Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (26)

24

Канкун, Мексико

Всеобщо радостно чувство на очакване бе завладяло пътниците на борда на самолета за Канкун, още от излитането му от Вашингтон, малко след края на съвещанието при Завала. Докато пилотът рулираше към пистата за кацане, отпускарите проточиха врат към илюминаторите, за да видят редицата луксозни хотели край прозрачната синьо-зелена вода. Възбудата стана неудържима. В консервативния си сив костюм и помпозна вратовръзка, с щръкнала над облегалките глава, Пол Траут щеше да се откроява от щастливата тълпа, дори и без сериозния израз на лицето си. Носът му беше забит в карта на остров Юкатан, а мислите му — в Гемей. Едва когато самолетът се наклони, той излезе от унеса, за да разбере къде се намира.

След няколко минути машината беше на земята. Траут се измъкна от пътническия поток, потекъл към чакащите хотелски автобуси, и отиде при гишето на малка чартърна авиокомпания. Малко по-късно вече се сгъваше на седалката до пилота на един двумоторен „Бийчкрафт берън“. Беше единствен пътник. Останалите места в машината, пригодена за четирима пасажери, бяха заети с багаж.

Докато бийчкрафтът се издигаше, Траут мислено благодари на транспортните специалисти в НАМПД, които бяха постигнали невероятното, за да комбинират намирането на самолетен билет, почти в последния миг, с чартирането без престой. Малкият самолет отиваше в Кампече, за да вземе група тексаски петролни специалисти, които щяха да се съберат със съпруги й приятелки в Канкун.

Полетът щеше да отнеме около час, съобщи пилотът, приказлив мексиканец на около тридесет години, който имаше добри познания по английски и още по-добри по въпроса в кои канкунски барове има най-много самотни туристки. В ушите на Траут, гласът му скоро се сля неразличимо с шума от двигателите. Тревогите за Гемей не му позволиха да заспи през нощта, прекарана в Тъксън. Сега затвори очи, за да бъде събуден от пилота, който искаше да му покаже Чичен Итца. Траут погледна надолу, към голямата четиристранна пирамида и двореца.

— По средата на пътя до Сиудад дел Кармен — каза пилотът. Траут кимна. Хипнотизиран от монотонната зеленина, проснала се до хоризонта, той отново затвори очи и отново бе събуден от пилота, който каза:

— Ето го вашият кораб.

Елегантният син корпус на „Нерей“, легнал на котва в пристанището, между танкери и рибарски кораби, беше приятна гледка. Не му се вярваше, че само преди няколко дни е напуснал него и жена си. Щеше му се да бе успял да я вземе със себе си във Вашингтон. Но беше невъзможно, призна си той. Тя така много искаше да се види с доктор Чи.

Преди да напусне Вашингтон, Траут се свърза с Мексиканския антропологически музей и разговаря със секретарката на доктор Чи. Тя провери календара на професора и потвърди срещата му с Гемей. Професорът прекарвал повече от времето си „навън из полето“ и се обаждал контролно, когато му паднел телефон под ръка. Нямал обаче твърдо установен план. Ако изобщо можело да бъде намерен някъде, то било в лабораторията му.

Докато пилотът очакваше разрешение за приземяване, Траут го помоли да предупреди по радиото за пристигането му отговарящите за следващия етап от неговото пътуване. Нямаше намерение да кисне нито минута в чакалнята на летището. Щом бийчкрафтът спря, Траут излетя от него с единствената си чанта в ръка, като изстреля през рамо с нюингландски акцент adios и gracias^[1].

В чакалнята стоеше як мъж в полицейска униформа и слънчеви очила, с огледални стъкла.

— Доктор Траут — каза той с многозъба усмивка, — аз съм сержант Моралес от Мексиканската федерална полиция. Казаха ми да бъда ваш водач.

Траут се бе свързал с Агенцията за борба с наркотиците. Те бяха задължени на НАМПД за някои услуги в миналото, така че с радост се отзоваха, когато Траут поиска контакт с мексиканската полиция.

— Радвам се да ви видя — каза Траут с поглед върху часовника си — аз съм готов, ако и вие сте.

— Става късно — отвърна полицаят. — Не бихте ли искали да тръгнем утре.

Траут отговори спокойно, но решителността в сериозния му поглед не можеше да остане незабелязана.

— При цялото ми уважение, сержант, аз положих големи усилия да дойда тук, колкото се може по-бързо, така че бих желал да започна издирването на съпругата си веднага след пристигането.

— Естествено, сеньор Траут — с разбиращо кимване каза полицаят. — Уверявам Ви, че в случая не става дума за manana^[2]. Просто здрав разум. И аз искам да намерим жена ви. Само че след малко ще се стъмни.

— Колко време има дотогава?

— Един, може би два часа.

— Това е доста време — отбеляза Траут. — Много нещо може да се свърши за два часа.

Моралес разбра, че е безсмислено да задържа високия американец.

— Bueno^[3], доктор Траут, хеликоптерът чака ей там.

Беше „Бел 206 джет рейнджър“. Загряваше двигателите си, докато Траут се разположи в тройната седалка за пътници, а Моралес седна до пилота. След секунди, турбината се включи и машината се отдели от асфалта. За две минути се издигнаха на повече от деветстотин метра. Прелетяха залива и поеха над една железопътна линия навътре в сушата.

Моралес даваше наставления на пилота, като често поглеждаше в сгънатата си карта. Оставиха железницата и полетяха над тесен път, горе-долу ориентиран изток — запад. Хеликоптерът поддържаше височината си и с постоянна скорост от 125 мили в час, навлезе доста в сушата. Тук-там гъстата гора отстъпваше пред някое село или град. Настланите пътища бяха малко. Прелетяваха и над някоя майска руина. Но в по-голямата си част, ландшафтът представляваше нескончаема равнина.

Машината пое малко по-южен курс. Моралес беше опитен водач с остър поглед, който не пропускаше земните ориентири и бързо ги съобщаваше на пилота. Траут с безпокойство наблюдаваше спускането на слънцето.

— Колко още? — попита той с нескрито напрежение.

Моралес показа пет пръста. После бучна един от тях в картата, за да види пилота:

— Akui.^[4]

Пилотът кимна така незабележимо, че Траут се усъмни дали е чул. Но хеликоптерът намали и описа голям кръг, който премина в насочена към земята спирала.

Моралес показа надолу. Пред погледа на Траут се мярна поляна с някаква груба постройка, но и двете бързо изчезнаха. Целта беше точно отдолу и Траут не можеше да види къде се приземяват. Върховете на дърветата се приближиха и хеликоптерът замря за миг. Изведнъж двигателят изрева и машината се хвърли настрана, като подплашено морско конче.

Пилотът и Моралес размениха бързи реплики на испански.

— Какво става? — попита Траут, като се мъчеше да различи нещо в гората.

— Тясно е. Бои се да не удари витлата в дърветата.

Траут се облегна и скръсти ръце, издул безпомощно бузи. Хеликоптерът увисна над пусто и право като стрела шосе, после се спусна и застана върху затревен участък, край черния асфалт. Когато двигателят спря, Траут и Моралес излязоха. Една пътека наблизо водеше в гората.

— От тук се отива към къщата на професор Чи. Трябва да вървим пеша.

Траут пое с широка крачка, а по-ниският мъж сърцато се стараеше да не изостава, без да губи достойнството си. Докато вървяха през гъстата гора, Траут забеляза дълбоки следи, оставени неотдавна от тежки, раздалечени гуми. Моралес каза, че се е обадил в местната полиция, за да поразпитат наоколо. Неколцина местни жители си спомнили за професор Чи в един автобус. Качил се на връщане от лов и слязъл на пътя недалеч от жилището си. Очаквал го някакъв джип. Това се връзва, помисли си Траут. Гемей бе взела джип, за да дойде дотук.

— Познавате ли доктор Чи?

— Si, senor. Срещал съм го. Понякога от музея ме молят да му нося съобщения. Той е muy pasifico^[5]. Джентълмен. Всеки път предлага да ми опече тортиля.

В сянката на дърветата ставаше тъмно, като в тунел на метро. Траут присвиваше очи към клоните нагоре, в опит да зърне лъч слънчева светлина. Запита се дали няма да им е трудно да намерят пътя си на връщане. Може би Моралес беше прав — трябваше да изчакат до сутринта.

— Защо професор Чи е направил лабораторията си тук? — попита Траут. — Нямаше ли да е по-удобно да бъде в някое селище?

— И аз съм питал доктора за това — отвърна Моралес усмихнат. — Казва, че е роден тук. Корените ми са тук, казва. Разбирате ли какво има предвид?

Траут разбираше привързаността на Чи към родната земя много добре. Неговото собствено семейство се бе заселило на Кейп Код преди повече от двеста години и разплодило в няколко поколения, свързани с морето. Фаропазачи, спасители, рибари. Ниските сгради със сребристи покриви на имението Траут бяха почти на два века. Но ги поддържаха през годините и изглеждаха, като построени вчера. Той носеше с гордост соления привкус на своите предци, но сега разбираше, че връзките му с миналото са нищо в сравнение с тези на маите, които са се раждали по тези места, много векове преди да дойдат испанците.

Бяха вървели около двадесет минути, когато дърветата се разредиха и оформиха поляна. Правоъгълното бетонно здание сякаш изскочи от гората, но това впечатление бе по-скоро резултат от изненадата на Траут, който не очакваше да срещне подобна солидна постройка в тази пустош.

— Лабораторията на професора — каза Моралес. Отиде до нея и почука. Нямаше отговор. — Ще се върнем, след като проверим къщата — предложи Моралес.

Покритата с листа колиба беше подобна на колибите в Юкатан, които Траут забеляза от въздуха. Той прояви по-голям интерес към джипа, паркиран до примитивната конструкция. Забърза към него и го претърси. В сенника намери диаграмата с инструкция как се стига до мястото на Чи. Имаше и флаконче с течност против насекоми. Прокара длани по волана и таблото и усети леко ухание от лосиона на Гемей.

Огледът на къщата отне около пет минути заради мебелната оскъдица. Траут седеше в средата на пръстения под и се оглеждаше с надежда да е пропуснал нещо.

— Добре, от джипа поне разбираме, че е пристигнала.

— Имам идея — обади се Моралес. Траут го последва отвъд лабораторията до друга колиба. — Това е гаражът на професора. Вижте, колата му я няма!

— Затова бяха значи, следите които видяхме по пътя насам. Какво кара той?

— Голяма кола — отвърна Моралес. — Като джип, само че ей такава. — Той разпери ръце.

— Хамер?

— Si — отвърна сержантът с широка усмивка. — Хамер, като американските военни.

Значи, изглежда, са заминали нанякъде с колата. Но къде?

— Може би в лабораторията има бележка — предположи Траут. В сградата от пепелинови блокчета беше приятно прохладно, в сравнение с външната температура, и без включен климатик. Вратата, през която влязоха, не беше заключена. Траут разгледа модерната екипировка и поклати в почуда глава, също както бе сторила жена му предния ден. Моралес стоеше отстрани, с изразяваща уважение поза, като че ли се страхуваше да не го пипнат на забранено място. Ако се изключи общият безпорядък, нямаше следи от външна намеса.

Пол отиде при мивката. На стелажа съхнеха две чаши.

— Изглежда, са пили разхладително.

Моралес погледна в кошчето за отпадъци и намери двете празни шишета. Възстановявайки събитията, Траут реши, че Гемей бе изчакала професора на пътя, дошли са тук, пили са сода и са заминали. Отвори хладилника и видя двете яребици. Не бяха нито оскубани, нито изкормени. Явно Чи е възнамерявал да се върне скоро, където и да са отишли.

— Има ли наблизо село, в което биха могли да отидат?

— Има град, но хората щяха да забележат доктор Чи и голямата му синя кола. Nada.

Траут разгледа окачените на стената карти. Една сякаш липсваше. Приближи масата и разгледа разхвърляните по нея документи. Само след миг видя картата и сравни дупките от карфиците с тези от стената. Може би Чи я беше свалил, за да я покаже на Гемей. От друга страна, може да си е лежала на бюрото седмици наред. Показа картата на Моралес.

— Знаете ли къде е това?

Сержантът разгледа картата и отвърна:

— Още на юг, по-навътре в Кампече. На стотина мили. Може би повече.

— Какво има там?

— Нищо. Гори. Това е извън биосферния резерват. Никой не ходи там.

Траут потупа картата:

— Някой е отишъл. Мисля, че е доктор Чи. Хеликоптерът може да ни закара за по-малко от час.

— Съжалявам, сеньор. Докато стигнем до него, ще бъде тъмно.

Моралес беше прав. Имаха късмет, че не се загубиха в гората. При хеликоптера вече беше тъмно като в рог. Траут се дразнеше при мисълта, че Гемей трябва да прекара още една нощ там, независимо къде. Докато машината се издигаше във въздуха, той се опита да се успокои с някои възможности. Например Чи и Гемей си седят някъде и спокойно вечерят. Мярнаха се обаче и по-тревожни сценарии. Катастрофа. Това не се броеше. Гемей беше противокатастрофна. Тя беше твърде здравомислеща, твърде стабилна.

Траут знаеше, че дори и най-стабилните поне веднъж в живота си, правят грешка. Надяваше се, че редът на Гемей не е дошъл.