Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (29)

27

— Не се движете, доктор Гемей! — Гласът на Чи, тих, но внушителен, проникна до нея през подобната на було мъгла. Имаше глупавото усещане, че плува в зелено желе. Неговите мехурчета станаха по-отчетливи, а неясните петна отново приеха вид на тревисти стъбла. Сетивата й бавно заемаха места. След зрението се върна вкуса — в устата си усещаше горчивина. После осезанието — посегнала към лепкавата влага на косата тя напипа нещо пихтиесто, сякаш мозъкът й бе открит. Дръпна се като опарена.

Ръката на Чи се впи в рамото й.

— Не мърдайте или ще умрете! Старата Жълта брада ни гледа.

Гласът на Чи беше равен, но напрегнат. Ръката й застина по средата на движението. Легнала бе на лявата си страна. Чи бе зад нея, невидим, но много близо — усещаше дъха му в ухото си.

— Не виждам нищо — каза тя с надебелял език.

— Право пред вас, на около пет метра. Много красива по своя смъртоносен начин. Не забравяйте да лежите неподвижно!

Несмееща да мигне, Гемей заразглежда тревата, за да спре поглед върху някакво безцветно кълбо, което се превърна в мотив от черни по краищата триъгълници върху маслинено сиво, които очертаваха изящните извивки на много дълга змия. Главата, с форма на връх от стрела, бе надигната върху жълтеникава шия. Беше достатъчно близо, за да различи вертикалните й зеници, топлинните й рецептори, като допълнителни ноздри и дори дългия, черен език, шаващ навън-навътре.

— Каква е? — попита Гемей, у която ученият надви страха.

— Barba amarilla^[1]. Голям екземпляр. Някои я наричат fer-de-lance.

— Fer-de-lance!

Гемей знаеше достатъчно за змиите, за да разбере, че е изправена пред убиец. Кожата й настръхна. Почувства се като гола.

— Какво ще правим? — попита тя, без да сваля очи от змията, която поклащаше плоската си глава, сякаш в ритъма на музика, чувана само от нея.

— Не се паникьосвайте! Вероятно скоро ще се изтегли от слънцето на сянка. Ако мине оттук, не мърдайте. Аз ще й отвлека вниманието.

Гемей лежеше върху рамото си — положение, което й причиняваше непоносима болка и тя се зачуди, колко ли още може да издържи. Искаше й се змията да се раздвижи, но никак не желаеше да го стори в нейна посока.

Най-накрая влечугото взе решение и започна да се развива до пълната си дължина. Както каза Чи, беше голям екземпляр — с дължина на човешки ръст. Безшумно си проправи път през тревата до сянката на едно дръвче и се настани редом с вярното мачете на Чи, което бе подпряно на ствола му.

— Вече можете да се движите. Тя спи. Изправете се бавно! — Тя се извърна и видя коленичилия Чи, който тъкмо оставяше на земята стиснатия в ръка голям камък.

— Колко време беше там?

— Около половин час, преди да се събудите. Обикновено змиите отстъпват, ако им се даде възможност, но при Жълтата брада човек никога не може да е сигурен. Особено пък, ако се смути съня й. Може да стане доста агресивна. Да си задържи мачетето ми, щом иска. Как се чувствате?

— Много добре, ако изключим усещането, че някой е играл футбол с главата ми. Каква е тая каша на мястото на косата ми?

— Сложих ви лапа от лековити билки. Аптеката беше затворена.

— От колко време сме тук? — попита тя, като разтриваше изтръпналата си ръка!

— Няколко часа. Спахте на пресекулки. Горчивият вкус в устата ви е от тонизиращите корени, които натиках в нея. Доста лошо се ударихте в скалата, когато лодката се преобърна.

Неясен спомен за някаква завряла вода нахлу в съзнанието й.

— Бързеите! Защо не сме мъртви?

Чи посочи небето:

— Не си ли спомняте?

Хеликоптерът. Откъслечните спомени бяха разбъркани като елементите на пъзъл. С професора са свършили горивото. Силното течение ги носи към камъните. После смъртоносния рев на водата потъва в друг шум. Забелязаният от тях преди, синьо-бял хеликоптер кръжи над реката.

Гемей си спомни как помисли, че вече могат да се смятат за мъртви, с чиклеросите отзад, бързеите отпред и хеликоптера отгоре. После машината се спуска като валкирия и увисва над самата вода, между лодката и водопада. Въздушната струя издълбава дупка във водната повърхност, а вълните ги отхвърлят назад към брега. Но струята разлюлява опасно леката алуминиева лодка. Тя се преобръща, само на няколко метра от тревистия бряг.

Гемей бе изхвърлена като от обсадна машина. И после главата й се удари в нещо твърдо. Погледът й се замъгли, зъбите й изтракаха. Мозъкът й бе разцепен от мълния. Последва блажена тъмнина.

— Тоя хеликоптер ни спаси — каза тя.

— Очевидно. Щяхте да сте наред, ако не направихте опит да разбиете една скала с глава. Беше при бръснещ полет, но достатъчно силно, за да загубите съзнание. Извлякох ви на брега и после през храстите до това място. Събрах корени и билки, за да ви полекувам. Спахте лошо през нощта и може да сте сънувала кошмари. Тонизиращите корени, дето ви дадох, са малко халюциногенни.

Гемей възстанови в съзнанието си странен сън. Някъде високо отгоре, Пол я вика по име, а думите му излизат заградени, като в карикатура, а после изчезват в някакъв облак.

— Благодаря ви за всичко — каза Гемей, като се питаше как е успял дребничкият възрастен професор да я извлече от водата чак дотук. — Какво стана с нашите преследвачи?

Професорът поклати глава:

— Не им обърнах особено внимание в цялата бъркотия. Зает бях с въпросите около нашето спасяване. Май чух някакви изстрели. Но това беше отдавна. Може би ни мислят за мъртви.

— Сега какво ще правим?

— Мислех по същия въпрос, когато пристигна нашата люспеста приятелка. Зависи колко ще спи. Бих искал да си получа мачетето. По тези места, то може да се окаже граница между живота и смъртта. Починете си малко! Ако Жълтата брада не се събуди, ще му мислим пак. Попаднах на някаква пътека. Вероятно чиклеросите я използват, за да заобикалят бързеите. По-късно ще я проучим. А преди това може би ще ни се наложи да се поразмърдаме, ако тя се събуди кисела.

Планът се хареса на Гемей. Изправи се с помощта на Чи. Краката й бяха несигурни и тя се чувстваше като новородено камилче. Огледа се и видя, че се намират на малка, окъпана от слънцето поляна, заобиколена от дървета и храсти. Отидоха в по-далечния й край, където Чи махна лапата и провъзгласи цицините и синините й за оздравели. Каза, че ще отиде за малко горски плодове, с които да напълнят стомаси, докато чакат змията да се събуди от юнашкия си сън. Все още изтощена, Гемей легна по гръб в тревата и затвори очи. След миг се стресна. Някъде бе счупен клон. Чи не се движеше така шумно.

Седна и се огледа. В края на поляната се виждаше професорът, с окичен с плодове клон в ръка. Зад него стоеше водачът на чиклеросите, наречен от нея Панчо. Видът му нямаше нищо общо с човека, който бе наредил да ги затворят в пещерата. Разбърканата му мазна коса приличаше на птиче гнездо, а белите му дрехи бяха мръсни и съдрани. Белезникавото му шкембе надничаше през дупките им. Насмешливата усмивка бе отстъпила място на гневна маска. Само пистолетът в ръката му беше същият, като при първата им среща, но сега бе насочен в главата на професора.

Мъжът пусна на земята вързопа, който носеше, и излая към Чи на испански. Професорът застана до Гемей. Изправени един до друг, те следяха колебаещото се между двама им дуло.

— Иска да ви кажа, че ще ни убие, за да отмъсти за хората си — каза Чи. — Първо мен, а след това ще се позабавлява с вас върху тялото ми.

— Какво им става на тия хора? — ядоса се Гемей. — Не се обиждайте, професоре, но много от вашите съотечественици, изглежда, държат мозъка между краката си.

Панчо украси лицето си с нещо като усмивка. Гемей му смигна кокетно, сякаш перспективата й се нравеше. Може би имаше възможност да спечели време за професора и да приближи достатъчно това говедо, та да може сериозно да увреди неговото либидо. Чи вече изпълняваше плана й. Той извърна леко глава, загледан в мачетето, и направи жест, сякаш ще хукне към него. Гемей го познаваше добре, за да забележи необичайната тромавост на професора. Той, изглежда, искаше да отвлече вниманието на Панчо.

Военната хитрост успя. Панчо проследи погледа на Чи, насочен към подпрения на дървото дълъг нож и устата му се изкриви в зъбата усмивка. Без да отделя поглед и прицел от Чи, той запристъпва странишком към дървото и се наклони, за да вземе мачетето.

От земята се надигна вулкан от триъгълници.

Стресната от тежките стъпки, змията бе заела изходна позиция, когато човекът посегна към мачетето. Впи дълги зъби в шията му и с бързо движение доизпразни отровата си в ръката му.

Появи се оръжието и раненият стреля няколко пъти в змията, превръщайки я в червено-зелена маса. После опипа двете дупки до вратната си артерия. Лицето му побеля като вар, очите се разшириха ужасени, а устата се отвори за безмълвен писък. Хвърли празен поглед към Чи и Гемей, после нагази в храстите.

Чи пристъпи напред и като внимаваше да не попадне в обсега на агонизиращите змийски зъби, последва разбойника. След миг Гемей чу изстрел. Професорът се върна с димящ пистолет в ръка. Забелязал отвращението върху лицето й, той пъхна пистолета в джоба си и я хвана за ръка. Каменната неподвижност на изражението му бе отстъпила място на бащинска благост.

— Застреля се сам — обясни той търпеливо. — Знаеше, че смъртта от ухапване на жълта брада е много болезнена. Отровата разрушава червените кръвни телца и кръвоносните съдове. Настъпва кръвоизлив през устата, болезнени отоци, повръщане и спазми, и тялото се вкочанява. Въпреки че ухапването е по шията, би могло да продължи час или два. Преди да го съжалите, спомнете си, че искаше да ни убие при пещерата, а и след това.

Гемей кимна вдървено. Чи беше прав. Смъртта на чиклеро беше нещастие, но причинено от него самия. Какъв изключителен човек е тоя професор! Пълна загадка остава как испанците изобщо са успели да покорят маите. Инстинктът й за самосъхранение се събуди.

— Трябва да тръгваме — каза тя, като се огледа. — Може да има други. Може да са чули изстрелите.

Чи вдигна мачетето и вързопа на мъртвия.

— Реката е единствената ни възможност. Даже и да знаехме къде сме, да се върви през гората е рисковано. — Погледна окървавеното тяло на змията. — Както сама виждате, в гората има същества, доста по-опасни от чиклеросите.

— Водете, аз ще ви следвам! — съгласи се Гемей. Тръгнаха между гъстите дървета, водени от вградения компас на Чи, докато стигнаха еднометрова пътека, така утъпкана, че варовиковата скала се бе показала.

— Това е търговският път, за който ви казах.

— Да не попаднем на още някого, ако го използваме.

— Не знам. Ако помните, големият каза, че иска да отмъсти за хората си. Аз ще се направя на скаут. Движете се зад мен и ако ви дам сигнал, скачайте в гората!

Поеха по пътеката, почти успоредна на блещукащата между дърветата река. Гемей спазваше дистанцията. Напредваха безпрепятствено. Единственият признак на живот, като се изключи дрезгавият гракна птиците, беше мързеливият поглед на един увиснал над пътеката лемур.

Чи спря, махна й да се приближи и се скри зад завоя. Когато го настигна, професорът стоеше на малък пясъчен плаж. Три лодки, подобни на потъналите, бяха изтеглени под заслон от стволове и листа, който ги скриваше за наблюдатели както от реката, така и от въздуха. За разлика от последния й визуален спомен за подивялата река, тук повърхността й беше отново спокойна.

— Изглежда, са държали лодки от двете страни на бързеите — отбеляза Чи. — Стоките са пренасяли на гръб, по околната пътека.

Гемей слушаше с половин ухо. Върна се към брега, за да провери въглените в едно огнище и тогава забеляза издигнатата върху колони платформа. Там беше построено нещо като детска къщичка на дърво. Отвори привързаната, но незаключена врата и надникна вътре. Забеляза няколко туби за бензин и голям шкаф за храна. Отвори вратата му.

— Професор Чи — извика тя, — намерих нещо интересно.

Чи забърза към нея и щом забеляза синята консерва в ръката й, разцъфна в най-широката усмивка, видяна някога на лицето му.

— Месо! — прошепна той с благоговение.

В шкафа имаше и други неща — консервирани зеленчуци и сокове, бутилирана вода, вакуумирани тортили и рибни консерви за разнообразие. В първобитната барака имаше още фенерчета и различни инструменти. Истинско съкровище бяха ветроупорните кибрити и портативният газов котлон. Намериха и сапун. Всеки си избра място на брега, където се изкъпаха и изпраха, а после дрехите им бързо изсъхнаха на слънцето.

След банята и питателния импровизиран обяд, Чи разгледа района, докато Гемей подготвяше запасите им. Тишината беше малко плашеща, но нямаше да останат дълго. Натовариха едната лодка и потопиха с камъни другите две, като скриха двигателите им в гората. Преди това избраха за себе си най-добрия. Влязоха в лодката и пуснаха мотора на бавен ход.

Не бяха минали и половин миля, когато реката рязко зави надясно. В образувалия се там воден джоб, между парчета клони и храсталак, забелязаха двата изпомачкани и раздрани корпуса на алуминиевите лодки. Между тях се полюшваха разлагащите се под палещите слънчеви лъчи, вонящи трупове.

Чи прошепна молитва на испански.

— И ние щяхме да сме тук, ако бяхме стигнали до бързеите — каза Гемей, запушила носа си с ръка.

— Те бяха доста далеч от тях, когато ги видяхме последния път.

— И аз това си мислех — отвърната, поклащайки глава. — Нещо се е случило, докато сме се разправяли с обърнатата лодка.

Сети се за „Сърцето на тъмнината“ от Конрад, сцената, в която Курц, подивелият човек от цивилизацията, шепне на смъртното си легло „ужасът… ужасът…“

С тези думи на Курц в главата, Гемей насочи лодката по течението и даде газ. Искаше да се отдалечи колкото се може повече от това царство на смъртта, преди да настъпи мрак, макар да нямаше представа дали не ги очакват нови ужаси.