Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (16)

Петнадесета глава

Пустинята Ал Хаджара, южната част на централен Ирак

Събота, 9 март 1991 г., 05:25 ч. (02:25 по Гринуич)

 

— Намали малко, Дъг. Така не си оставяш никакво време за реакции.

Летяха с над сто километра в час, тесният път в пустинята се осветяваше единствено от луната. Уил с тревога наблюдаваше как приятелят му продължава да увеличава скоростта, това скоро стана непоносимо.

— Дъг, моля те!

— Добре, добре…

Кракът му най-сетне се вдигна от газта, камионът рязко забави ход.

Намираха се в ситуацията на акробат, който ходи по въже, но отдолу няма предпазна мрежа. От едната страна на балансиращия прът бяха окачени няколко удобни за прикритие нощни часове, от другата — желанието да използват оставащото им гориво по най-рационален начин, което обаче беше свързано с включването на фаровете. Уравнението ставаше още по-сложно от факта, че Бил Бакъс развиваше треска, а течностите им бяха на привършване.

— Колко сме изминали според теб?

Гласът на Дъг прозвуча сухо и дрезгаво, сякаш бе ръждясал от слаба употреба. Бяха мълчали повече от час. Горе-долу същото време беше изтекло от последния път, при който намалиха скоростта и минаха направо през пясъците, за да съкратят част от километрите, които ги деляха от поредното кръстовище. Не рискуваха да включат фаровете, но до този момент успяваха да поддържат правилната посока на движение — към Кувейт и укрепените позиции на Съюзниците, ориентирайки се главно по звездите.

— От последната пресечка насам… — Уил натисна едно копче на дигиталния си хронометър и засече времето, след което направи и няколко прости изчисления: — Около сто километра. А ако броим момента, в който престанахме да се крием — около двеста и петдесет.

Следобедът бяха прекарали в каросерията на камиона, надеждно скрит в предишното уади. Бил почти не се върна в съзнание. Сандра дълго напрягаше слух, почти убедена, че отново чува свистенето на хеликоптерни витла, след което най-сетне заспа, притиснала се в гърба на Уил. В един момент той се събуди, усетил ръката й около кръста си. Стана му неудобно. Предпазливо се освободи, пусна ръката й на пода и леко погали косата й. Дъг скришом наблюдаваше стария си приятел, изпитвайки възхищение от нежността му. Най-сетне започна да проумява, че именно това нежно отношение бе привличало жените към него.

Горивото се превръщаше в първостепенна грижа. На таблото липсваше уред за отчитане на количеството му, а при последното измерване с пръчка, което извърши Уил, показанията бяха по-малко от една четвърт. Краят на свободното им бягство щеше да дойде в мига, в който резервоарите се опразнеха.

— Хей, какво е това?

Гласът на Уил ги стресна. Нещо обезпокоително познато им се мярна върху пътната настилка, която току-що се стрелна под колелата. Беше осветено твърде слабо, за да се види по-отдалеч.

Дъг се надигна от шофьорската седалка.

— Не знам какво е, но и аз го видях — обяви той.

— Ето още едно, намали!

Дъг кимна с глава и внимателно натисна спирачката.

Белите ивици представляваха големи правоъгълници, изрисувани по двойки в двата края на пътното платно.

— Пътят стана по-широк, забелязвате ли? — подвикна Уил.

Наоколо не се забелязваха никакви изкуствени светлини и Дъг протегна ръка към ключа за фаровете.

— Да го направя ли? — подхвърли той по посока на Уил.

— Само за секунда — кимна приятелят му.

Ослепително бялата светлина след толкова часове почти пълен мрак беше като нож в очите им. Дъг побърза да я изключи, но и двамата бяха видели достатъчно.

— Господи, Уил! Та това е писта!

В това нямаше нищо особено — във всички арабски държави с пустинни области бяха изградени пътища, които в даден участък се превръщаха в самолетни писти.

Дъг рязко натисна спирачката и лишеният от светлини камион тежко спря.

— Ако това е шосе писта, то вероятно е военно — промърмори той. — Което означава, че отдавна сме го надупчили с нашите бомби.

Скочиха на земята, оставяйки мотора да работи.

— Там има някаква огромна сграда — посочи с ръка Уил, след като дълго се беше вглеждал в мрака. Отново ги обзе съжаление, че не разполагат с очила за нощно виждане.

Сандра също слезе и се изправи до тях. Уил продължаваше да оглежда едва видимата постройка, напрягайки очите си до крайност. По всяка вероятност това щеше да се окаже хангар, бомбардиран от военновъздушните сили на Съюзниците.

Отново погледна часовника си. Наближаваше пет и половина. До развиделяване имаше не повече от половин час, а слънцето изгряваше в 6:45. Не можеха да си позволят да пътуват към границата денем, тъй като не притежаваха нито оръжие и фалшиви документи, нито пък владееха арабски.

— Уил, ела да погледнеш! — подвикна Дъг, направил няколко крачки напред. В гласа му прозвуча неподправено удивление.

Сандра и Уил бързо го настигнаха и спряха пред огромна дупка в асфалта. Назъбените й краища се проточваха на най-малко десет метра по протежението на пътя, а широчината й беше поне пет.

— Представяте ли си какво щеше да стане, ако се бяхме набутали в тая бездна със сто километра в час! — потръпна Дъг.

— Успя ли да я видиш пред камиона? — попита Сандра.

— Не — поклати глава Дъг, усмихна се и махна към Уил: — Този стар орел забеляза навреме маркировката на самолетна писта.

Една минута изтече в пълно мълчание. Лекият ветрец разроши косата на Сандра. Тя механично я приглади, а Дъг вдигна ръце с дланите нагоре и тържествено се обърна към Уил:

— А сега какво, велики Кемо Сабе? Можем да я заобиколим, разбира се, но скоро ще се съмне.

Уил продължаваше да изследва мрачната грамада на хангара, която тъмнееше вдясно от пътя. Очевидно искаше да е сигурен, че не пропуска нищо.

Признаци на живот липсваха. Хангарът се намираше едва на стотина метра от пътя. Покривът му беше отнесен от пряко попадение на авиобомба, но една от високите метални порти все още си беше на мястото. Зад нея може би имаше достатъчно място да скрият камиона и да изчакат настъпването на нощта.

Насочиха тежката машина натам, без да палят фаровете. Сандра се качи в кабината и тихо им напомни, че треската на Бил се усилва.

— Ако не му осигурим достатъчно течности, положението му става безнадеждно — загрижено прошепна тя.

— Инфекция, а?

Тя само кимна, но двамата мъже я разбраха отлично, въпреки тъмнината в кабината. Колегата им трябваше да бъде прехвърлен през границата веднага, а не да се чака следващата нощ. Пленът също нямаше да му помогне.

— Чакайте тук, ще ида да хвърля едно око — промърмори Дъг, дръпна ръчната спирачка и остави мотора да работи.

Порталът се оказа огромен — височината му беше тридесет, а широчината му — поне сто метра. Вратите бяха от солидна стомана, окачени на леко извита рамка от бетон. Бомбата (или бомбите) бяха проникнали през дясната част на покрива, отнасяйки цялата задна част на сградата, включително две от гигантските плъзгащи се врати и изпепелявайки всичко, намиращо се зад тях. Дъг потръпна при представата за това, на което биха могли да се натъкнат след разсъмване.

Но по някакъв начин структурата беше останала цяла. Дъг разбра защо, в момента в който вдигна глава към огромната дупка в покрива. Бетонната плоча се оказа подсилена от нагъсто пресечени стоманени релси, които образуваха една много солидна допълнителна рамка.

После вниманието му беше привлечено от нещо, което стоеше в далечния, почти недокоснат от експлозията ъгъл на огромното хале. Към него водеше двойна следа от колела, почти запълнена от навят пясък и прах. Тя беше ясно видима на лунната светлина и Дъг я проследи по посока на ъгъла, който тънеше в непрогледен мрак. Няколко секунди по-късно почти се блъсна в малкия самолет, паркиран там. Бързата проверка показа, че машината е изправна. Обърна се и хукна обратно към камиона.

— Място за прикритие колкото щеш, но там има нещо, от което направо ще се ококорите! — съобщи запъхтяно той.

— Какво? — нетърпеливо го погледна Уил.

— Малък разузнавателен самолет. Едномоторен, горе-долу с размерите на „Пайпър Къб“. Изглежда напълно годен за полет, без видими повреди, резервоарите му са пълни догоре! Явно някой го е подготвил за спешно бягство, но май Бил е изтеглил печелившия билет!

— Какво искаш да кажеш с това Бил е изтеглил печелившия билет?! — втренчено го изгледа Уил. — Всички ние сме изтеглили този билет! Давай да се товарим и да се махаме по-далече от тая шибана пустиня!

Вълнението му беше огромно и Дъг изпита леко чувство на вина. Уил забеляза изражението му, замълча за момент, после рязко попита:

— Какво има?

— Уил… Самолетът е двуместен — отговори с известно закъснение Дъг.

 

 

ВВС №1, прелитащ над Канзас по пътя си към Лос Анджелис

Петък, 8 март 1991 г., 20:30 ч. (02:30 по Гринуич на 9 март)

 

Информационният поток тече в продължение на двадесет минути, след което започна да се повтаря. Президентът Джордж Буш помръдна китката на дясната си ръка, за да покаже, че му е достатъчно. Той беше имаше опит като бивш директор на ЦРУ и прекрасно разбираше какво представляват предполагаемите „разкрития“.

Мъжете с мрачни лица се настаниха около плюшената заседателна маса на новичкия президентски Боинг 747 и запазиха почтително мълчание. Между тях имаше и една жена, която също очакваше решението на президента и мълчаливо наблюдаваше пръстите му, които нервно барабаняха по масата.

Преди около един час от Риад бяха изпратени резултатите от изпитанията на открития в иракската лаборатория вирус. Те потвърдиха мнението, че става въпрос за един от най-заразните и смъртоносни вируси, създадени от човека. Заразените с него опитни животни бяха загинали почти моментално, организмите им не са били в състояние да окажат някаква съществена съпротива.

Президентът се приведе напред, разтърка слепоочията си и бавно спря поглед върху Уилям Гейтс, вторият човек в ЦРУ.

— Е, добре, Бил. Ти познаваше прекрасно както границите, така и рисковете. Но ако това вещество е толкова опасно, колкото изглежда, аз не мога просто да си седя на задника и да се надявам, че то ще изчезне. Започни незабавна подготовка за специалната операция, използвай всички възможни средства, включително ограничените човешки ресурси, с които разполагаме в Ирак. Целта е час по-скоро да открием и неутрализираме липсващите количества. Аз съм впечатлен от факта, че производството на този агент може да се осъществи само в специална лаборатория. Ето защо, в случай че открием и други фабрики за бебешки храни, боядисани в розово, трябва да пристъпим към незабавното им унищожение.

По лицата на сътрудниците около масата се появиха сдържани усмивки. Президентът имаше предвид наскоро бомбардираната фабрика за биологическо оръжие в Багдад, маскирана по споменатия начин.

— Може би Питър Арнет ще ни помогне — подхвърли един от експертите и това предизвика нов смях.

— Това ми напомня за още нещо — вдигна показалец президентът, макар че и на неговото лице се появи усмивка. — Цялата операция трябва да си остане дълбоко секретна. Ако изтече някаква информация, аз ще търся персонална отговорност от всички около тази маса. Няма да говорим за иракските биологически оръжия, няма да потвърждаваме или отхвърляме тяхното съществуване, не сме правили никакъв рейд в пустинята, не сме взели никакви проби, нямаме липсващ екипаж. Изобщо — нищо! Все едно че такова нещо никога не се е случвало.

— Разбира се, ако междувременно Саддам не го изпробва върху живи хора — обади се един от съветниците.

* * *

По същото време в Ситуационната зала на Белия дом иззвъня телефонът. Доктор Алън Бенедикт — експерт по биологическите оръжия към Съвета по национална сигурност, беше свързан с един от цивилните членове на Армейския екип за контрол над биологичните оръжия, който се обаждаше от строго охраняваната лаборатория в Риад.

За да проведе този разговор по обезопасените телефонни линии на ЦЕНТКОМ, доктор Уолтър Хайек беше превозен през целия град. Друга причина за това малко пътешествие беше желанието му да бъде максимално далеч от ушите на шефа си, тъй като беше силно обезпокоен от неговите планове.

— Алън, тези тъпаци са решили да транспортират до Вашингтон около половината от вирусния серум! — извика в слушалката той в мига, в който се осъществи връзката. — Ние тук успяхме да му хвърлим едно око под електронния микроскоп и разбрахме за него всичко, което трябва да знаем. Няма никакъв смисъл да го транспортираме чак до Щатите, тъй като вие едва ли ще откриете нещо повече от нас!

Отговорът беше колеблив.

— Какво точно искаш да кажеш, Уолтър?

— Искам да кажа, че няма смисъл да връщаме в родината един толкова опасен вирус. Ами ако стане нещо? Ако самолетът катастрофира при кацане в базата Андрюс? Нали помниш онзи ужасен филм… как беше… „Щамът Андромеда“? Това нещо е много по-опасно от онзи измислен вирус, който лежи в основата на филма. То е толкова устойчиво, че може да живее и в най-обикновена вода!

— Уолтър, аз не мога да контролирам…

— Тогава се обади на някой, който може! — прекъсна го нетърпеливо човекът в Риад. — Скаукрофт, или самия президент…

— Вече получих първото ти послание, Уолтър. Специалистите считат тревогите ти за неоснователни. Пробата трябва да бъде транспортирана съгласно уточнените планове, а на теб предлагам да не вдигаш повече шум.

— Алън! За бога, човече, помисли още веднъж! Нали имаме заповед да унищожим цялото количество, което открихме тук? Но какво ще стане, ако някой умник от обкръжението на президента реши, че най-опасното биологично оръжие на света е идеалното възпиращо средство?! Можеш ли да си представиш какво ще стане в случай, че ние решим да го произвеждаме?!

— Хей, Уолтър, това вече е прекалено! — леко повиши тон доктор Бенедикт. — Прекрасно знаеш, че ние не вършим такива неща!

— Радвам се, че си толкова сигурен — отвърна с въздишка Хайек. — Защото аз не съм…

 

 

Пустинята Ал Хаджара, южната част на централен Ирак

Събота, 9 март 1991 г., 6:30 ч. (03:30 по Гринуич)

 

Сандра изрази категоричен протест, но нямаше кой да я слуша — просто защото се оказа единствената от екипажа, която бе летяла на „драгстери“. На пилотски жаргон така наричаха леките учебни самолети, които имат колесник само в задната част на фюзелажа, а носът им виси във въздуха. Този факт се оказа изключително удобен за Уил и Дъг, тъй като автоматически ги освобождаваше от тежък проблем. Никой от двамата не би полетял с малкото самолетче сам, оставяйки другия на произвола на съдбата, да не говорим за изискванията на устава, според които командирът на боен полет при никакви обстоятелства няма право да изоставя член на екипажа. В случая им помагаше и силно бюрократизираната военна йерархия: Уил се явяваше командир на С-141, в същото време обаче Дъг беше командир на ескадрилата на Сандра.

Да не говорим и за последното, но не маловажно обстоятелство, че Сандра беше жена. Никой уважаващ себе си мъж не би допуснал да излети, оставяйки една безпомощна жена в пустинята. Това беше един определено шовинистичен фактор, за който никога не се говореше на глас, но който винаги съществуваше.

— Сандра, слушай ме внимателно! Аз управлявам самолети, чиито кабини са на петнайсет метра от земята! Уил е свикнал с кабини на десет метра, но никой от нас никога не се е качвал на драгстер! Едва ли сега е най-подходящото време да се учим!

— Това е най-елементарна учебна машина и вие прекрасно го знаете, сър! — От начина, по който го каза, веднага стана ясно колко е разстроена. — Всеки един от вас ще кара това нещо дори насън!

— А бе ти не искаш ли да се разкараш от цялата тази гадост? — кипна най-сетне Уил, на когото му дойде до гуша да слуша любезности от сорта „моля, след вас“.

— Искам, разбира се — кимна без колебание Сандра. — Но не и като оставя вас да се пържите в нея!

Уил я гледа втренчено в продължение на няколко секунди, след което най-сетне си даде сметка за това, което проблясва под първите слънчеви лъчи в ъгълчетата на очите й. Той кимна на Дъг и положи ръка на рамото на младата жена.

— Чуй ме, Сандра… В момента съм принуден да решавам като командир. И решението ми е да летиш ти. Ще превозиш Бил до най-близката авиационна база, откъдето ще го вземат в болницата, а след това ще докладваш подробно за нашето местонахождение. Спасителните отряди бързо ще ни открият… Обещавам, че докато това стане, ние с Дъг ще се заровим в пясъка и няма да мърдаме. За нула време ще бъдем при теб.

Тя кимна и замълча. Задачата най-сетне беше приета.

* * *

Дъг провери за трети път ръчките за управление и контролните кабели, а Уил помогна на Сандра да настанят Бил на мястото зад пилота. Раненият сержант простена, болката го беше върнала в съзнание. Успя да види какво става, но едва ли го осъзна, тъй като треската го караше да халюцинира. И двамата въздъхнаха с облекчение, когато клепачите му се спуснаха и той отново потъна в мъртвешки сън.

Затикаха малкия самолет по посока на портала и скоро го изкараха на открито. Сандра ги прегърна по ред, преглътна сълзите си и закопча предпазния колан.

— Изкарай го направо на пътя, в посоката, от която дойдохме — даде последните си инструкции Дъг. — Веднага след като набереш скорост и излетиш, трябва да направиш остър завой в обратна посока. Придържай се на максимално малка височина, за да останеш под радарите. По мои изчисления се намираме на не повече от осемдесет километра на север. Значи ти караш право на юг, като избягваш всичко, което мърда или се движи — най-вече хора. Става въпрос за шосета, населени места, войски…

Тихият й глас го накара да млъкне.

— Знам — прошепна тя. — Усвоих всичко това още на първите три пъти.

Пръстът й натисна стартерния бутон в момента, в който хоризонтът на изток се обагри от първите жълто-оранжеви лъчи на изгряващото слънце. Витлото се завъртя, моторът запали почти мигновено и тя отправи кратка благодарствена молитва към Всевишния. Характерното и до болка познато шляпане на витлото във въздуха беше истинска музика за ушите й. Ръката й плавно подаде газ, щурвалът послушно насочи малката машина към близкото шосе. Дъг крачеше на метър встрани от дясното крило, а грохотът на мотора им попречи да чуят виковете на двама мъже в маскировъчни комбинезони, които се носеха с пълна скорост към хангара и размахваха автомати.

Уил оставаше извън полезрението на непознатите, тъй като бе заел позиция зад частично издърпаното крило на портала. Понечи да нададе предупредителен вик, но навреме се усети, че грохота на мотора ще попречи на колегите му да го чуят.

Дъг продължаваше да крачи редом със самолета. Намираше се на около двадесет и пет метра от вратите на хангара. Сандра подаде газ, машината започна да се ускорява. Уил светкавично изчисли правата, по която се движеха войниците, забравили за хангара и подгонили бавно отдалечаващия се самолет. Щяха да минат на десет-петнадесет метра от него. Веднага след това съобрази, че е останал скрит за тях. Войниците профучаха покрай хангара, заковали очи върху смаляващата се фигура на Дъг. Уил скочи на крака и хукна към тях по диагонал, сякаш беше крило в някакъв странен мач по американски футбол, в който полузащитниците бяха въоръжени с автомати.

Войниците увеличиха скоростта, гледайки право пред себе си. Беше съвсем ясно, че не виждат нищо друго, освен едномоторния самолет в далечината. Уил също увеличи скоростта, пресичайки пътя им под ъгъл от деветдесет градуса. Войникът, който беше по-близо до него, вдигна автомата си и го насочи по посока на самолета. Не стана ясно дали го прави нарочно, или неволно, но звуковата вълна на изстрелите връхлетя Дъг доста време след като куршумите се бяха стопили във въздуха. Уил видя как приятелят му поглежда учудено назад, после лицето му се изкривява от ужас. В следващата секунда настигна крилото, размаха ръце и направи красноречив знак на Сандра: Излитай веднага, спасявай се!

В същия момент двамата иракчани (логиката сочеше, че не могат да бъдат други) забелязаха Уил. Другият също натисна спусъка, но и неговите патрони изсвистяха във въздуха, далеч от всякаква цел. Някъде в дъното на съзнанието на Уил помръдна предположението, че умишлено стрелят встрани, защото не искат да надупчат самолетчето си.

Но към Дъг и Уил нямаха такива ангажименти, разбира се.

Дъг беше абсолютно ясно очертана мишена, останал на няколко крачки от пътя на набиращата скорост машина. Войниците се заковаха на място почти едновременно, дулата им престанаха да сочат в небето и бавно се наведоха. Уил знаеше, че са го видели, но продължи да тича напред. От войниците, които без да бързат се прицелваха в Дъг, го деляха не повече от десетина метра. По-скоро почувства, отколкото видя как Дъг се обръща и вдига ръце над главата си. После единият от иракчаните се извъртя назад и насочи автомата към него. По силата на неизвестни оптически способности Уил видя как пръстите и на двамата обират луфта на спусъците. Времето просто изтичаше…

— Не! Спрете! Не стреляйте!

Уил изкрещя с цялата сила на дробовете си, размаха ръце като баскетболист, който иска да блокира удар по посока на собствения си кош, тялото му спря едва когато зае позиция между Дъг и насочените дула на автоматите. Очаквайки всеки миг куршумите да надупчат тялото му, той неволно се сви. Дали ще боли? Това беше последният въпрос, който се мерна в опразненото му съзнание — колкото странен, толкова и клиничен.

Двамината войници стояха, без да помръдват. Автоматите им бяха насочени в гърдите на Уил, който се намираше на около два метра пред тях. Дъг беше изчезнал някъде зад гърба му, а далечния грохот доказваше, че Сандра вече е във въздуха. Край. Мисията е изпълнена.

Но тези двамината продължаваха да стоят като вкопани! Защо не стрелят, да ги вземат мътните?!

— Ти… — обади се единият и махна с ръка към Дъг, чиято фигура внезапно изплува някъде отстрани. — Ти ела!

Уил се помоли на бога приятелят му да прояви достатъчно здрав разум и да побегне, но миг по-късно пясъкът зад гърба му проскърца и Дъг застана до него. Размениха си кратки погледи и бавно вдигнаха ръце.

Иракчаните се спогледаха, размениха си няколко непонятни думи на арабски, но пръстите им останаха върху спусъците.

Единият от тях най-сетне направи крачка напред, побутна ги последователно с дулото на автомата и попита:

— Вие… американци?

Двамата пилоти бавно кимнаха. Летателните комбинезони едва ли можеха да минат за цивилни дрехи.

— Преда… предава се? — иракчанинът извъртя езика си, сякаш беше лапнал горещ картоф, вълнението му видимо нарастваше.

Все още с ръце над главите си, Дъг и Уил си размениха светкавични погледи.

— Според мен вече го направихме — сви рамене Дъг.

Думата прозвуча отново, този път по-уверено и в заповедна форма.

— Предава се!

Уил бавно кимна. Сякаш всяко движение на главата му беше потвърждение на най-мрачните му кошмари. Гласът му почти не се чу.

— Да… предава се…

— Аз… ами… аз също — побърза да потвърди Дъг. — Предавам се…

Двамата войници отстъпиха крачка назад и поведоха разгорещен разговор. Автоматите им продължаваха да сочат право в полковниците. После, сякаш подчинявайки се на обща команда, те едновременно се изтеглиха метър-два.

Край, свърши се, каза си Уил и неволно затвори очи.

— Предава се, да? — попита за пореден път единият от войниците.

— Да, по дяволите, предаваме се! — изръмжа извън себе си Уил.

Иракчаните едновременно вдигнаха автоматите си с цевите нагоре, изхлузиха ремъците и се отпуснаха на колене. Оръжията изтракаха върху бетонната пътека, обикаляща хангара, ръцете им бавно се вдигнаха във въздуха!

— Ние предаваме се, сега! Моля… вие вземете нас в Сауд Арабия! Да?