Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (14)

12

Китай

— На какво разстояние сме от мястото, Чан?

Жилавият човек, седнал пред дългия лост за управление на речната лодка, показа два пръста.

— Две мили или два часа? — попита Джек Куин.

Върху съсухреното лице на кормчията грейна беззъба усмивка. Сви рамене и поклати глава. Или въпросът излизаше от пределите на ограничените му познания по английски, или просто не можа да го чуе в шума от старинния извънбордов двигател „Евинруд“.

Износени клапани, повреден шумозаглушител и разхлопан корпус, който вибрираше като мембраната на тъпан, обединяваха усилията си в тътен, който, заедно с отразеното от бреговете ехо, лишаваше от успех всеки опит за вербална комуникация.

Куин прокара пръсти през оредяващата си черна коса и размърда масивното си тяло в безуспешен опит да намери по-удобно положение за долната му част. Загубена работа. Ниската тясна лодка имаше далечна прилика с дъска за сърф и беше отчасти покрита с груба обшивка, чиято твърда повърхност беше така нажежена от слънцето, че не допускаше и мисъл за сядане.

Накрая Куин се предаде. Изгърби рамене и загледа пейзажа с празен поглед. Отминали бяха оризови полета и чаени плантации. От време на време виждаха по някой пасящ бивол, но скоро само златистите поля се простираха от брега към забулените в облаци далечни планини. Куин бе изгубен като ценител на китайските природни красоти. Беше в състояние да мисли единствено за Фъргюсън, ръководителя на експедицията.

Първото му съобщение бе заинтригуващо:

— Намерихме много глинени войници. Може да излезе по-голямо от Сиам.

Куин разбра веднага, че става дума за седемхилядната теракотова армия войници, открита при едно имперско погребение край китайския град Сиам. Такива новини Куин предаваше с удоволствие на ръководството на Източноазиатската фондация, чийто изпълнителен директор беше самият той.

Фондацията беше основана от група заможни люде с цел укрепване на разбирателството между Изтока и Запада и за да компенсира вредите от търговията с опиум. Беше и една възможност да се отписват разходи от данъците, така че живеещите в излишък, с помощта на натрупаното от предците им състояние, чрез превръщането на стотици хиляди китайци в наркомани, да могат да си живеят още по-комфортно.

Като част от програмата, фондацията спонсорираше и археологически експедиции в Китай. На тях се гледаше с добро око в борда на директорите, защото не струваха на фондацията и петак. В по-голямата си част се финансираха от аматьори ентусиасти, които си плащаха за участието, защото понякога резултатите от подобни експедиции пълнеха първата страница на „Ню Йорк таймс“.

Ако беше сигурен в положителен медиен отзвук, Куин отиваше на мястото на откритието, но по принцип трудно позволяваше да го измъкнат от махагоново кожения комфорт на кабинета му в Ню Йорк.

Второто съобщение от разкопките беше още по-обнадеждаващо от първото:

— Открита е интересна находка. Следват подробности.

Куин вече подковаваше връзките си в телевизията и вестниците, когато пристигна третото съобщение:

— Находката е от майски произход!

Преди да постъпи във фондацията, Куин оглавяваше университетски музей и имаше бегла представа за древните култури. Изстреля отговор за Фъргюсън:

— Маите не са китайци. Не е възможно!

След няколко дни Фъргюсън се обади отново:

— Невъзможно, но е така! Няма майтап!

Същата вечер Куин си стегна куфара и хвана първия самолет за Хонконг, а оттам взе влак към вътрешността. След още няколко часа с автобус, стигна реката тъкмо навреме, за да стане пасажер на Чан. Освен че се грижеше за снабдяването на експедицията, Чан бе още пощальон, който отнасяше съобщения до телеграфната станция, което обясняваше мъчителната бавност на придвижването им.

Куин разбра, че Чан беше ходил до експедицията преди няколко дни, вероятно когато е взел последното послание на Фъргюсън. Гневът на Куин се бе натрупвал успоредно с дългото му пътуване. Питаше се само кога да уволни Фъргюсън — преди или след като го хвърли в реката. Докато наближаваха разкопките, започна да си мисли дали пък някаква остра форма на лудост не е завладяла подчинения му.

Преди да реши каква линия на поведение да възприеме, лодката се насочи рязко към брега и се удари в него на място, утъпкано от стотици стъпки. Чан привърза лодката за един забит кол, а после двамата с Куин взеха по няколко кутии с провизии и тръгнаха към вътрешността. Докато преодоляваха високата жълта трева, Куин отново попита:

— Колко още?

Един пръст. Значи миля или час, помисли си Куин. И двете предположения излязоха неверни. След минута стигнаха местност, където тревата бе утъпкана в почти правилен кръг. Чан остави на земята товара си и даде знак на Куин да направи същото.

— Къде е лагерът? — попита Куин, оглеждайки се за хора или палатки.

Лицето на Чан се бе сбръчкало в недоумение. Като подръпваше рядката си брадица, той енергично посочи към земята.

Прекрасен завършек за такъв ден, изсумтя Куин. Беше уморен и мръсен, стомахът му гъргореше, като вряща тенджера, а на всичко отгоре, водачът му се бе загубил. Чан каза нещо на китайски и даде знак на Куин да го последва. След малко спря и посочи земята. Голямо пространство беше разкопано.

Куин тръгна край разкопките, докато погледът му улови объл предмет, щръкнал от земята. Зарови с ръце около него и след няколко минути разкри главата и раменете на теракотов войник. Порови още и намери втори войник.

Това ще е мястото, но тук трябва да има поне десетина души. Къде, по дяволите, са отишли всички? Чан се огледа страхливо:

— Дяволи — каза той и без дума повече, хукна към реката.

Въздухът захладя, слънцето бе закрито от облак. Куин разбра, че е сам-самичък. Единственият шум идваше от вятъра, който се провираше като змия в тревата. Хвърли последен поглед наоколо и затича след отдалечаващата се фигура, оставяйки зад гърба си погребаните мълчаливи войнишки редици.