Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (36)

34

Юкатан, Мексико

Юкатанският хамак изобщо не бе замислен за хора с габаритите на Пол Траут. Плетеното на ръка съоръжение беше предназначено за дребните фигури на маите. Когато не избиваше комари, Траут прекарваше времето в търсене на място за крайниците си, които висяха към пръстения под на индианската колиба. Облекчението дойде с първите мътни лъчи на зората. Измъкна се от мрежата, оправи, колкото можа, намачкания си костюм, схвана, че не е в състояние да направи каквото и да е за еднодневната си брада, и хвърлил поглед към Моралес, който хъркаше в друг хамак, се измъкна в утринната мараня. Прекоси царевичната нива до края на гората, където, легнал на една страна, хеликоптерът приличаше на умряло морско конче.

Пилотът се опита да се приземи с помощта на последните бензинови пари в резервоара, но машината се вряза в зеления балдахин на дърветата, който изглеждаше от високо така измамливо мек. Корпусът премина през върхарите с ужасен грохот от счупени клони и смачкан метал.

На Траут му излезе въздухът. Пилотът си удари главата и загуби съзнание. Моралес бе леко замаян. Руис, събуден от удара, седеше объркан. Моралес и Траут измъкнаха пилота, който се съвзе от чистия въздух. Лактите и коленете на всички бяха охлузени, но сериозни наранявания нямаше. Траут беше доволен, че Руис бе оцелял — можеше да се окаже полезен източник на информация при издирването на Гемей.

С ръце на хълбоците, Траут разглеждаше хеликоптера и клатеше учудено глава. Дърветата бяха омекотили удара. Конструкцията за кацане беше смазана, главното витло, както и това отзад, бяха останали в историята, но корпусът, по някакво чудо, беше цял. Траут почука по него. Вътре се чу шум. Пилотът, който предпочете да прекара нощта в хеликоптера, се измъкна, протегна се и измуча в прозявка. Този шум събуди Руис, легнал на земята, закопчан с белезници за машината. Примигна сънливо срещу Траут. Комарите, изглежда, не го притесняваха. Да смърдиш на кочина, си има и своите предимства, си помисли Траут. Обиколи хеликоптера и отново си каза, че са имали голям късмет. Преброи седем дупки от куршуми, включително една в резервоара.

Малко след като машината тупна на земята, през царевичната нива се зададе човек. Живеещ наблизо индианец беше станал свидетел на катастрофата. Поздрави ги с дружелюбна усмивка, под сламената си шапка. Изглеждаше невъзмутим, сякаш тук всеки ден падаха от небето непознати мъже. Пилотът направи бърза оценка на щетите и установи, че радиото не върши работа. Последваха селянина до колибата му, където жена му им предложи храна и вода, а четири дребни дечица ги наблюдаваха подозрително от далеч.

Моралес си поговори със селянина надълго и широко и после се обърна към Траут:

— Попитах го дали наблизо има селище с телефон. Казва, че някакъв свещеник в недалечно село разполагал с радиостанция. Щял да отиде дотам за помощ.

— Къде се намира селото?

Моралес поклати глава.

— На един ден път. Ще пренощува и ще се върне утре.

Притеснен за Гемей, Траут се ядоса от това забавяне, но нямаше какво да направи. Съпругата на селянина зави храна в една памучна кърпа, а мъжът й се изкатери върху сиво магаре, махна за довиждане на семейството си и пое към своето велико приключение. Траут гледаше как клетото магаре се мъкне по пътеката и се помоли да му стигнат сили за дългия път. Жената предложи своя дом на гостите, като съобщи, че ще нощува у роднини. Докато Траут и пилотът стигнат колибата, за да видят дали Моралес е станал, тя се бе върнала. Приготви тортили и фасул за всички.

След закуска Траут занесе няколко тортили на Руис. Моралес отключи белезниците, но остави краката на разбойника вързани. Той лакомо излапа храната и запафка с благодарност предложената му от Моралес цигара. Катастрофата бе прогонила охотата му да се хили нахално и когато Моралес му зададе куп въпроси, той отговори с готовност.

— Започнал да работи с бандата преди около шест месеца — превеждаше Моралес. — Казва, че преди това събирал сок за дъвка, но не му вярвам. — Сержантът зададе няколко по-настоятелни въпроса. — Ами да — каза той със смях, — така си и мислех. Крадец е. Крал от туристите в Мерида. Някакъв приятел му казал, че може да изкара повече от тоя занаят. Работата е по-тежка, но парите са повече, а рискът по-малък.

— Питайте го за кого работи — предложи Траут.

Руис потрепери, когато разбра въпроса. Моралес каза:

— Работел за някой, който в миналото охранявал развалини като полицай. Бандата е малка, може би десетина души. Откриват място и копаят. Най-добри били съдовете с черни линии. Двеста до петстотин долара на парче. Шефът си взема неговото и урежда транспорта.

— Транспорт за къде? — попита Траут.

— Не е сигурен — преведе Моралес. — Мисли, че шефът е свързан с хора, отвъд гватемалската граница.

— Как карат предметите дотам?

— Казва, че ги спускат по реката с лодки до място, откъдето ги вземат камиони. Оттам заминават за Кармелита или може би през границата за Белиз. Чувал съм какво става по-нататък. Качват ги на самолети или кораби за Белгия или САЩ. Там хората дават луди пари за такива неща. — Погледна Руис почти със съжаление: — Ако този жълтозъб идиот имаше и най-малка представа, че хората правят стотици хиляди долари, а той носи целия риск. — Сержантът се усмихна. Усетил шегата, но без да разбере, поради слабия си английски, че той е неин герой, Руис разцъфна в жълта усмивка.

Траут обмисли информацията. Гемей и Чи трябва да са се натъкнали на контрабандистите. Избягали са по реката — пътя на самите контрабандисти — и са се борели за спасението си, когато ги намери хеликоптерът. Помоли Моралес да разбере на какво разстояние от бързеите се намира мястото, където идват камионите.

— Казва две денонощия. Не може да определи разстоянието по друг начин. Казва, че на места реката пресъхвала.

По молба на Траут пилотът измъкна една карта от хеликоптера. Реката я нямаше на нея. Нямаше начин да се провери посоката на движение на Гемей.

Разпитът беше прекъснат. Момченце на около десет години тичаше през нивата и викаше с тънко гласче. Стигна до хеликоптера и обяви, останало без дъх, че баща му се е прибрал. Вързаха Руис и тръгнаха към колибата.

Селянинът каза, че можел да се върне и по-рано, но се възползвал от случая да се види с брат си, който живеел недалеч от селото. О, да, уведоми ги той, след пространно описание на роднинската среща, говорил с попа, но той вече нямал радио. Сърцето на Траут се сви. Но след минута се отпусна, защото индианецът каза, че свещеникът използвал клетъчния си телефон, държан за спешни, предимно медицински случаи. Той се обадил за помощ и пратил бележка: „До хората от хеликоптера. Ще дойдат да ви вземат.“

Нетърпението на Траут нарасна. Закрачи покрай нивата, като често вдигаше глава към безоблачното синьо небе. Не след дълго се донесе тежък тътен. Наостри уши. Шумът се усили, докато буквално започна да усеща вибрациите на въздуха.

Един боядисан в зеленикавокафяво „Хюи“ изскочи над дърветата, а веднага след него се появи втори. Хеликоптерите направиха кръг над нивата и кацнаха в нейния край. Вратите им се отвориха, преди да заглъхнат двигателите им, от тях се изсипаха мъже в маскировъчни униформи. Моралес, пилотът и семейството на селянина отидоха да приветстват новодошлите. Бяха шестима, включително един капитан в първата и медицински техник във втората машина. Техникът прегледа всички и ги обяви за годни.

Траут и Моралес отидоха при падналия хеликоптер, но Руис го нямаше там. Чиклерото се бе измъкнал. След кратко съвещание решиха да не губят време в преследване. Траут би искал да разбере, дали Руис не знае още нещо, макар да разбра от казаното, че е в самата основа на мошеническата йерархия. Ако се погледнеше на случая оптимистично, може пък да го изяде някой ягуар. Горкият ягуар. Благодариха на селянина и семейството му и се качиха в хеликоптерите. След минути се носеха на стотина метра над върховете на дърветата.

Приземиха се във военна база. Капитанът каза, че била изградена недалеч от Чиапас, по време на индианското въстание миналата година. Капитанът ги попита дали не са гладни или може би искат да се изкъпят и преоблекат. Душът можеше да почака — Траут имаше по-важна работа. Помоли за телефон.

 

 

Остин седеше в централата на НАМПД и разглеждаше снимките на Халкон, направени от Завала в подземния гараж. Той тъкмо бе разказал за селището на Халкон и кървавата игра, а Остин набързо го осведомяваше за срещата с Анджело Донатели на остров Нантъкет, когато телефонът иззвъня. Широка усмивка се появи на лицето му, когато чу гласа на Траут.

— Пол, радвам се да те чуя. Преди малко говорехме с Джо за теб. Намери ли Гемей?

— И да, и не. — Траут разказа на Остин как я изпуснал на реката, за катастрофата с хеликоптера и за оцеляването си.

— Какво смяташ да правиш, Пол?

Чу се тежката въздишка на Траут:

— Не искам да ви изоставям Кърт, но не мога да се върна. Не и преди да съм намерил Гемей.

Остин вече бе решил.

— Няма защо да се връщаш. Ние ще дойдем при теб.

— Ами работата там? Археологическата история?

— Гън и Йегър ще изготвят оперативен план, докато ни няма. Ти стой, където си, докато пристигнем.

— Ами адмирала?

— Не се тревожи! Ще уредя нещата със Сендекър.

— Много съм ти благодарен, Кърт. Повече, отколкото можеш да си представиш. — Сдържаността на янки не позволи на Траут да отиде по-далеч.

Остин позвъни на Сендекър и му разказа всичко.

Адмиралът беше легендарен с упоритото си нежелание да прекъсва веднъж започната работа, но лоялността му към подчинените беше не по-малко легендарна.

— Трябваха ми години, за да изградя тази група за специални поръчения. Няма да допусна един от главните й членове да бъде отвлечен от някаква си презряна мексиканска банда. Заминавайте да я доведете! Разполагате с всички възможности на НАМПД.

Остин очакваше подобна реакция, но адмиралът беше непредвидим.

— Благодаря ви, сър. Като начало ще помоля за бързо транспортиране до Мексико.

— Кога искаш да тръгнете?

— Трябва да приготвя малко специална екипировка. Да кажем, след два часа?

— Бъдете със Завала във военновъздушна база „Ендрюс“ с четките си за зъби. Ще ви чака реактивен самолет.

След това Остин се обади на Завала.

— Гемей е в беда, а Пол се нуждае от помощта ни — каза той и продължи с подробностите: — Сендекър е съгласен. Излитаме от „Ендрюс“ след около два часа. Ще се оправиш ли?

— Вече тръгнах — отвърна Завала на път към вратата.

След миг Остин отново държеше телефона. Разговорът беше кратък. Излезе от централата и се отправи към хангара за лодки, където нахвърли малко дрехи и други неща в една пътна чанта, след което подкара към базата. Сендекър бе удържал думата си. Един „Чесна“ с изтеглени назад криле и в тюркоазения цвят на НАМПД загряваше двигателите си на пистата. Двамата със Завала хвърляха багажа си към втория пилот, когато пристигна армейски пикап. Двама яки военни от Специалните части се измъкнаха от него, за да контролират работата на един мотокар, прехвърлящ голям сандък от колата в багажното отделение на самолета.

Завала вдигна вежди:

— Радвам се, че си се сетил, да вземеш бира за из път.

— Рекох си, че Спасителният набор на Остин може да се окаже от полза. — Кърт се подписа за получаването и след минута, двамата със Завала се настаняваха в креслата си в дванадесетместната пътническа кабина. Машината беше готова за излитане. Чу се гласът на пилота:

— Имаме разрешение за излитане. Ще бъдем в Юкатан за по-малко от два часа. Наслаждавайте се на полета. Уискито е в шкафчето, а сода и лед има в хладилника.

След малко самолетът беше във въздуха, издигайки се към своя коридор с хиляда и двеста метра на минута. Щом го стигнаха, Завала скочи от мястото си.

— Това е най-бързият пътнически реактивен самолет, ако не смятаме конкорда — каза с налудничав поглед той, който бе карал всичко, което може да лети. — Ще ида в кабината да си побъбря с момчетата.

Остин му каза да заминава. Така щеше да има възможност да мисли. Бутна облегалката назад, затвори очи и се опита да си представи събитията, описани по телефона от Траут. Когато Завала се върна със съобщението на пилота за предстоящо кацане, Остин вече изграждаше една мисловна конструкция, както мостостроителят издига във въздуха стоманени ферми.

 

 

Траут чакаше. Беше се изкъпал и обръснал. Облякъл бе взета на заем камуфлажна униформа. Костюма си бе дал за почистване. Униформата беше шита за мексикански пехотинец с по-скромни габарити. С щръкналите си крайници приличаше на паяк.

— Радвам се на бързината ви, момчета — каза той, като пое ръцете им.

— За нищо на света не бихме пропуснали възможността да те видим в тази униформа — ухили се Остин.

— Костюма ми го почистват — отвърна Траут с известно неудобство.

— Много си добре и в този — отбеляза Остин. — Нещо като Рамбо, нали, Джо?

Завала бавно поклати глава:

— Бе, де да знам. Май повече го докарва на Стивън Сегал. А може би Жан-Клод ван Дам.

— Така се радвам, че пристигнахте тук на разноски на НАМПД, за да оцените униформата ми.

— Няма нищо. Това е най-малкото, което можем да направим за приятел.

Лицето на Траут стана сериозно:

— Майтапът настрана, много се радвам да ви видя физиономиите. Благодаря за бързината. Гемей страшно се нуждае от помощ.

— Ще получи повече — каза Остин. — Изготвил съм план.

Завала погледна към доставения от Специалните части сандък и изсумтя доволно.

 

 

Най-плавното качество на снайпериста не е вярното око, мислеше си Гусман, а търпението. Беше седнал на проснато, между храстите на брега на Потомак, одеяло и беше вперил поглед във викторианския хангар за лодки на другия бряг. Седеше тук от часове. Отпуснат като зомбиран, което му помагаше да не обръща внимание на изтръпналия си задник и жилещите насекоми. Видял бе залеза на слънцето и съзнаваше красотата на реката, но променящите се цветове и сенки не будеха никакви чувства в душата му.

Разбра, че Остин няма да се върне, още преди да се включи автоматично нощното осветление в къщата. Вдигна карабината Steyr SSG-69, австрийско производство, и погледна през оптическата тръба. Различи очертанията на лодка върху входната врата. Едно докосване на спусъка би пратило през реката куршум със скорост 940 метра в секунда. Издаде щракащ звук с език, отпусна карабината, извади клетъчен телефон и набра един номер в централата на НАМПД.

Автоматичният секретар го уведоми, че мистър Остин ще отсъства няколко дни, съобщи му работното време и насърчи Гусман да остави съобщение. Усмихна се. За мистър Остин той имаше само едно съобщение. Набра друг номер. Звънна се в кола, паркирана пред къщата на Завала в Арлингтън.

— Отлага се — каза Гусман и изключи. Двамата мъже се спогледаха, свиха рамене, колата забръмча и потегли.

А там, на брега на Потомак, Гусман внимателно зави карабината в одеялото и тръгна между дърветата, безшумен като призрак.