Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (22)

20

Юкатан, Мексико

Налягането в ушите на Гемей накара вградения дълбокомер да й съобщи, че се намира на повече от девет метра под черното водно огледало. Плуваше насам-натам като рибка в търсене на храна из аквариум и след всеки траверс се издигаше по-нагоре. Ръцете й опипваха хлъзгавата повърхност на невидимата стена, замествайки безполезните усилия на зрението.

Предната година бе започнала да се гмурка без апарат, просто така, заради вкуса на промяната. Увеличила бе престоя си под вода до две минути.

Варовиковата повърхност беше цяла в бразди, пукнатини и дупки, но никоя от тях не бе достатъчно голяма, за да може да мине през нея. Излезе на повърхността, преплува басейна и се измъкна на ръба му, за да си почине и да си поеме дъх.

Чи прочете разочарованието по лицето й.

— Нищо ли?

— Mucho nada^[1]. Моля да извините слабия ми испански. — Избърса водата от очите си и огледа кухината. — Казахте, че има коридори, извеждащи от това помещение.

— Да, изследвал съм ги. Всички са задънени. Само един не е, но той пък свършва във вода.

— Имате ли някаква представа къде би могъл да излиза?

— Предполагам, че също като другите завършва в някое езерце, което или е пълно, или не е. Зависи от общата височина на водния хоризонт. Какво търсехте под водата?

Гемей събра косата си отзад и изцеди половин литър вода от нея.

— Надявах се да намеря някакъв отвор, който да извежда в друга пещера или над водния хоризонт.

— Ей сега се връщам. — Тя се надигна, бързо приближи стълбите, водещи към изхода на пещерата, безшумно ги изкачи и изчезна в горния им край. След няколко минути се върна. — Няма как да се промъкнем покрай пазача — отбеляза със съжаление тя. — Натрупали са камъни пред входа. Не че не можем да ги отместим, но ако се опитаме, ще ни чуе.

С ръце на хълбоците, Гемей отново заразглежда тяхната тъмница и накрая закова поглед в снопа светлина, идващ от дупката в тавана, високо над басейна.

Чи проследи погледа й.

— Древните пробивали такива дупки, за да могат да спускат през тях кофи до сенота. Така не се налагало да ходят надолу и нагоре всеки път, когато решат да си сготвят.

— Не е в средата — отбеляза тя и наистина, отворът бе по-близо до едната стена.

— Si. Когато започвали да копаят отвън навътре, не са могли да улучат точно средата. Пък и това не е имало никакво значение, доколкото при всички случаи кофите им стигали водата.

Гемей отиде до самата вода и погледна нагоре. Отворът беше обрасъл с растителност, която се спускаше и вътре в него, като ограничаваше достъпа на светлина.

— Това там, дето е провиснало, прилича на лиана.

Професорът присви очи към купола.

— Може би не е само една. Зрението ми вече не е същото като едно време.

Беше ред на Гемей да присвие очи. Чи бе още далеч от бялото бастунче, каза си тя. Даже и с нейното отлично зрение, втората лиана едва се забелязваше. Сведе поглед. Голяма част от стената беше в сянка. Но нямаше причина да приеме, че тя по нещо се различава от подводната си част, която вече бе изследвала.

— Трудно е да се каже със сигурност при това слабо осветление, но оттук ми се струва, че тая стена е по-лесна от стените, които съм изкачвала в Западна Вирджиния. Жалко, че не разполагаме с малко клинове и пикел. — Тя се засмя. — Глупости, готова съм да се съглася и на швейцарски армейски нож^[2].

Чи се загледа замислено в пространството.

— Може би разполагам с нещо по-добро от швейцарски нож.

Той бръкна под ризата си, измъкна през плата кожена връв и я подаде на Гемей. В сумрака на пещерата висулката на нея наподобяваше плава на граблива птица.

Гемей пое предмета в ръка. Зелените очи блещукаха, дори и при тази слаба светлина, а белият клюн направо грееше.

— Красива е. Какво е това?

— Това е амулет. Кукулкан — богът на бурята. Майският еквивалент на ацтекския Кетцалкоатл — пернатата змия. Главата е направена от мед, очите са от нефрит, а клюнът е кварцов. Нося го за късмет и за да си обрязвам пурите с него.

Амулетът лежеше удобно в ръката й. Тя насочи късия як клюн напред.

— Кажете, доктор Чи, много ли е твърд варовикът?

— Изграден е от калциев карбонат и мидени черупки. Твърд е, но ронлив, както може да се очаква.

— Питам се, дали няма да успея да издълбая хватки и стъпенки в тая стена. Колкото да стигна до лианите. — Нямаше представа, какво ще да прави, ако излезе от пещерата, но все щеше да измисли нещо.

— Възможно е. Кварцът е твърд, почти колкото диамантът.

— В такъв случай бих искала да заема тази змия птица за малко.

— Заповядайте! — отвърна професорът. — Може пък силата на боговете да ни помогне да се измъкнем от тая дупка.

Гемей пак се отпусна във водата, преплува басейна, после покрай стената стигна до една издатина във варовика. Като се хвана с една ръка за нея, тя протегна другата и напипа малка вдлъбнатина по-високо. С помощта на амулета я разшири, колкото да пъхне пръсти в нея. Тогава се набра нагоре и сложи коляно върху издатината. Започна да дълбае още по-високо. Успяла веднъж да се изправи в цял ръст върху издатината, работата заспори повече. Прилепила лице към твърдата повърхност на скалата, тя сякаш усети някаква близост до нейната скрита същност. Както и очакваше, камъкът беше дупчест и набразден. Използваше естествени неравности или просто разширяваше съществуващи дупки. Косата й се покри с бял прах. Налагаше се да спира от време на време, за да си бърше носа в рамото. Една хубава кихавица можеше да я накара да литне.

Как го правеше тоя Спайдърмен с такава лекота? Какво ли не би дала за ония паяжиногенератори, дето все си ги носеше около китките. Висенето на ръце си бе изтощително само по себе си. Най-много я мъчеше обаче необходимостта да човърка, с вдигната над главата ръка. Рамото я болеше и често ставаше нужда да отпуска ръката си надолу, докато кръвообращението се възстанови. Помисли си дали болката във врата ще отшуми изобщо някой ден.

По средата на изкачването, хвърли поглед надолу. Бялата риза на професора едва личеше, като неясно петно в мрака. Той следеше напредването й.

— Добре ли сте, доктор Гемей? — попита с еклив глас.

Тя изплю варовикова кашица. Не особено подходящо за дама, но какво да се прави.

— Фасулска работа.

По дяволите, щеше й се оня идиот с жълтите бивни да не й бе свил часовника, преди да ги тикнат под земята. Беше загубила представа за времето. Светлината избледня. Слънцето вероятно залязва. Тропическата нощ се спускаше със скоростта на гилотина. Скоро вътре щеше да стане тъмно като в рог. Да се хванат лианите беше трудна задача, дори когато се виждат. В тъмното ставаше невъзможна.

Доктор Чи, изглежда, усети съмненията й. Успокояващият глас отново долетя от ниското, за да й каже, че се справя добре, че почти е успяла. И ето, тя наистина беше там, където стената започва да се извива в свода на тавана. Леко извърна глава и видя, че се е изравнила с краищата на лианите. Издигна се още малко, за да си осигури резерв, в случай че скокът се окаже неточен. Сега беше под самата извивка. Напрежението в уморените пръсти си казваше думата. Трябваше да действа или много бързо, или изобщо да не действа.

Още един бърз поглед. Лианите бяха на около два метра от стената.

Прецени всяко движение. Само че бързо! Извърши скока мислено. Отблъскване от стената, рязко извъртане в средата на полета, вкопчване в лианите и увисване. Както бе казала на професора, фасулска работа.

Пръстите й бяха като чужди. Изви рамо под ъгъл към стената.

Няма повече време. Хайде!

Пое си дълбоко дъх и се хвърли.

Извъртя тялото, описващо парабола, и стръвно посегна към лианата. Първо я докосна, после я сграби. Суха и трошлива. Разбра, че няма да я удържи. Посегна с една ръка към втората. Усети, как я чупи.

И падна надолу.

Цопна във водата, стиснала безполезното растение в ръка. Нямаше време да нагласи тялото си за правилно гмуркане. Падна върху лявата си страна. Болка прониза ръката и бедрото й. Прехапа устни и заплува към брега с някакъв непознат, страничен стил.

Неочаквано силната ръка на Чи я хвана за китката и й помогна да излезе. Тя остана за малко седнала, разтриваща бедро в опит да отпъди болката.

— Как сте?

— Добре съм — отвърна тя на пресекулки. Ударът й бе извадил въздуха. — И това, след толкова усилия. — Протегна амулета към Чи. — Май, боговете имат други планове за нас.

— От видяното ми се струва, че е трябвало да ви дарят с криле.

— Бих се примирила и с парашут. — Тя избухна в смях. — Сигурно съм представлявала внушителна гледка, полетяла надолу с тия клонки в ръка. — Хвърли ги настрани.

— Мисля, че Тарзан не бива да се опасява от по-нататъшна конкуренция, доктор Гемей.

— И аз съм на това мнение. Разкажете ми още един път за коридора. Онзи с водата.

Професорът я хвана за ръка.

— Елате! — каза той, — ще ви заведа!

Кухината бе потънала в почти пълен мрак и тя си помисли, че със същия успех можеха да я поведат и към пъкъла. В един момент той спря и след миг пламъчето на газовата му запалка лумна и хвърли гротескни сенки по грапавите стени.

— Пазете главата си! — предупреди я Чи. — Таванът е нисък, но вече сме близо.

След малко проходът се разшири и стана по-висок. Той започна леко да се спуска и спря изведнъж пред отвесна стена. В основата й имаше езерце.

— На това място тунелът се спуска под водния хоризонт, обясни Чи. — Нямам представа къде води.

— Но е възможно да излиза и нагоре, нали.

— Si. Земята на Юкатан представлява варовикова пчелна пита, с хиляди и хиляди проходи, кухини и пещери, дълбани от водата през вечността.

Гемей потръпна. Не толкова от влага и студ, колкото от клаустрофобичното усещане, което отсега й внушаваше представата за спускането в пълния с вода тунел. С усилие на волята прогони тия мисли, но не всички.

— Професор Чи, ще проверя дали оттук се излиза някъде. Мога да задържа дъх около две минути, което дава време да се измине доста голямо разстояние.

— Много е опасно.

— Не повече отколкото да седим тук и да чакаме ония шегобийци да решат кога именно да ни зазидат завинаги. След като онова зъболекарско недоразумение се позабавлява, разбира се.

Чи не започна да спори. Знаеше, че е права.

— Е — каза Гемей, — време е за потапяне.

Спусна се във водата и започна шумна серия много дълбоки вдишвания, за да обогати с кислород дробовете си. Когато усети леко замайване от действието му, тя се потопи и опипа входа на тунела. Излезе отново и докладва резултатите от проучването си:

— Отива надолу, но не знам докъде.

— Внимавайте да имате достатъчно въздух за връщане! — каза докторът и й подаде запалката си. — Може дави потрябва там, където отивате.

Гемей се бе отдала отново на дихателните си упражнения, така че само тикна запалката в шортите си, показа с пръсти окей и се гмурна в тъмата. Започна да брои секундите, „една овца, две овце…“ също като дете, което очаква гръмотевица. Плуваше под самия таван. Решила бе да се пробва докрай. С двете минути запас, можеше да отиде напред тридесет-четиридесет метра, преди да се впусне назад с гърди, готови да се пръснат.

Но изобщо не се стигна до там. Едва бе стигнала до шестдесетата овца, когато тунелът тръгна рязко нагоре и протегнатата й ръка излезе от водата, последвана след миг и от главата. Издиша и предпазливо си пое дъх. Въздухът миришеше на плесен, но беше добър.

Гемей не можеше да повярва на късмета си. Идваше точно навреме. Тунелът се спускаше, а после излизаше нагоре, като сифон под кухненска мивка. Запозната бе с водопроводните тайни от постоянните ремонти и преустройства, които правеха в къщата си в Джорджтаун. Засмя се при мисълта, че е минала през гигантски мръсен канал, но тази веселост бе родена от чувството на облекчение. Звукът от смеха й се отрази в тъмното, за да й припомни, че още не се е измъкнала от кашата. Не и в цялостен план.

Измъкна запалката на Чи и я вдигна над главата си, като някаква статуя на свободата. След няколко опита колелцето произведе искри и пламъчето зашиптя. Все още във водата, Гемей се завъртя и установи, че се намира на дъното на цилиндрична дупка с отвесни стени. Докато ги обхождаше странично, си помисли, че вероятно така се чувства и малкото котенце, паднало в дълбок кладенец. Как би могла да изпъпли по тия стени? Идеята отново да се прави на Икар като в сенота, не я привличаше.

Доближи една издатина на височината на водата и вдигна запалката. Над нея личеше още една. Сърцето й подскочи от вълнение. Стъпала! Може би все пак имаше изход от тоя капан. Без да губи време, тя се измъкна от водата и заизкачва стъпалата, виещи се като спирала по стената на кладенеца.

Скоро излезе от устието му. С помощта на запалката изучи околното пространство. Намираше се в малка пещера. Погледът й попадна върху тесен улей на пода и по него стигна до нисък проход. Поднесе запалката натам и видя пламъчето й да се люшва. Имаше течение. Топло и спарено, но течение.

След секунди беше отново в кладенеца. Вдиша дълбоко няколко пъти и заплува обратно. Когато излезе на повърхността, бързо извика:

— Мисля, че намерих изход.

В тъмнината се разнесе гласът на професора:

— Доктор Гемей, помислих, че сте си отишла завинаги. Толкова много време мина.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Но само като видите, какво открих! Можете ли да плувате?

— В Харвард правех по някоя дължина всеки ден. — Помълча малко. — Дълго ли ще трябва да задържа дъха си?

— Само до отвъдната страна на тая стена. Ще можете.

Хванаха се за ръце и Чи пльосна в басейна. Както бяха доближили глави, Гемей му обясни как да вдишва. Между вдишванията той отбеляза:

— В този момент предпочитам предците ми да бяха инки вместо маи.

— Моля?

— Имали са огромна белодробна вместимост поради разредения високопланински въздух. А аз съм си полски човек.

— Ще се справите добре. Дори и за полски човек. Готови?

— Бих предпочел да изчакам да ми пораснат хриле, но понеже това няма да стане, да потегляме!

Даде й знак, като я стисна за ръка. Гемей потъна под повърхността, бързо намери тунела и фактически издърпа професора в него. Пътешествието отне по-малко от половината време в сравнение с първия път, но когато излязоха, професорът се бе задъхал като риба на сухо и тя се зарадва, че разстоянието се оказа толкова късо.

Щракна запалката. Главата на професора се полюшваше на метър от нея. Поемаше въздух на големи глътки. По някакъв начин се бе изхитрил да задържи бейзболната шапка на главата си.

— Стъпалата са тук — каза Гемей, като го дърпаше подире си. После му помогна да се изкачи до ръба на кладенеца.

Като се огледа, Чи отбеляза:

— Мисля, че тукашните граждани са използвали този кладенец при крайна нужда, когато сенотът и реката са пресъхвали след дъждовния сезон. — Чи се отпусна на колене и надникна в кладенеца. — Когато водата е била високо, те просто са си гребели от нея. А когато е намалявала, използвали са стъпалата, за да я стигнат. Също като в оная реклама за кафе — вкусно до последната капка.

Изправи се и проследи улея в пода.

— Това е направено от стъпки — каза той в почуда.

Гемей се интересуваше от древни цивилизации не по-малко от Чи, но светлината от запалката отслабваше. Когато му обърна внимание върху това, професорът вдигна от пода някакви обгорели парчета и направи от тях пушеща факла.

— Рициново дърво — поясни той. Върнал се към собствената си суха стихия, той отново пое ръководството.

Като поглеждаше назад, за да се увери, че Гемей го следва, Чи се мушна в една дупка и пое през проход с неравни стени. Главата му се движеше на безопасно разстояние под ниския, опушен таван, но Гемей трябваше да се наведе, докато се изкачваше по стръмния и криволичещ тунел. Само след няколко минути той свърши в дъното на тясна шахта. Гемей можеше отново да се изправи.

Нагоре водеше примитивна дървена стълба. Чи я опита, провъзгласи я за халтава, но използваема, и се изкатери по нея до изхода на шахтата, след което коленичи и вдигна факлата, като маяк за Гемей.

Стълбата по чудо издържа и тя застана до професора в началото на друг проход. Той ги отведе в една кухина, около два пъти по-просторна от пещерата с басейна. И както в първия случай, изходът беше само един. Тунелът беше около метър широк и съвсем малко по-висок. Тръгнали на четири, те следваха неговите завои и криволици, които ги водеха все по-нагоре. Затвореното пространство щеше да е задушно и горещо и без пушека и топлината от факлата — понякога на Гемей й ставаше трудно да диша. Не можеше да се каже с положителност колко време и в каква посока се движеха, но дължината на прохода беше около двадесет метра, като на едно място той се връщаше успоредно на себе си.

Тя пълзеше с наведена глава, като от време на време поглеждаше нагоре, за да не се блъсне в Чи, макар да беше малко вероятно — той се движеше в тунела като къртица. Светлината от факлата изведнъж изчезна и тя се блъсна в петите на професора. Помъчи се да види какво ги спряло.

— Чакайте — каза Чи, протегнал ръка назад.

Стоеше като замръзнал. В светлината на факлата, Гемей веднага видя причината. Тунелът свършваше с издатина над бездънна пропаст. Над нея бяха прехвърлени три дървени ствола. Древните инженери, построили това съоръжение, го бяха укрепили напречно и предвидливо го бяха снабдили отстрани с един прът, подобен на парапет.

— Аз съм пръв — каза Чи. Предпазливо опита една от гредите и като се убеди, че ще го издържи, тръгна напред. Няколко бързи стъпки и бе оттатък.

— Не е точно като Златните врата — извини се той, — но изглежда върши работа.

Това „изглежда“ увисна във въздуха и засенчи остатъка от насърчителното заявление. Гемей хвърли недоверчив поглед към грубия мост. Друга възможност нямаше. Като си повтаряше, че тежи само седемнадесет килограма повече от професора, тя кацна върху съоръжението като цирков въжеиграч. Оказа се по-стабилно, отколкото очакваше. Гредата не се въртеше. И все пак почувства облекчение, когато хвана протегнатата ръка на Чи и стъпи отново на здрава скала.

— Добре се справихте — каза той, като я поведе към друга отвесна шахта. Гемей почти изпадна в паника, като не видя стълба, но Чи й показа стъпала, издълбани в хлъзгавата влажна скала. Те едва стигаха да пъхне в тях пръстите на ръцете и краката си и се наложи да използва всичките си умения и сили на алпинист. Всичко това е пригодено към дребничките маи, измърмори тя под нос, не за високи англоиди като мен.

Горният край на шахтата излизаше в още един нисък тунел. Гърлото на Гемей я караше да се чувства като в Сахара посред бял ден. Всичките й упражнения в катерене, плуване и пълзене започнаха да си казват думата. Очите й смъдяха от саждите, а коленете я боляха от пълзенето. На едно място трябваше да се промъкват през натрошени камъни. Там Гемей можеше да си остане завинаги, ако не бе чула радостния вик на професора:

— Доктор Гемей, излязохме!

След секунди бяха в едно помещение толкова просторно, че светлината от факлата не стигаше тавана му. Тя разтърка пълните си със сажди очи. „Това колони ли са?“ Взе факлата, за да се засмее тихичко, когато в светлината й видя сталактити вместо колони. Кухината беше почти кръгла. От нея тръгваха множество коридори. Един от отворите беше полукръгъл и два пъти по-висок от човешки ръст. За разлика от отвора, през който бяха дошли, очертанията му бяха правилни и гладки, а подът — неочаквано равен.

— Тук може да се кара кола! — възкликна Гемей.

— Съществуват легенди за подземни шосета, свързвали отделните селища. Винаги съм смятал, че това са преувеличения, че някои местни жители са объркали естествени проходи с изградени от човешка ръка тунели. Това тук обаче…

Трябваше да спрат на едно място, където част от тавана беше паднала и бе блокирала пътя. Тръгнаха обратно, като пътьом се отбиха в страничен пасаж, който ги изведе на малко площадче. От неговия правоъгълен, застлан с плочи под се издигаха истински колони, а не сталактити. Извитият таван беше гладък и измазан, каквито бяха и стените, покрити с рисунки.

— Невероятно — каза Гемей. — Това е някакъв подземен храм.

Чи тръгна покрай стените, загледан в рисунките, чиито цветове изглеждаха така свежи, сякаш са били нанесени вчера.

— Това са образи на маи, но от друга страна, не са — прошепна той.

Изобразена бе процесия от фигури в профил, понесли върху главите и раменете си вази, торби с хляб, златни съдове и някакви странни по форма предмети, наподобяващи метални кюлчета.

— Пак кораби — посочи Гемей търговските и военните съдове, подобни на ония, които Чи й бе показал.

Докато вървяха покрай стените, стенописите им разказваха цяла история. Пристигат кораби. Разтоварват. Прибират стоките по човешка верига. Изобразен бе дори някакъв мъж със списък в ръка, очевидно началник на склад. Войници на пост. Това беше древно свидетелство за някакво голямо събитие или събития.

Вниманието им привлече голям кръгъл пиедестал от камък, поставен върху четири масивни колони в средата на помещението. Върху него се виждаше кутия от червеникав, изпъстрен с кристали камък, наподобяваща с формата си храмовете от пирамидите на маите.

Гемей се наведе и погледна през страничния отвор на кутията.

— Вътре има нещо — каза тя. Бръкна с треперещи пръсти и измъкна някакъв предмет върху излъсканата като огледало повърхност на масата. Чи бе намерил още рицинови парчета за факлата си и сега тя хвърляше ярка светлина.

Уредът, понеже това със сигурност беше някакъв уред, се състоеше от дървен корпус, с монтирано в него метално колело със спици. Вътре в колелото личеше голяма зъбчатка, очевидно въртяща се около централната ос и зацепена за няколко по-малки.

— Какво е това? — попита Гемей.

— Някаква машина.

— Прилича на… не, не може да бъде.

— Не ме дръжте в неведение, доктор Гемей.

— Ами, прилича ми на нещо, което съм виждала по-рано. Находка от древно корабокрушение, направена от бронз, каквато е, изглежда, и тази тук, но много корозирала. Смята се, че е астролабия — навигационен прибор за определяне на местоположението по слънцето и звездите. Направили й гама радиография. Установили, че предавателните числа отговарят на астрономически и календарни съотношения. Но била доста по-сложна от обикновена астролабия. Имало тридесет зацепени зъбни колела и дори едно диференциално. По принцип си било компютър.

— Компютър!? Къде сте видяла това нещо?

След пауза тя отговори:

— В Националния музей на Атина.

Чи се вторачи в машината и каза:

— Не може да бъде!

— Професоре, бихте ли дали светлината малко по-насам, над тези драсканици тук.

Чи приближи факлата така, че пламъкът й почти близна косата й, но Гемей не му обърна внимание.

— Не съм запозната кой знае колко с писмото на маите, но това тук не е такова.

Чи на свой ред се надвеси над надписа.

— Не може да бъде! — повтори той, но не така убеден.

Гемей огледа помещението и отбеляза:

— Всичко тук, тази скрита базилика, вашата подземна магистрала, всички те са също невъзможни.

— Това трябва де се изследва, колкото може по-скоро.

— Поддържам становището ви по този въпрос. Има обаче един дребен проблем.

— Ах, да — Чи си спомни къде се намират. — Мисля, че сме почти излезли от пещерите.

Гемей кимна.

— И аз усетих чист въздух.

Чи завърза краищата на ризата си, за да носи в нея находката и двамата тръгнаха назад към голямото помещение. Огромна дървена стълба се губеше почти перпендикулярно в чернотата над тях. Беше направена от покрити с кора стъпенки, всъщност цели трупи, дебели колкото бедрото на майски воин и около три и половина метра дълги. Стъпенките бяха прикрепени към цели дървени стволове, фиксирани на свой ред към стената с хоризонтални опори. През средата й минаваше разделителен ствол за хващане с ръка.

Стълбата представляваше внушително инженерно постижение, но времето беше казало своята дума. Някои от кръглите стъпенки се бяха измъкнали от едната страна и висяха под различни ъгли. На места опорите се бяха разместили и стълбата провисваше. Дървените части се видяха солидни на Гемей. Тревожеше я обстоятелството, че стъпенките и опорите бяха прикрепени с лиани. Нерадостният й опит казваше, че лианите имат склонност да изсъхват и да се чупят. Увереността й в бъдещето не укрепна, когато стъпи върху най-долната пръчка, а тя без съпротива се откъсна.

Чи погледна нагоре, към невидимия връх на стълбата.

— Ще трябва да подходим научно към въпроса — заяви той, вперил поглед в конструкцията. — Цялото това нещо може да се срути всеки момент. Опората в средата може би му дава известна устойчивост. Вие трябва да тръгнете първа. Ако издържи вас, няма да има проблеми за мен.

Гемей оцени жеста на Чи, макар че не можеше да го приеме.

— Кавалерството ви е малко неуместно, доктор Чи. Шансовете ви да стигнете горе, са по-големи от моите. Ако аз се кача първа и стълбата се счупи, никога няма да се измъкнете оттук.

— От друга страна обаче, тя може да се счупи и под мен и тогава късметът ще изневери и на двама ни.

Инат индианец.

— Добре, обещавам да мина на диета.

Гемей внимателно стъпи на втората стъпенка и постепенно прехвърли теглото си върху нея. Издържа. Като се хвана по-горе, за да разпредели тежестта, тя започна изкачването. Умишлено не поглеждаше към лианите, от страх да не ги счупи с очи.

След около шест стъпенки спря.

— Въздухът се движи от горе на долу — каза тя обнадеждено. — Веднъж да стигнем горе и сме свободни.

Изкачи още едно стъпало. То се измъкна от единия край и увисна. Гемей замръзна и спря дъх. Друго не падна. Поднови изкачването със скоростта и вниманието на лемур. Връзките издържаха до средата, където стълбата провисваше, усилвайки напрежението върху цялата конструкция. Още едно бичме се измъкна и увисна. Една от хоризонталните опори се освободи напълно и тупна долу. Сигурна беше, че стълбата всеки момент ще се разпадне. Но тя си стоеше. Когато люшкането спря, тя продължи нагоре.

Беше на стълбата от петнадесет минути. Или от петнадесет часа. Трудно бе да се каже. Но постепенно напредваше и стигна на няколко стъпала под върха. Мили боже, помисли си тя, като погледна надолу. Стълбата трябва да беше висока почти тридесет метра. От мястото, където бе кацнала, останалата отдавна зад нея светлина от факлата на Чи приличаше на далечна звезда.

Гемей посегна нагоре и с огромно облекчение напипа камък вместо дърво. Още по-внимателно от преди, уплашена да не събори нещо, тя се плъзна през ръба на шахтата. Лежеше по гръб и отправяше благодарности към майските строители на стълби, после се обърна по корем и тихичко повика Чи.

Факлата се залюля и угасна. Професорът бе тръгнал нагоре и имаше нужда от двете си ръце. Тя не очакваше особени пречки за него, докато чу шума:

Ту-пур-р-р.

Мислено видя, как дебелите напречни греди се късат и падат в основата на стълбата. Помисли, че това е всичко, но се разнесоха още тъпи удари. Ужасяващ звук, защото показваше, че инцидентът не е приключил само с една греда. Явно протичаше верижна реакция. Ако тя беше ослабила връзките с теглото си, един малък натиск би бил достатъчен да запрати стъпенките към дъното. Разнесоха се нови звуци. Този път по-силни. Ясно бе, че стълбата се разпада.

Щракна запалката и я поднесе над ръба — може би пламъчето щеше да покаже на Чи колко е близо до целта. Ако вече не бе затрупан от камара дърва.

Чу неговия глас, но поради шума не можеше да определи от какво разстояние.

— Ръката?

Тя се надвеси и започна да го окуражава.

Нещо докосна пръстите й. Нямаше представа, че той е толкава близо.

— Дръжте здраво! — извика Гемей. Отново усети докосване, шарещи пръсти, които намират тънката й китка, вкопчват се в нея, докато нейните пръсти обхващат неговата. Тя се извъртя, за да използва собственото си тегло и да изтегли Чи до място, откъдето да се залови за ръба. Нещо не беше наред.

— Чакайте!

Какво да чака? Чи сумтеше, после, след няколко мъчителни мига, когато мислеше, че ще го изпусне, я хвана с две ръце и прехвърли единия, а после и другия си крак върху скалата. Отдолу се издигна прашен облак. След няколко минути се разнесе и те надникнаха в бездната. В мастиления мрак не се виждаше нищо.

— Стълбата започна да се разпада под мен някъде към средата — каза Чи. — Всичко беше наред, докато имах преднина, но падащите стъпала започнаха да ме настигат. Също като да се изкачващ по ескалатор, който върви надолу!

— Защо ми казахте да чакам?

Той се потупа отпред.

— Възелът започна да се разхлабва и се уплаших, че ще загубя находката. — Чи надникна през ръба. — Няма ги вече едновремешните стълби.

Гемей избухна в пристъп на смях:

— Не, май наистина ги няма вече.

Освежени от струя пресен въздух, те изтупаха праха от себе си и се насочиха към източника на полъха, който ставаше все по-силен, колкото повече напредваха по утъпкана пътека в просторна галерия. Все по-силно се чуваше жужене на насекоми. Изкачиха късо стълбище и през тесен отвор, излязоха във влажната, топла нощ.

Гемей си пое дълбоко дъх и го изпусна, изхвърляйки песъчинки и прах. Луната плискаше калаена светлина върху древния градски площад и неговите странни, заспали могили. Чи тръгна напред по пътеката, която щеше да ги отведе до мястото, където бяха оставили „Хамера“. Сякаш седмици бяха минали от пристигането им тук. Двамата се придвижваха внимателно от могила до могила. Бяха близо до края на гората, когато забелязаха нещо подобно на конференция от светулки. Само че тези светлинки не примигваха. Бяха постоянни и кръстосваха площада. Гемей и Чи разбраха едновременно, че бягството им е открито. И че към тримата, които ги арестуваха, са добавени нови сили. Затичаха.

Гробовен глас изръмжа на испански и светлинен лъч ги заслепи. Дочу се гаден смях, от който Гемей разбра, че пак е срещнала стария си приятел Жълти зъби. Той, изглежда, беше изключително доволен от себе си. Движеше бавно светлинния лъч по тялото на Гемей, като отдаваше предпочитание на определени места, а после го върна върху хоризонталните цеви на професорската пушка, която държеше на равнището на кръста си. После повика на испански съучастниците си. Изкрещяха му в отговор и лъчите светлина се насочиха към тях.

Гемей не вярваше на очите си. След всичко, което бяха преживяли, след като бяха рили като къртици в земята, сега да ги пипнат за броени секунди като някакъв подгонен от викачите дивеч. Готова беше просто да отиде при оня копелдак и да му измъкне пушката от ръцете. Чи, изглежда, усети нападателното й настроение.

— Правете каквото ви казва! Не се тревожете!

Чи свърна встрани и пое по някаква пътека. Жълти зъби излая подире му. Професорът не му обърна внимание и продължи с бавна, равномерна стъпка. Жълти зъби се поколеба. Такова нещо не можеше да става. Очакваше се хората да се втурват в изпълнение на неговите заповеди, след като има пушка в ръце. Хвърли бърз поглед към Гемей, за да се убеди, че е достатъчно уплашена и ще остане на мястото, където е, и тръгна след Чи, като крещеше на испански. Чи спря, но първо навлезе в тревата и там падна на колене в молитвена поза, вдигнал високо ръце.

Така по бива. Човешката слабост му действаше като прясна кръв на гладен звяр. Жълти зъби се хвърли напред с ръмжене, вдигнал пушката, за да разбие главата на Чи с приклада й. И изчезна. Фенерчето хвръкна във въздуха, като описа голяма дъга, преди да се приземи в тревата. Последва изненадан писък, силно тупване и тишина.

Чи вдигна фенерчето и насочи лъча му право надолу. Когато Гемей го доближи, той я предупреди:

— Внимавайте, има още една дупка точно от дясната ви страна!

Жълти зъби беше паднал в кръгъл отвор и лежеше на дъното на сводеста кухина с бели стени.

— Резервоар — поясни Чи. — Сама видяхте, колко е трудно да намери човек нещо за пиене по тия места. Местните граждани си пазели водата в такива съоръжения. Отбелязал съм ги, където съм могъл. Този май не видя маркировката. — Професорът посочи тънка оранжева панделка, вързана за един храст.

— Така ли ще го оставите?

Чи погледна към приближаващите светулки.

— Нямаме голям избор. Всъщност той не ви интересува нали?

Гемей си спомни дългото и трудно измъкване от пещерата.

— Не бих имала нищо против да си получа обратно часовника. Но ако трябва да съм напълно откровена, не, пукната пара не давам. Да видим как на него ще му хареса да седи заврян в миша дупка.

— Ще трябва да тръгнем към реката. Това е единственият възможен път.

Затичаха към дърветата.

Бяха ги забелязали. Изстрели разтърсиха нощта.

Затичаха по-бързо.