Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (13)

11

Мусоните, които преминават над Индия от Арабско море, оставят по-голямата част от влагата си върху планинската верига, известна под името Западни планини. Докато мокрите въздушни потоци стигнат областта Декен, в югоизточната част на Индия, количеството на валежите спада до шестдесет сантиметра. Застанал на входа на пещерата, професор Артър Ъруин наблюдаваше водните талази, леещи се от тъмносивото небе, и не можеше да повярва, че по официални данни, в района падат толкова валежи, колкото и в Лондон. Само днешният следобеден душ, който тъкмо се доизливаше, би могъл да отнесе сградата на парламента.

Входът на пещерата бе разположен на стръмен склон над потънала в пищна растителност, тясна долина. Гъстата гора на юг от река Инд е най-древната част на Индия и някога имаше славата на дива и населена с демони местност.

Ъруин не се тревожеше толкова от демоните, колкото от мислите за местонахождението и съдбата на хората си. Изминаха шест часа, откак професор Мехта бе поел към селото, заедно с безмълвния им водач. Самото село се намираше на един час по кален път и през един поток. Надяваше се мостът да не е отнесен от някой неочакван порой. Професорът въздъхна. Нищо не може да направи, освен да чака. Имаше достатъчно хранителни запаси и работа за вършене. Влезе обратно в пещерата. Мина между две колони, крепящи подковообразна арка, и влезе в прохладната централна част на храма.

Бедният Мехта! Това си беше негова експедиция, в края на краищата. Така развълнувано се бе обадил по телефона:

— Трябва ми кеймбриджки етнолог на средна възраст за една експедицийка. Можеш ли да дойдеш в Индия? На мои разноски.

— Да не би индийският музей изведнъж да е станал по-малко стиснат?

— Не е, но не става дума за него. Ще ти обясня по-късно.

Будистките монаси, изкопали тази пещера в плътната скала, с чук и длето, бяха следвали съветите на Учителя, който зове своите последователи да се оттеглят за „водна почивка“, на медитации и учене през дъждовния сезон.

Входни отвърстия, от двете страни на храма, водеха към спартанските монашески килии. Каменните ложета, на които Ъруин и останалите бяха поставили спалните си чували, не бяха най-удобният тип легла, но поне бяха сухи.

Главното помещение беше изградено като християнска базилика. Светлината от вратата стигаше до далечния край, където би се намирал олтарът в една черква. Ъруин загледа с възхищение изкусно скулптираните колони, подпрели цилиндричния свод. По стените бяха изрисувани сцени, представящи живота на Буда, и което бе най-интересно за Ъруин — светски и битови сцени, които позволяваха находката да се датира към 500 години преди Христа.

Декан беше прочут със скалните си манастири и се приемаше, че всички налични са вече открити. После намериха този, скрит в буйната растителност. При първото посещение, Мехта и Ъруин изучаваха рисунките, когато от едно съседно помещение ги извика водачът:

— Елате бързо! Човек!

Спогледаха се, решили, че водачът е открил скелет. Когато влязоха обаче в хладното, мрачно пространство и насочиха фенерчетата си към ъгъла, видяха каменна фигура, висока може би пет стъпки. Мъжът се бе навел, с извърната на една страна глава. На височината на стомаха си държеше подобен на чиния съд.

Ъруин го разгледа с невярващ поглед, после се върна в храма и седна.

Мехта го последва:

— Какво има, Артър?

— Тая фигура. Виждал ли си някога нещо подобно?

— Аз не, но ти очевидно си виждал.

Ъруин подръпна нервно козята си брадичка.

— Преди години пътувах из Мексико. Спряхме при едни развалини от времето на маите при Чичен Ица. Там има по-голямо подобие на същата фигура. Наричат я Чак Моол. Оная кръгла чиния в ръцете му се е използвала за събиране на кръвта при жертвоприношение.

— Мексико — промълви Мехта с недоверие.

Ъруин кимна:

— Като го видях тук… така не на място и извън времето…

— Разбирам естествено. Но може да грешиш. Има огромен брой сходства в различните култури.

— Може би. Трябва да го отнесем за идентифициране.

Тъжните очи на Мехта станаха още по-тъжни:

— Но ние още не сме започнали работата си.

— Няма причина да не го направим, но това тук е важно.

— Разбира се, Артър — каза Мехта с неохота, като си спомни колко импулсивен беше Ъруин още като студент в Кеймбридж.

Върнаха се в селото, взеха си камиона и отидоха до най-близкото място с телефон. Мехта предложи да се свържат с „Тайм куест“, нестопанската организация, която финансираше експедицията, и да поискат средства за транспортиране на статуята. Мехта обясни, че единственото изискване на организацията е да бъде уведомявана за всяко по-значително откритие.

След продължителен разговор той окачи слушалката и се усмихна:

— Казаха да наемем няколко работника от селото, но да изчакаме да изпратят някого с парите. Казах им, че дъждовният сезон е на прага. Те казват: четиридесет и осем часа.

Върнаха се в пещерата и се впуснаха във фотографиране и каталогизиране на стените. След два дни Мехта и водачът се отправиха към селото, за да посрещнат представителя на „Тайм куест“. После заваля.

Ъруин се зае със записките си. След като хората не пристигнаха до смрачаване, той си свари ориз и боб с къри. Стъмни се и май щеше да прекара нощта сам. Зарадва се, когато долови тихи стъпки, докато привършваше с миенето на чиниите в изворната вода на естествено басейнче.

— Най-после, приятели мои — каза той през рамо. — Боя се, че изпуснахте вечерята, но може би ще ме убедите да сваря още ориз.

Не последва отговор. Ъруин се извърна и видя някаква фигура, застанала точно от външната страна на петното, осветено от лампата. Като помисли, че може би е някой от селото, изпратен от Мехта, Ъруин каза:

— Стресна ме. Мехта ли те праща?

Фигурата пристъпи мълчаливо напред. В ръката на непознатия блестеше метал и през последните ужасяващи мигове от своя живот Ъруин разбра какво е станало с Мехта и водача, макар да не разбра защо.