Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (10)

8

Остин лежеше на койката си и зяпаше тавана, заслушан завистливо в тихото похъркване на Завала откъм другия край на каютата. Както се и предполагаше, готвачът бе прекалил с подправките и зехтина, но стомахът си беше добре. Мозъкът не му позволяваше да заспи. Като някакъв педантичен деловодител, той подреждаше събитията от деня и го държеше буден.

Рутинното плаване на „Нерей“ се очакваше да бъде детска играчка, една възможност да се откъсне човек от по-напрегнатите прониквания на НАМПД в света на странните и зловещи загадки под и над световния океан. И изведнъж се появи Нина, с кучетата от ада по петите си и буквално се натика в ръцете му. Да не би пък именно красивата жена оттатък да не му даваше покой?

Погледна светещите стрелки на своя ръчен „Хроноспорт“. Три часа. Остин си спомни как някакъв лекар му бе казал, че в този час обикновено предават богу дух повечето смъртноболни. Тази мисъл го изкара от леглото. Нахлузи долнището на дебел анцуг, найлоново ветрово яке и пъхна крака в чифт охлузени корабни чехли, които му пасваха като ръкавици. Тихо, оставяйки заспалия Завала, той излезе в коридора и се изкачи четири палуби до мостика.

Вратата на рулевата кабина бе отворена, за да пропуска нощния въздух. Остин мушна глава вътре. Млад мъж от екипажа на име Майк Къртис бе застъпил на ранна утринна вахта. Седеше на стол, забил нос в някаква книга.

— Здрасти, Майк — каза Остин. — Не мога да заспя. Какво ще кажеш за малко компания?

Младежът се усмихна и остави книгата:

— Нямам абсолютно нищо против. Тук е доста скучно. Искаш ли малко кафе?

— Благодаря. За мен черно.

Докато Майк пълнеше двете чашки, Остин взе книгата по геология.

— Доста тежко четиво за първа смяна.

— Тъкмо зубрех за юкатанското проучване. Наистина ли мислиш, че метеор или комета са изтребили всички динозаври?

— Когато нещо с размерите на Манхатън се удари в земята, тя доста се пораздрусва. Дали големите гущери вече са си били на прага на изчезването, е друг въпрос. Изследването на планктона ще сложи край на доста спорове. Смешното е, че тия едноклетъчни същества ще ни съобщят какво е станало с най-големите форми на живот, съществували някога.

Бъбреха си, докато стана време Майк да се заеме със задълженията си. Остин пресуши чашката си и през радиокабината влезе в щурманската. С големите си двойни филистрини тя дублираше рулевата и се използваше от екипажа при заден ход.

Остин взе една карта на мароканския бряг и отбеляза с молив Х на мястото, където се намираше корабът. Свил замислено устни, той изучаваше картата, проследявайки с поглед тила на черепоподобния африкански континент от Гибралтар до Сахара. След малко поклати глава. Тази карта не му говореше нищо. Амфибията би могла да дойде и откъм морето, и откъм сушата.

Примъкна един стол, вдигна крака на масата и зачете вписванията в корабния дневник от началото на плаването. До момента беше показно плаване. Бързо прекосяване на Атлантика, без каквито и да било произшествия, кратка спирка в Лондон, колкото да се качи група европейски учени, две приятни седмици на проверка на подводните съоръжения в Средиземно море и накрая акостиране край Мароко преди два дни.

Историята на Нина беше странна, както и да я погледнеш. Атаката на амфибията, както и кървавите доказателства в лагера, го бяха убедили, че е истинска. Ужасяващата новина за смъртта на нейната колежка, премахна и последната сянка от съмнение. Автокатастрофа. Убедително. Тия убийци имаха дълги ръце. Бяха изтрили информацията, изпратена от Нина в университета. Сега тя оставаше единственият свидетел, разполагащ със сведения от първа ръка за загадъчната олмекска глава. Доволен беше, че тя е в каютата си, потънала в спокоен сън благодарение на лекото успокоително, което й даде съквартирантката й.

Остин излезе и се облегна на парапета на малка платформа зад щурманската. Корабът тънеше в мрак, ако не се смятат няколкото прожектора, осветяващи части от бялата надстройка и ниско монтираните лампи на бордовете покрай палубите. Отвъд предела на тези светлини се ширеше кадифена тъмнина. Миризмата на гниеща растителност, която долавяха ноздрите му, беше единствено доказателство за наличието на огромна земна маса на по-малко от лига разстояние. Африка. Попита се колко ли експедиции, като тази на Нина, са изчезнали в тъмнината. Вероятно истината никога нямаше да излезе наяве.

Стига философстване. Остин се прозя и се поколеба, дали да се върне на мостика, да се прибере в каютата си или да остане, където беше, за да дочака изгрева. Помайваше се, потънал в красотата на нощта. „Нерей“ беше като задрямал бегемот^[1]. Остин обичаше атмосферата на заспалия кораб, мъркането на електросистемите, скърцането и тракането на закотвения корпус.

Дрън.

Остин се наведе над парапета и наостри уши. Дрънчащият звук бе дошъл отдолу. Метал в метал.

Дрън. Ето пак!

Слаб, но съвсем не на място в хора на обикновените корабни звуци. Заинтригуван, Остин се спусна на първо ниво и тръгна по края на пустата палуба, като се придържаше за парапета й. Спря. Пръстите му напипаха някаква твърда издатина. Наведе се и съзря абордажна кука, обвита в плат, за да се приглуши шумът й. Като заопипва надолу, усети голия метал на дръжката, който вероятно беше източник на дрънченето при ударите си в борда.

Дръпна се от светлината и се надвеси над парапета. Откъм водната повърхност долу се носеха приглушени шумове. Може да бяха вълните, миещи корабния корпус. Постави длан до ухото си.

Шепнещи гласове се откроиха в морския шум. Забеляза движещи се сенки.

Остин не си зададе въпроса дали това бяха приятели или врагове. Отговорът беше недвусмислен. Спринтира към най-близката стълба и се изкачи на жилищната палуба. След миг разтърсваше Завала. Другарят му по каюта спеше като дрогиран, но имаше невероятното качество, веднъж събуден, да бъде веднага във форма, сякаш вътре в него щракваше електрически прекъсвач. Завала знаеше, че приятелят му няма да го буди, без важна причина. Сумтейки, за да покаже, че е готов за действие, той се измъкна от леглото и скочи в чифт шорти и риза с къси ръкави.

Остин бе отворил сандъчето си и ровеше вътре. Измъкна кожен кобур и след миг дръжката от леопардово дърво^[2] изпълни дланта му. Беше „Ругер редхок“. С дебелата си десетсантиметрова цев този револвер 375 магнум, изработен по поръчка от фирмата „Боуен“, беше много компактен и способен да пробие стена.

Завала го наричаше мортирата на Кърт и твърдеше, че се зарежда със скоби за релси. Всъщност, използваха се специални патрони калибър 50.

— Имаме си гости — каза Остин, докато проверяваше петте заряда в барабана. — Откъм щирборда. Качват се по абордажно въже. За тях зная. Може да има и други. Трябва ни оръжие.

Завала огледа кабината и изръмжа:

— Тоя мой късмет! А пък някой май ми разправяше, че щяло да бъде като пътешествие с увеселителен кораб. Не нося даже и сигнален пистолет. Де да знам, че ще трябва да се бием с пирати.

Остин преметна кобура през рамо.

— Нито пък аз. Затова и не нося друг барабан. Имам пет заряда и това е.

Завала светна:

— Ами какво стана с лондонската ти покупка?

Остин пак се зарови в сандъка си и измъкна лъскава дървена кутия.

— Моят специалитет Джо Ментън? Защо пък не, по дяволите?

— Трудно може да се говори за огнево надмощие. Ще трябва да импровизираме в движение.

— Няма да ни е за пръв път — поклати глава Завала.

Остин се отправи към вратата.

— Мисля, че търсят Нина. Отивам при нея и ще събудя всички на тази палуба. Ти слез долу и размърдай останалите от екипажа и учените! Ще трябва да ги натъпчем в помещението на страничните двигатели, пред кабината на екипажа.

— Ще бъде доста тесничко!

— Знам, но там ще се заключат зад водонепроницаемата преграда и ще ни дадат малко преднина във времето. Не можем да си позволим невъоръжена тълпа доктори на науките и палубен персонал да се мотае наоколо, където могат да ги ранят или да ги вземат като заложници. За жалост „Нерей“ е изследователски, а не военен кораб.

— Започвам да искам да беше военен — отвърна Завала. Бърз като светкавица, той изчезна надолу.

Фелдшерката отвори със сънен поглед, след почукването на Остин. Без да се впуска в подробности, той я накара да се облече, докато буди Нина. Тя беше гроги от лекарството, но като видя напрежението върху лицето на Остин, притворените й от съня клепачи отскочиха над широко отворените очи.

— Те са, нали? — попита тя с дрезгав от съня глас.

Остин кимна. След минута той и двете жени бяха в коридора и тръгнаха от кабина на кабина. Скоро в тесния проход се струпаха десетина начумерени човека. Облечени бяха в най-разнообразни нощници или пък трескаво навличаха, каквото им падне.

— Никакви въпроси сега! — с нетърпящ възражения тон каза Остин.

Поведе заспалата група към най-долната палуба. Завала вече го чакаше с останалите. Като каубои в преход, те натикаха неохотно подчиняващото се стадо в носовия отсек, пред каютата на екипажа в оскъдното пространство със страничните двигатели, използвани за стабилизиране на кораба при буря.

Без да се бави, Остин обобщи обстановката:

— Карам направо. На кораба има въоръжени нападатели! Не отваряйте вратата, ако не сте сигурни, че сме Джо или аз!

Някакъв учен се обади:

— Какво възнамерявате да правите?

Проклет научен подход, каза си Остин. Вечно да се задават въпроси. Но не беше моментът да показва грубата си прямота.

— Не се притеснявайте! С Джо имаме план — каза им той убедително. — Ще се върнем. — Бързо прекрачи в спалното помещение и затвори вратата пред уплашените лица.

— Звучеше като Терминатор — каза Завала, застанал точно зад гърба му. — Много ми е драго да чуя, че имаме план. Надявам се, че няма да имаш нищо против да го споделиш.

Остин хлопна огромна длан върху рамото на Завала.

— Много е прост, Джо. Ти и аз ще изритаме тия копелдаци от кораба.

— Това ли е планът?

— Ами, може би ти просто учтиво ще ги помолиш да напуснат?

— А защо да поемаме лекия път? Добре, посвети ме! С какво ще започнем?

— С най-голяма скорост се качваме на мостика. Нашите неканени гости ще отидат най-напред там. Надявам се да не са го направили вече.

— Откъде знаеш, че най-напред ще отидат там?

— Ами, аз така щях да направя. С един удар прекъсват връзката и поемат контрола над целия кораб. — Остин забърза към най-близката стълба. — Гледай да не те забележат! Ако е същата банда, която изтреби експедицията, моят тапешник няма никакъв шанс срещу автоматите им.

Изкачиха шестте палуби до мостика по вътрешна стълба. На всяко ниво спираха, преди да поемат към по-горното, но не забелязаха и следа от нашествениците. На палубата под мостика се разделиха. Завала тръгна напред да предупреди вахтения. Остин събуди капитана, който спеше в каютата си под мостика, запозна го със статуквото и му предложи да се скрие.

Капитан Джо Фелън беше мутрест ветеран на НАМПД, имаше телосложение на бик и караше петдесетте. Отговори на предложението с ръмжене:

— Присъствах, когато полагаха кила на „Нерей“ — излая той с гняв в лешниковите си очи. — Чакал съм тридесет години, за да хвана кормилото на такъв съд. Да пукна, ако взема да се свра в някой ъгъл, докато тия типове се разпореждат на кораба ми!

Фелън вдигна ципа на военноморски комбинезон и взе от лавицата една пушка помпа.

— Само 410 — извини се той. — Човек не знае кога ще му се наложи да потуши бунт на кораба — Като забеляза скептичния поглед на Остин, той се усмихна: — Понякога стрелям по панички от палубата.

— Тоя път паничките ще отговарят на огъня — мрачно отбеляза Остин.

Фелън измъкна две кутии патрони за пушка и ги пусна в една брезентова торба заедно с дървената кутия, която носеше Остин. После забързаха към мостика.

Преди да влязат в рулевата кабина, Остин се обади тихичко:

— Джо, ние сме.

Предупреждението беше напълно уместно, защото, щом влязоха, двамата се изправиха лице в лице с дулото на ракетен пистолет.

Завала свали пистолета.

— Майк изпраща SOS.

Младежът, с когото Остин бе пил кафе преди малко, влезе откъм радиокабината.

— Сигналът се излъчва автоматично и ще продължи да изпраща координатите ни, докато някои не го изключи.

Остин не се уповаваше много-много на впусналата се на помощ армада. Корабът беше на много мили от цивилизацията. Каквото имаше да се прави, трябваше да го правят без външна помощ.

— Май за известно време ще забравиш скуката — обърна се Остин към моряка.

— И на мен така ми се струва. Какво трябва да правя?

— Вече е късно да отиваш долу при другите, така че ще ти създам малко работа. Качи се на мостика, откъдето се вижда целият кораб! Капитане, когато дам знак, искам „Нерей“ да светне като кръстовището на Бродуей и Четиридесет и втора улица, но мостикът да остане тъмен.

С късо кимване и без въпроси капитан Фелън се отправи към едно табло и сложи длани върху бутоните му. Остин и Майк излязоха на дясното крило, а Завала зае позиция на лявото.

Докато Майк заизкачва стълбата, Остин каза:

— Щом светне, искам да преброиш всички пришълци на борда и да запомниш къде си ги видял! Ние долу ще направим същото. И хубаво се скрий!

Щом всички заеха местата си, Остин извика към капитана:

— Вдигай завесата, шефе!

Корабът беше снабден с прожектори под всякакъв ъгъл, така че екипаж и учени да могат да действат нощем със същата лекота, както и денем. Пръстите на Фелън затанцуваха по пулта. За секунди „Нерей“ блесна като увеселителен кораб в Карибско море. Всички палуби бяха залети от светлина от край до край.

Три палуби по-ниско, Остин видя едно трио да замръзва и после да се втурва на скрито, като подплашени хлебарки в килер.

— Стоп! — викна Остин.

Светлините изгаснаха.

Майк извика надолу:

— Видях трима на покрива на склада за подводна екипировка. Идват към нас. Други не видях.

— Просвай се долу и стой там! — Остин влезе в рулевата, докато Завала влизаше от противния край.

— Трима откъм моята страна на три нива по-ниско. Облечени са като нинджи.

— Същото е и при мен. Майк видял трима да идват откъм кърмата. Това прави девет. За които знаем. Капитане, може ли Джо да заеме пушката ви? Той има по-голям опит в стрелбата по… хм, панички.

Капитанът знаеше, че има голяма разлика между стрелбата по паници и тази, целяща нечия смърт. Протегна пушката към Завала:

— Предпазителят е вдигнат — каза той спокойно. По предложение на Остин, влезе в радиокабината.

Остин и Завала стояха гръб към гръб в средата на тъмната рулева, с насочено към двете отворени врати оръжие. Трябваше да почакат няколко минути, докато пристигнат неканените им гости.