Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (8)

Седма глава

Югоизточно от Ар Рутба, западно централен Ирак

Четвъртък, 7 март 1991 г., 3:05 ч. (0:05 ч. по Гринуич)

 

Една месеста ръка внезапно го сграбчи за рамото и Шакир Абас рязко вдигна глава. Ръмжащата и стържеща утроба на подскачащия бронетранспортьор вече бе спомогнала за появата на тежка топка в стомаха му. От рязкото движение на главата почти му прилоша.

Старши сержантът почука шлемофона си и махна по посока на водещия БТР.

— Докторе, шефът иска да ви инструктирам за това, което предстои да се случи — извика той.

Изглеждаше като напомпан с адреналин. Чертите на почерненото му с въглен лице издаваха нетърпение, а в мрачната утроба на бронираното чудовище без прозорци фигурата му изглеждаше нереална и заплашителна. За разлика от гласа му, който звучеше топло и почти приятелски.

— Вече ме инструктираха, сержант — отвърна Абас.

— Вярно, сър. Но трябва да го направим още веднъж.

Майорът се намираше в първата бронирана машина — танкетата „Брадли“, а Шакир в единия от двата бронетранспортьора М-113. Според плана, те трябваше да се появят на терена непосредствено зад малкото караулно помещение, охраняващо стълбата към подземния комплекс. „Брадли“, въоръжена с 25-милиметрово оръдие на въртящ се постамент и два противотанкови реактивни снаряда, трябваше да върви напред и да разчиства пътя за по-леко въоръжените бронетранспортьори, превозващи отряда щурмоваци. След подаден по радиото сигнал, Шакир трябваше да изскочи от машината и да се присъедини към първата група бойци, която щеше да го очаква в началото на стълбището. В случай на преграден огън от охраната на обекта, той трябваше да даде подробно описание на надземните му части, включително странични врати, евакуационни изходи и всяко друго място, позволяващо организирането на засада. Неговите „охранители“ щяха да го придвижват напред последователно, след „обезопасяването“ на поредната кота от атаката. Всички участници в нея бяха запомнили наизуст местоположението на основните артерии, описани предварително от Абас. Знаеха, че спалните помещения са на трето подземно ниво, а самата лаборатория на четвъртото. Готовите вирусни щамове се съхраняваха в специален изолатор до нея. Щурмоваците бяха окичени с плашещо количество инструменти за убиване — от стандартната автоматична карабина М-16, до наподобяващите „Узи“ картечни пистолети със заглушители, ножове и различни оръжия със зашеметяващ ефект. Едно от тях беше военен вариант на „Тейсър“. В екипа бяха включени и експерти по разрушенията, които имаха задачата да заложат експлозивите, които щяха да погребат цялата подземна лаборатория, след като Шакир неутрализира вирусите.

Една впечатляваща и малко страшна група млади мъже, помисли си Шакир. Той вече беше уплашен до смърт, но самата мисъл, че тези мъже са тренирани да отнемат живот в рамките на секунди, ги правеше още по-страшни и някак нечовешки в очите му. Те се усмихваха и пускаха шеги, държаха се като всички войници по света. Но едновременно с това от тях се излъчваше една особена, присъща само на тренирани командоси заплаха.

Преди часове, докато все още бяха във въздуха, към него се беше приближил техният командир.

— С повечето от хората в лабораторията съм работил в продължение на години и съм сигурен, че те няма да окажат съпротива — увери го Шакир.

— Това е хубаво, но ние ще ликвидираме всеки, който посегне към оръжието — отсече без колебание майорът. — Вероятно разбирате, че нямам право да рискувам живота на хората си.

— Все пак имайте предвид, че при шанс всеки един от хората долу би дезертирал — предупреди Шакир. — Моля ви да не ги убивате механично!

Американецът заби тежък поглед в лицето му.

— Вие наистина ли ни считате за безскрупулни убийци? — попита след дълга пауза той.

— Исках само да…

— Ние никога не убиваме механично, докторе!

* * *

— Време е!

Двама командоси побутнаха Шакир към овалния люк в задната част на бронетранспортьора и той побърза да изскочи навън. Хладният нощен въздух му се стори като балсам. Нахлуха в познания периметър със светкавична бързина, без да срещнат съпротива. Прекосиха първия коридор зад караулното и затичаха по стълбите надолу. Металните врати шумно се отваряха и затваряха, тежките стъпки на командосите отекваха по металните стъпала към следващото ниво.

Съпротива отново липсваше. Там положението беше същото и душата на Шакир потръпна от хладно предчувствие. Възможно ли е щамовете да са иззети и лабораторията да е изоставена на произвола на съдбата? Сърцето му се вледени при мисълта, че някой вече е опразнил кутията на Пандора, която бе напълнил със собствените си ръце.

Отново се разнесе металическо тракане, но този път последвано от гневни крясъци, всички без изключение на английски. Няколко чифта ръце нетърпеливо го побутнаха към коридора, който водеше към спалните помещения. Пред очите му се появиха няколко познати лица, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Положили ръце на тила, всички го гледаха опулено.

В центъра на групичката беше Сандар Алмейни, който го позна и зяпна от изненада.

— Шакир! — извика на арабски той. — Мислехме, че си мъртъв! А всъщност май са те пленили, а?

Изправил се на крачка от американския ефрейтор, който говореше добър арабски, Шакир знаеше, че трябва да подбира думите си с изключително внимание. Направи бърз преглед на това, което се готвеше да каже, и едва след това отвори уста. Ръцете му механично обгърнаха раменете на доскорошния му помощник.

— Сега няма време за приказки, приятелю. По-късно ще ти обясня всичко. Надявам се, че готовите контейнери все още са долу…

Очите на Сандар объркано се местеха от лицето на Шакир към американците и обратно.

— Сандар! Важно е! — разтърси го Шакир. — Долу ли са контейнерите? Нали никой не ги е пипал?

— Аз…

Помощникът му млъкна, тъй като в помещението се появиха още членове на изследователския екип, вдигнали ръце зад тила си и следвани от американски войници с насочено оръжие. Един от командосите сръчно ги омота със самозалепващо тиксо и ги обискира за оръжие.

— Сандар, овладей се! — извика Шакир и отново разтърси раменете на човека пред себе си. — Долу ли са контейнерите?!

Главата на помощника му понечи да кимне в знак на потвърждение, после изведнъж промени движението си. Сърцето на Шакир отново се скова от вледеняващ страх.

— Къде са, Сандар? Колко бройки липсват, кога ги взеха?

Помощникът му най-сетне си възвърна дар слово. Оказа се, че всички контейнери, с изключение на два, продължават да лежат в хранилището.

— Къде са тези двата, Сандар?

— Взе ги Ансала…

— Кога? — разтърси го Шакир.

— Преди час, но не знам дали е взел и двата… Вчера тук кацна и един хеликоптер…

Шакир рязко се отдръпна и почти блъсна помощника си.

— Ти и всички останали трябва да се подчинявате безпрекословно на войниците! — хладно процеди той, но умът му беше зает с друго.

Два контейнера липсват! Напълно достатъчни за холокост. Но долу има още много и те трябва да бъдат обезвредени. Направи знак на придружаващите го бойци и тръгна към стълбището за долния етаж. Отвори една от металните врати, направи знак на войниците да спрат на място и бавно започна да надява чифт гумени ръкавици, които взе от лавицата до вратата. Директно срещу вратата, на една метална лавица, бяха подредени двадесет и един контейнера от неръждаема стомана, всички излъскани до блясък. Под тях имаше някакъв уред, който приличаше на микровълнова печка. Шакир натисна няколко бутона и уредът, който се оказа портативна пещ, бързо започна да се нагрява.

Един от придружаващите го бойци предпазливо пристъпи напред.

— Докторе, обяснявайте действията си, ако обичате… — меко промълви той. — Не вярвам, че ще унищожите цялото количество наведнъж, нали така?

Шакир се обърна да го погледне, главата му кимна на разумния въпрос.

— Не, разбира се. За всеки контейнер ще са ми нужни по два 5-минутни цикъла, но тази електронна пещ е твърда малка, за да ги побере наведнъж.

Ръцете му продължиха пъргавата си работа. Капачките на контейнерите бяха развити, смъртоносното им съдържание се оказа във вътрешността на стъклени епруветки, които бяха подредени на специална метална решетка и поднесени към пещта. Вратичката меко щракна, цифровият индикатор се включи. Температурата вътре бързо се доближи до 1000 градуса. Шакир искаше да е абсолютно сигурен, че смъртоносните вируси ще бъдат унищожени, и това беше причината да използва тази свръхвисока температура.

Командосът продължи да задава въпроси. Интересуваше се от всичко — какви предпазни мерки се вземат при пълненето и изпразването на контейнерите, какъв е архитектурният проект на германската фирма, построила тази лаборатория. Шакир отговаряше с нескрито удоволствие, но дискусията им бе рязко прекъсната от появата на майор Мойер.

— Докторе, имаме нужда от вас горе — настоятелно каза той. — Ще можете ли да се откъснете за малко?

Шакир огледа лабораторната маса. Първата партида епруветки бе престояла в пещта почти пет минути.

— Първо трябва да заредя пещта и с останалите контейнери — вдигна глава той.

— После, докторе — отсече Мойер. — Трябвате ми веднага! Горе има едно помещение, в което…

Шакир предупреди двамата си придружители да не докосват нищо и бързо напусна лабораторията. Единият от тях — онзи, който през цялото време бе охранявал вратата, пъргаво се обърна и сложи тежкото резе. Другият — онзи с въпросите — измъкна миниатюрен стоманен контейнер от кожената кесия на колана си и с тренирани движения свали обтегателите от дебелата и напълно изолирана вратичка люк, която свързваше лабораторията с хранилището. Той беше отлично обучен, а и германската строителна фирма бе работила по най-логичния и лесноразбираем начин.

* * *

Шакир се върна в лабораторията видимо ядосан. Придърпа втората партида с епруветки и я подготви за вкарване в пещта. Тези военни всичките имат сачми в главите! Нима е възможно един очевидно интелигентен мъж като майор Мойер да го вика за подобни дреболии? Дори и с катинарче на вратата, обикновеният домашен хладилник едва ли може да се третира като някаква секретна камера, съхраняваща бойни отровни вещества! Всеки идиот би го разбрал още от пръв поглед…

Майор Мойер отново се появи в лабораторията. В едната си ръка държеше карабина М-16, а в другата — портативна радиостанция.

— Още колко време ви трябва, докторе?

— Една минута.

По време на екскурзията до горния етаж Шакир се беше опитал да му каже най-важното — онова, което не търпеше отлагане, но майорът категорично отказа да го изслуша. Сега обаче трябваше да го стори.

— Имаме проблем — каза някак отнесено той.

Очите на Мойер пъргаво пробягаха из вътрешността на лабораторията, без да пропускат нищо — изолационната камера, специалните ръкавици на стената, положението на двамата му подчинени, които внимателно наблюдаваха Абас, а най-накрая и самият Абас.

— Какъв проблем?

— Унищожих всички вируси, които бяха тук. Но хвърлете едно око ей там… — Пръстът му се насочи към отворените стоманени контейнери в дъното на лабораторната маса. — Два комплекта липсват и ние трябва да ги открием на всяка цена!

— Къде са?

— Аз… Момент… — Шакир погледна часовника си. Петте минути бяха изтекли. Всъщност, има ли смисъл да изключва пещта, след като така и така цялата лаборатория ще хвръкне във въздуха? Отказа се от заключителните процедури и започна да смъква ръкавиците си. — Отнесени са около час преди нашето кацане — отвърна на въпроса той. — Познавам учения, който ги е взел. Той е фанатичен привърженик на БААС — между другото единствен сред целия персонал на лабораторията… Насочил се е към Багдад, но ако се задействаме веднага, може би ще успеем да го пипнем преди това. Добре познавам микробуса, с който пътува, лесно ще го идентифицирам.

— Не става, докторе — поклати глава Мойер. — Такава операция не е планирана. Имаме задачата да убием бацилите, да взривим лабораторията и да си вдигаме чуковете. Такива са моите заповеди. А преследването на човека, за когото говорите, може да бъде обект на друга операция, по друго време.

Шакир смаяно го погледна. Как изобщо е възможен подобен отговор?! Никой няма право да спира преди да се открият и унищожат абсолютно всички вируси!

— Друго време може и да няма, майоре — твърдо каза той. — Нито пък друг шанс! Нима не разбирате колко смъртоносна е културата, съхранявана в тези контейнери?!

— Съжалявам, но аз изпълнявам своите заповеди.

Шакир скочи на крака с умолително изражение на лицето, но никой не му обърна внимание. Изведоха го от лабораторията и поеха нагоре. Мойер и трима от хората му проверяваха някой да не остане след тях. След броени минути в обекта останаха само сапьорите, които започнаха минирането. Ученият бе изведен навън и насочен към втория БТР. В един момент той рязко спря, изтръгна ръкава си от пръстите на сержанта, който го придружаваше, и остро попита:

— Пленихте всичките ми хора, нали?

— Да, сър. Намират се във втората машина.

— Трябва да говоря с един от тях.

Сержантът се поколеба, после кимна с глава. До този момент Абас не им беше създавал никакви проблеми. Поведе го към задната част на единия БТР и му позволи да повика Сандар Алмейни. Двамата се отдръпнаха на крачка встрани и започнаха бърз разговор на арабски, а сержантът внимателно ги наблюдаваше. Шакир беше доволен, че наблизо не се вижда онзи командос, който владееше арабски.

— С какво превозно средство се придвижва Ансала?

— С белия микробус тойота — отвърна бившият му подчинен. — Зеленият си е тук…

— Сигурен ли си, че тръгна преди час?

Човекът кимна.

— С него имаше ли и други хора?

— Един от войниците. След твоята… инцидента с теб, те получиха заповед да не пускат никого. А какво всъщност се случи с теб?

— Нека оставим това за по-късно, Сандар…

— Не! — дръпна го за ръкава другият мъж. — Ще ми кажеш сега!

— Добре де, ще ти кажа — отстъпи с въздишка Шакир. — Просто не можех да позволя на този кошмар да се превърне в действителност. Трябваше да спра Саддам по единствения начин, по който можех да го сторя.

— Значи наистина си се изплъзнал на юг, а? — подхвърли с лукава усмивка колегата му. — Ансала каза, че си инсценирал собствената си смърт. По принцип той не ти вярваше и беше на мнение, че вирусът ще бъде готов за доста по-кратко време в сравнение с това, което беше обявил ти.

— Значи се е досетил, че съм избягал?

— Не, само те подозираше. Той отлично знае, че никой от нас не се доверява на Саддам. И беше убеден, че ти ще направиш всичко възможно, за да попречиш на използването на вируса.

Шакир потръпна, пред очите му отново изплува образът на Салия.

— Говорил ли е тези неща пред някой от Багдад?

Изражението му беше толкова красноречиво, че Сандар съчувствено сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, приятелю — меко каза той.

— Но сега, след като нападнахме лабораторията…

— Той нямаше време да каже нищо и именно затова си тръгна тази вечер. Телефоните не работят, връзката ни със света е напълно прекъсната. — Сандар замълча за момент, после добави: — Но ако той все пак успее да се добере до Багдад… Ще трябва да направиш всичко по силите си, за да измъкнеш Салия и децата извън страната.

Една силна ръка легна върху рамото на Сандар и го насочи към вътрешността на бронетранспортьора, тих глас зад гърба на Шакир каза:

— Време е, докторе.

Иракският учен се подчини и тръгна към навеса за автомобили, под който мътно проблясваха ламарините на тъмнозелен микробус тойота.

Командирът на щурмоваците беше очевидно доволен от факта, че Шакир оправда доверието им. Той направи знак на сержанта и двамата ускориха крачка, за да вземат известен аванс пред останалите. Шакир пък направи обратното и остана последен. Скоро двамата по-старши военни се върнаха при групата и заедно с тях направиха последните проверки преди оттеглянето. Задната рампа бе вдигната и залостена на мястото си, овалната входна врата отново отскочи на пантите си, сякаш за да покани Шакир и сержанта, които останаха последни.

Майорът се обърна и докосна ръкава му:

— Хората ви са добре, докторе. Никой от тях не оказа съпротива, ако не броим охраната на входа. Помислих си, че трябва да знаете това.

Шакир му благодари и го изчака да се отдалечи по посока на бойната машина. Сержантът се усмихна и му направи знак да влиза през овалната врата.

— По стар арабски обичай боецът победител в тежко сражение има честта да влезе пръв в палатката — излъга Шакир с максимално искрена физиономия. — Знам, че на вас ще ви прозвучи глупаво, но все пак…

Буквално видя с очите си как умът на професионалния войник блокира от липсата на достатъчно ясни параметри за вземане на решение. До определен момент на Шакир не можеше да се гласува доверие, но съвсем наскоро той бе направил необходимото, за да го спечели. Но сержантът не беше изпратен тук да проявява уменията на дипломат, в същото време ЦЕНТКОМ, генерал Шварцкопф и всички под него непрекъснато им набиваха в главите да уважават арабските обичаи. В тази невероятно кратка частица от секундата Шакир прозря, че симпатичният американец е на път да допусне онази сериозна грешка, която беше единственият му шанс…

— Окей, докторе — усмихна се сержантът. — Нека спазим обичаите… — Преметна крак през високия праг на овалната врата, премести узито в извитата си назад дясна ръка и ловко промуши едрото си тяло през отвора.

Шакир светкавично сграбчи дулото на късото оръжие, другата му ръка тласна бронираната врата с цялата сила на мускулите си. Набрал инерция, сержантът не беше в състояние да направи нищо друго, освен да се просне във вътрешността на БТР-а. Задната врата звучно се затръшна. Шакир успя да сложи само едно от резетата, но това беше достатъчно. След това се обърна и хукна към навеса колкото го държат краката…

На двадесетина метра от обратната страна на навеса имаше авариен изход от подземния бункер. Не беше нищо особено като укритие — просто един бетонен кладенец с метална стълба, покрит от ламаринен капак — но и това беше нещо. Номерът беше да се добере до нея. Дори и да го засекат, американците нямаше да го последват. Бункерът беше миниран, сапьорите току-що бяха докладвали, че са го напуснали. Едва ли някой ще очаква, че той може да предприеме самоубийствения ход да се върне обратно там — дори и да е информиран за наличието на аварийния изход.

Гневните викове зад гърба му бързо потънаха в силен металически грохот. Цялата задна рампа на третото превозно средство се стовари на земята сред облак прах, от отвора като разсърдени стършели излетяха неколцина командоси начело със сержанта. Шакир вече завиваше зад навеса, целта му беше някъде там, на няколко крачки пред него. Ушите му механично регистрираха крясъците на американците, които се опитваха да определят посоката, в която е избягал.

Хвърли се на земята и започна да пълзи. Протегнал ръце пред себе си, той отчаяно се молеше да напипа нещо метално. Зад гърба му се разнасяха викове и тропот на крака, свидетелстващи за началото на енергично преследване. А това означаваше, че поне един от бойците се е насочил към навеса. В следващата секунда пръстите му напипаха хладен метал, направиха бърз полукръг и напипаха металната скоба, играеща ролята на дръжка. Тропотът се приближаваше, придружен от тежко дишане. Човекът беше на двадесетина метра зад него и разстоянието бързо се скъсяваше.

Напрегна мускулите си да повдигне капака, на той дори не помръдна. Легнал по корем, той просто не притежаваше нужната опора. Но ако се изправеше щеше да стане лесна плячка на всеки случаен лъч от включено фенерче. Напъна се отново, зарита с крака, но единственият ефект бяха няколко ситни песъчинки в очите му.

Зад гърба му избоботиха мотори, ослепителни фарове прорязаха нощния мрак. Единият от БТР-ите се насочи към навеса и паркираните под него коли, а другият тръгна право към него. Разнесоха се възбудени викове — явно бяха открили стъпките му в пясъка, които водеха към навеса. Увереността, че ще използва узито срещу тях забавяше напредването им.

Дръпна металната дръжка с нова сила и един от ноктите му се счупи. Прониза го ужасна болка. Капакът не беше отварян поне от една година, а имаше вероятност и да е залостен отдолу. Пясъкът и влагата бяха свършили останалото.

Тежки стъпки разтърсиха земята около навеса. Последва заповед на висок глас да излезе на открито с вдигнати ръце. Шакир замръзна от ужас, но миг по-късно съзнанието му идентифицира посоката на звука, а логиката му помогна да разбере какво се беше случило: командосите бяха приели, че се крие в микробуса, който беше на поне петнадесет метра зад гърба му.

Някой дръпна вратата на микробуса и изруга на висок глас.

Най-накрая! Капакът леко помръдна, пантите пронизително изскърцаха. Той замръзна, надявайки се, че американците не са доловили нищо сред всичкия шум, който вдигаха. В същото време си даде ясна сметка, че не може да го вдигне нито на милиметър повече без да привлече вниманието им.

Толкоз. Това му бяха възможностите. Победен и обезсилен, Шакир просто отпусна мускули и остави съзнанието си да се изпразни. Или ще го открият, или не. Ако остане да лежи с лице в пясъка, вероятно няма да го застрелят. Но ако се изправи, със сигурност ще го сторят. Все пак го считаха за въоръжен и опасен, тъй като го бяха видели как отмъква картечния пистолет на сержанта.

Нови стъпки, този път идващи зад гърба му, откъм другата страна на навеса. Някъде отдалеч долетя високия глас на сержанта и той си представи колко бесен и предаден се чувства едрият мъж. В един момент му стана неудобно, че го е измамил. Сержантът бе направил опит да се отнесе почтително към арабските обичаи, но следващият арабин, който му предложи подобно нещо, със сигурност щеше да изпадне в дълбок културен (а и физически) шок.

После някой изкрещя на висок глас и Шакир разпозна гласа на майор Мойер.

— Прекрати търсенето! — заповяда той. — Край, забравете! Нямаме време да гоним онзи малък мръсник!

— Сър, според мен избяга насам! — изкрещя в отговор някакъв командос и Шакир неволно потръпна от близостта му.

Майор Мойер разбираше защо беше избягал арабинът. Не можеше да го оправдае, но го разбираше. Обърна се към началника на сапьорите и попита:

— Залостихте ли главната входна врата?

— Да, сър.

— Колко време е необходимо за повторно проникване в бункера?

— Сър?!

Човекът беше дълбоко шокиран и очевидно не одобряваше идеята да се приближава до цъкаща бомба.

— Попитах с колко време разполага човек, който би решил да се върне вътре?

— С недостатъчно, сър. Положително ще хвръкне във въздуха.

Такова беше мнението и на майора.

— Тръгваме! — кратко нареди той.

— Няма ли да гръмнем гумите на тоя микробус, сър? — попита друг командос.

Мойер се обърна по посока на навеса, откъдето се връщаха последните му хора, главата му бавно се поклати. Ако иракчанинът не успее да го запали бързо, със сигурност ще хвръкне във въздуха, тъй като експлозията ще бъде унищожителна. Но ако успее, ще получи шанс да се бори за живота си.

Желая ти късмет, копеле арабско!

— Не — отговори на глас той. — Оставете микробуса на мира.

Колективният грохот на мощните мотори се смеси със скърцането на танковите вериги, но шумът бързо затихна по посока на чакащия самолет. Шакир си даваше сметка, че зарядите са програмирани да избухнат след известно време, тъй като командосите трябва да получат достатъчно време да се оттеглят. Но колко е това време, по дяволите? Безопасното предположение беше само едно — има броени минути да свърже на късо жиците на микробуса и да изчезне…

Изправи се на крака и хукна към навеса. Един поглед към таблото беше достатъчен, за да установи невероятното — ключът беше на мястото си, а в резервоара имаше внушително количество гориво. После стана факт и другото чудо — малкият двигател запали още при първото завъртане на ключа! Шакир рядко говореше с Аллах, но този път вдигна глава и отправи кратка благодарствена молитва. После внимателно положи картечния пистолет на пода на кабината, включи фаровете и с пълна газ се насочи на изток. Ансала със сигурност вече го беше обявил за предател, а на всичкото отгоре имаше и час и половина аванс по пътя към генералния щаб в Багдад. Всичко това се завъртя в главата му само за миг, после изчезна.

Вероятно никога нямаше да настигне Ансала, но беше длъжен да опита.

Два контейнера липсваха…