Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (15)

13

Феърфакс, Вирджиния

В жарката тишина на вирджинската утрин, Остин се оттласна от рампата, обви дебелите си пръсти около черните пластмасови ръкохватки на веслата и с едно дълго загребване запрати издължения си като стрела състезателен скул в искрящите води на река Потомак.

Гребането в Потомак беше всекидневен ритуал, към който Остин свято се придържаше в промеждутъците между две задачи. Както бе наредил докторът, той даде почивка на лявата си мишница. След като шевовете зараснаха, въведе собствен терапевтичен режим, включващ тежести и уреди в гимнастическия салон и плуване в басейна всеки ден. Постепенно увеличаваше потребностите на тялото си, докато му се стори, че е дошло време да започне да гребе, без да разкъса току-що ремонтирания мускул.

Времето за проверка на резултатите от режима настъпи в един прекрасен ден, когато прелъстителният зов на реката не можеше да бъде отхвърлен. От сайванта за лодки, превърнат от него в жилище точно пред оградите на Феърфакс, измъкна тъничкия седемметров състезателен скул „Маас аеро“. Да отнесе до рампата и да спусне във водата леката черупка, не беше трудно. Истинското приключение настъпи, когато трябваше да влезе в тясната лодка, без да я обърне.

Първият му опит си беше чиста катастрофа. Двете весла бяха леки като перца, но с триметровата си дължина и съпротивлението на водата в лопатите им, Остин едва успя да направи няколко движения и се върна обратно, потънал в студена пот.

Чувстваше лявата си страна така, сякаш от нея стърчеше месарска кука. Нарочно преобърна лодката близо до брега, довлече се до къщата и застана пред аптечката, загледан в пепелявото си отражение, докато гълташе болкоуспокояващи, които едва-едва уталожиха агонията. Почака няколко дни и опита отново. Отдаваше предпочитание на дясната ръка и неравномерният натиск караше лодката да рисува грозна следа от навързани една за друга криви, но все пак се движеше. След няколко дни можеше да гребе, без да скърца със зъби.

В края на краищата болките намаляха. Днес единственият спомен за щастливия изстрел на оня убиец беше лекото смъдене при разгряването. Започна да се чувства добре от момента, в който се вмъкна в корпуса на лодката, пъхна ходила в подобните на налъми, закрепени за пода стъпенки и блъсна плъзгащата се седалка няколко пъти напред-назад, за да раздвижи коремните си мускули. Нагласи ключовете на веслата така, че да получи най-голямата възможна мощ при всяко движение.

Като се наведе напред, Остин потопи лопатите на греблата и внимателно задърпа назад ръкохватките им, оставяйки тежестта на тялото да свърши основната работа. Скулът се понесе по повърхността като водно насекомо. Това беше най-добрият ден досега. Всякакъв спомен за болка беше надмогнат от радостта да гребе с нормален ритъм. Седеше изправен с длани, обхванали ръкохватките, за по-голяма стабилност. Отначало гребеше бавно, плитко и с дълъг размах. След всяко движение вдигаше греблата във въздуха на сантиметри от повърхността, като извиваше лопатите хоризонтално, за да намали ефекта от съпротивлението на въздуха. Изсумтя от задоволство — гребеше добре.

Скулът се носеше тих като шепот край величествените стари имения, наредени покрай брега. Влажният, ухаещ на цветя въздух, който изпълваше дробовете му, наподобяваше парфюм на стара любов. Което донякъде си беше така. За Остин гребането бе повече от основното му физическо упражнение. С необходимостта да се набляга повече на техниката, отколкото на физическата мощ, това сливане на дух и материя беше като дзен медитация. Вече напълно концентриран, той увеличи темпото, постепенно влагаше все по-голяма част от мощта на широките си рамене, докато накрая циферблатът на брояча, разположен точно над ходилата му, показа нормалния ритъм от двадесет и осем за минута.

Под козирката на тюркоазената му бейзболна шапка с надпис НАМПД се стичаше пот, гърбът на фланелката му бе прогизнал от пот, а бутовете му бяха изтръпнали, въпреки специално подплатените шорти за колоездене. Но всички сетива му съобщаваха, че е жив. Елегантната черупка летеше по реката сякаш греблата й бяха криле. Имаше намерение да гребе първия етап от четиридесет и пет минути срещу течението, после да обърне и да остави то да му помогне при връщането. Нямаше смисъл да насилва късмета си.

Заслепяващ блясък откъм брега попадна в очите му. Източникът беше поставена на тринога зрителна тръба, в чийто обектив се отразяваше слънцето. Някакъв мъж бе яхнал сгъваемо столче, вторачен в окуляра на тръбата си. Бяла памучна шапка бе нахлупена ниско над очите, а останалата част от лицето се криеше зад уреда. Остин бе видял този човек за пръв път преди няколко дни, когато го помисли за орнитолог, тръгнал да наблюдава птици. Само едно нещо не се връзваше — тръбата беше насочена постоянно към Остин.

След няколко минути той направи замислената маневра и се спусна обратно по реката. Когато наближи птичаря, Остин прибра греблата, оставяйки се на течението, и махна с ръка, с надежда човекът да вдигне глава. Окото си остана залепено за окуляра. Остин разгледа птичия почитател, докато скулът се плъзгаше безшумно край него. После се ухили, поклати глава, хвана греблата и пое към къщи.

Сайвантът за лодки, издигнат във викториански стил, е бил част от крайречно имение. С бледосинята си дъсчена обшивка и мансарда, увенчана с куличка, той представляваше умалено копие на основната къща, ако се изключат вътрешните изменения. Остин насочи черупката към брега, скочи на рампата, изтегли скула нагоре и го натика под сайванта. Положи го върху рама до друга своя играчка — малък хидроплан. Остин притежаваше още две лодки — седемметрова ветроходка и състезателен хидроплан, закотвени в марината на Чесапийк. Харесваше класическата линия на ветроходната лодка, нейната история, както и обстоятелството, че въпреки издутия си корпус и единствено платно, тя беше бърза, особено след направените от него подобрения, и можеше да вгорчи дните на по-големи и елегантни съдове. Беше изключително мореходна и той я подлагаше на свръхизпитания по отношение на атмосферни условия и разстояния, просто за удоволствие. Макар че Остин харесваше интелектуалните предизвикателства на гребането, а платноходка управляваше почти откакто бе проходил, той бе развил рано влечение към скоростта и караше състезателни лодки от десетгодишен. И днес те бяха негово любимо занимание.

Като прибра скула, той се изкачи по вътрешната стълба до главния етаж и после по една по-малка влезе в спалнята си, разположена в кулата. Хвърли дрехите си в един кош и отми сутрешните усилия с горещ душ. Докато се бършеше пред огледалото, разгледа огнестрелната рана. Беше загубила яркочервения си цвят и бе порозовяла. Скоро щеше да се присъедини към останалите избледнели белези по кестеновата кожа. Всички бяха спомени от сблъсъци и насилия. Понякога се питаше дали пък тялото му няма някакво вродено свойство да привлича куршуми и остри инструменти, както магнитът привлича желязо.

Преоблечен в чисти шорти и риза с къси ръкави, той отиде в кухнята, свари си половин кана силно кенийско кафе и забърка в тиган яйца с бекон. Понесе подноса през плъзгаща се врата към площадката с изглед към Потомак и загледа реката, докато закусваше. Все още с приятното усещане от холестероловата атака, той си наля още една чаша кафе и се прехвърли в кабинета. Пъхна в стереото един диск на Колтрейн, настани се в тапицирано с черна кожа кресло и заслуша инструмента на Антон Сакс, засвирил със звук, който и създателят му не би допуснал, че е достижим. Нямаше нищо изненадващо, че Остин обича съвременния джаз. В известен смисъл музиката на Колтрейн, Оскар Петерсън, Кейт Джарет, Бил Еванс и други майстори в богатата му дискотека отразяваше собствената личност на Остин. Стоманено спокойствие, прикриващо огромна енергия и упоритост, способност да потърси дълбоко в себе си резерви, когато се изискваше свръхчовешко усилие, дарба за импровизации.

Просторното помещение представляваше еклектична смесица от старо и ново, старинни колониални мебели от тъмно дърво и бели стени с оригинали от съвременни художници. Необичайно за човек, възпитан в и край морето, който прекарва голяма част от живота си върху или под водата, в него имаше съвсем малко неща, свързани с нея. Наивно изображение на опънал платна клипер^[1], поръчано от някой капитан на китайска търговска джонка на някой хонконгски Пикасо, карта на Тихия океан от XIX век, няколко моряшки инструмента, снимка на платноходката му и защитен със стъкло мащабен модел на състезателния хидроплан.

Лавиците на библиотеката му бяха запълнени с подвързани с кожа издания на морски приключения от Джоузеф Конрад и Хърман Мелвил, както и десетки книги в областта на свързани с океана науки. Но най-изтъркани бяха кориците на автори като Платон, Кант и други велики философи, които обичаше да изучава. Остин съзнаваше двойствеността си, но не намираше нищо странно в нея. Мнозина морски капитани са се установили във вътрешността на сушата, след края на кариерата си в бурното море. Остин още нямаше намерение да се мести в Канзас, но морето беше дива и претенциозна любовница и той имаше нужда от това тихо убежище, далеч от смазващите й обятия.

Докато пиеше кафето си, погледът му се спря върху чифта пистолети на Ментън, окачени над камината. Остин имаше почти двеста комплекта пистолети за дуел в колекцията си. Повечето се пазеха в огнеупорен шкаф. По-новите придобивки бяха в къщата. Той се въодушевяваше не само от майсторската изработка и смъртоносната красота на пистолетите, но и от историческите обрати, които едно добре заредено топче може да причини, изстреляно в някоя ранна утрин. Помисли си какво ли би станало, ако Аарон Бър не бе застрелял Александър Хамилтън. Пистолетите го върнаха към събитията на „Нерей“. Каква странна нощ! По време на оздравяването си у дома, Остин преглеждаше нападението в съзнанието си отново и отново, бързо пренавиваше, спираше картината като на видеомагнетофон.

След битката, изтощението и загубата на кръв си казаха думата. Едва бе направил десетина стъпки и не можа да продължи, свлече се като в забавен кадър и остана седнал на пода. Капитан Фелън каза на останалите, че всичко е свършило. Те излязоха от скривалището, вдигнаха Остин и Завала от палубата и ги понесоха на носилки към лазарета. Пътьом минаха край нападателя, когото Остин бе заковал с един изстрел на пистолета за дуел. По негово настояване спряха и един от екипажа с по-здрав стомах махна маската от лицето на мъртвия. Беше на около тридесет години, мургав, с дебели черни мустаци и без отличителни белези, ако не се смята кръглата дупка в челото.

Завала седна в носилката си и подсвирна тихичко:

— Кажи ми, че си имал лазерен прицел на оня аркебуз^[2]. Движеща се в тъмнината мишена! Ако не го бях видял, щях да кажа, че такъв изстрел е невъзможен.

— Той си е невъзможен — отвърна Остин с извинителна усмивчица. — Не исках да рискувам с тази рана.

Както обясни на Завала, докато им правеха свестни превръзки, тази необичайна точност няма нищо общо с неговия прицел или с мошеническите нарези в цевта. В бързината, Остин бе завил в погрешна посока малкото болтче за регулиране на съпротивлението на спусъка, той бе станал много лек и изстрелът бе дошъл от само себе си. Хеликоптер на една от петролните компании, прихванал сигнала за бедствие, взе двамата ранени и Нина Киров от „Нерей“ и ги остави в Тарфая. Капитан Фелън отказа да напусне кораба и след като фелдшерката гарантира, че до няколко дни, той ще възстанови отчасти способностите си, остана, за да откара „Нерей“ към Юкатан. След няколко часа Остин и Завала бяха на борда на служебен самолет на НАМПД, отклонен от полета си за САЩ от Рим. Нина се качи на същия самолет до летище „Дълес“. Болкоуспокояващите, които дадоха на Остин, го нокаутираха и той спа почти през целия полет.

Спомените му от него бяха бледи, но сънува как някакъв рус ангел го целува нежно по бузата. Събуди се във Вашингтон. Нина я нямаше — беше взела совалката за Бостън. Запита се дали ще я види отново. След няколко дни в болницата, и двамата със Завала бяха пратени у дома. Казаха им да си гълтат редовно лекарствата и да дадат възможност на телата си да оздравеят.

Телефонен звън изтръгна Остин от спомените. Той вдигна слушалката и чу енергичен поздрав:

— Добро утро, Кърт, как си?

— Справям се доста добре, адмирал Сендекър. Благодаря ви! Макар да трябва да призная, че малко се отегчавам.

— Радвам се да го чуя. На отегчението ти ще сложим внезапен край. Събираме се утре в девет, да видим дали можем да стигнем до дъното на тая мароканска история. Викам и Завала. Забелязали са го около Арлингтън в неговото комби, така че сигурно и той е отегчен от бездействието.

Завала, който караше един „Корвет“, модел 1961, главно защото беше последният модел с багажен сандък отзад, бе използвал времето си да се пипка в сутерена си, където поправяше най-различни технически чудесии и сътворяваше приспособления за употреба под вода. Веднага щом успя да се изправи на крака, той се отправи към боксовата зала. Джо никога не се уморяваше от дамско внимание и използва в пълна степен преимуществата, които съчувственото отношение към ранен му осигуряваше.

Остин бе разговарял с него безброй пъти по телефона. Въпреки всичките си забавления, ръцете на Джо го сърбяха за работа. Остин не излъга, като каза:

— Сигурен съм, че жадува да се върне на работа, адмирале.

— Впрочем разбирам, че си достатъчно добре, за да се кандидатираш за място в олимпийския гребен отбор!

— Може би само като кормчия. Едно предложение, сър. Когато следващия път възложите някому ролята на орнитолог, нека не си слага официални обувки!

Пауза.

— Няма нужда да ти напомням факта, че НАМПД не разполага със същия набор конспиратори, какъвто гъмжи при твоите съседи в Ленгли. Помолих Джо Максуини, един от скъперниците на НАМПД от счетоводството, внимателно да провери как си. Той минава край теб, когато идва на работа. Изглежда, го е заразил бондовски^[3] бацил и е погледнал на нещата по-сериозно, отколкото допусках. Надявам се, не си се обидил.

— Не, сър. Оценявам вашата загриженост. По-добре е, отколкото всеки ден да ти звънят от службата.

— Допусках, че така ще си помислиш. Впрочем, по една случайност, Мак наистина разбира много от птици.

— Сигурен съм в това — отвърна Остин. — Ще се видим утре, адмирале.

Остин остави слушалката, като се усмихваше на това покровителствено отношение от страна на адмирала, както и на лукавото му подмятане за ЦРУ, чиято главна квартира се намираше на по-малко от миля оттук. Агенцията на адмирала бе преди всичко научноизследователска, но операциите й, като подводен партньор на НАСА бяха от естество да донесат такива сведения от разузнавателен характер, които да са сравними и дори да превъзхождат най-доброто, което компанията може да предложи.

Сендекър завиждаше за бездънния бюджет и ограничената отчетност на ЦРУ, макар и сам да не се свенеше много-много, когато трябваше да се изскубват пари от Конгреса. Той беше в състояние да мобилизира в своя подкрепа двадесет прочути университета, с интереси в морските проучвания, както и група от най-мощните корпорации. Със своите пет хиляди учени, инженери и друг състав, със задълбочените си проучвания в областта на дълбоководната геология, минно дело, биологични изследвания на морския живот, морската археология и климатология, с огромната си флотилия от изследователски кораби и самолети, научният диапазон на НАМПД покриваше всяка част от земното кълбо.

Отнемането на Остин от ЦРУ беше голям успех на адмиралски заговор. Остин стигна до НАМПД по много околни пътища. Дипломата си за висше образование по специалността „Управленски системи“ получи от Университета на Вашингтон, а в Сиатъл бе посещавал прочута школа по подводно дело. Получил бе многостранна подводна подготовка, което означава, че професионално можеше да извършва подводни заварки, взривявания, да влиза в тинести среди. Обучаван бе в мореплаване, изваждане на тежки предмети от морското дъно, спускания с кислородни апарати или с камери. След като поработи няколко години по петролните платформи в Северно море, той се върна при баща си и неговата компания за морски спасителни операции, шест години преди да го примамят в малко известно подразделение на ЦРУ, което специализираше в събирането на подводна разузнавателна информация. Беше заместник-ръководител на операцията по тайно изваждане на потънала руска подводница, както и при издирването и проучването на ирански контейнеровоз с ядрени материали на борда, който бе тайно потопен от израелска подводница. Проведе и няколко разработки във връзка с тайнствено свалени над морето търговски самолети.

В края на студената война, ЦРУ закри това звено. Остин вероятно щеше да бъде прехвърлен в друг отдел, ако не бе нает от адмирал Сендекър за специални подводни операции, които често излизаха извън пределите на правителствения контрол. Сендекър можеше да си вика против ЦРУ, колкото иска, но сам познаваше добре похватите на плаща и кинжала.

Остин погледна часовника си. Десет. В Сиатъл ще е седем. Вдигна слушалката и набра номер. Обади се глас, напомнящ трион.

— Добро утро — каза Остин. — Обажда ти се син номер едно.

— Отдавна не съм те чувал.

— Вчера ти се обадих, татко.

— Много нещо може да стане за двадесет и четири часа — отговори бащата с добродушна грубоватост.

— Така ли? Например?

— Ами например сключване на многомилионен договор с китайците. Ето какво. Не е зле за дъртак като мен.

Именно от баща си Остин бе наследил мечата си структура и упоритост. Вече в средата на седемдесетте, старият Остин бе съвсем леко превил широки рамене, но най-редовно извършваше такава работа, от каквато и по-млад може да си замине. Неговата сиатълска компания за морско спасяване го бе направила богат. Но той и днес си караше колата сам, особено след смъртта на майката на Остин, преди няколко години. Както и при други мъже, които сами са си пробили път, вече не парите, а тръпката от играта, имаше значение за него.

— Поздравления, татко! Не мога да кажа, че съм изненадан. Но ти трудно можеш да се наречеш дъртак и това ти е известно.

— Не си губи времето да ме четкаш! Приказките не струват пукната пара. Кога ще отскочиш, та да го полеем с бутилка „Джак Даниълс“?

Само това ми липсваше, помисли си Остин. Една вечер с яко пиещия му баща би го върнала в болницата.

— Няма да е днес. Връщам се на работа.

— Тъкмо сега. Само го усукваш — в гласа му имаше разочарование.

— Ти да не си говорил с адмирала? И той каза нещо подобно.

— Ами, имам си по-важни неща за правене. — Баща му само наполовина се шегуваше. Той много уважаваше Сендекър. От друга страна, в негово лице виждаше съперник, що се отнася до собствения му син, и никога не изоставяше надеждата, че един ден, на Кърт ще му дойде ума в главата и той ще се върне да поеме семейния бизнес. Понякога Остин си мислеше, че именно тая надежда го крепи.

— Нека разбера какво иска. Ще ти се обадя пак.

Последва дълбока въздишка:

— Добре, прави, каквото трябва да правиш! Ще прекъсна. Търсят ме по другата линия.

Остин се загледа в замлъкналата слушалка и поклати глава.

При по-друго настроение той се бе мъчил да си представи какво ще стане, ако мечоподобният му баща и дребният, но корав като батамско петле Сендекър се сблъскат лице в лице.

Не би заложил за изхода от двубоя, но в едно беше сигурен — не искаше да е наблизо, ако нещо такова се случи.

Дискът на Колтрейн свършваше. Смени го с Гери Мълиган и се отпусна в креслото, усмихнат, в очакване на предстоящата наслада от последните часове на безделие, може би за много седмици напред. Радваше се, че Сендекър се бе обадил и бе сложил край на отпуската му. Не ставаше дума само за скуката. Адмиралът не беше единственият, който искаше да види дъното на „тая мароканска история“.