Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (40)

38

Кеймбридж, Масачузетс

Седмица по-късно, едно такси влезе в оградените сенчести морави, зави по тиха улица, обточена с тревисти ивици и спря пред пететажна тухлена постройка, която не изглеждаше съвсем на място в компанията на по-модерните университетски сгради. Завала се измъкна от колата и проучи табелата на Музея по археология и етнология „Пийбоди“. Като се обърна към Гемей и Остин, той каза с благоговение:

— Това е голям ден за семейство Завала. Майка ми цял живот се е надявала, че един ден ще вляза в Харвард.

— Майка ти трябва да благодари на мъжа ми Пол за това постижение на малкото си момченце — отвърна Гемей. — Но поздравявам те все пак.

— Благодаря. И майка ми ти благодари. Ще влезем ли в светата сграда? — попита той с галантен жест, който точно отразяваше характера му.

Наистина едно позвъняване на Траут бе събрало тази сутрин в Кеймбридж колегите му от НАМПД. Той бе стигнал до музея по дълъг околен път, започнал в джунглата на Юкатан. След като намери жена си, Траут заедно с останалите се прибра на борда на „Нерей“ с мексикански хеликоптер. Докато го чакаха, разгледаха по-внимателно заграбените антики в пещерата.

Покрай редицата сандъци и стелажи ги водеше Чи, който с клатене на глава им обясни значимостта на предметите и вредата, нанесена чрез безразборното им изравяне. Като спря пред поредицата гравирани плочи, той се оплака:

— Сигурен съм, че тези камъни разказват някаква случка. Важна случка. Но поради безотговорното и безразборно струпване тук ще минат месеци, а може би и години, преди да научим каква е била тя.

Тези думи на професора продължаваха да звучат в ушите на Траут, докато летяха към „Нерей“. Прегледаха Гемей и се установи, че вън от общото изтощение, тя е в добро състояние. Осигурил на жена си истинско легло и разточителството на корабната кухня, Траут събра куп фотографски принадлежности и се върна в лагера на чиклеросите.

Военните бяха организирали там пост за охрана на находките и прогонване на случайни мераклии. Чи бе останал да инвентаризира откраднатото. Когато Траут сподели с него намеренията си, професорът го подкрепи с ентусиазъм. Пол направи стотици дигитални фотографии на камъните и рисунките на тях. След това си събра багажа и се върна на „Нерей“, за да вземе жена си и да се приберат у дома. Във Вашингтон той вкара данните в компютъра си.

Като океански геолог, Траут бе постигнал високо равнище в уменията си да изготвя компютърни графики. Работата му отиваше по-далеч от простото опипване на морското дъно с помощта на електронни очи и уши. Изключително сложните резултати от проучванията на пластове и термални линии трябваше да се представят по начин, който не изисква научна степен, за да бъдат разбрани. Археологията вече използваше компютърната графика, за да реконструира всичко — от древен град до скелет на живяло някога същество. Траут често се съветваше със завърналия се в Мексико сити доктор Чи. Щом приключи анализите си, той звънна на Остин:

— Знам, че звучи шантаво, но тия неща, които правя за доктор Чи, може би ще се вържат с нашата работа.

Остин нямаше нужда от убеждаване. Той сбито разказа всичко на Нина Киров и я помоли да свърже Пол с някой специалист по проблематиката на маите. Нина начаса препоръча доктор Орвъл. Траут занесе компютърния си диск в Кеймбридж и се настани в „Пийбоди“.

Главно място в неголямата приемна на музея заемаше прът с ескимоски тотеми. Гротескните им лица гледаха надолу, към младата жена зад бюрото. Остин съобщи имената им и тя веднага натисна бутона на интеркома на телефонния си апарат. Появи се също така привлекателна друга жена, която ги поведе по металната стълба, покрай замръзнала фигура на седящ майски воин, към петия етаж.

Пътьом екскурзоводката им обясняваше:

— „Пийбоди“ е един от най-старите антропологически музеи в света. Основан е през 1866, благодарение на дарените от Джордж Пийбоди 150 000 долара. Изграждането на пететажната главна постройка започва през 1877. Музеят разполага с петнадесет милиона експоната, но голяма част от тях връщаме на първоизточниците, като например находките на Е. Х. Томпсън от Чичен Итца, където принасяли в жертва девственици.

— Идват ми наум по-хубави неща за правене с девственици — измърмори Завала.

За щастие, момичето не чу този коментар. Насочи ги към една врата, водеща в лекционна зала. До катедрата стоеше Нина, която говореше със слаб мъж с рошава червена коса. Усмихна се широко, когато ги видя, и главно, когато видя него, зарадва се Остин. Приближи бързо и пое ръката му. Всеки път, когато видеше сочните устни и смелите форми на това суперманекенско тяло, пулсът му се ускоряваше. Закле се да я заведе на място, където няма да гъмжи от приятели и колеги.

Нина представи новодошлите на доктор Орвъл. Остин отдавна бе научил истината, че външният вид мами, но не беше убеден, че в дадения случай е така. Специалистът по проблематиката на маите беше облечен в закопчан догоре костюм от дебел плат, макар че денят беше топъл. Отдавна излязлата от мода евтина вратовръзка бе украсена със стари лекета. Налудничавият блясък в лешниковите очи бе усилен, до невероятни размери, от дебелите лещи на очилата, но ярката интелигентност на погледа му не позволяваше усещането за присъствие на побъркан да завладее напълно околните. Поне за момента. Остин очакваше всеки миг очите да се обърнат в орбитите си, като на смахнат персонаж от рисуван филм. Реши да остави за друг път дефинирането на неуловимата граница между гениалното и психопатското у този учен мъж.

— Пол преглежда окончателния вариант на презентацията и ще дойде при нас всеки момент — съобщи Нина.

Вратата се отвори. Гемей очакваше да види как мъжът й влиза с обичайното навеждане на глава, но зяпна от изненада, а после радостно се усмихна, протегнала ръка към дребничката фигура, с думите:

— Едва ви познах без мачетето, професоре.

Промяната във външния вид на доктор Чи отиваше много по-далеч от липсата на ножа за рязане на захарна тръстика. Облечен беше в костюм по поръчка при Армани, а яркожълтата вратовръзка му стоеше със същата непринуденост, както и селските дрехи.

Класическите му индиански черти бяха неподвижни като на статуя, но в погледа грееше задоволство.

— Един път в Рим… — започна той, свил рамене.

— Чудесна изненада, професоре! Изглеждате много добре — прекъсна го Гемей.

— Вие също, доктор Гемей.

Когато го видя последния път, той махаше от земята за сбогом, а тя се издигаше нагоре с хеликоптер. Приключенията им по реката не му се бяха отразили. За разлика от него, Гемей дойде на себе си, чак когато се прибраха във Вашингтон. Агресивното слънце на Юкатан бе взело своя дан от нежната й кожа. Диетата от консерви и безсънните нощи със змийски кошмари не бяха допринесли в положителен смисъл.

Лекционната зала заприлича на модно ревю, когато на вратата се появи и Траут. В съответствие с духа на университетската атмосфера, той бе издокаран в псевдоанглийски стил. Спортно сако, шито по поръчка в Лондон, гладко изгладени маслинени панталони и неизбежната вратовръзка с малък възел. Като се извини за закъснението, той пъхна дискета в лаптопа, свързан с голям екран, а през това време професор Чи зае катедрата. Апаратурата беше подобна на онази, която използваше Хирам в главната квартира на НАМПД. Нина седна до масата, а останалите й колеги се настаниха на първата редица столове, като нетърпеливи първокурсници в първия учебен ден.

Орвъл откри заседанието:

— Благодаря на всички за отзивчивостта. Нина може да ви каже, че съм известен с идиотските си изявления за пресата. — Устните му се изкривиха в странна усмивка. — Но съм принуден да призная, че даже моето необуздано въображение трудно би сътворило история така фантастична, като тази, дето предстои да чуете. И така, без повече приказки, давам думата на моя уважаван колега и скъп приятел, доктор Хосе Чи.

Катедрата правеше застаналия до нея, с ръце на гърба професор да прилича на джудже.

— Бих искал да благодаря на доктор Орвъл за организирането на тази среща и за позволението да използваме помещенията на тази институция, в която съм прекарал много щастливи часове, като студент в горните курсове — започна професорът със сух като ланшна шума глас. — Както ви е известно, ние с доктор Гемей открихме стотици откраднати древни предмети. Сред тях имаше много интригуващи каменни блокове и стели^[1], изрязани от храмове и други постройки, но без указания откъде са взети. Много от тях бяха повредени. Макар че бих предпочел антиките да си останат необезпокоявани под земята, където да бъдат каталогизирани in situ^[2], изкопалите ги, може би, без да целят точно това, допринесоха за разрешаването на един проблем, който, изглежда, е доста важен, ако се съди по казаното от моите приятели от НАМПД.

Чи вдигна пръст и Траут посегна към клавиатурата. На екрана се появи аерофотоснимка.

— Това е обраната находка — каза Чи. — Могилите, които виждате, представляват останки от сгради, събрани около някогашния централен площад на майски град. Следващата, моля.

Появи се друга снимка.

— Това е обсерватория. Моля, забележете рисунките на фриза. Следващата. Постройката не свършва на равнището на земята. Има и подземен храм. Това е само една от особеностите, които правят това място изключително необичайно.

Остин се наведе напред, сякаш искаше да влезе в снимката.

— А кои са другите особености, доктор Чи?

С жест към снимката, професорът отговори:

— Повечето градове на маите представляват комбинация от административни, религиозни и жилищни сгради. Този център е бил посветен изцяло на науката. Главно на астрономията и хронометрията. Науката при маите е била тясно свързана с религията, почти както последната се свързва с политиката. Но у мен остана усещането, че тук мястото на чистата наука е много по-широко, отколкото е било прието. Майското наименование на града е Небесно място. За нашите нужди аз го нарекох МТИ.

— Като Масачузетски технологически институт? — попита Завала. Световнопризнатият изследователски и образователен център, разположен само на няколко километра от мястото, където се намираха.

— Да — отговори Чи, — но в дадения случай МТИ означава Майски технологически институт.

Чи изчака, подобно на конферансие в шоу, да заглъхне смехът, предаде председателството на Траут, а сам седна до масата.

Противно на него, Траут трябваше да се наведе с ръце обхванали катедрата, за да може да я използва.

— Още от самото начало, професор Чи беше убеден, че йероглифите и сцените върху камъка илюстрират някакво събитие — каза Траут. — Проблемът бе в това, че всичко се бе смесило. Все едно да се разбъркат предварително откъснати страници на роман. Всъщност на няколко романа, доколкото плочите са били взети от различни места. Беше дори още по-зле, защото страниците бяха от тежък камък. Затова направихме снимки и подадохме данните в компютър, на чийто монитор имахме възможност да пренареждаме отделните сцени. Използвахме логиката и писания на маите, които доктор Чи и доктор Орвъл преведоха. После подредихме плочите, като сцени в комикс. Събитието, което те описват, както каза и доктор Орвъл, е наистина невероятно.

Траут се върна при компютъра, а мястото му беше заето от Орвъл.

— Категоризирането на образите беше сравнително лека задача. Просто съсредоточихме вниманието си върху изображенията на кораби, подобни на онези върху стената на обсерваторията в МТИ, които вече видяхте, и тръгнахме оттам. Хронологически тази е първата.

Остин разгледа претрупаната сцена.

— Прилича на испанска армада, стягаща се за отплаване.

— Да, от броя на корабите личи, че това е по-скоро флотилия, отколкото обикновена пристанищна суетня. Действията са припряни, но организирани. Виждаме кораби да чакат ред, други се товарят, а трети, вече натоварени, са на рейда.

Фотосът беше последван от други, които показваха флотилията в открито море.

— Виждаме едно много интересно плаване, придружено от най-различни морски същества — продължи Орвъл. — Много от сцените се различават само по дребни подробности. Може би това е художествен похват за изразяване на хода на времето.

— А колко е продължило плаването? — попита Гемей.

— Майските надписи съобщават за едномесечен цикъл. Около тридесет денонощия. Маите са били големи почитатели на точността. Това е последната сцена. Корабите са стигнали до местоназначението си. Разтоварват ги и ги приветстват. В атмосферата има топлота и привичност, което означава, че новопристигналите са познати на местните жители. — Орвъл се обърна към Траут и му каза: — Време е, приятелю, да демонстрирате компютърните си магии.

Траут кимна. Мигащият курсор избра три фигури от картината, маркира лицата им и ги уголеми. Едното беше на човек с орлов профил, с брада и конусовидна шапка. Второто беше широко, с месести устни и плътно прилепнала шапка или шлем. Третото беше скулесто и с пищна украса от пера на главата.

Траут измести лицата в лявата страна на екрана, а отдясно се появиха други три лица.

— Сякаш са три чифта близнаци — отбеляза Завала.

— Приликата е очевидна, нали? — каза и Орвъл. — Нека се върнем отново към цялостната картина. Доктор Киров, ще ви бъдем признателни за едно становище на морски археолог.

С помощта на лазарен показалец Нина посочи първо един кораб, след него друг.

— Това, което имаме тук, е в общи линии кораб, използван за различни цели. Отличителните белези са сходни. Дълъг, източен, плоско дънен корпус. Няма утлегар. Такелажът^[3] за спускане и събиране на платното е фиксиран към цяла греда горе. Въжетата отиват назад, към издигнатата кърма. Три палуби. Преден и заден щат^[4]. Резбован нос. — Червената точица се задържа за миг. — Това е двойното кърмово весло. Удължението в предния край е таран. По протежение на борда са наредени щитове.

— Значи, военен кораб — обади се Завала.

— И да, и не — отговори Нина. — На горната палуба на един от корабите виждаме мъже с копия. Очевидно войници или въоръжени моряци. В бордовете има отвори и е налице голямо пространство за гребци. — Лазерният лъч се насочи към друг кораб. — Тук обаче същата палуба е запазена за някаква важна личност. Погледнете тая фигура на мъж в светлината на слънцето. Флапцокът^[5] има лунен сърп отгоре, което показва, че това е адмиралският флагман^[6]. Това, което виси на кърмата, е може би някаква украса, скъп килим, указващ обществената значимост на адмирала.

— Колко може да е дълъг този кораб? — попита Остин.

— Мисля, че е между тридесет и пет и седемдесет метра. Може би повече. Това означава около хиляда тона водоизместимост.

Орвъл я прекъсна:

— Нина, би ли повторила за нас, сухоземните плъхове, онова сравнение?

— С удоволствие. Този кораб е много по-голям от един английски съд от XVII век. „Мейфлауър“^[7] например е бил само сто и осемдесет тона.

Орвъл попита:

— Така че според теб, Нина, пред какво сме изправени?

Нина се загледа в изображенията, сякаш не й се искаше да облече в думи мислите си. Ученият в нея надделя и тя каза:

— Според становището ми на морски археолог, корабите, показани тук, притежават характеристиките на финикийска океанска флотилия. Ако това звучи твърде общо, то е, защото, до откриването на повече доказателства, аз задържам по-конкретните предположения за себе си.

— Какви още доказателствата трябват, Нина? — попита Остин.

— Ами например, автентичен кораб. Каквото знаем за финикийските кораби, сме го научили основно от изображения върху монетите им. Според някои сведения, корабите им са били дълги над сто метра. Такова нещо трудно бих преглътнала, но дори да вземем половината от този размер, все пак, това е доста сериозен съд за ония времена.

— Достатъчно сериозен, за да прекоси Атлантика?

— Без никакво съмнение — отвърна тя. — Тези кораби са много по-големи и с по-добри мореходни качества от прекосявалите океана черупки. Та океанът е прекосяван и с малки гребни лодки, за бога! Този кораб тук би бил идеален за такова плаване. За пресичане на океана, няма по-добро платно от правоъгълното. С обикновено ветрило, което се обръща в зависимост от вятъра и курса, винаги има опасност от злополука — утлегарът може да помете всичко от палубата при маневра. Докато неподвижното платно може бързо да се отпуска или събира, според силата на вятъра. При тоя плосък кил^[8], биха имали доста силно странично люлеене, но то може да се овладява с помощта на веслата, пък и голямата дължина си казва думата. Подобна трирема^[9] би могла, при идеални условия да изминава по стотина мили на денонощие.

— Ако оставим настрана автентичния кораб, какво друго би ви убедило, че става дума за финикийски съд?

— Не е нужно да бъда убеждавана. Аз съм си убедена. Можем ли да се върнем отново към ония лица, Пол? — Шестте глави се появиха отново. Лазерната точица се спря първо на брадатия, после на неговия двойник. — Островърхите шапки на тези господа са били носени от финикийските моряци.

— Което не трябва да ни изненадва — намеси се Орвъл, — доколкото десният образ е взет от финикийска стела, намерена близо до Тунис. Господинът отдолу е идентичен с африканоидни образи, намерени в Ла Бента, Мексико. Третият е от майски руини в Уксмал.

— Тук май се мъти някакъв извод — каза Остин.

Орвъл се облегна на стола си и направи палатка е пръстите си.

— Да основаваш изводи върху сходство на образи, върши работа при псевдоучени, решили да продават популярни книжлета в голям тираж, но за целите на археологията не става — каза Орвъл и си пое дълбоко дъх. — Колегите ми биха разнасяли останките от наранената ми репутация от единия край на Харвард до другия, ако ме чуят какво приказвам. Морската археология не е моята стихия и затова не мога да преценявам становищата на Нина. Но онова, което мога да направя, е да заявя, че на тия камъни са изобразени финикийци, африканци и маи, събрани на едно място. Освен това доктор Чи и аз преведохме надписите заедно и поотделно и във всички случаи стигахме до идентични резултати. Камъните разказват, че тези кораби са достигнали земите на маите, след като са били прогонени от някакво голямо бедствие в родината си. И още нещо — посрещат ги не като чужденци, а като добри познати.

— Посочва ли се някаква дата?

— Като познаваме маниакалното отношение на маите към календара, бих останал изненадан, ако нямаше. Флотилията пристига в година 146 преди Христа, според нашия календар.

Нина се бе вторачила в екрана и зашепна на латински. Забелязала обърнатите към нея погледи, обясни:

— Учи се в първоначалния курс по латински. Delenda est Carthago. Картаген трябва да загине. Всяка своя реч в римския Сенат Катон завършвал с тези думи. Целта му била да спечели общественото мнение, в подкрепа на идеята за война срещу финикийския град Картаген.

— И това свършило работа, ако не се лъжа — допълни Остин. — Картаген е разрушен.

— Да, в 146 преди Христа.

— Което може да означава, че тези кораби са избягали от римляните.

— Датата си е само дата — каза Нина, преди да позволи да бъде въвлечена в теорията на Остин. — Просто посочвам едно съвпадение. Не правя заключения. Би било безотговорно един учен да прави подобни заявления — добави тя, но без да може да прикрие въодушевлението в сивите си очи.

Остин каза:

— Разбирам, че като учен не можеш да заявиш открито предположенията си, при отсъствието на по-солидна аргументация. Но от видяното днес, стигам до заключението, че надписите и рисунките върху тези камъни подкрепят тезата, според която древни мореплаватели са стигнали Америка много преди Колумб. Финикийците са могли да го направят.

— Изследователските им походи могат да се сравняват с нещо подобно едва към XV или XVI век. Те са кръстосали Африка, стигат Корнуол в Англия и дори Капо Верде^[10]. При едно плаване, качили хиляди хора на шестдесет кораба.

— Оставам при теорията си — с пресилено самодоволство заяви Остин.

— Не бързайте толкова, откривателю! Невярващите ще кажат: добре, тия плочи са интересни, но кой ви е казал, че са автентични? Преди години намерили в Бразилия надписи, съобщаващи за финикийски контакт през 531 преди Христа. По общо съгласие, те са обявени за фалшификат. Може да изглежда налудничаво, но ще се намерят хора да твърдят, че крадците сами са гравирали камъните, за да ги продават на лековерни колекционери. Е, човек може да посочи като пример „корабите на Таршиш“^[11], извършили презатлантическо плаване, но за да се убеди учената общественост, трябват по-съществени и по-добре обосновани доказателства.

— Ами астролабията^[12], която намерихте с професора?

— Даже и тя не върши работа, Кърт. Ще ти кажат, че някой от хората на Кортес или пък някой испански идалго^[13] я донесъл, а после някой индианец я е задигнал, за да я пъхне в светилището. Дръж питомното и не гони дивото, преди да си научил, как е попаднала на онова място.

— Казано ли е в надписите какво превозват тия кораби?

— Това го пазехме за най-накрая — отвърна Орвъл, хихикайки като ученик.

— О, да. Знаем естеството на товара им — обади се Чи. — Според майския надпис превозвали са главно мед, скъпоценни камъни, злато и сребро.

Остин изглеждаше като след нокдаун.

— Искате да кажете, че са превозвали съкровища?

Чи кимна.

— Това не е рутинно търговско плаване — каза Остин, с блясък в зелените си очи. — Картаген е в римска обсада. Картагенците биха сторили всичко, което им е по силите, за да не допуснат римляните да сложат ръка върху царското съкровище.

— И какво е станало с него? — поинтересува се Завала.

— За съжаление, нито една от картините не отива по-далеч от благополучното пристигане на флотилията — отговори Чи.

Нина свъси вежди.

— Всички тия приказки за съкровища са много вълнуващи, — каза тя, — но блясъкът на златото не бива да ни отклонява от търсенето на отговор на въпроса, защо беше избита моята експедиция в Мароко.

— Нина е права — коза Остин. — Нека се придържаме към връзката между тия надписи и останалите открития. Тя се нарича Христофор Колумб. Известно ни е, че стотици години след гравирането на тия камъни, Колумб дочува легенди за огромни богатства. — Посочи към екрана. — Възможно ли е да е търсил това?

— Не ми се иска да ви обезкуражавам — намеси се Орвъл, — но дочутите от Колумб слухове, може би имат корени в действителните богатства на ацтеките. Както ни е известно, по онова време те са налице. Испанците удрят джакпота по-късно. — Орвъл замълча за малко. — Казвате, че Колумб е следвал точно определен курс. Да разбирам ли, че е имал карта?

— Не точно карта — отвърна Остин. — Не си ли спомняте оная статия, която Нина ви помоли да изровите?

— О, да, статията от моя Фортовски архив за оня камък.

— Колумб споменава, че е ръководен от говорещ камък.

— Сега си спомням. Гравираният монолит, намерен в Италия. Транспортиран в бронирана кола. Впрочем адресиран точно за тук, за „Пийбоди“.

Остин каза:

— Този камък може би държи ключа към цялата бъркотия. Съкровища и убийства.

— Колко жалко, че не можем да му хвърлим един поглед.

— Кой казва, че не можем? НАМПД е слизала и по-надълбоко, за да се справя и с по-тежки задачи.

— Дали ви разбирам правилно? — Попита невярващо Орвъл. — Искате да се спуснете на повече от шестдесет метра, в недрата на разбит кораб, в бог знае какво състояние, за да извадите тежък каменен блок, заключен в брониран автомобил?

Завала смигна на Остин.

— С малко късмет, ще свършим работата между закуска и обяд, за да можем да отпразнуваме случая на вечеря.

— Хм — отвърна усмихнат Орвъл. После се наведе към двамата мъже, посочи ги с пръст и добави: — А разправят, че аз съм бил шантав?