Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (2)

Пролог

25 юли 1956

Южно от остров Нантъкет

Бледото очертание на кораба се появи така стремително, сякаш изскочи от дълбините, понесло се през сребърното езеро призрачна светлина, плисната от почти пълната луна. Тиарите^[1] на осветените бордови илюминатори искряха от белите като кост страни на кораба, устремен на изток през топлата нощ. Извитият нагоре нос режеше кротките води с лекотата на стилет^[2] през черен сатен.

Високо на затъмнения мостик на шведско–американския пътнически кораб „Стокхолм“, на седем часа път и 130 мили източно от Ню Йорк, вторият помощник, Гунар Нилсон, се взираше в осветения от луната океан. Големите правоъгълни филистрини^[3], ограждащи рулевата рубка^[4], разкриваха пред него панорама, докъдето поглед стига. Морската повърхност беше гладка, с изключение на пръснатите тук-там водни могили. Температурата бе около седемдесетте^[5] — една освежителна промяна след тежката влага, натиснала „Стокхолм“, докато се бе измъквал същата сутрин, от стоянката си на кея на Петдесет и седма улица, към устието на река Хъдзън. Остатъци от парцаливи облаци се плъзгаха като разкъсана плащаница пред порцелановото лице на луната. Видимостта бе шест мили от щирборда^[6]. Нилсон хвърли поглед към бака^[7], където тънката, тъмна линия на хоризонта се губеше зад мъглива мрачина, притулила звездите и свързала море и небе ведно. За миг той се отпусна пред величието на гледката, но мисълта за безпределната пустош, която трябваше да се прекоси, го отрезви. Това бе познато чувство за всеки моряк и то би се задържало повече, ако го нямаше слабия гъдел в ходилата. Мощта, излъчвана от двойката огромни дизели с общо 14 600 к.с., сякаш пропълзяваше от машинното отделение и преминаваше през трептящата палуба в тялото му, което, по някакъв неуловим начин, се нагаждаше и към най-малката промяна в пространството. Страх и почуда отстъпваха пред усещането за всемогъщество, изпълващо застаналия на командния мостик на понесъл се през океана бързоходен лайнер с пълен напред.

Със своите 158 метра обща дължина и 21, в най-широката си част, „Стокхолм“ беше най-малкият презатлантически пътнически кораб. И все пак не беше обикновен кораб — лъскав като яхта, с елегантни линии на състезател, спускащи се от издължения бак към заоблената кърма^[8] във формата на винена чаша. Блестящият лак бе навсякъде бял, с изключение на боядисания в жълто единствен димоход^[9]. Нилсон се наслаждаваше на усещането за власт. Само да помръдне пръст и тримата вахтени^[10] ще се хвърлят в изпълнение на командите му. Само веднъж да прещрака ръчката на машинния телеграф^[11] и из кораба ще задрънчат звънци, а екипажът ще се впусне в действие. Той се подсмихна, оценил по достойнство тщеславието си. Четиричасовата му вахта бе изпълнена главно с обичайни задачи, целящи корабът да следва една въображаема линия, която да го заведе до една въображаема точка, недалеч от тантурестия червен плаващ маяк, закотвен на стража край коварните плитчини на Нантъкет^[12]. Оттам „Стокхолм“ щеше да поеме курс на североизток, за да откара своите 534 пътници край остров Сейбъл, право през Атлантика, до северните брегове на Шотландия, а най-накрая — до пристанището на Копенхаген. Макар да бе само двадесет и осем годишен и да бе стъпил на „Стокхолм“ едва преди три месеца, Нилсон живееше по кораби, откак проходи. Още като юноша, той плаваше в балтийската риболовна флотилия, а по-късно като младши матрос — в огромна мореплавателна компания. После дойде времето на морското училище и службата във военноморските сили на Швеция. „Стокхолм“ бе поредното стъпало към осъществяването на голямата мечта — командването, един ден, на собствен кораб. Нилсон се отклоняваше от всеобщата представа за високия рус скандинавски образец. Венецианецът у него надделяваше над викинга. Италианските гени на майка му бяха донесли и нейната кестенова коса, маслинов тен, дребна кост и слънчев темперамент. Тъмнокосите шведи не са нещо необикновено. Понякога Нилсон се питаше дали топлината на Средиземноморието, успяла да надникне през големите му кафяви очи, може да има нещо общо със студенината на неговия капитан. Или по-скоро, ставаше дума за едно съчетание между скандинавска сдържаност и твърда шведска традиция, налагаща строго спазване на дисциплината. Както и да е, Нилсон работеше по-усилено, отколкото се налагаше. Нямаше намерение да дава на капитана и най-дребен повод за недоволство. Дори и в тази тиха нощ, при липса на трафик, при почти гладко море и отлично време, той крачеше от единия край на мостика до другия, сякаш корабът бе попаднал в окото на ураган.

Мостикът на „Стокхолм“ бе разделен на две — шестметрова рулева рубка отпред и щурманска кабина отзад. Вратите отстрани на рубката бяха отворени към двете странични площадки (крила), за да минава лекият югозападен бриз. В двата края на мостика, имаше по един радарен екран и машинен телеграф. В средата на рубката върху дървена площадка, издигната на десетина сантиметра над полирания под, стоеше рулевият. Той бе с гръб към разделителната стена, здраво хванал щурвала^[13], впил очи в жирокомпаса^[14] от лявата си страна. Точно пред него, под средния прозорец, бе разположен курсопоказателят. Трите дървени панела в него бяха изрисувани с големи цифри, за да привличат вниманието на рулевия върху зададения курс. Те показваха 090.

Нилсон се бе качил няколко минути преди началото на вахтата си в осем и половина, за да прегледа метеорологичните съобщения. За района на нантъкетския маяк се предвиждаше мъгла. Нищо изненадващо. Топлите води на тамошните плитчини си бяха цяла фабрика за мъгла. Освобождаващият се от вахта офицер му съобщи, че „Стокхолм“ следва курс съвсем леко по-северен от определения от капитана. Колко по-северен, не можеше да каже. Радиомаяците бяха твърде отдалечени, за да се придържат към позивните им. Нилсон се усмихна. Никаква изненада и по този въпрос. Капитанът винаги следваше този курс — на двадесет мили северно от линията, препоръчвана от международните конвенции. Тя не беше задължителна, а капитанът предпочиташе по-северното трасе, тъй като така се пестеше време и гориво. Скандинавските капитани не дават вахта и по принцип оставят кораба под командването на един офицер. Нилсон бързо се зае с поредица от задачи. Обходи мостика. Провери радара отдясно. Погледна и двата машинни телеграфа, за да се убеди, че са в положение „пълен напред“. Хвърли един поглед към водната повърхност от крилото. Убеди се, че двете бели навигационни светлини на върха на мачтата са включени. Влезе обратно в рубката. Погледна изпитателно жирокомпаса. Подметна закачка към рулевия. Разходи се още малко напред-назад. Към девет, от каютата си точно под мостика, където бе вечерял, се качи капитанът. Мълчаливец в края на петдесетте, той изглеждаше по-стар с ръбестия си профил, подобен на излизан от безмилостните вълни морски нос. Стойката му бе все още изправена като щик, а униформата — с ръбове като остриета на бръсначи. Сини като айсберг очи будно проблясваха от обветрените развалини на червендалестото лице. Десетина минути той се разхожда зад мостика, вперил поглед в океана и душейки топлия въздух като птичар, силещ се да поеме следата на фазан. После влезе в рубката и проучи навигационните карти, сякаш търсеше някакво знамение в тях. След миг каза:

— Променете курса на осемдесет и седем градуса.

Нилсон превъртя огромните зарове на курсопоказателя на 087. Капитанът остана достатъчно дълго, за да се убеди, че рулевият завърта щурвала, колкото е необходимо, после се прибра в каютата си. Обратно в щурманската кабина, Нилсон изтри стария курс от деветдесет градуса, прокара с молив разпоредения нов от капитана и определи местоположението на кораба чрез изчисление. Продължи траекторията му, съобразно курса и скоростта и отбеляза едно „Х“. Новият курс трябваше да ги изведе на пет мили от маяка. Нилсон прецени, че силните течения от север ще съкратят това разстояние до две мили. Отиде при десния радар и промени обхвата му от петнадесет на петдесет мили. Тъничкият жълт електронен лъч показа елегантната ръка на Кейп Код и островите Нантъкет и Мартас уайнярд. При такъв обхват корабите бяха твърде дребни обекти, за да бъдат различени на екрана. Нилсон го върна обратно на петнадесет мили и възобнови разходките си. Към десет часа капитанът се появи отново.

— Имам писмена работа в каютата си — обяви той. — Ще разпоредя промяна в курса северно след два часа. Ако видите маяка по-рано, извикайте ме! — Той примижа срещу прозореца, сякаш усещаше зад него нещо, което не можеше да съзре. — Или пък, ако се появи мъгла или времето се влоши.

В момента „Стокхолм“ беше на четиридесет мили западно от маяка — достатъчно близо, за да улови позивната му по радиото. Електронният курсопоказател предупреждаваше, че корабът следва курс с две мили северно от разпоредения от капитана. Вероятно теченията го отклоняват, реши Нилсон. Нов сигнал след шест минути показа, че корабът е почти три мили северно от курса си. Все още няма причини за тревога — просто трябва да си отваря очите. Дежурна заповед гласеше, че при отклонение от курса се вика капитанът. Нилсон си представи изражението на капитанското набраздено лице с едва прикривано презрение в ония погълнали морето очи. „И вие ме викате да се кача тук от кабината си заради това?“ Нилсон почеса замислен брадичката си. Може би проблемът беше в курсопоказателя. Може би позивните бяха все още слаби за точно привързване. Нилсон знаеше, че изцяло зависи от волята на капитана. Но все пак той бе и вахтен офицер. И взе решение:

— Осемдесет и девет — разпореди на рулевия. Щурвалът се завъртя надясно, отклонявайки кораба леко на юг, по-близо до първоначално зададения курс.

Рулевите се смениха, както правеха това на всеки осемдесет минути. Подвахтеният Ларс Ханзен се появи и пое руля.

Нилсон направи гримаса, не особено доволен от смяната. Той никога не се чувстваше уютно, когато споделяше вахтата си с този човек. Шведският флот е чист бизнес. Офицерите разговарят с екипажа само за да му дадат разпореждания. За шеги и закачки просто няма място. Нилсон понякога нарушаваше това правило, разменяйки тихичко шега или по някое язвително наблюдение с член на екипажа. С Ханзен — никога. Това бе първото плаване на Ханзен със „Стокхолм“. Дойде в последния миг, в замяна на титуляр, който не се яви на борда. Според документите, той бе обиколил доста кораби. И все пак никой още не бе успял да си състави някаква представа за него, което направо не бе за вярване. Беше висок и широкоплещест, с изпито лице и ниско остригана руса коса. Същото описание би подхождало за още няколко милиона скандинавци на по двадесетина години. Трудно можеше да се забрави лицето на Ханзен. Жесток белезникав белег минаваше от изпъкналата му скула почти до дясното ъгълче на устата, така че устните му изглеждаха изкривени в гротескна усмивка. Ханзен бе плавал главно на товарни кораби, което би могло да обясни неговата анонимност. Нилсон подозираше, че причината беше по-скоро във вътрешната му нагласа. Беше затворен, говореше само ако го заговорят и при това малко. Никой не го бе питал за белега. Оказа се добър моряк, трябваше да признае Нилсон. Заповедите изпълняваше с разбиране и без въпроси. Поради тази причина Нилсон бе озадачен, когато погледна компаса. При други вахти Ханзен бе доказал, че е опитен рулеви. Сега оставяше кораба да се шляе, сякаш умът му бе другаде. Нилсон знаеше, че трябва малко време, за да се усети рулят. И все пак, ако забравим за течението, воденето на съда не представляваше някаква трудност. Няма виещ вятър. Няма гигантски вълни, които да се разбиват по палубата. Просто завърташ колелото малко в едната посока, малко в другата.

Нилсон провери жирокомпаса. Никакво съмнение. Корабът се отклоняваше по малко. Застана плътно до рулевия:

— Дръж здраво курса, Ханзен! — каза му шеговито. — Това не ти е военен кораб.

Главата на моряка се завъртя на мускулестия врат. Отразената от компаса светлина придаде животински блясък на очите му и подчерта дълбочината на белега. Погледът му сякаш бе нажежен. Усетил някаква потискана нападателност, Нилсон инстинктивно почти отстъпи. Все пак упорито остана на мястото си и посочи цифрите на курсопоказателя.

Рулевият го погледна безизразно и след няколко секунди почти незабележимо кимна. Нилсон се убеди, че курсът е стабилен, промърмори одобрително и се скри в щурманската кабина. Тръпки ме побиват от тоя Ханзен, помисли си, като потрепери, и взе нова позивна, за да провери резултата от маневрата. Нещо не е като хората. Дори и след двуградусовата корекция в южно направление „Стокхолм“ пак си беше на три мили северно от курса. Влезе обратно в рубката и нареди, без да гледа Ханзен:

— Два градуса надясно!

Ханзен отпусна колелото до деветдесет и един градуса. Нилсон промени цифрите в курсопоказателя и остана при компаса, докато се убеди, че Ханзен е повел съда по новия курс. После се надвеси над радарния екран и от отражението, лицето му доби жълтеникав оттенък. Електронният лъч активира ярка точка в левия край на екрана, на около дванадесет мили разстояние. Нилсон вдигна вежди. „Стокхолм“ си имаше компания.

 

 

Без Нилсон да може да усети, корпусът и надстройките на „Стокхолм“ бяха опипани от невидими електронни вълни, които се върнаха към въртящата се радарна антена, високо над мостика на друг кораб, понесъл се с висока скорост насреща. Няколко минути по-рано офицерът, обслужващ радара в просторния мостик на италианския пътнически кораб „Андреа Дориа“, се обърна към набит мъж с морска барета и тъмносиня униформа:

— Капитане, виждам кораб на седемнадесет мили и на четири градуса по щирборда.

Радарният екран бе под непрестанно наблюдение при двадесет мили обхват от три часа, когато капитан Пиеро Каламаи излезе на крилото и забеляза призрачни сиви сенки да се полюшват над западните води, като души на удавници. Капитанът разпореди незабавно да се премине в режим за плаване в мъгла. Петстотин седемдесет и двамата членове на екипажа бяха поставени в положение на тревога. Сирената за мъгла виеше на всеки сто секунди. Външният наблюдател се премести на носа, откъдето имаше по-добра видимост. Екипажът на машинното отделение бе поставен в положение на готовност, за да може да се намеси веднага при спешен случай. Водонепроницаемите прегради, разделящи единадесетте отсека на кораба, бяха затворени.

„Андреа Дориа“ приключваше продължилото девет дни и 4000 мили плаване от родното пристанище Генуа с 1134 пътници и 401 тона товар на борда. Въпреки гъстата мъгла, застлала палубите му, „Андреа Дориа“ се носеше с почти пълен напред. Двата турбодизела с обща мощност от 35 000 к.с. тласкаха огромния кораб с двадесет и два възела^[15]. Италианската пътническа линия не си играеше със своите кораби и пасажери. Нито пък плащаше на капитаните си, за да пристигат със закъснение. Времето беше пари. Никой не знаеше това по-добре от капитан Каламаи, който бе водил този кораб при всичките му презатлантически плавания. Той бе твърдо решен да го докара в Ню Йорк със закъснение от точно един час, загубен в борба с бурята преди две вечери, и нито секунда повече.

Когато „Дориа“ мина край маяка в 22:20 часа, от мостика успяха да го засекат чрез радара, както и да доловят самотния стон на сирената му за мъгла, но не можаха да го видят, при това от разстояние по-малко от миля. Оставил маяка зад себе си, капитанът заповяда да се поеме курс на запад, към Ню Йорк.

Пиукането на радара идваше от изток право срещу „Дориа“. Каламаи се бе надвесил над екрана и, свъсил вежди, наблюдаваше приближаващата точка. Апаратът не можеше да му съобщи що за кораб наблюдава или колко е голям. Той не знаеше, че това е бърз презокеански лайнер. При сборна скорост от четиридесет възела, двата съда скъсяваха разстоянието помежду си с по две мили на всеки три минути.

Местоположението на кораба объркваше. Поелите на изток съдове би следвало да се придържат към курс с двадесет мили по на юг. Може би беше рибарски кораб.

Съобразно правилата за корабоводене, срещащите се в открито море съдове следва да се разминават с ляв борд към ляв борд — като автомобили. В случай че маневрата за провеждане на такова разминаване се окаже опасна, те могат да се разминат и с десен борд към десен борд.

От показанията на радара личеше, че ако корабите следват курсовете си, те ще се разминат на безопасно разстояние с десен борд. Както автомобилите в Англия.

Каламаи разпореди на екипажа си да не изпуска от око другия кораб. Предпазливостта не е навредила никому.

 

 

Корабите бяха на десетина мили един от друг, когато Нилсон включи светлината под плота до радара и се приготви да регистрира променящата се обстановка на хартия.

— Какъв ни е курсът, Ханзен? — извика той.

— Деветдесет градуса — отговори безизразно рулевият. Нилсон отбеляза два хикса върху плота и прекара няколко линии помежду им. Пак провери засечения обект и нареди да се води наблюдение от лявата страна на мостика. Изчисленията му на плота показваха, че другият кораб се движи бързо насреща им по паралелен курс и леко наляво. Излезе от рубката и се опита да огледа с бинокъл. Никаква следа от кораб. Нилсон крачеше от едното крило до другото, като всеки път спираше пред радара. Поиска нов доклад за курса.

— Все още деветдесет градуса, сър — заяви Ханзен. Нилсон се зае с жирокомпаса. Дори и най-малкото отклонение можеше да се окаже фатално и той искаше да се убеди в правилността на курса. Ханзен протегна ръка над главата си и корабният звънец се обади шест пъти. Единадесет часа. Нилсон обичаше да слуша оповестяването на корабното време. В късна вахта, когато самотата се обединява с отегчението, песента на корабния звънец олицетворява романтичното влечение, което бе изпитвал към морето като хлапак. По-късно щеше да се сети за този звън като за глас на съдбата.

Отвлечен от намеренията си, Нилсон отново се обърна към радарния екран и отбеляза нов знак на плота. Единадесет часа. Седем минути разделяха двата кораба.

Нилсон изчисли, че съдовете ще се разминат с левите си бордове на разстояние повече от достатъчното. Отново излезе от рубката и насочи бинокъла си наляво. Да се побъркаш. Там, където радарът показваше кораб, имаше само тъмнина. Може би ходовите светлини не работеха. Или пък беше военен кораб на учение.

Погледна надясно. Луната блестеше ярко върху водата. Пак наляво. Отново нищо. Да не би корабът да е в облак мъгла? Малко вероятно. Никой не би се движил така бързо в гъста мъгла. Помисли дали да не намали скоростта на „Стокхолм“. Не. Капитанът щеше да чуе звъна на машинните телеграфи и да дохвърчи. Ще повика студенокръвния копелдак, след като корабите се разминат.

В 23:03 радарите и на двата кораба отчетоха разстояние от четири мили помежду им.

Никакви светлини.

Нилсон пак си помисли да извика капитана и пак се отказа. Не нареди и да се дадат предупредителни сигнали, както повеляват международните правила. Губене на време. Бяха в открито море, луната светеше и видимостта трябва да беше пет мили. „Стокхолм“ продължаваше да цепи нощта с осемнадесет възела.

Външният наблюдател извика:

— Светлини ляво на борд! — Най-после.

Впоследствие специалистите щяха да си блъскат главите в недоумение как е било възможно два снабдени с радари кораба да се привлекат като магнити в открито море.

Нилсон излезе на левия борд и провери светлините на другия кораб. Две бели точки — едната високо, другата по-ниско — блестяха в мрака. Положението на светлините показваше, че корабът ще мине от лявата страна. Червената лява светлина се показа, потвърждавайки обстоятелството, че съдът се отдалечава от „Стокхолм“. Корабите се разминаваха с ляв към ляв борд. Радарът определи разстоянието помежду им на две мили. Нилсон погледна часовника. Беше 23:06.

 

 

От онова, което виждаше на радарния екран, капитанът на „Андреа Дориа“ заключи, че двата кораба ще се разминат на безопасно разстояние откъм десния си борд. Когато ги разделяха по-малко от три и половина мили, Каламаи разпореди четириградусово отклонение наляво, за да увеличи разстоянието между двата курса. Скоро в мъглата се появи живописно сияние и постепенно започнаха да се различават белите ходови светлини. Капитан Каламаи очакваше да види зелената светлина от щирборда на другия кораб. Всеки момент.

 

 

Една миля разстояние. Нилсон си спомни как някой бе казал, че „Стокхолм“ може да направи обратен завой върху десетаче и да ти върне осем цента ресто. Време беше да се възползва от тази повратливост.

— Две деления дясно на борд! — разпореди той. Също като Каламаи, и Нилсон искаше повече пространство. Ханзен направи два пълни оборота надясно. Носът на кораба зави на двадесет градуса.

— Изправи кораба и дръж курса!

Телефонът на стената звънна. Нилсон отиде да се обади.

— Мостика. — Убеден в безопасното разминаване, той се изправи срещу стената, с гръб към филистрините. Обаждаше се външният наблюдател:

— На двадесет градуса ляво на борд се виждат светлини.

— Благодаря — отвърна Нилсон и окачи слушалката. Отиде да погледне радара, без да подозира за новия курс на „Дориа“. Светещите точки бяха така близо една до друга, че не си струваше да ги разглежда. Излезе на левия борд и без да бърза, вдигна бинокъла, като го фокусира към светлините. Спокойствието го напусна веднага.

— Господи — задъха се той, едва сега видял промяната в светлините на върха на чуждата мачта. Високата и ниската светлина се бяха разменили. Червената от левия борд вече не беше пред него. Светлината бе зелена. Щирбордовата светлина. Откак бе погледнал за последен път, другият кораб сякаш бе завил рязко наляво. И сега ярките палубни светлини на огромен черен кораб изникнаха от крилата ги до момента мъгла, показвайки десния му борд пред устремилия се към него „Стокхолм“. Изкрещя промяна на курса:

— Дясно на борд, колкото може!

Нилсон се извърна и сграбчи лостовете на машинния телеграф с две ръце, блъсна ги в положение „стоп машини“ и после чак до най-долу, сякаш искаше да спре кораба само със силата на своята решимост. Въздухът се изпълни със звуци като в лудница.

Пълен назад.

Нилсон се извърна отново към щурвала. Ханзен стоеше там като каменен страж пред езически храм.

— По дяволите, казах дясно на борд, колкото може! — извика Нилсон с прегракнал глас.

Ханзен започна да завърта руля. Нилсон не можеше да повярва на очите си. Рулевият въртеше не надясно, което би им дало някакъв, макар и малък, шанс да избегнат сблъсъка. Той въртеше бавно и целенасочено наляво.

Носът на „Стокхолм“ направи смъртоносен завой.

Нилсон чу звук от сирена за мъгла и разбра, че тя е на другия кораб.

Машинното бе потънало в хаос. Обезумелият екипаж въртеше крана, който би спрял десния двигател. Трупаше се около клапите, които можеха да обърнат посоката на въртене и да спрат левия. Целият корпус се разтресе, когато спирането започна. Твърде късно. „Стокхолм“ се вряза като стрела в беззащитния кораб.

Вкопчен отчаяно в лостовете на корабния телеграф, Нилсон висеше навън върху лявото крило.

 

 

Също като него капитан Каламаи бе наблюдавал появяването на мачтовите светлини, после тяхната размяна, както и червената светлина на левия борд, блеснала като рубин върху черно кадифе. Стана му ясно, че другият кораб е направил рязък завой надясно, пресичайки пътя на „Дориа“.

Без предупреждение. Без сирена за мъгла или друг сигнал.

Спирането при такава скорост бе немислимо. За това бяха нужни много мили.

Каламаи имаше на разположение няколко секунди, за да реагира. Би могъл да заповяда десен завой, право срещу заплахата, с надеждата двата кораба само да се отъркат един о друг. Може би устременият „Дориа“ щеше да се изплъзне от нападателя.

Каламаи взе отчаяно решение:

— Пълен наляво! — изкрещя той.

Един от офицерите извика. Иска ли капитанът да се спрат двигателите? Каламаи поклати глава:

— Поддържайте пълен напред! — Той знаеше, че „Дориа“ маневрира по-добре при голяма скорост.

Спиците на щурвала се сляха под ударите на двете ръце на рулевия, засилили колелото наляво. Двукратно изсвирване оповести завоя. Огромният кораб се бори половин миля с инерцията си, преди да започне завоя.

Капитанът разбираше, че поема голям риск, като разкрива огромната бордова площ на „Дориа“. Молеше се другият кораб да се отклони, докато това все още бе възможно. И сега не можеше да повярва, че двата съда са насочени един срещу друг. Всичко приличаше на сън.

Викът на един от собствените му офицери го върна към действителността:

— Идва право отгоре ни!

Настъпващият кораб идваше точно към дясното крило, откъдето ужасеният Каламаи наблюдаваше хода на нещата. Насоченият нагоре остър нос сякаш се целеше в него самия.

Шкиперът^[16] на „Дориа“ бе известен като корав и хладнокръвен човек. Но в този момент направи онова, което всеки здравомислещ би сторил в неговото положение — побягна, за да се спаси.

 

 

Подсиленият нос на шведския кораб разцепи металната обшивка на понеслия се „Андреа Дориа“ с лекотата на байонет, като премина почти през една трета от двадесет и седем метровата ширина на лайнера, преди да спре.

С водоизместимостта си от 29 100 тона, надвишаваща повече от два пъти тази на „Стокхолм“, италианският кораб го увлече със себе си, като се завъртя около ударената част под и зад дясното крило на мостика. Докато удареният „Дориа“ напираше напред, смачканият нос на „Стокхолм“ се измъкна, като разкъса седем от десетте пасажерски палуби на италианския кораб тъй лесно, както клюнът на хищна птица разкъсва плътта на своята жертва. После остърга цялата дължина на черния корпус под ярък дъжд искри.

Клиновидната пробойна, зинала в борда на „Дориа“, бе широка дванадесет метра в горната си част и два в скрития под водата долен край.

Тонове морска вода нахлуха през огромната рана и запълниха празните извънбордови резервоари за гориво, разрязани по време на сблъсъка. Корабът се наклони надясно под натиска на петстотинте тона солена вода, запълнила генераторното помещение. Маслена река се изля през един тръбопровод и люковете, и започна да се надига през решетестия под на машинното отделение. Членовете на екипажа издраскаха по подгизналите от масло площадки като циркови клоуни, изпълняващи каскади.

Нахлу още вода, завихри се сред останалите здрави празни резервоари за гориво по левия борд и ги отнесе като сапунени мехури.

Минути след удара, „Дориа“ се наклони опасно настрани.

 

 

Нилсон очакваше да бъде хвърлен на земята от удара. Той обаче се оказа изненадващо мек, но и достатъчно силен, за да го измъкне от състоянието на парализа. Хвърли се от рулевата кабина към щурманската и посегна към аварийния бутон, който затваря водонепроницаемите прегради.

— Какво, за бога, стана? — прогърмя капитанът от мостика.

Нилсон опита да отвори уста за отговор. Думите застинаха в гърлото му. Не можеше да опише случилото се. Ханзен, отказал да се подчини на заповедта му за десен завой. Завъртането на руля наляво. Ханзен, надвесен към руля, впил ръце в спиците му, сякаш замръзнал. В очите му нямаше уплаха, нямаше ужас. Само стъклена, синкава студенина. Отначало Нилсон бе помислил, че това е игра на светлината, изливана откъм кутията на жирокомпаса връз грозния белег.

Но нямаше грешка. Докато корабите отиваха към неминуема гибел, онзи се усмихваше.

За Нилсон нямаше съмнение. Ханзен умишлено се вряза в другия кораб, прицелвайки „Стокхолм“ като торпедо. Нямаше съмнение също така, че никой, капитанът или друг на този кораб, не би повярвал изобщо, че нещо подобно е възможно.

Изтерзаният поглед на Нилсон се отмести от разяреното лице на капитана към щурвала, сякаш отговорът би могъл да се намери там. Изоставеният рул се въртеше като луд.

По време на сблъсъка Ханзен беше изчезнал.

 

 

Джейк Карей бе изтръгнат от съня си от някакъв гибелен металически удар. Кухият тътен продължи само миг, преди да бъде последван от мъчителния писък на триещи се стомани и ужасяващите трясъци и скърцания откъм горните кабини, които сякаш се сплескваха. Очите на Карей се отвориха и се втренчиха ужасени към нещо, което приличаше на сиво-бяла стена, настъпваща само на две-три стъпки от него.

Той си бе легнал преди минути. Целуна жена си Майра за лека нощ и се пъхна между прохладните чаршафи в двойното легло на първокласната каюта. Майра прочете една-две страници от книгата си, преди клепачите й да натежат. После загаси лампата, притегли завивките до брадичката и въздъхна, по все още живия спомен за окъпаните в слънце лозя на Тоскана.

Малко преди това, тя и Джейк бяха отпразнували италианското си пътешествие с шампанско в ресторанта на първа класа. Карей бе предложил да пият по едно преди лягане в „Панорамата“, но Майра отвърна, че ако още един път чуе оркестърът да свири „Arrivederci Roma“^[17], ще се откаже от спагетите завинаги. Прибраха се малко преди 22:30.

След като се разходиха ръка за ръка край бутиците във фоайето, те се изкачиха един етаж с асансьора и се отправиха към просторната си каюта на десния борд на горната палуба. Изнесоха багажа в коридора, за да го вземат стюардите щом наближат пристанището на Ню Йорк на другия ден. В кораба се почувства слабо полюляване, когато центърът на тежестта му отиде по-високо поради изпразването на огромните вътрешни резервоари за гориво. Беше като да те залюлеят в гигантска люлка и не след дълго Майра Карей също заспа.

А сега леглото на съпруга й се тресеше неудържимо. Той бе катапултиран във въздуха, сякаш от обсадна машина. Свободното му падане продължи няколко живота и приключи с цопване в дълбоко езеро тъмнина.

 

 

Смъртта вилнееше по палубите на „Андреа Дориа“.

Тя бродеше от шикозните каюти на по-високите етажи до туристическите под водното равнище. Петдесет и двама души лежаха мъртви или умиращи още в началото на катастрофата. Десет кабини от първа класа — там, където пробойната зееше най-широко, бяха унищожени. Отворът беше по-тесен в основата си, но помещенията под водното равнище бяха малки и по-гъсто населени, така че ефектът там бе още по-унищожителен.

Пътниците загиваха или оцеляваха според прищявката на съдбата. Един от първа класа, решил да си измие зъбите, се втурна обратно към спалното помещение, за да види, че стената липсва, а съпругата му е изчезнала. Двама загинаха на място в де лукс фоайето. Двадесет и шестима италиански емигранти от малките, евтини каюти в най-ниската палуба се случиха точно на мястото на удара и загинаха сред масата нагърчена стомана. Сред тях бе и една жена с четири малки деца. Случиха се и чудеса. Младо момиче, изскубнато от първокласната си кабина, се събуди върху смачкания нос на „Стокхолм“. Покривът на друга кабина се стовари върху обитаващата я двойка, но те успяха да изпълзят в коридора.

Пътниците от двете долни палуби водеха най-трудната борба за живот в изпълнените с дим, наклонени коридори, залети от мазни потоци черна вода. Постепенно хората започнаха да се струпват в аварийните пунктове и зачакаха инструкции.

Когато корабите се сблъскаха, капитан Каламаи се намираше в противоположния, незасегнат край на мостика. Излязъл от първоначалния шок, той дръпна лостовете на машинния телеграф в положение „стоп“. В крайна сметка корабът застина в гъстата мъгла.

Вторият помощник отиде до инклиномера — инструмент, измерващ крена^[18] на кораба.

— Осемнадесет градуса — каза той. След няколко минути добави: — Деветнадесет.

Ледени пръсти сграбиха сърцето на капитана. Кренът не биваше да е повече от петнадесет градуса, дори и при два наводнени изцяло отсека. При наклон над двадесет градуса изолираните отсеци щяха да се наводнят.

Логиката му казваше, че положението е непонятно. Проектантите на кораба гарантираха хоризонталното му положение при наводнена, която и да било двойка от изолираните един от друг отсеци. Поиска доклади за размера на бедствието от всяка палуба, най-вече за състоянието на преградите, и разпореди излъчване на SOS сигнал заедно с координатите на кораба.

Офицерите дотичаха с докладите си. Хората от машинното изпомпваха водата от помещенията по десния борд, но тя нахлуваше с по-голям дебит от изпомпвания. Наводнено бе котелното и водата проникваше в още две помещения.

Проблемът идваше от палуба А, чието предназначение бе да служи като стоманен капак върху водонепроницаемите вертикални прегради, разделящи корпуса на отделни отседи. Водата нахлуваше през пасажерските стълбища надолу.

Вторият офицер съобщи новите показания:

— Двадесет и два градуса.

За капитан Каламаи не бе необходимо да поглежда инклиномера, за да разбере, че кренът е преминал точката, при която би могъл да се коригира. Достатъчно красноречив бе наклонът на затрупания с карти под.

Корабът загиваше.

Капитанът беше скован от мъка. „Андреа Дориа“ не бе просто кораб. Построеният за двадесет и девет милиона долара Крал на италианските линии беше най-великолепният и луксозен пътнически кораб на вода. Слязъл от дока едва преди четири години, той имаше задачата да покаже на света, че италианският пътнически флот е отново на линия, след края на войната. С грациозния си черен корпус и бели надстройки, с предизвикателното червено, бяло и зелено на димохода, корабът повече напомняше за творение на скулптор, отколкото на морски архитект.

Освен всичко друго, това си беше неговият кораб. Той бе водил „Дориа“ по време на изпитателните му плавалия, както и при стотина презатлантически курса. Познаваше всяка палуба по-добре от стаите в собствената си къща. Никога не му омръзваше да кръстосва от единия до другия му край, като посетител в музей, да попива произведенията на тридесет и един от най-добрите италиански художници и майстори на художествените занаяти, да се надува от гордост с ренесансовата прелест — огледала, позлата, кристали, ламперии от редки дървесни видове, изкусни гоблени и мозайки. Окръжен от гигантското пано, представящо Микеланджело и други велики италиански художници, той спираше в залата на първа класа пред излятата от масивен бронз статуя на Андреа Дориа — втория по величие след Колумб. Старият генуезки адмирал стоеше, както винаги, готов, да изтегли сабята си при най-малкия знак за опасност от пиратски набег.

Всичко това бе на прага на гибелта.

Пътниците бяха първа грижа за капитана. Тъкмо се готвеше да разпореди напускането на кораба, когато един от офицерите докладва за състоянието на спасителните лодки. Тези откъм левия борд не можеха да се спуснат на вода. Оставаха осемте от десния. Те висяха над водата, отдалечени от борда. Даже и да успееха да ги спуснат, в тях имаше място едва за половината пътници. Капитанът не се осмели да даде заповедта си. Обзети от паника, хората щяха да се втурнат към борда и да създадат хаос.

Помоли се близки кораби да са чули сигнала за бедствие и да ги открият в мъглата.

Нямаше какво друго да стори, освен да чака.

 

 

Анджело Донатели бе току-що донесъл поднос с мартини на прегракнала група нюйоркчани, празнуващи последната си вечер на „Дориа“, когато хвърли поглед към един от драпираните прозорци, опасващи три от стените на елегантната „Панорама“. Нещо, някакво бегло движение, привлече погледа му.

Ресторантът бе разположен в предната част на палубата, отворен бе към открито пространство за разходка и обикновено, денем или в ясни нощи, пътниците от първа класа се радваха на широка панорама към морската шир. Повечето пасажери се бяха отказали от опитите си да съзрат нещо през меката сивота на стената, окръжила ресторанта. Беше чиста случайност, че Анджело погледна навън и видя светлините и парапетите на голям бял кораб, плаващ през мъглата.

— Dios mio^[19] — промълви той.

Думите едва се бяха отронили от устните му, когато се разнесе експлозия като от някакъв гигантски фойерверк. Ресторантът потъна в мрак.

Обстановката се промени неузнаваемо. Загубил равновесие, Анджело стисна здраво кръглия поднос и в усилието си да остане прав пресъздаде доста прилична имитация на прочутата гръцка статуя на атлета дискохвъргач. Красивият сицилианец от Палермо си бе атлет по природа, а постоянното балансиране с поднос от чаши между масите поддържаше постоянно формата му на завидна висота.

Докато се изправяше на крака, аварийните светлини блеснаха. Трите двойки от неговата маса бяха повалени на пода. Най-напред помогна на жените. Никой не изглеждаше сериозно наранен. Анджело се огледа.

Красивото помещение, с меко осветените си гоблени, картини и резби, с полираните си светли ламперии, сега бе обърнато с главата надолу. Блестящият дансинг, върху който само преди секунди танцуващи двойки се плъзгаха под звуците на „Arrivederci Roma“, представляваше безредна купчина от гърчещи се тела. Музиката спря внезапно, за да бъде заменена с вопли на болка и ужас. Музикантите се измъкваха от купчината инструменти. Парчета от счупени бутилки и чаши се валяха навсякъде, а въздухът бе пропит с миризмата на алкохол. Живите цветя от вазите се бяха разсипали по пода.

— Какво, за бога, бе това? — попита един от мъжете.

Анджело си замълча, все още невярващ на онова, което бе видял. Отново се взря в прозореца, но там имаше само мъгла.

— Да не би да се ударихме в айсберг — попита колебливо една от жените.

— Айсберг? В името на Христа, Кони, намираме се в Крайбрежието на Масачузетс. И то през юли — отвърна мъжа й.

Жената се нацупи:

— Е, тогава, трябва да е било мина.

Мъжът погледна към оркестъра и се ухили:

— Каквото и да беше, накара ги да спрат тая проклета песен.

Всички се засмяха на шегата. Танцуващите изтърсваха дрехите си, музикантите си проверяваха инструментите, бармани и сервитьори се суетяха наоколо.

— Няма за какво да се безпокоим — обади се втори мъж. — Един от офицерите ми каза, че корабът е построен така, че не може да потъне.

Неговата съпруга спря да инспектира грима си в огледалцето на своята пудриера и отбеляза с тревога:

— Същото разправяха и за „Титаник“.

Напрегната тишина. После бърза размяна на уплашени погледи. Сякаш подгонени от безмълвен сигнал, трите двойки се втурнаха към най-близкия изход като птички литнали от въже на простор.

Първата реакция на Анджело бе да разтреби масата. Надсмя си се сам:

— Прекалено дълго си бил сервитьор — сподавено промълви той.

Повечето хора вече бяха на крака и ги използваха, за да се придвижат към изходите. Залата бързо се опразваше. Ако не излезеше, Анджело би останал съвсем сам. Той сви рамене, хвърли кърпата на пода и забърза към най-близката врата, за да разбере какво става.

 

 

Черни вълни заплашваха да потопят Джейк Карей завинаги. Той се бореше с тъмното течение, повлякло тялото му. Все пак успя да изпълзи върху хлъзгавия ръб на съзнанието и да се вкопчи в него. Дочу стенание и проумя, че то идва от собствените му устни. Добре. Мъртвите не стенат. Следващата мисъл бе жена му.

— Майра! — изкрещя Джейк.

Долови слабо движение в сивотата на мрака. В гърдите му се събуди надежда. Извика жена си отново.

— Насам. — Гласът на Майра бе приглушен, сякаш идваше от далече.

— Благодаря ти, боже! Добре ли си?

След пауза:

— Да. Какво стана? Тъкмо заспивах…

— Не знам. Можеш ли да се движиш?

— Не.

— Идвам да ти помогна — каза Карей. Обърна се на лявата си страна, ръката му висеше отдолу, някаква тежест го притискаше отдясно. Краката му оставаха неподвижни. Обзе го вледеняващ страх. Да не си е счупил гръбнака? Опита отново. Трудно. Остра болка го прониза от глезена до бедрото и изкара сълзи в очите му. Тя означаваше, че не е парализиран. Престана да се бори. Трябваше да обмисли положението.

Карей бе инженер, натрупал състояние от строителство на мостове. Този проблем не се различаваше от който и да било друг — трябваше да се разреши с логика и упоритост. И много късмет.

Помръдна десния си лакът и усети някаква мека тъкан. Намираше се под матрака. Бутна по-силно, като се сви под прав ъгъл за по-голяма устойчивост. Матракът поддаде и не мръдна повече. Господи, целият гаден таван бе може би отгоре му. Карей пое дълбоко дъх и като напрегна всички сили на мускулестата си ръка, натисна отново. Матракът се свлече на пода.

Освободил и двете си ръце, той ги протегна и усети нещо твърдо върху глезена си. Като го опипа с пръсти, разбра че е шкафчето, разделящо двете легла. Изглежда, че матракът го бе предпазил от парчетиите от стената и тавана. Повдигна малко шкафчето и измъкна краката си един по един. Възстанови кръвообращението им чрез разтривки. Глезените му бяха охлузени и го боляха, но не бяха счупени. Бавно се изправи на ръце и колене.

— Джейк — обади се отново гласът на Майра. По-слаб отпреди.

— Идвам, съкровище. Дръж се!

Нещо не бе наред. Гласът на Майра като че идваше от другата страна на стената. Натисна копчето на някаква лампа. Каютата остана тъмна. Неспособен да се ориентира, той запълзя из развалините. Пръстите му опипом намериха врата. Проточи шия, заслушан в нещо като прибой и крясък на чайки в далечината. Изправи се несигурно, разчисти отломъците зад вратата и я отвори, за да види един кошмар.

Коридорът беше претъпкан с блъскащи се един в друг пасажери, потънали в кехлибарената мараня на аварийното осветление. Мъже, жени и деца, някои напълно облечени, други с нощници под палтата си, някои без връхна дреха, а други повлекли чанти, се блъскаха, провираха или пълзяха, пробивайки си път към откритата палуба. Помещението бе изпълнено с прах и дим, а подът бе наклонен като в лунапарк. Неколцина се опитваха да се доберат до каютите си, борейки се с човешката река, подобно сьомги срещу течение.

Карей се обърна към вратата, от която бе току-що излязъл, и по номера й разбра, че е бил в съседната на собствената си кабина. Вероятно ударът го бе прехвърлил от едната в другата. Тази вечер с Майра бяха разговаряли в ресторанта със съседите по каюта — застаряваща италианско-американска двойка, завръщаща се от посещение при роднини. Помоли се да не са се придържали и сега към навика си да си лягат рано.

Карей си проби път през тълпата към вратата на своята каюта. Беше заключена. Върна се в каютата, откъдето бе излязъл, и тръгна през развалините към стената. На няколко пъти спира, за да отстрани от пътя си мебели или парчета от стената и тавана. Понякога се прехвърляше над останките, друг път пълзеше под тях, тласкан от някаква нова сила. Наклонът на палубата означаваше, че корабът се пълни с вода. Добра се до стената и отново повика жена си. Тя отвърна от другата страна. Обезумял, той заопипва преградата, усети долния й край хлабав и задърпа, докато отвори достатъчно пространство, за да пропълзи оттатък по корем.

Каютата беше в полумрак. Форми и предмети се разливаха в слабата светлина. Изправи се и се извърна към нея. Хладен, солен бриз облъхна запотеното му лице. Не можеше да повярва на очите си. Цялата външна стена липсваше! Заместваше я огромна дупка, през която се виждаше отразената от морската повърхност лунна светлина. Трескаво се придвижи и след минута стигна до съпругата си. Обърса кръвта от челото и бузите й с края на горнището от пижамата си и нежно я целуна.

— Не мога да мръдна — обади се тя, почти с извинение в тона.

Каквото и да бе това, което го захвърли при съседите, то бе изтръгнало и стоманената рамка от леглото на Майра и я бе стоварило като пружина на миши капан върху стената. Майра бе почти изправена, за щастие защитена от матрака срещу вълмото пружини, но прикована към стената от рамката. Зад нея бе металната шахта на един от корабните асансьори. Дясната й ръка висеше свободно край тялото й.

Карей обхвана с пръсти края на рамката. Беше в средата на петдесетте си години, но все още бе запазил силата от работническите си години. Задърпа с цялата мощ на едрото си тяло. Рамката поддаде леко, колкото да се върне на място в мига, щом я отпусна. Опита се да използва като лост някакво парче дърво, но се отказа, когато Майра извика от болка. Захвърли дървото с отвращение.

— Скъпа — промълви с усилие да прозвучи спокойно. — Ще потърся помощ. Ще трябва да те оставя. Само за малко. Ще се върна. Обещавам.

— Джейк, трябва да се спасяваш. Корабът…

— Няма да се отървеш така лесно от мене, любов моя.

— Не бъди инат, за бога!

Целуна я отново. Така топлата й при докосване кожа, сега бе лепкава.

— Докато чакаш, мисли си за слънчева Тоскана. Ще се върна скоро. Обещавам. — Стисна ръката й, после отключи вратата отвътре и се измъкна в коридора, без да има и най-малка представа какво ще прави. Някакъв здравеняк идваше насреща му. Джейк го сграби за рамото и започна да го моли за помощ.

— Мани ми се от пътя! — Забелил очи, мъжът се отърси от хватката на Джейк.

Преди да се откаже, той направи отчаян опит да спре още двама мъже. Не намери самаряни^[20]. Все едно да се мъчиш да отклониш от пътя му подивяло от жажда стадо биволи, втурнало се към вода. Не можеше да ги вини за това, че спасяват живота си. Ако Майра не бе заклещена, нищо не би го спряло да я издърпа на повърхността. Реши, че пасажерите са безполезни. Трябваше да намери някого от екипажа. Стараейки се с всички сили да се задържи върху наклонения под, той пое с тълпата към горните палуби.

 

 

Анджело проучи кораба набързо и не хареса видяното. Особено откъм десния борд, който бе потънал още повече във водата.

Пет спасителни лодки бяха спуснати и всичките бяха пълни с членове на екипажа. Десетки ужасени сервитьори и кухненски работници се хвърляха в опасно претоварените лодки и гребяха към някакъв бял кораб. Само един поглед към неговия смачкан нос и пробойната, зинала в борда на „Дориа“, бе достатъчен, за да разбере Анджело какво бе станало. Той благодари на Бога, че много от пасажерите бяха извън каютите си, празнувайки последната вечер на борда, когато съдовете се сблъскаха.

Тръгна към левия борд. Не бе лесно да се катери по наклонената палуба, изцапана с масло и вода от стъпките на пътниците и екипажа. Придръпваше се нагоре, залавяйки се за парапетите и бравите на вратите, докато най-накрая се добра до палубата за разходки. По инстинкт, повечето пътници се бяха струпали на по-отдалечената от водата страна. Очакваха инструкции. В светлината на аварийните лампи те се държаха за завинтените към палубата столове или се свиваха сред купчините приготвен за сваляне от кораба багаж. Екипажът правеше всичко възможно да помогне на счупилите крак или ръка. Цицините и охлузванията трябваше да почакат.

Някои бяха във вечерно облекло, други — с нощници. Държаха се изненадващо спокойно, освен когато корабът потръпваше. Тогава влажният въздух се изпълваше с викове на ужас и гняв. Анджело знаеше, че хладнокръвието бързо ще се замести от истерия, ако се разбере, че част от екипажа заема единствените спасителни лодки и изоставя пътниците в потъващия кораб.

Палубата за разходки бе така проектирана, че пасажерите да могат да се качват през плъзгащите се прозорци в лодките, увиснали под тях. Офицерите и каквото бе останало от членовете на екипажа се мъчеха безуспешно да освободят спасителните лодки. Подемниците не бяха пригодени за работа под голям ъгъл и нямаше как лодките да се освободят от тях. Сърцето на Анджело примря. Значи затова пътниците не получават инструкции да напуснат кораба. Капитанът се опасяваше от паника!

С половината лодки, отвеждащи екипажа, и другата — неизползваеми — нямаше да има достатъчно място за пасажерите. А както изглежда, нямаше да стигнат и спасителните жилетки. Потънеше ли корабът, за пътниците нямаше спасение. За миг му мина през главата да се върне на десния борд и да избяга от кораба с останалите. Пропъди тази мисъл, награби наръч спасителни жилетки от друг член на екипажа и започна да ги раздава. Проклетият му сицилиански кодекс на честта. Някой ден ще си загине заради него.

— Анджело!

Някакво окървавено привидение си пробиваше път през смазващата всичко тълпа и го викаше по име.

— Анджело, аз съм, Джейк Карей.

Високият американец с хубавата жена. Мисис Карей бе достатъчно възрастна да му бъде майка, но mamma mia^[21], какви големи красиви очи и как само допълнителните килограми на средната възраст бяха допринесли за зрялата чувственост на някога младежките форми. Анджело се бе влюбил начаса с невинността на младежката страст. Семейство Карей бяха щедри с бакшишите и което бе по-важно — отнасяха се към него с уважение. Някои други, дори сънародници, гледаха отвисоко на тъмния му сицилиански тен.

Тоя Джейк Карей беше жива илюстрация на американския просперитет. Все още във форма в средата на петдесетте си години, изпънал с широки рамене спортното си сако, с добре оформена сива прическа и загоряло лице. От тазвечерния добре облечен пасажер нямаше и помен. Забързаният към него мъж с див поглед носеше раздрана, потънала в прах и мръсотия пижама, украсена с голямо червено петно отпред. Той дойде при Анджело и го стисна за ръката така силно, че му причини болка.

— Слава богу, един познат — каза изтощен.

Анджело обиколи с поглед тълпата.

— Къде е синьора Карей?

— Затисната е в каютата. Трябва ми помощта ти. — В очите му горяха пламъци.

— Идвам — каза Анджело без капка колебание.

Повика един стюард, посочи му спасителните жилетки и последва Карей към най-близкото стълбище. Американецът наведе глава като бик и си запробива път през човешкия наплив, устремен нагоре към палубата. Анджело се бе хванал за омазненото горнище на пижамата на Карей, за да не го загуби. Качиха се на горната палуба, където се намираха по-голямата част от първокласните кабини. Вече само малцина изостанали и омазнени, си пробиваха път по коридорите.

Анджело бе поразен, когато видя мисис Карей. Изглеждаше като излязла от средновековен сандък за изтезания. Очите й бяха затворени и за момент той си помисли, че е мъртва, но когато съпругът й я докосна леко, клепачите й помръднаха.

— Нали ти казах, че ще се върна, скъпа — промълви Карей. — Ето, виж, Анджело е дошъл на помощ.

Анджело пое ръката й и галантно я целуна. Тя го дари с ослепителна усмивка.

Двамата мъже сграбчиха рамката и я задърпаха, сумтейки не толкова от напрежение, колкото от гняв, забравили болката, която врязаният в дланите им метал причиняваше. Рамката поддаде с няколко сантиметра повече от преди. Щом я пуснаха, тя се върна на мястото си. При всеки нов опит мисис Карей стискаше устни и очи. Карей изруга. Толкова пъти си бе пробивал път с груба сила и бе печелил. Не и сега.

— Трябват още хора — каза той задъхан.

Анджело сви рамене притеснен:

— Повечето от екипажа са вече в лодките.

— Исусе! — прошепна Карей. Достатъчно трудно бе да намери Анджело. Той се замисли за момент, разглеждайки проблема като инженер. — Можем да се справим и само двамата — каза най-накрая. — Стига да имаме крик.

— Какво? — Сервитьорът беше озадачен.

— Крик. — Карей търсеше вярната дума, отказа се и направи движения, сякаш помпа с ръце. — За автомобил.

Тъмните очи на Анджело светнаха с разбиране.

— А — каза той, — лост. За кола.

— Именно — отвърна Карей с нарастващо въодушевление. — Гледай, можем да разпънем тук, така че да направим достатъчно място и да измъкнем Майра.

— Si^[22]. В гаража. Ще се върна.

— Да, точно така. Гаража. — Карей погледна измъченото лице на жена си. — Но трябва да побързаш.

Карей не бе човек, който някога е разчитал на случайността. Анджело можеше да се втурне към най-близката лодка, още от вратата. Той не би го осъдил затова. Хвана го за лакътя.

— Нямам думи да ти опиша, колко високо ценя това, което правиш Анджело. Върнем ли се в Ню Йорк, няма да те забравя.

— Хей, Signor^[23]. Не го правя за пари. — Усмихна се, прати целувка на мисис Карей и изчезна от каютата, като пътьом грабна една спасителна жилетка.

Затича се по коридора, спусна се по стълбите до палубата на фоайето, но не можа да продължи. Носът на „Стокхолм“ се бе врязал почти до параклиса, превръщайки фоайето в изпомачкан метал и разбито стъкло. Анджело отстъпи от мястото на основния удар и тръгна по един централен коридор, който го отведе до кърмата, а оттам се спусна още едно ниво до палуба А. И тук част от каютите по десния борд бяха просто изчезнали. Пак по обходен маршрут успя да се спусне още един етаж.

Преди всяко спускане Анджело спираше и се прекръстваше. Този жест го успокояваше, макар да знаеше, че е безполезен. Дори Господ не можеше да е толкова луд, че да го последва в недрата на потъващия кораб.

Спря, за да се ориентира. Намираше се на палуба В, където бяха разположени гаража и голяма част от евтините каюти. Пригоденият да поеме петдесет автомобила Grande Autorimessa бе притиснат между предните каюти от туристически клас. Климатизираният гараж бе разположен напряко на кораба. Люкове и от двете страни позволяваха колите да излизат директно на кея. Анджело бе идвал тук само веднъж. Един от работниците в гаража, също сицилианец, искаше да му покаже колата чудо, транспортирана от Крайслер от Италия за Америка. Аеродинамичният „Норсман“ бе проектиран в течение на година, след което на торинския Гиа му трябваха още петнадесет месеца, за да довърши ръчно автомобила, оценен на триста хиляди долара. През пролуките на опаковъчния сандък можеше да се видят спиращите дъха с красотата си модерни линии на колата. Двамата сицилианци проявиха повече интерес към ролс-ройса, който някакъв богаташ от Маями бийч си бе взел за медения месец в Париж. Анджело и приятелят му се редуваха на местата на шофьора и пътника в ролса.

Анджело си спомни, че в гаража би трябвало да има девет коли. Може би поне в една имаше крик, който да успее да вземе. Не хранеше особено големи надежди, след като бе видял размера на повредите по десния борд. Другият кораб се бе вклинил направо през стената на гаража. Спря в мрака, за да си поеме дъх и да избърше потта от челото си. Сега какво? Да бяга? Mamma mia. Ами, ако осветлението изгасне? Никога не би могъл да се измъкне. Страхът го бе хванал за краката, трябваше да ги раздвижи.

Стой.

Когато беше в гаража, неговият приятел му показа още един автомобил — огромен брониран камион, в противоположния на удара край на помещението. По лъскавото черно тяло на колата не личаха никакви обозначения. Когато Анджело попита за това, приятелят просто вдигна поглед и сви рамене. „Може би злато.“ Знаеше само, че се охранява денонощно. Даже по време на разговора им Анджело забеляза някакъв мъж в тъмносива униформа да ги следи с поглед чак докато напуснаха помещението.

Палубата вибрираше под краката му. Корабът се наклони с още около градус. Анджело бе минал пределите на обикновения страх и сега агонизираше в истински ужас.

Пулсът му се увеличи с няколко десетки удара и се успокои заедно с кораба. Колко ли остава до преобръщането? Погледна към спасителната жилетка и се изсмя. Нямаше да има особена полза от нея, ако корабът се обърнеше и го повлечеше в търбуха си. Оставаха му пет минути. Точно толкова още ще се помъчи. След това назад към върха с бързината на заек. Все щяха да измислят нещо с Карей. Длъжни бяха. Откри входа за гаража. Пое си дълбоко дъх, отвори и влезе.

Подобното на пещера помещение бе тъмно, с изключение на жълтите локви, плиснати от аварийните лампи високо горе. Погледна към десния борд и съзря подскачащите отблясъци по пода, откъдето в гаража влизаше вода. Тя се пенеше и около краката му. Явно нахлуваше солена вода и бе въпрос на минути гаражът да се напълни с нея. Възможно бе всички коли тук да са смачкани от пронизващия удар. Не разполагаше с много време. Пое към отдалечения край покрай стената. Съзря ъгловатите очертания в сянката, както и отблясъците от тъмните стъкла. Здравият разум му казваше, че би било загуба на време да продължава. Бягай от тоя капан и право нагоре! Pronto^[24]. Преди гаражът да се е превърнал в аквариум.

В съзнанието му изникна образът на мисис Карей, забодена към стената като пеперуда. Камионът бе нейният последен шанс, макар и нищожен. Най-вероятно крикът е заключен вътре. Беше си внушил, че ще си тръгне с празни ръце. Спря и хвърли към камиона един последен, изпълнен с копнеж поглед. И тогава забеляза, че не е сам.

Лъч с дебелината на молив пронизваше тъмата край камиона. Фенерче. След това светнаха преносими лампи, насочени към колата. Те му позволиха да види суетящи се наоколо хора. Бяха неколцина. Едни в сиви униформи, други в черни бизнес костюми Отвориха задните и страничните врати на камиона. Не можеше да види какво правят, но го правеха много съсредоточено. Бе прекосил две трети от гаража и отвори уста, за да каже „Signores“. Думата си остана непроизнесена.

Нещо се движеше в мрака. Облечени в сиво фигури се появиха като актьори на затъмнена сцена. Изчезнаха в мрака. Появиха се пак. Четирима от тях, всичките в комбинезони на работещи в машинното, прекосяваха помещението по късата му страна. Някаква тайнственост в поведението им, като при движенията на котка, прокрадваща се към набелязана за жертва птичка, предупреди Анджело да си мълчи. Един от охранителите се извърна, забеляза приближаващите фигури, нададе предупредителен вик и посегна към пистолета в кобура на бедрото си.

Мъжете в комбинезони се отпуснаха на едно коляно с военна лекота и вдигнаха предметите, които носеха. Лекото и привично движение убеди Анджело, че греши относно инструментите. Човек не израства в родината на мафията, без да научи какво е това автомат и как се прицелва с него.

Четирите дула откриха огън едновременно, насочени към непосредствената заплаха, гарда, извадил оръжие за прицел. Градушката куршуми се вряза в него и пистолетът му изхвърча във въздуха. Тялото буквално се разхвърча в пурпурен облак от кръв, плът и парцали, под напора на стотиците куршуми. Мъжът се завъртя, подчинен на гротескния забавен каданс на смъртния танц, дирижиран от такта на изстрелите, идващи от нажежените до бяло дула.

Останалите се опитаха да допълзят до някое прикритие, но бяха покосени от безмилостните поздрави на оловото, без да могат дори и да пристъпят. Металните стени отразиха многократно грозния брътвеж и лудия вой на куршумите, отскачащи от бронята на камиона и стената зад него. Дори и след като бе пределно ясно, че не може да има оцелели, автоматчиците продължиха да настъпват, стреляйки по проснатите тела.

И изведнъж стана тихо.

Пурпурен облак дим висна във въздуха, натежал от миризмата на барут и смърт.

Убийците методично обръщаха всеки труп. Анджело помисли, че ще се побърка. Залепнал бе за стената, смразен от страх, проклинащ късмета си. Натикал се бе в разгара на обир. Зачака убийците да започнат да изнасят торби с пари от камиона. Вместо това, те направиха нещо твърде странно. Измъкнаха кървящите тела от надигащата се вода и едно по едно ги завлякоха при задницата на камиона. После ги нахвърляха вътре и хлопнаха вратата.

Анджело почувства в краката си някаква студенина, която нямаше нищо общо със страха. Водата бе стигнала вече до него. Отдръпна се в тъмното по-далече от камиона. Когато доближи вратата, водата бе стигнала коленете му. Не след дълго я усети и под мишците си. Хвана спасителната жилетка като детски надуваем дюшек. Загребвайки тихо, стигна изхода. Обърна се и хвърли последен поглед назад. Един от убийците се извърна към Анджело. После всички хвърлиха оръжието си, нагазиха във водата и заплуваха. Анджело се измъкна от гаража молейки се да не са го забелязали. Коридорът беше наводнен и той продължи да плува, докато усети стълби под краката си. Обувките и дрехите му тежаха като олово от водата. Силата, породена от необуздан ужас, го понесе нагоре по стълбите, сякаш мургавият, сух убиец, който може би усети присъствието му, бе точно зад него.

След няколко секунди влетя в каютата на Карей.

— Не можах да взема лост — изломоти задъхано. — В гаража… — Млъкна като попарен.

Рамката бе отлепена от стената и Карей внимателно помагаше на жена си да се измъкне с помощта на корабния лекар и още някакъв от екипажа. Карей забеляза сервитьора.

— Анджело, тревожех се за тебе.

— Ще се оправи ли? — попита Анджело загрижено. Очите на мисис Карей бяха затворени. Нощницата бе просмукана от кръв.

Докторът измерваше пулса.

— Загуби съзнание, но е още жива. Може да има вътрешни наранявания.

Карей забеляза прогизналите дрехи и празните ръце на Анджело.

— Тия приятели ме откриха. Пратиха крик от един от дошлите на помощ кораби. Май нищо не си намерил в гаража.

Анджело поклати глава.

— Боже мой, човече, вир-вода си. Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това.

Анджело отново поклати глава:

— Нищо особено.

Докторът заби подкожна инжекция в ръката на жената.

— Морфин срещу болката — обясни той. Направи опит да скрие тревогата в погледа си. — Трябва да я махнем от кораба, колкото може по-бързо.

Завиха я в одеяло и я отнесоха до по-ниския край на палубата за разходки. Мъглата бе изчезнала като по чудо и една малка флотилия заобикаляше кораба, а водата отразяваше нетните светлини. Хеликоптери на бреговата охрана висяха във въздуха като морски кончета. Нескончаема верига спасителни лодки сновеше между пострадалия лайнер и пристигналите на помощ съдове.

По-голямата част от този трафик свързваше „Дориа“ с огромен пътнически кораб, на чийто нос личаха думите „Ile de France“. Неговите прожектори бяха насочени към пострадалия. Дума за напускането му така и не се чу. След като чакаха два часа, пътниците просто отидоха към борда на своя глава. Най-напред свалиха жените, децата и възрастните. Операцията напредваше бавно, защото единственият начин да напускат кораба бе с помощта на мрежи и въжета.

Мисис Карей бе привързана към носилка, която бе спусната внимателно с помощта на въжета покрай борда, а долу приятелски ръце бяха протегнати да я подхванат.

Карей стоя надвесен през перилото, докато се убеди, че жена му е в безопасност, след което се обърна към Анджело:

— По-добре си разкарай задника от кораба, приятелю! Ще потъне.

Анджело се огледа с тъга:

— Ей сега, мистър Карей, само да помогна на още един-двама. — И добави усмихнат: — Помнете какво ви казах за името си. — Когато ги срещна за пръв път, той им бе казал на шега, че името означава ангел, ще рече, който помага на другите.

— Помня. — Карей обхвана ръката на сервитьора в дланта си. — Благодаря ти. Никога няма да мога да ти се отплатя. Имаш ли някога някаква нужда, искам да се обърнеш към мене. Разбра ли?

Анджело кимна.

— Grazie^[25]. Разбирам. Моля, кажете довиждане на bella signora^[26].

Карей кимна, прехвърли се през парапета и се спусна по едно въже в спасителната лодка. Анджело помаха за сбогом. Не каза на Карей, нито пък другиму за жестоката сцена в гаража. Не му беше времето. Може би никога нямаше да бъде. Кой би повярвал фантастичната история на някакъв си сервитьор? Спомни си една сицилианска поговорка „Пиле, дето много пее, свършва в тенджерата“.

 

 

Бдението над покойника бе към своя край.

В розовото сияние на зората отвеждаха последните оцелели. Капитанът и аварийния екипаж останаха до последната минута на борда. После и те се спуснаха по въжета в лодките.

Докато топлото утринно слънце се катереше по безоблачното небе, кренът на кораба се увеличи още. В 9:50 той легна на десния си борд под 45 градуса. Част от носа бе под водата.

„Стокхолм“ се полюшваше на около три мили разстояние. Носът му представляваше усукана маса метал. По омазнената водна повърхност бяха пръснати всякакви останки. Два разрушителя и четири катера на бреговата охрана стояха наоколо. Самолети и хеликоптери кръжаха отгоре.

Краят настъпи около десет. Единадесет часа след сблъсъка „Дориа“ легна окончателно на десния си борд. Спасителните лодки, устояли срещу всички опити на екипажа да ги освободи от подемниците им, сега се откачиха и отплаваха сами. Около съда избухваха пенести гейзери, когато налягането изхвърляше останалия в корпуса въздух през илюминаторите.

Слънчевите лъчи грейнаха върху огромната кормилна плоскост и мокрите крила на двете шестметрови витла, тласкали гордо кораба през океаните. За броени минути водата погълна носовата част, кърмата се надигна под прав ъгъл и корабът се устреми надолу, сякаш засмукан от могъщите пипала на гигантско морско чудовище.

При потъването, в корпуса нахлу още вода, запълвайки стопанските и пътническите помещения. Налягането изтръгваше нитовете от метала с оня призрачен, почти човешки стон, който кара мравки да пролазват по гръбнака на подводничарите, току-що потопили кораб.

Съдът се носеше към дъното в почти същото положение и под същия ъгъл, в който потъна. На дълбочина седемдесет метра рязко спря, после внимателно полегна с дясна страна върху пясъчното си ложе. Въздушните мехурчета, измъкващи се от стотиците отвори, промениха обикновено тъмния цвят на водите около разрушения кораб в светлосив.

Отпадъци се вихреха в мощен водовъртеж най-малко още петнадесет минути. Докато водата се успокояваше, към мястото на катастрофата се приближи катер на бреговата охрана и маркира мястото на потъването с буй^[27].

Изчезнаха от човешкия поглед вина, фини тъкани, мебели и зехтин за два милиона долара.

Отидоха си и невероятните произведения на изкуството — стенописите, гоблените, бронзовата статуя на стария адмирал.

А дълбоко във вътрешността на кораба си стоеше бронираният камион с изрешетените от куршуми трупове и смъртоносната тайна, заради която бяха станали такива.

 

 

Високият рус мъж се спусна по подвижен мост на Ile de France върху 84-ти кей и се насочи към митническите гишета. Облечен в дълго палто и плетена моряшка шапка, той не се отличаваше от останалите пътници, стълпили се на палубата.

Изпълнението на хуманитарния дълг забави френския лайнер с тридесет и шест часа. В четвъртък след обяд бе френетично посрещнат в Ню Йорк като спасител. Остана достатъчно дълго, за да слязат седемстотин тридесет и тримата спасени от „Дориа“. След като приключи историческата си спасителна акция, корабът направи бърза маневра и отпраши по река Хъдзън обратно в открито море. Времето все пак си е пари.

— Следващият — каза митничарят, като вдигна поглед от масата си.

Служителят си помисли за миг, че човекът пред него е наранен при сблъсъка, но после реши, че белегът е много стар.

— Държавният департамент се отказва от паспортна проверка на спасените. Само подпишете тази празна бланка. Нужни са ми единствено името ви и адреса в САЩ — каза митническият инспектор.

— Да, благодаря ви. Уведомиха ни за това на кораба. — Русият се усмихна. А може би така изглеждаше заради белега. — Боя се, че паспортът ми е на дъното на Атлантическия океан. — Съобщи, че името му е Джонсън и пътува за Милуоки.

Митничарят посочи с ръка:

— Следвайте тази линия, мистър Джонсън. От Общественото здраве трябва да ви проверят за заразни болести. Няма да отнеме много. Следващият, моля.

Процедурата бе кратка, както бе обещано. Малко по-късно русият излезе през портала. Тълпата оцелели, роднини и приятели се бе изляла от палубата на улицата Наблъскани един върху друг, надули клаксоните си, бавно пълзяха коли, автобуси и таксита. Мъжът спря на бордюра и заразглежда лицата на околните, докато един поглед срещна неговия. После още един и още един. Кимна, за да покаже, че е забелязал приятелите си. Всички поеха в различни посоки.

Мъжът се отдалечи от тълпата по посока на Четиридесет и четвърта улица и махна на едно такси. Напрежението от предната нощ го бе изтощило и той с нетърпение очакваше възможността да си почине.

Работата им беше свършена. Засега.