, цяла в белези. Облечен бе с черна риза и черни панталони. Той се появи отново с поднос с две стъклени чашки и портфейла на Остин. Обликът на сервитьор донякъде се накърняваше от преметнатата през рамо лупара.

— Грапа — каза Донатели. — Тя ще изсуши влагата в кокалите ни.

Остин прибра портфейла в джоба си и опита питието. Италианската огнена вода опари гърлото му. Почувства се добре.

Донатели отпи и попита:

— Как ме намерихте чак тук, мистър Остин? Строго съм инструктирал служителите си да не казват на никого къде се намирам.

— От ресторанта ме уведомиха, че сте на острова.

— Дотук са ми значи, мерките за сигурност — усмихна се възрастният човек. Отпи друга глътка и се загледа мълчаливо в огъня. После вдигна глава и прониза Остин с очи. — Не беше грабеж — каза той.

— Вестникът греши?

— Така го казах за по-лесно. При грабеж крадците вземат нещо. В този случай, не отнеха нищо освен живот. — С остър усет към детайла и чувство за хумор, Донатели разказа събитията от оная паметна нощ през 1956. След толкова години, гласът му пак трепереше, описвайки тръпките на умиращия кораб, докато той търси пътя си във влажната тъмнина. Разказа как е избита охраната на бронирания камион, как е избягал, как се е спасил. — Казахте, че в камиона имало камък — прошепна той. — Защо ще се избиват хора заради един камък, мистър Остин?

— Може би не е бил обикновен камък.

Италианецът поклати озадачено глава.

— Мистър Донатели, преди малко казахте, че сте ме взели за един от тях. Какво имахте предвид?

Ресторантьорът внимателно обмисли думите си:

— През всичките тези години, откакто корабът потъна, не бях казвал нищо никому. Пред вестника просто се изпуснах. Винаги съм усещал вътрешно, че трябва да мълча. След статията ми се обади някакъв мъж и ме предупреди никога да не споменавам отново тази случка. Гласът му беше като лед. Той знаеше всичко за мен и семейството ми. Знаеше кой е фризьорът на жена ми. Имената на децата и внуците ми. Къде живеят. Предупреди ме, че ако кажа и дума някому, ще ме убият. Но преди това ще видя как избиват семейството ми. — Донатели гледаше в огъня. — Аз съм роден в Сицилия. Повярвах му. Не давах повече интервюта. Помолих Антонио да дойде да живее с мен. По онова време той имаше някои проблеми с властите у дома и възможността да се пресели го зарадва.

От очуканото лице на Тони и лекотата, с която държеше оръжието, Остин доби ясна представа за естественото на споменатите проблеми, но не задълбочи въпроса.

— Предполагам, че мъжът не си е казал името, нито кого представлява.

— И да, и не. Не каза име. Но даде да се разбере, че не е сам, че има много братя.

— Братя. Да не би да е казал „Братство“?

— Да. Мисля, че така каза. Чували ли сте за тях?

— Съществувала е организация, наречена Братство на Светия меч на истината. Работили са за испанската Инквизиция. Но това е било преди стотици години.

— Мафията също води началото си преди стотици години — отвърна Донатели, хвърлил развеселен поглед към братовчед си. — Защо този случай да е по-различен?

— Продължаващото съществуване на мафията се установява много лесно, благодарение на продължаващата й дейност.

— Да, така е, но макар че хората в старата родина са знаели, че такава организация съществува и че Черната ръка се е прехвърлила с емигрантите в Америка, тукашната полиция не знае нищо за La Cosa Nostra^[1], докато случайно не попада на един, който престъпил закона omerta. Мълчи или ще умреш.

— Искате да кажете, че една тайна организация може да действа и да не бъде открита в продължение на векове?

Донатели разпери ръце:

— Мафията извършваше убийства, грабежи, изнудвания и все пак директорът на ФБР Хувър се закле, че не съществува такова нещо като La Cosa Nostra.

С мисълта, че тезата на Донатели е доста стабилна, Остин заразглежда помещението.

— Далече сте стигнал от ония сервитьорски времена — отбеляза той, загледан в луксозната дъбова облицовка и бронзови брави.

— Помогнаха ми. След крушението реших никога повече да не стъпвам на кораб. Нищо не е в състояние по-ефикасно да ви избие морската романтика от главата, от невероятния ужас, който ви обзема в трюма на потъващ кораб. За нещастие жената, на която исках да помогна, почина от раните си. На погребението съпругът й ми благодари отново и каза, че иска да направи нещо за мен. Отговорих, че мечтая за малко ресторантче. Той ми даде основен капитал за едно място в Ню Йорк, при условие че завърша курсове по английски и икономика, също на негови разноски. Нарекох ресторанта „Майра“, на името на съпругата на мистър Карей. След това отворих още шест ресторанта в големи градове. Те ме направиха милионер и ми дадоха възможност да водя този начин на живот. Ожених се за чудесна жена. Тя ме дари с четирима сина и дъщеря, всички в семейния бизнес, и много, много внуци. — Допи грапата си и остави чашата на масата. — Построих тази къща за семейството си, но може би също, защото е близо до мястото на катастрофата. В такива мъгливи нощи спомените се връщат. Виждате ли, мистър Остин, тя донесе нещастие на много хора като мистър Карей, но моя живот промени за добро.

— А защо ми разказахте всичко това? Можехте да ме отпратите.

— Жена ми почина миналата година. След като оцелях на „Андреа Дориа“, аз си въобразих, че ще живея вечно. В нейната смърт съзрях предупреждението, че и аз съм смъртен като всички хора. Не съм религиозен, но се замислих за доброто. Тези мъже, които видях да избиват в корабния трюм. Може би другите, за които ми разказахте вие. Някой трябва да говори от тяхно име. — Челюстта му се издаде напред. — Аз ще стана говорителят на мъртвите. — Донатели погледна стенния часовник. — Става късно, мистър Остин. Имате ли къде да пренощувате?

— Мислех си за някой хотел.

— Няма нужда. Ще нощувате тук, като мой гост, а утре ще закусим заедно. За вечеря ще приготвя нещо специално с пресни домати и тиквички от градината.

— Няма как да откажа подобна покана.

— Добре. — Донатели наля още по глътка и вдигна чашата си. — И тогава, след като сме хапнали и изпили виното си, ще потърсим начин да покажем на тези хора, какво значи да си имаш работа със сицилианец.