Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (27)

25

Сержант Моралес намери стая за Траут в един малък хотел до летището. Той лежа часове наред буден, загледан в перката на вентилатора над себе си, като си мислеше какво ли прави Гемей, докато накрая пожъна в няколкочасов неспокоен сън. Събуди се по тъмно и отиде под душа, който беше двойно по-освежителен, поради липсата на топла вода. Разхождаше се по асфалтовата настилка, когато пристигнаха пилотът и сержантът. На изток слънцето бе осветило небето в розовия цвят на праскова.

Хеликоптерът следваше картата на Чи по права линия, с максималната си скорост, на височина четиристотин и петдесет метра. Гората се стелеше отдолу като зелена неокосена ливада. Като стигнаха до обозначената на картата местност, пилотът намали и се спусна почти до върховете на дърветата. Машината с успех изпълняваше задачата, залегнала при проектирането й. Първоначалното предназначение на хеликоптера беше да служи за армейски наблюдател. Седналият отпред Траут забеляза структурна разлика в зеленината под себе си и помоли пилота да лети в кръг. Моралес долови едва видимите очертания на някаква долина. След още няколко препитания, необходими на пилота, за да се запознае с местността, машината се приземи върху неравно пространство в средата на долината.

На Пол му трябваха по-малко от тридесет секунди, за да установи, че не харесва това прокълнато от Бога място. Нито сантиметър от него! Не ставаше дума затова, че е усамотено, нито за странните могили и мрака на околната гора. Във въздуха се таеше нещо зловещо. Същото изтръпване на кожата на темето усещаше като дете, когато минаваше покрай изоставената къща на един моряк, изял другарите си, заседнали в Саргасово море.

Може би кракът на Гемей не бе стъпвал тук, помисли си той, загледан в това уединено място. Разполагаше единствено с картата на доктор Чи и предположението, че може би това е била целта им. А може би, докато той си търка подметките тук, Гемей има нужда от помощта му другаде. Не. Той стисна зъби. Определено това е мястото. Усещаше го с цялото си същество, както баща му, рибарят, усещаше приближаването на буря.

Полицаят предложи да се пръснат в три посоки, без да се губят от поглед, доколкото е възможно, да отидат до края на гората и да се върнат при хеликоптера. Събраха се след половин час. Моралес се готвеше да заговори, когато вечно търсещият му, полицейски поглед забеляза следи от предишно посещение.

Като присви очи, за да види по-добре, той каза:

— Вижте, как е смачкана тук тревата. Тук и ето тук. — Наведе глава настрани. — Ето, така, когато светлината пада както трябва се виждат стъпки.

Като си помисли, че не би искал Моралес да го преследва, Траут последва примера му и забеляза леките следи, привлекли вниманието на сержанта. Моралес нареди на пилота да остане при хеликоптера и той не възрази. Ранното утринно слънце вече намекваше в каква пещ възнамерява да се превърне през следващите часове. Моралес тръгна пръв и след малко двамата забелязаха могила, част от която беше разчистена, така че се виждаха каменни блокчета.

При основата на постройката се виждаше нещо червеникаво. В желанието си да го разгледа, Траут пренебрегна съвета на полицая да стои отзад. Той се впусна покрай него към могилата и вдигна от земята износената, светлокафява еднодневка, която бе подарил на Гемей преди две години за Коледа. С нарастващо нетърпение той бръкна вътре и намери фотоапарата, скицниците й, както и няколко използвани найлонови плика, празни кутийки от сода и бутилка вода. Наблизо се виждаше друг вързоп от светлокафяв брезент. Траут вдигна и двата над главата си, за да ги види забързаният Моралес.

— Това тук е на жена ми — заяви триумфално ученият от НАМПД. — Върху капака на другото е изписано името на доктор Чи.

Моралес проучи раницата на професора. Лицето му помръкна.

— Това не е хубаво — каза той.

— Какво значи не е хубаво? Това показва, че са били тук.

— Не разбирате, сеньор Траут — отвърна Моралес с бърз поглед наоколо. — Намерих лагерен огън и много признаци за присъствието на чиклерос. — Забелязал безизразното лице на Траут, той обясни: — Те са лоши хора, крадат антики.

— Какво общо има това с жена ми и професора?

— Въглените бяха топли. А покрай реката имаше следи от много хора. Намерих и това. — Той отвори ръката си, в която лежаха три гилзи.

Траут помириса една от тях. Куршумът е бил изстрелян скоро.

— Къде ги намерихте?

Траут проследи с поглед показаната от полицая посока, после се обърна към мястото, където бе намерил раниците, сякаш свързваше с въображаема линия двете точки. В този момент забеляза странните релефи. Отиде по-близо и загледа корабите и другите фигури върху камъка. Допусна, че Гемей и професорът са обядвали, а после са дошли при фриза. Гемей положително щеше да се заинтересува от това странно изкуство, но нещо, изглежда, ги беше отвлякло.

Обърна се към Моралес:

— Мислите, че жена ми и професорът са налетели на тия чиклерос?

— Да — сви рамене Моралес, — възможно е. Защо иначе ще си оставят раниците?

— И аз мислех затова сержант, бихте ли ми показали, къде сте намерили гилзите, моля?

— Насам — кимна Моралес. — Внимавайте къде стъпвате! — Пълно е с дупки.

Тръгнаха бавно през долината. Имаше много повече загадъчни могили, отколкото Траут смяташе първоначално. Ако всяка съдържа каменна постройка, това трябва да е било голямо селище някога.

— Ето тук — посочи Моралес. — И ето тук.

Траут забеляза лъщящата в тревата мед и вдигна още няколко гилзи. От пистолет и от карабина. Тревата наоколо беше утъпкана. Голямата му длан стисна кухите медни цилиндърчета, сякаш искаше да ги смачка.

— Може ли да видя огъня и реката?

Разгледаха мястото и намериха празни бутилки от текила, много фасове. Между дърветата имаше още гилзи. На брега Траут направи безрезултатен опит да открие следи от маратонките на Гемей, но тинята беше цялата изпогазена. Забеляза следи от изтеглени на брега лодки и още гилзи. Това място приличаше на стрелбище! Но Траут беше обнадежден. Гилзите показваха, че някои, с пистолети и карабини са гонили някого до реката. Това беше лошата новина. Но обстоятелството, че оръжията са били използвани и от брега, показваше, че Гемей и професорът може и да са избягали.

Траут предложи да се вдигнат във въздуха и да проследят реката. Моралес прие. Тръгнаха бързо обратно и към средата на разстоянието дочуха безплътно стенание. Спряха и се спогледаха. Моралес извади пистолета си. Ослушаха се, но чуха само жуженето на насекомите.

Стенанието се разнесе отново откъм дясната им страна. С Моралес зад гърба си, Траут се приближи до източника на звука. Очевидно беше под земята. Траут погледна надолу. Отчасти скрита в тревата, личеше черна дупка. Коленичи край нея, но в тъмното не се виждаше нищо.

Чувствайки се донякъде като глупак, който говори на дупка в земята, той викна:

— Кой е там?

Отново стон. След това тих поток на испански.

Коленичилият междувременно до Траут Моралес каза:

— Мъж. Казва, че е паднал в дупката.

— Какво прави там?

Моралес повтори въпроса и после каза:

— Разправя, че се разхождал.

— Това е доста самотно място за разходки сред природата — отбеляза Траут. — Да го извадим оттам.

Траут се върна при хеликоптера и взе едно найлоново въже. Направи неподвижна примка, спусна я в дупката, а после заедно с пилота и Моралес задърпаха въжето. Най-напред главата, а после и раменете на някакво същество с жалък вид, се показаха над ръба. Четинестата брада и дълга мазна коса на човека бяха покрити със сива пепел, а белотата на раздърпаните му дрехи беше само далечен спомен. Той седна на земята и започна поред да разтрива ръце, крака и глава. Носът му беше подут.

Сержантът му подаде шише с вода. Мъжът залока жадно, като изля половината върху брадата си. Освежен от течността, той показа жълтите си зъби в нахална усмивка и разклати шишето за още. При това движение, ръкавът му се дръпна назад.

Траут ритна шишето с всичка сила и то отлетя в тревата. Голямата му лапа се стрелна и сграбчи косматата китка на непознатия. Дори Моралес се стресна от неочакваното движение.

— Сеньор Траут!

— Това е часовникът на жена ми — каза Траут, докато го измъкваше.

— Сигурен ли сте?

— Аз й го дадох. — В обикновено спокойния поглед блесна гняв. — Питайте го откъде го е взел!

Моралес повтори въпроса на испански и съобщи отговора:

— Казва, че го е купил.

Траут бе приключил с игричките.

— Кажете му, че ако не говори, ще го хвърлим обратно в дупката и ще си отидем.

Усмивката угасна. Заплахата за хвърлянето обратно под земята отпуши водопад на испански.

Моралес слушаше с кимане на глава.

— Тоя се е побъркал. Името му е Руис. Все повтаря за някаква дяволица и джудже, които накарали земята да го глътне.

— Дяволица?

— Si. Разправя, че му разбила носа.

— Какво е станало с нея?

— Не знае. Бил долу в дупката. Чул голяма стрелба. После тишина. Казва, че приятелите му го изоставили. Попитах го, дали тия негови приятели не са чиклерос. Казва не. — Моралес се усмихна тъжно. — Той е смрадлив лъжец.

— Кажете му, че ще го качим в хеликоптера и ще го хвърлим долу, ако не каже истината.

Мъжът погледна към гранитното лице на този огромен гринго^[1] и реши, че няма шега.

— Не! — викна той. — Аз говори. Аз говори.

— Говориш английски?

— Росо^[2]— отвърна мъжът, като показа леко раздалечени палец и показалец.

На развален английски, като използваше испански вместо убягващите му английски думи, Руис призна, че е дошъл тук с банда чиклерос да краде антики. Намерили жената и дребния старец и ги затворили под земята, откъдето нямало как да избягат. Те обаче се изровили по някакъв начин и го хвърлили в дупката. Останалите чиклерос ги подгонили. И не се върнали за него. Не знае какво се е случило с мъжа и жената.

Траут премисли набързо доклада.

— Добре, качвайте го в хеликоптера!

Моралес сложи белезници на мъжа, като много внимаваше да не го докосне, а после, с върха на обувката си го помоли да стане. Настаниха го на задната седалка с Моралес до него. От Руис се носеше такава отвратителна воня, че пилотът се оплака. Моралес се засмя и обеща да го изхвърли, ако нещата станат неудържими. Руис прецени, че не е смешно и очите му се разшириха уплашено, когато хеликоптерът се вдигна. Нямаше да им създава главоболия. Направиха няколко кръга и поеха над лъскавата ивица на реката. Тя едва личеше под дърветата, но с три чифта очи щяха да я проследят.

Траут нямаше търпение да съобщи на Гемей новия й прякор. Дяволица. Дано е жива да го чуе!