Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (3)

1

10 юли 2000

Крайбрежието на Мароко

Изправена в горната част на древното стълбище, Нина Киров обгръщаше с поглед почти неподвижната зелена повърхност на лагуната с мисълта, че никога не бе виждала по-безплодна местност от това самотно парче марокански бряг. Нищо не помръдваше в гнетящата като в пещ жега. Единственото свидетелство за човешка дейност бе купчината кръглоглави гробници с цвят на маджун, накацали над лагуната като някакво зловещо владение на призраци. Пясъкът, трупан векове през сводестата порта, се бе смесил с праха на мъртвите. Нина се усмихна с радостта на дете, видяло коледния си подарък под елхата. За един морски археолог тази безрадостна панорама бе по-красива от палмите и белите пясъци на тропически рай. Самата святост на това скръбно място го бе спасила от най-голямата заплаха: неговото оскверняване.

Нина се зарече да благодари отново на доктор Нокс, задето я убеди да се присъедини към експедицията. Първоначално бе отказала поканата, отправена от авторитетния Антропологически факултет на Пенсилванския университет, казвайки на неговия представител, че това си е чиста загуба на време. Всеки сантиметър от мароканския бряг би трябвало вече да е минат с четка за зъби. А и да откриеше някой подводна находка, тя щеше да е погребана под тонове камънаци, оставени от римляните, въвели бреговото укрепване. Колкото и да уважаваше инженерните им способности, за Нина те си бяха недораслите беладжии на човешката история.

Тя си даваше сметка, че отказът й бе по-скоро като в баснята за лисицата и гроздето, отколкото свързан с археологията. Нина се мъчеше да се измъкне изпод цяла камара документи, натрупала се покрай откриването на корабокрушение в района на Кипър във води, включени от Турция в собствената й акватория. Първоначалните проучвания определяха останките като древногръцки, което изправи на нокти старите врагове. Заложили националната чест на карта, Анкара и Атина вече загряваха двигателите на своите F-16, когато Нина се спусна до кораба и го идентифицира като представител на някогашния сирийски търговски флот. Това набърка и сирийците в цялата каша, но пък предотврати възможността да се пролее кръв. В качеството си на собственик, президент и единствен служител на консултантската фирма по морска археология „Меритайм рисърч“ Нина бе сама срещу цяла планина от хартия.

Стентън Нокс се обади минути след като бе уведомила университета, че е твърде заета и не може да приеме поканата.

— Май съм почнал да недочувам, доктор Киров — съобщи той с носовия сух глас, който бе слушала стотици пъти да се носи иззад аналоя^[1] му. — Всъщност разбрах, че някой казал, че не проявявате интерес към нашата мароканска експедиция, а това не може да бъде вярно, разбира се.

Месеци бяха минали от последния разговор със стария й наставник. Усмихна се, като си представи снежнобелите чорли на главата му, почти безумния блясък на очите зад телените рамки и коцкарските мустачки, завити над пакостливите устенца.

Нина направи опит да се подготви за пороя от чар, който бе сигурна, че ще я залее.

— При цялото ми уважение към вас, професор Нокс, съмнявам се, че съществува такова парченце от северноафриканското крайбрежие, което да не е било застроено от римляните и да не е вече открито от някого.

— Браво! Радвам се да науча, че не сте забравила първите три урока по археология, доктор Киров.

Нина се засмя на лекотата, с която Нокс навлече професорската си тога. Тя бе навършила тридесет години, притежаваше преуспяващ консултантски бизнес и почти толкова научни степени, колкото и Нокс. И въпреки всичко все още се чувстваше като студентка, щом попаднеше в обсега на неговата аура.

— Как бих могла да забравя? Съмнявай се, съмнявай се и пак се съмнявай!

— Правилно — отвърна професорът видимо зарадван. — Трите озъбени песа на съмнението, които ще те направят на парченца, ако не ги нахраниш с хубава порция убедителни доказателства. Няма да повярвате колко често проповедите ми влизат в глухи уши. — Последва артистична въздишка и тонът му стана делови. — Разбирам притесненията Ви, доктор Киров. По принцип, бих се съгласил с вас по въпроса за цивилизационното заразяване на обекта, но специално този е разположен на атлантическото крайбрежие, далече отвъд Колоните на Мелкарт, встрани от римското присъствие.

Интересно. Нокс използва финикийското наименование на западния край на Средиземно море, там където Гибралтар свеждаше глава към Танжер за целувка. Древните гърци и римляни наричаха това място Колоните на Херакъл. От горчив академичен опит Нина знаеше, че стане ли дума за наименования, Нокс беше прецизен като неврохирург.

— Ами, ужасно съм заета…

— Доктор Киров — прекъсна я той, — бих приел това обстоятелство, ако не се нуждаех от помощта Ви. Много. Не мога да се размина с тълпата сухоземни археолози, които са така изтънчени, че винаги си слагат галоши, когато влизат в тоалетната. Страшно ни трябва някой, който да се намокри. Експедицията е малка, дузина хора, а вие ще сте единственият водолаз.

Въдичарската репутация на Нокс бе напълно заслужена. Заложи под носа й финикийската стръв, забучена на кукичка умилителна молба за помощ и бързо нави макарата с внушението, че като единствен подводничар цялата заслуга за всяко откритие би била нейна.

Нина просто виждаше ликуващото потрепване на розовия му нос. Размести папките на бюрото:

— Имам цял куп канцеларска работа за свършване…

Нокс я прекъсна:

— Напълно съм в течение на сирийската ви история. Впрочем поздравявам ви по повод на уреждането на натовската криза. Погрижил съм се за всичко. Намерил съм двама изключително квалифицирани преподаватели, които много биха се радвали да добият малко канцеларски опит, така необходим в областта на археологията в днешно време. Става дума за предварителни проучвания. Ще се забавим само седмица до десет дни. А дотогава, верни мой млади Мирмидоне^[2], ще сме открили всичко, което си струва да се открие. Не искам да решавате веднага. Първо ще ви изпратя по факса малко материали. Хвърлете им един поглед и ми звъннете.

— След колко време, доктор Нокс?

— До един час. Чирио^[3].

Нина остави слушалката и се изсмя гръмко. Един час!

Почти веднага факсът започна да бълва като изригнал вулкан. Беше програмата на Нокс заедно с финансовата обосновка. Искаше материално осигуряване на експедиция за изследване на развалини от гръцко-римски, а може би друг някакъв произход. Стандартният рекламен подход на Нокс. Объркваща смесица от факти и възможности, позволяваща на проекта да изпъкне над всички и да наблюдава боричканията на конкуренцията с безочливо хладнокръвие.

Нина прекара опитния си поглед през текста и се съсредоточи върху картата. Районът за проучване беше разположен между устието на река Драа и западната част на Сахара в мароканската крайбрежна долина, простряна от Танжер до Есаурия. Почуквайки с химикалка по зъбите си, тя заразглежда едромащабния план на местността. Бреговите очертания създаваха впечатлението, че картографът е бил налегнат от хълцавица, докато ги е нанасял. След като си отбеляза сходството на местността с Канарските острови, тя се облегна назад и осъзна колко остро се нуждае от практическа работа, ако не иска да загуби разсъдъка си. Вдигна слушалката и набра номера.

Нокс се обади по средата на първия сигнал:

— Тръгваме другата седмица!

И ето сега, докато разглеждаше лагуната, линиите и заврънкулките от картата добиваха действителните си измерения. Водното огледало беше почти кръгло, приклещено между тухленочервени канари. Отвъд устието се простираха плитчини, оголващи при отлив къдравата си кална повърхност. Преди хилядолетия лагуната е била отворена към океана. Естествено защитените й води сигурно са привличали древните мореплаватели, често да хвърлят котва от двете страни на един нос, докато чакат да съмне или да се оправи времето. Наблизо се виждаше сухо водно корито, наричано от местното население уади. Още един добър знак — селищата често са се издигали край реки.

От лагуната през дюните се простираше тясна песъчлива пътечка, която отвеждаше до развалините на малък древногръцки храм. Пристанището би било твърде малко за масивните брегови съоръжения и кораби на древните римляни. Помисли си, че заливчето е било използвано по-скоро от гърците като временен пристан. Стръмният бряг отхвърляше възможността да са стоварвани стоки. От древните карти, ставаше ясно, че местността е много отдалечена от което и да е познато древно селище. Дори и днес, до най-близкото селце, задрямал берберски^[4] лагер, се стигаше по двадесеткилометров изровен пясъчен път.

Нина засенчи очи и се загледа към закотвения близо до брега кораб. Корпусът му бе боядисан в тюркоазено зелено от ватерлинията до надстройката. Тя присви очи и едва различи изрисувания по средата надпис НАМПД — абревиатура на „Национална агенция за морско и подводно дело“. Запита се какво ли може да прави един кораб на американска правителствена организация край тоя пустинен марокански бряг. После вдигна голямата си мрежеста чанта и се спусна по десетината изтъркани каменни стъпала до мястото, където водата кротко плискаше последното от тях.

Когато свали бейзболната шапка със знака на университета на Пенсилвания, слънчевите лъчи се отразиха от косата й с цвят на зряло жито, сплетена отзад. Измъкна се от огромната блуза с къси ръкави. Бикините на цветя, които носеше отдолу, разкриваха силно, дългоного, почти метър и осемдесет тяло.

Нина бе наследила малкото си име, златната коса, леко закръгленото лице и селската си издръжливост, с която може да засрами всеки мъж, от своята прабаба — яка селянка, намерила голямата си любов в лицето на един царски войник, насред украинска памучна нива. От грузинската майка идваше кръвта, буреносно сивите, почти азиатски очи, високите надменни скули и сочните устни. Още преди семейство Киров да емигрира в Съединените щати, генетичната смесица бе издължила силуета на неговите представителки, бе стеснила якия кръст и широките бедра и бе очертала привлекателни форми и здрав бюст.

Нина извади от чантата дигитална фотокамера „Никон“ в специално изработена пластмасова херметическа кутия и провери подводния прожектор. След нея се появиха кислородна бутилка, черно пурпурен неопренов костюм „Хендерсън“, гумени чорапи, ръкавици и еластична качулка, колан с тежести, подводна маска и шнорхел. Облече се, прикрепи към главата си фенерче, тип „циклоп“, за да могат ръцете й да са свободни, закопча специалните бързо отварящи се токи на дихателния апарат и опаса колана. Най-накрая привърза към бедрото си осемнадесетсантиметров титанов нож „Дивекс“. След като вкара в карабинера дръжката на мрежата за находки, тя отдели внимание и на последната си играчка — водолазен часовник „Акуаленд“, вграден с дълбокомер.

Тъй като нямаше партньор, за да я провери, тя извърши обичайната преди гмуркане инспекция на оборудването си два пъти. Доволна от резултата, седна на стъпалото и напъха крака в плавниците. После се плъзна надолу, преди жаркото северноафриканско слънце да я е сварило във водолазния й костюм. Хладката вода проникна между неопрена и кожата и бързо се стопли до телесната й температура. Провери основния и допълнителните клапани на дихателния апарат, после се отблъсна от стълбата и заплува бруст към средата на подобната на басейн лагуна.

Нямаше и помен от вълни, слизестата вода бе възсолена й въпреки пяната на повърхността, Нина се наслаждаваше на усещането за освободеност. Плъзгаше се напред с леки тласъци на плавниците и искрено съжаляваше земните археолози от експедицията, пълзящи на ожулените си колене, с подлютени от прах и пот очи, сякаш извършващи свещенодействие със своите шпакли и метлички. А тя можеше свободно да се движи в уютна прохлада, като самолет при контролен полет.

Нисък остров с китка анорексични, закърнели борчета на върха, охраняваше устието. Реши да преплува лагуната през средата, право към острова. Щеше да проучи двете половини една по една, като направи множество успоредни тигели, перпендикулярни на линията, следвана в момента. Този метод се използваше и в открития океан при издирване на потънал кораб. Очите й щяха да заместят магнитомера и ехолота. По-прецизните проучвания щяха да дойдат впоследствие. Сега само искаше да усети какво има отдолу.

Потопила глава под замътената повърхност, Нина видя, че водата е сравнително чиста и дъното се виждаше на дълбочина повече от шест метра Това означаваше, че може да пести кислород, като плува отгоре и диша през шнорхела. Появи се поредица пресичащи се прави линии, оформили правоъгълници от грижливо подредени каменни блокчета. Стълбището продължаваше под водата до древен кей. Това бе важно откритие, понеже доказваше, че някога лагуната е била използвана не само временно, а в нея е имало истинско пристанище. Изглежда, дъното бе покрито с културни пластове, наслоявани дълго време, а не само с боклуците, изхвърляни от случайни моряци.

Скоро съзря по-обемисти очертания и купища отломъци. Развалини. Бинго! Складови и жилищни помещения или седалище на пристанищния началник. Със сигурност това не беше пристан за по една нощ.

Настъпи мрак и тя реши, че е стигнала края на кея. Плуваше над огромен правоъгълен отвор и си помисли дали не е рибарник, наричан от древните писина. Беше прекалено голям. Имаше размерите на олимпийски плувен басейн.

Нина изплю вода през шнорхела, захапа мундщука на дихателния апарат и се гмурна право надолу. Движеше се по единия край на зейналото пространство. Стигна до ъгъла и заплува по другия ръб, докато видя края му. Размерите бяха около тридесет на четиридесет и пет метра.

Нина включи фенерчето и се гмурна в ямата. Тинестото дъно бе съвършено плоско и на около два и половина метра под равнището на кея. Тъничкото снопче светлина показа натрошени керамични съдове и други парчетии. С помощта на ножа изчопли няколко чирепа и ги прибра в чантата, като се стараеше да запомни положението им. Тя откри и проследи един насочен към открито море канал, до неговия излаз в лагуната. Входът на кея бе достатъчно широк, за да премине древен кораб. Очертанията му имаха всички отличителни белези, на пристанище от типа, наричан котон. Откри няколко хелинга^[5], всеки достатъчно голям за кораб по-дълъг от петдесет стъпки, и една истинска писина, което потвърди теорията й за котона.

Остави кея и продължи по първоначалния си курс, като използваше подводния бряг отдясно за ориентир. Продължи да плува между острова и брега, докато откри потънал кей или вълнолом на около два метра под водата. Беше изграден от две паралелни каменни стени, а пространството помежду им бе запълнено със строителни отпадъци. В едни по-сухи времена, може би бе свързвал сушата с острова.

Като стигна до него, свали снаряжението си и мина през обраслите с бодли каменни плочи на другата му страна. Островът беше широк над петнадесет метра, почти два пъти по-дълъг и плосък в голямата си част. Дърветата, които видя от брега, едва стигаха до брадичката й.

Близо до устието на лагуната личаха купища камъни, може би основи, и очертан от блокчета кръг. Мястото беше идеално за фар или наблюдателница, от която всеки страж с остър взор би могъл да наблюдава панорамата на морския трафик. Защитниците на брега можеха да бъдат повикани в мига, в който се появи някое платно.

Като влезе в кръга, Нина стъпи върху остатък от стълбище и погледна към закотвения кораб, който бе забелязала от брега. Отново се попита какво би довело един американски държавен кораб до този пустинен и самотен бряг. След малко бе екипирана отново. Прохладата и усещането за безтегловност й подействаха освежаващо и тя реши, че плуващите й предци са направили голяма грешка с изпълзяването си от морето на сухата земя.

Нина преплува устието на лагуната. Другият полуостров започваше от ниско, като постепенно се разширяваше, за да завърши като заоблен чукар. Отвесните червеникави скали се спускаха право във водата като крепостни бастиони. Гмурна се до основата на голата стена, за да търси някакъв подход за излизане. Като не намери, продължи под водата до края на носа, завършващ с канариста площадка. Превъзходна отбранителна позиция, от която стрелците можеха да засипят със смъртоносен облак стрели палубата на всеки нашественик, тръгнал към пристанището.

Една хоризонтална плоча стърчеше от лицето на стената ниско над платформата сякаш бе някаква тента от каменната епоха. Под плочата личаха очертанията на отвор с вид и размери на врата. Приближавайки внимателно, Нина присви очи в опит да пробие застрашителната тъма през стъклото на маската си. Сети се за фенерчето и го включи. Снопчето светлина се удари в някакъв въртоп от призрачно движение. Дръпна се уплашена. После в дихателния клапан забълбука смях. Сребролюспото ято риби, превърнало тунела в свой дом, се бе уплашило повече от нея.

Когато пулсът й се нормализира, тя си спомни предупреждението на доктор Нокс: „Не рискувай главата си заради късче самородно злато от познание, което ще завърши в някакъв прашен том, четен от малцина.“ Със сатанинско задоволство той се впускаше в ужасяващи подробности за участта на отишли прекалено далече учени. Фърбуш бил излапан от канибали. Роцини го довършила малария. Онейл тупнал в бездънна ледникова цепнатина.

Нина беше убедена, че Нокс си измисля имената, но разбра мисълта му. Беше сама, без спасително въже. Никой не знаеше къде се намира. В самата опасност, която би трябвало да я прогони, имаше някаква съблазнителна привлекателност. Провери манометъра. Шнорхелът й бе спестил кислород, имаше още време.

Твърдо си обеща, че само ще влезе през отвора и няма да мръдне навътре. Тунелът не можеше да е много дълъг. Пробивали са скалата с примитивни инструменти, не с диамантени свредла. Направи няколко снимки на входа и тръгна.

Невероятно!

Подът беше почти съвършено равен, стените гладки, ако не се смятат морските налепи по тях.

Влезе навътре, като забрави и даденото обещание, и мъдрия съвет на Нокс. Тунелът бе най-красивото човешко творение, което бе виждала. Само дотук, той бе по-дълъг от което и да било подобно съоръжение в потъналия град Аполония.

Гладките стени изведнъж свършиха и се превърнаха в ръбеста пещера, която се стесняваше и разширяваше, като се виеше около, общо взето, права линия, с по-малки странични ходове. В черните като въглен стени бяха издълбани ниши за свещници. Строителите на тунела бяха удължили естествената пещера, издълбавайки изкуствена. Нина се възхити от умението и упоритостта на отдавна починалите миньори от бронзовата епоха.

Проходът се разшири отново и стана по-гладък. Нина се провря над купчина строителни отпадъци, окуражена от някакво зеленикаво сияние в далечината. Заплува към светлината, която ставаше все по-ярка с приближаването й.

В преследване на познанието Нина бе пълзяла през купища прилепово гуано и бърлоги, охранявани от злонрави скорпиони. Колкото и удивителен да бе този тунел, тя нямаше търпение да го напусне и въздъхна с облекчение, когато видя края му. Изплува през някакво стълбище и излезе в открито пространство, заобиколено от порутени основи.

Нина подозираше, че доктор Нокс сигурно е имал някаква представа за онова, което щеше да открие в лагуната, но не би могъл да си представи мащабите му. Никой не би могъл. Внимавай, момиче! Подреди си мислите! Прецени подробностите! Дръж се като учен, не като Хъкълбери Фин^[6]. Седна под водата на един висок до кръста й каменен блок и обмисли откритията си. Пристанището е било вероятно комбинирана военна и търговска база, давала подслон на чуждестранни търговци и охранявала корабоплаването. Долови ръмжене в ушите си. Гладните кучета на съмнението си искаха дажбата убедителни научни доказателства. Преди да приеме заключенията си за окончателни, всяка педя от пристанището трябваше да се проучи и прецени.

Позволи си догадката, че пристанището е потънало в резултат от тектонично разместване на пластовете. Може би по времето на голямото земетресение в десетата година преди Христа. В този район земетресенията не бяха така обичайни, както по Средиземноморието, но би могло да се случи. Ръмжене. „Знам, знам. Никакви заключения, преди да е събран доказателственият материал.“ Наблюдаваше как балончетата от издишванията й се издигат към повърхности си помисли, че може би съществува и по-къс път към истината.

Нина имаше дарба, която надхвърляше пределите на обикновеното и обяснимото. Беше я споменавала само пред неколцина близки приятели, и то със сух юридически език, сравнявайки се с профайлърите от ФБР, които могат да описват развитието на едно престъпление като очевидци. Нищо паранормално, се самоубеждаваше тя. Просто съвършен контрол над собствената личност плюс фотографска памет и живо въображение. Също като търсачите на подземни води, които си служат с багета^[7].

Откри дарбата си случайно при първото си пътуване до Египет. Притиснала бе длани към един от огромните основни блокове на Голямата пирамида на Куфу. Беше непреднамерено движение, може би опит чрез осезанието да осмисли мащаба на това невероятно струпване на камъни, но стана нещо странно и плашещо. Всяка частица от съзнанието й бе нападната от образи. Пирамидата се издигаше едва до средата, а върху плоския й връх стотици тъмнокожи мъже в препаски теглеха блокове по примитивно скеле. Потта по телата им блестеше от слънцето. Чуваха се викове. Скърцаха скрипци. Дръпна ръката си, сякаш скалата се бе нажежила до червено.

Някакъв глас каза:

— Разходка с камила, миси?

Примигна. Пирамидата отново се събираше в една точка високо в небето. Тъмните мъже бяха изчезнали. На тяхно място се бе появил камилар. Ухилен до уши, той се бе надвесил над лъка на седлото си.

— Разходка с камила, миси? Ще ви дам добра цена.

— Шукран. Благодаря ви. Не днес.

Камиларят кимна тъжно и си тръгна с овесен нос. Нина се съвзе и се прибра в хотела, където скицира каменния блок и теглещите го скрипци. По-късно показа скицата на един приятел инженер. Той я погледна и промърмори: дяволски умно. Попита дали може да открадне идеята, за да я използва при конструирането на някакъв кран, върху който работел.

И след Гиза имаше подобни преживявания. Не бе нещо, което може да включва и изключва по желание. Ако всеки път, когато се докоснеше до нещо, звънваше и телефонът за далечна връзка с миналото, отдавна да е в лудницата. Нещо я привличаше към себе си, както магнитът привлича желязото. В една умалена версия на Колизеума, разположена в императорска резиденция извън Рим, образите на болка и ужас бяха толкова силни, прогизналият от кръв пясък, отрязаните крайници и виковете на умиращите така живи, че й прилоша. За миг помисли, че е загубила разсъдъка си. Няколко нощи не спа. Може би затова не обичаше римляните.

Това не е римски амфитеатър, разсъждаваше тя. Преди да се саморазубеди, тя доплува до кея, положи длани върху равния ред камъни и затвори очи. Можеше да си представи докерите, помъкнали амфори с вино или зехтин, плющенето на платната о дървените мачти, но това бе просто въображение. Въздъхна с облекчение. Така й се пада, щом се опитва да скъси научния процес.

Направи няколко снимки, разочарована само защото не успя да намери останки от кораб. Събра още чирепи, намери полуобгоряла каменна котва и тъкмо правеше последните снимки, когато забеляза облите издатини, надигнати в пясъчната част на дъното.

Доплува до тях и разрови пясъка. Подутината беше част от по-голям предмет. Коленичи заинтригувана и разчисти още пясък от голям каменен нос, част от огромно издялано лице, дълго над два метра от тъпата брадичка до темето. Носът бе плосък и широк, а устата голяма, с месести устни.

Главата беше покрита с кепче или плитък шлем. Изразът на лицето можеше да се опише най-точно с думата „кръвнишки“. Тя спря да копае и прокара пръсти по черния камък. Месестите устни сякаш потръпнаха в опит да заговорят.

„Докосни ме! Много неща имам да ти разправям.“

Нина се дръпна и загледа каменното лице. Чертите си бяха като преди. Ослуша се за гласа. „Докосни ме!“ Този път по-слабо, примесен с металическия съсък на дъха й през регулатора.

Момиче, вече си под водата прекалено дълго.

Натисна копчето на апарата. В надуваемата жилетка нахлу въздух. С все още разтуптяно сърце, тя се заиздига обратно към своя собствен свят.