Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (25)

23

Факсът зажужа и първите, чисто изписани на машина страници започнаха да се появяват. Както бе обещал, Ортега пращаше и копие от оригинала, написан красиво на кастилски диалект. Пърлмътър освободи малко място на бюрото си, за да разположи документите. Като се подкрепи с едно капучино, той зачете думите, които може да бяха, а може и да не бяха писани от Колумб и преписани от Лас Касас.

„23 май от годината на нашия Бог 1506

Най-велики, превъзходен и могъщ Принце, Кралю на Испания и островите на Морския океан, наш Суверен, Високопочтени Господарю!

Отправям се към Индиите още един път, може би за да не се върна никога вече, понеже съм смъртен, остарял и слаб от болестите, а пътят е труден и преизпълнен с опасности. Тръгвам на това плаване, лишен от позволението и благословията на Ваше Величество, но на свои разноски. Употребих скромното си състояние, за да подготвя едничък кораб, «Ниня», за който знам, че е подходящ за това начинание, тъй като много пъти ми е служил вярно, след онова мое първо плаване.

Не тръгвам като Първи адмирал на целия Морски океан, но както първия път, в качеството си на скромен моряк, капитан, който е плавал от Испания до Индиите, за да дири нови земи и злато за Кастиля, с чиято помощ Суверенът да може да завладее Светите земи — нещо, което винаги е било цел на живота ми.

Историята ми трябва да започне преди четири години. Моят Суверен е добре запознат с премеждията при последното ми плаване в годината 1502, когато ме освободи от оковите, прости грешките ми и с велико милосърдие, заедно с моята Кралица, ме дари с утеха и слава, като ме изпрати на път с четири кораба. Как при това Велико плаване флотилията ни претърпя жестока буря, но откри нови земи, които с Божията помощ, прогласих владение на Суверените, макар да бях легнал болен, често стигнал на прага на смъртта, като водех кораба от малка кабинка, издигната на палубата.

Това бе най-нещастното и изпълнено с разочарования мое плаване. Не намерихме пътя на запад, който търсехме. Туземците, не ни срещнаха с приятелски чувства, както по-рано, а ни засипаха с копия и стрели. Всичко беше против нас: сухарите червясаха, времето и ветровете бяха страховити. Накрая потъващите кораби ни докараха до спасителен пристан, където останахме приковани цяла година и пет дни. Загубил бях надежда да напусна жив това място до радостния ден, когато дойде спасението. И последва най-тежкото прекосяване на океана в живота ми.

Но по-страшна от бурите, от болестите и нападенията на туземците бе мисълта, че въпреки всичките ми усилия да служа на Техни Величества с усърдие и упоритост, които биха ми отворили Вратата на Рая, ако не и повече, аз се провалих, поради причини, по-могъщи от моя разум и сили. Докато печелех нови земи, загубих четири кораба, а намерих малко злато и други съкровища. И още по-лошо. Моята Кралица, бидейки смъртна, остави непокварените от ерес и злоба свои покои, за да бъде приета от Твореца.

Знаех само едно средство да прогоня тъгата от душата си и да зарадвам моя Най-светъл Принц и то бе да постигна целта, повела ме на моите по-раншни плавания. Защото по време на дългия си престой, на този най-нещастен сред островите, аз научих, че онова, към което вечно съм се стремял, е в ръцете ми. Даден ми бе ключът към златно съкровище така баснословно, че всичко, завоювано дотогава, а то не е малко, изглежда като петаче в просяшка поничка и би осигурило на Кастиля, на вас и наследниците ви величието, което заслужавате вовеки веков.

Аз съм добре осигурен материално със злато от плаванията ми, с частта си от Испаньола и имам много причини да бъда благодарен: големият ми син Диего е взет за Кралски гард, по-младият, Фернандо, е паж. Но аз пак бях печален заради провала си. Сигурността на домашното огнище не е моряшка съдба и, ето, реших да тръгна още един път по море, може би за последен път, да изпълня обещанието си към Ваше Величество, както и задължението си на Пръв адмирал.

И така, този месец съставих завещанието си, като оставих Диего за наследник и тайно, с мои пари, подготвих кораба «Ниня», наех малък доверен екипаж от петнадесет мъже и поех нощем от Палос, както и при първото ми Най-велико плаване през 1492 година. Смених курса при Канарските острови и тръгнах на югозапад.“

Пърлмътър спря да си пийне кафе. Интересно. Разказвачът знае, че „Ниня“ е любимият кораб на Колумб. Всеизвестно е неговото отчаяние от неуспеха да открие път към Китай. В един момент го докарват окован, обвинен в злоупотреби, в качеството му на вицекрал на Испаньола, за да бъде оправдан от Краля и най-вече от покровителката си, Кралицата, и да бъде изпратен в своето четвърто, съдбоносно плаване, така неудачно наречено велико. Би било напълно в характера на Колумб, пострадал всъщност заради високомерието си, да направи опит да се реабилитира. Маниакалната идея да намери злато също е убедителен мотив за поведението му. Има само един проблем, както справедливо посочи дон Ортега — писмото започва три дни след онзи, в който е прието да се смята, че Колумб е починал. Е, добре!

Пърлмътър продължи с четенето. Макар писанието да бе замислено като лично, морякът у Колумб не е пропуснал да го оформи като бордови дневник, с бележки за курса, атмосферните условия, вятъра. Прекосяването на Атлантика представляваше фотографско повторение на първото плаване. Тръгва по североизточния пасат близо до Мадейра, дните се нижат един от друг по-хубави, носи го кротък вятър, късметът го следва навсякъде. Както и първия път, „ветровете са спокойни, като в Севиля през април“.

Интересна разлика. Пърлмътър знаеше от прочетеното, че при първото плаване Колумб разчита само на изчисленията си. С други думи, записва показанията на компаса и скоростта, като всеки ден отбелязва на картата местоположението си. Скоростта се измерва с помощта на пясъчен часовник, наричан лага^[1] на холандеца. При носа на кораба се хвърля парче дърво и после се брои за колко секунди то минава покрай цялата дължина на кораба.

При първото плаване Колумб не се интересува много-много от точния си курс. Важното е да държи запад. Разчита на компаса и опита си. Не се обръща често за помощ към предтечата на секстанта, така наречения квадрант. Ето защо Пърлмътър веднага забеляза няколкото вписвания, при които мореплавателят отбелязва не само разстоянието, но и небесните ъгли.

„25 май 1506

Направих измервания по Полярната звезда, поддържам курс на югозапад…

 

 

30 май 1506

Държа курс ЮЗ, изчислен с квадрант…“

Сякаш Колумб държи на абсолютната точност, понеже знае крайната си цел. Не както при първото плаване, когато, убеден, че ще попадне в огромната маса на Китай или Индия, не се е интересувал дали няма да се отклони с някой градус в едната или другата посока.

Допълнително доказателство затова, че Колумб е следвал предварително установен, точен курс е и постоянното позоваване на корабната торлета.

„Държа ЗЮЗ приблизително, с малки отклонения в едната или другата посока, но все пак правя шестдесет и шест мили и следвам курса от торлетата на древните.“

Пърлмътър остави документа и с безпогрешна точност, воден от собствената си навигация, се насочи към един натъпкан с книги шкаф, откъдето измъкна томче по древно корабоводене. Знаеше, че торлета идва от torleta del marteloio — масата на звънеца, плотът, върху който се нанасяло всеки ден местоположението на кораба. При всяко обръщане на пясъчния часовник, се разнасял корабен звън. Торлетата води началото си от XIII век и по същество представлява аналогов компютър, предназначен да решава тригонометрични задачи. Имала вид на координатна система и се съхранявала при навигатора, който всеки ден прокарвал линия от първоначалното до крайното местоположение на кораба. Навигаторът въвеждал при изчислението данни за силата и посоката на вятъра, скоростта и времето на дрейф.

Пърлмътър беше объркан от израза „Торлетата на древните“. Може би ставаше въпрос за свободен превод, като се има предвид, че самата дъска, използвана на „Ниня“ е била стара. Продължи да чете.

Колумб пресича Атлантика без инциденти. На 26 юни се намира южно от остров Испаньола, който един ден ще се превърне в люлка на Хаити и Доминиканската република и главния му град Санто Доминго, основан от самия него. Пърлмътър отново се натъкна на проблема, посочен от Ортега — Колумб кръстосва карибския район цял месец, след като вече е умрял. Усмихна се доволно. Няма да остави това прекрасно пътешествие точно когато нещата стават наистина интересни, само заради такава дребна техническа подробност.

Разгърна карта на Карибите до писмото, за да следи курса на кораба. „Ниня“ минава край Испаньола и Куба, насочва се към Ямайка, където Колумб и хората му засядат при първото плаване. Дневникът се връща назад, към тия нещастни времена.

„Корабът държи югозапад, отмина Санто Доминго с добър североизточен вятър в платната. На тия острови тук, преди четири години, туземците ми казаха за мястото, наречено «Сигуре» и купищата злато там. За неговите жени, окичени с перли и корали, и сградите, облицоват със скъпоценен метал. Туземците ми разправиха, колко са големи корабите на тази земя и как добре се обличат и колко хубаво живеят нейните жители. Казаха ми, че златото там е едро и изобилно като фасулени зърна.

Ето едно доказателство за това, че Бог може да използва и най-нищожното си творение, за да се изпълни Неговия Промисъл, понеже точно на тая чужда земя, по-далечна от всяка друга, на която бе стъпвал дотогава човешки крак, корабите на моето Велико плаване станаха жертва на дървояди и се разпаднаха. Задържани бяхме тук повече от година. Но именно по време на моето затворничество тук, булото пред съзнанието ми беше вдигнато и аз съзрях ясно пътя към богатствата, които цял живот съм се стремял да намеря, за благото на Кастиля.

Диего Мендес, брат на един от моите капитани, тръгна с кану да вика помощ от Испаньола, на петстотин мили оттук. В негово отсъствие, индианците, с които се бе сприятелил, промениха отношението си и отказаха да ни продават храни, както се бяхме договорили. Уплаших се, че това може да е Божието Възмездие, отплатата за моята роля в смъртта на петимата, защото макар да не бях вдигал ръка, аз ги предадох на Братята.

Коленичих и помолих за прошка, като се врекох да направя много поклонничества до Светата земя и да дам за каузата Му всичко, което намеря. Той чу моята молитва и ме накара да си спомня, че предстои лунно затъмнение. Казах на индианците, че моят Бог им е сърдит и ще накара луната да умре. Когато луната се скри, индианците много се уплашиха и след като обещаха да се придържат към договора, аз пак я съживих. Вождът каза, че много благодари за това и за да е сигурен, че моят Бог е доволен, ще ми покаже пътя към златото. Заведе ме в източния край на острова. Тук, в един храм, който по нищо не отстъпваше на който и да е в Европа, той ми показа говорещия камък, цял издълбан с фигури, които трябваше да ми покажат пътя към огромните съкровища.“

Пърлмътър знаеше за епизода със затъмнението от книгата на Ортега. Той показваше, колко изобретателен е бил Колумб. Но каква беше тая, не по-малко интересна история с говорещия камък? Същият въпрос вълнуваше и разказвача.

„Дълги седмици разсъждавах върху значението на тоя необикновен камък. Предполагах, че е нещо като карта на крайбрежието, но знаците не разкриваха своята тайна. Върнал се вече в Испания, аз го показах научени хора, които решиха, че това е навигационен прибор, но не можаха да разчетат знаците. И тогава, като обикновен моряк, аз прозрях истината. Това бе торлета, използвана за ориентиране от древните. Понеже камъкът беше трудно преносим, аз прерисувах знаците от него и сега, при петото плаване, ги носех заедно с твърдото намерение да намеря някой, който да може да ги разчете.“

Това обясняваше израза „торлета на древните“. Явно ставаше дума за каменна плоча, обемиста и тежка, според описанието, изсечена по начин, показващ, че е била използвана за навигация! След като Колумб не е могъл да я използва направо, това не е било карта в конвенционалния смисъл на думата. Писмото се връщаше към доклада за петото плаване.

„10 август

Продължаваме на запад при благоприятен вятър, както досега. И ето, най-накрая хвърляме котва край бряг по-далечен от всеки познат на човешкия крак, до момента. Туземците разправят, че наблизо има повече злато, отколкото можем да си представим. Мисля, че съм близо до съкровището на цар Соломон. Не съм добре, болестта и жегата още веднъж подкопаха силите ми, но усещам близостта на златото и моля Ваше Величество, когато се върна с планини от злато и скъпоценни камъни, да ми се позволи да извърша поклонение до Рим и Йерусалим. Няма да пиша повече, преди да съм сложил ръка върху златото…“

Следващото вписване е направено два дена по-късно. Почеркът е по-груб.

„Адмиралът изчезна! Когато екипажът стана призори, открихме липсата на малка лодка и намерихме каютата на адмирала пуста. Няма ги и картите му. Изпратих на брега група да го търси. Намерили лодката, но се върнаха на кораба, подгонени от група туземци, които ги посипали със стрели. Уви, боя се, че адмиралът е мъртъв, убит от тези безбожни диваци! Ще останем в безопасност на котва, но ако скоро не видим някакъв знак, че е жив, ще отплаваме за Испаньола за помощ. Бог да благослови Адмирала на Морския океан. Подписано от Алонсо Мендес, помощник-навигатор.“

Пърлмътър замислено потупа пухкавата си буза. Колумб очевидно не е бил на себе си в своя последен час. Соломоновото злато, как не! Запита се при кой ли бряг е пуснал котва „Ниня“. Отново погледна картата. На запад от Ямайка би стигнал до Централна Америка. Някъде в района от мексиканския Юкатан до Белиз или Хондурас, ако се е отклонил с няколко градуса. Когато може да отдели повече време, щеше да анализира всички вписвания в дневника, за да види дали не може да определи точния курс.

Колумб взема картите и схемите със себе си, но какво става с камъка? Пърлмътър поклати глава, развеселен от мисълта за лекотата, с която позволи да бъде въвлечен в тази история. Действаше, сякаш току-що прочетеният документ е истински, докато всъщност, историческата му стойност не би могла да бъде по-висока от тази на една добра кръстословица.

Ами, ако все пак е истински?

Какво отношение би могъл да има той към съвременната мелодрама, за която му бе казал Остин, с всичките й облечени в черно банди убийци, хукнали да унищожават невинни археолози? Каква беше тази странна забележка за „смъртта на петимата“? Колумб очевидно се е чувствал толкова виновен за ролята си в тази случка, че приема заточението, като наказание свише. Пърлмътър реши да прегледа писанието отново, да не би да е пропуснал нещо. След това щеше да порови в собствената си библиотека.

Но преди всичко, трябваше да закуси.