Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (19)

Осемнадесета глава

По време на полет, северно от Киркук, Ирак

Неделя, 10 март 1991 г., 7:00 ч. (04:00 по Гринуич)

 

Шакир Абас гледаше как земята се отдалечава, топката в стомаха му стремително нарастваше.

Лявата ръка го заболя от стискане на металния парапет до седалката, но вратите на хеликоптера останаха широко отворени. В лицето го блъскаше студеният утринен въздух, натежал от грохота на мотора и свистенето на витлата — една смес, от която се излъчваше опасност.

Кабината рязко се наклони и Шакир изпита чувството, че се намира в някакво влакче на ужасите. Веднъж се беше возил на такова влакче — беше в някакъв американски увеселителен парк. Все още помнеше празнотата в стомаха, появила се в момента в който вагонетката стига върха, поклаща се за миг и започва да пропада надолу. Сега изпитваше същото.

Когато отвори очи разбра, че хеликоптерът просто е набирал височина и скорост. Летяха на север, откъдето трябваше да вземат генерал Хашамади.

— Добре ли сте, докторе? — изкрещя на арабски единият от пилотите.

Шакир се усмихна и кимна с глава. Не беше кой знае колко убедителен, но все пак се държеше.

В продължение на едно пълно денонощие бе играл ролята на доктор Дамержи — беше пушил, беше крачил напред-назад, беше лежал и спал — и всичко това в очакване на генерала. Малко преди разсъмване в щаба отново се появи сътрудникът на тайната полиция, който му беше спасил живота. Изглеждаше много доволен от това, което беше успял да уреди за добрия чичо доктор — да го качи на един от хеликоптерите на генерала, който се готви да го прибере от неизвестното му местоположение в близост до сраженията. Шакир бе опитал да демонстрира благодарност, но дълбоко в душата му продължаваше да тлее подозрението, че проклетия полицай знае истинската му самоличност и просто си играе с него. Малко след като излетяха той си представи как го изритват през отворената врата от триста метра височина, сърцето му застина от ужас. После направи опит да прогони това ужасно видение, но то упорито се завръщаше.

Вчера следобед, след като охраната на временния щаб свикна с него и престана да му обръща внимание, той предприе няколко предпазливи разходки из многобройните помещения на реквизираната къща и в крайна сметка успя да се добере до кабинета на самия генерал Хашамади. На два пъти се промъкна вътре, като за всеки случай държеше ръцете си дълбоко в джобовете. Очите му се стараеха да запомнят всичко.

Но от малкия контейнер с характерна форма нямаше никаква следа, затова, след доста колебания, той се престраши и започна да отваря различните чекмеджета.

Отново се върнаха стомашните болки, които временно го бяха замаяли. Бяха болки от глад. Още при пристигането си тук беше забелязал колко оскъдни са дажбите на войниците от охраната и по тази причина не посмя да си поиска нещо за ядене. Но организмът му се нуждаеше от храна и голямо количество течности, нуждаеше се от сън и почивка. Да не говорим за баня и комплект чисти дрехи… Но най-важното беше да говори с генерала насаме, далеч от чуждите уши.

Това беше единственото, но жизненоважно условие за реализацията на плановете му.

Хеликоптерът започна да се снижава, жълто-оранжевите лъчи на изгряващото слънце бързо се стопиха в плътния слой оловни облаци вдясно, въздухът стана видимо по-влажен и по-студен. Шакир настръхна и неволно се сгуши в дрехата си. Не разбираше защо летят с отворени странични врати, но тричленният екипаж явно го приемаше за съвсем нормално.

Вече бяха над планината, или поне някъде в подножията й. Сред редките, придобили зеленикав оттенък облаци, можеха да се видят отделни дървета, но после, когато облаците най-сетне се разкъсаха, отдолу блеснаха тучни зелени ливади. Бледо копие на Шотландия за всеки, който бе имал щастието да зърне тази прекрасна страна — както го беше сторил той по време на следването му в Оксфорд, но истински рай за окото на иракчанина, свикнало с голото еднообразие на пустинята.

Пилотът направи един кръг и рязко се спусна надолу. Отдясно ги задмина друг хеликоптер — тежка бойна машина руско производство. Шакир погледна надолу и видя малка група превозни средства, около които мърдаха дребни човешки фигурки.

Техният хеликоптер, американско производство, продължаваше да губи височина, скоростта му видимо намаля. Грохотът на мотора се усили, свистенето на витлата също. Няколко секунди по-късно меко се приземи, кабината дори не се разклати.

В отвора на вратата се появиха някакви хора, които помогнаха на двама по-тромави мъже да влязат в кабината и да заемат места в дъното. Шакир механично им направи място и се огледа за предпазния колан, а през това време хеликоптерът отново се вдигна във въздуха.

— Генерале?

Един от пилотите беше застанал мирно пред човека, който седеше до Шакир.

— Да?

— Това е доктор Дамержи от Института за ядрени проучвания — каза пилотът и махна по посока на Шакир. — Той пожела да говори лично с вас и ние получихме разрешение да го доведем. — В очите му имаше тревога, явно не беше сигурен в реакцията на висшия офицер.

Генералът само кимна с глава, обърна се към Шакир и протегна ръка:

— Приятно ми е, докторе… С какво мога да ви бъда полезен?

Шакир очакваше този миг с трепета, с който неподготвеният студент се изправя пред навъсения си професор. Сърцето му се свиваше от страх при вида на този твърд като скала военен, спечелил си славата на безмилостен касапин. Разбира се, че е такъв, каза си мислено той. Саддам се е заобиколил само с хора, които са доказали своята жестокост. Иракската армия не е най-подходящото място за меки и състрадателни офицери, най-малкото пък генерали. Такива офицери обикновено завършват пред наказателния взвод, а понякога биват разстрелвани и лично от Саддам.

Но очите на Хашамади бяха топли и приятелски — нещо не по-малко изненадващо от кроткото докосване на огромната месеста лапа, която легна върху рамото на Шакир. Лицето на мъжа насреща му издаваше продължителен живот на открито, но и по-добри дни. Дълбоките бръчки бяха свидетелство за преживени страдания, торбичките под очите издаваха наличието на житейска мъдрост. Посребрената му коса беше започнала да изтънява, а тънките, почти английски мустачки го караха да прилича по-скоро на корнуелски благородник, отколкото на генерал от иракската армия.

Шакир си даде сметка, че зяпа прекалено любопитно и смутено отклони поглед.

— Господин генерал, трябва да говоря с вас на четири очи — промърмори той.

— Тук сме достатъчно уединени — отвърна Хашамади и направи къс жест, обхващащ цялата кабина. — Ако се наведете и говорите на ухото ми, никой друг не може да ви чуе.

Шакир се поколеба само секунда, но генералът го усети и на устните му изплува лека усмивка.

— Въпросът май наистина е сериозен — добави той.

— Да, сър, много е сериозен — увери го Шакир, пое си дъх и направи опит да извика в съзнанието си всички предварително изградени фрази, които изведнъж се бяха изпарили.

— Миналата седмица ваш човек е посетил една секретна лаборатория в пустинята, носеща кодовото название „Саад-18“, сър — започна той. — Оттам си е тръгнал с малък контейнер, съдържащ ново оръжие. В последствие установихме, че това е ужасна грешка от наша страна и аз получих задачата да го прибера обратно. На по-късен етап лабораторията ще ви достави истинското оръжие.

— Разбирам — бавно кимна Хашамади. — Значи въпросното оръжие е неефективно на бойното поле, така ли?

— Ами… Това е един от начините да бъде характеризирано, сър…

— А известно ли ви е, че Саддам е заповядал това оръжие да бъде използвано утре сутринта?

Шакир изтръпна от ужас, но все пак успя да кимне с глава.

— Според информацията, с която разполагам, то ще предизвика еднодневно неразположение у вражеските войници — продължи генералът. — Температура, стомашни болки и обща отпадналост, които могат да продължат няколко дни. В такова състояние врагът не може да се бие пълноценно и ние лесно ще потушим въстанието — каквато е нашата основна задача.

Стомахът на Шакир отново започна да прави странни неща — въпреки относително стабилното им положение във въздуха.

— И така, въпросният агент е неефективен и вие ще ни донесете нов. Кога?

Шакир направи неистово усилие да се отърси от вцепенението. Устата му неволно повтори една от фразите на генерала:

— Разболява, но не убива…

Господи, възможно ли е да не знае?!

Ясно усещаше втренчения поглед на Хашамади върху лицето си. Чертите на стария воин не помръдваха, устните му бяха здраво стиснати, а очите му дълбаеха като сонди.

— Докторе — проговори най-сетне той. Гласът му беше нисък, но напрегнат. — Мисля, че не ми казвате всичко…

Шакир преглътна и кимна с глава, после попита:

— Кой ви каза, че въпросният агент само разболява хората?

Хашамади игнорира въпроса, но не и смисъла му.

— Значи не ги разболява, а ги убива, така ли?

Търпеливо и подробно Шакир разказа за чумата, скрита в малкия контейнер, който му бяха доставили. Хашамади слушаше с нарастващо безпокойство, което премина в гняв в момента, в който чу, че вирусът няма да пожали нито него, нито войниците му и всички ще загинат в адски мъки.

— Казвате, че може да живее и във вода, така ли? — пожела да се осведоми той.

Шакир кимна.

— Колко дълго?

— Достатъчно, за да убие всичко живо, което пие от тази вода, сър — въздъхна Шакир. — Месеци, а може би и години…

Хашамади замълча. През останалото време на полета гледаше право пред себе си, лицето му беше неподвижно и напълно безизразно. Само лекото потрепване на мускулчетата встрани от челюстта издаваше чувствата, които го вълнуваха.

Приземиха се на стотина метра от сградата на щаба. Генералът направи знак на Шакир да го последва и с бърза крачка се отправи към кабинета си.

Шакир едва успя да го настигне, влезе и затвори вратата след себе си. Домакинът вече се беше насочил към малък, но изящен шкаф. Дръпна вратичката, във вътрешността му проблеснаха разноцветни етикети.

— Не съм прекалено стриктен при спазването на мюсюлманските обичаи — кратко обясни той. — Ако вие сте такъв, приемете извиненията ми, че ще пия алкохол във ваше присъствие. А ако не сте, какво ще пиете?

— Малко минерална вода, ако може…

Хашамади извади бутилка вода, подаде му я заедно с чиста чаша, след което се насочи към бюрото и тежко седна. Очите му се извърнаха към прозореца, отвъд който се виждаше част от двора.

Мълчанието продължи дълго, изпълнено с напрежение.

— Разбира се, вие не сте доктор Дамержи… — подхвърли най-сетне генералът.

Сърцето на Шакир пропусна един такт, стаята се завъртя пред очите му. Край на маскарада, рече си той. Понечи да каже нещо, но Хашамади рязко вдигна ръка.

— Ще попитате как разбрах, нали? — подхвърли той.

Шакир преглътна и кимна с глава.

Другият опря лакти на бюрото, поклати глава и се усмихна.

— Чак сега разбрах, от реакцията ви — рече той. — Иначе само ви подозирах. Представиха ви като ядрен физик, но ядрените физици рядко имат понятие от биологически оръжия. Разделение на труда — както го иска Саддам.

Шакир откри, че все още няма глас.

— И така, кой сте вие, докторе?

— Името ми… — Шакир замълча, прочисти гърлото си, след което с укрепнал глас добави: — Името ми е Шакир Абас. Работя като биохимик на обект Саад-18.

— Много интересно — изгледа го продължително генералът. — Знаете ли, че преди няколко дни американците атакуваха и унищожиха този обект?

— Да, знам — кимна Шакир. — Напуснах го малко преди атаката. В противен случай…

— В противен случай щяхте да сте в Саудитска Арабия, като гост на Буш и Фахд.

— Вероятно…

— И така… — Хашамади скочи на крака, заобиколи бюрото и закрепи чашата между сключените си пръсти. Очите му се заковаха в лицето на Шакир. — Аз получавам заповед да използвам биологически агент, който разболява хората и нищо повече. Но на практика той е смъртоносно оръжие, което ще отнеме живота на десетки хиляди и ще превърне Кюрдистан в пустиня за десетилетия напред. Правилно ли се изразих?

Шакир вдигна глава, трепнал при споменаването на това име — една мечта за милиони кюрди. Саддам бе забранил използването му, но в момента забраната бе нарушена от един от собствените му генерали.

— Вярно ли е това, което ми разказахте, доктор Абас?

— Да, генерале, вярно е.

Хашамади бавно кимна с глава, обърна се и изведнъж запрати в стената дебелата, наполовина пълна с коняк чаша. Разнесе се силен трясък, разлетяха се парченца стъкло, примесени със ситни капчици алкохол. Но всичко това беше заглушено от яростен вик.

— Какъв мръсник!

Едрото тяло на генерала потръпваше от гняв, лицето му стана червено, а дишането му наподобяваше парна машина под опасно високо налягане. С едно бързо, но същевременно плавно движение, той се наведе към барчето с напитките и отвори малка вратичка под него. Там имаше малък сейф, остроумно замаскиран като чекмедже. Нагласи комбинацията, дръпна ръчката и дебелата стоманена врата леко се отвори. Рязко измъкна малък металически контейнер, изправи се и го подаде на Шакир.

— Това ли е?

Шакир мълчаливо кимна, очите му се разшириха от смайване.

— Тук ли са затворени смъртоносните за човек микроби?

— По-скоро вируси — поправи го Шакир.

— Как могат да бъдат унищожени тези вируси?

— Необходимо е специално оборудване, сър… Ще трябва да ги обработя с висока температура, а след това…

Хашамади тикна контейнера в ръцете на Шакир и пристъпи към прозореца.

— Ще можете ли да намерите специалното оборудване? — попита той.

— Да, генерале. Ще…

Хашамади рязко се завъртя и Шакир млъкна.

— Ще ви снабдя със специални пропуски, ще ви дам подписана от мен заповед. Тя ще ви осигури свободен достъп до всяко място в страната, с изключение на генералния щаб в Багдад. Но трябва да побързате. Утре Саддам ще разбере, че оръжието не е използвано и със сигурност ще побеснее.

— А вие какво ще правите?

Хашамади изненадано вдигна глава, на устните му се появи усмивка.

— Защо ви е грижа за стария боен кон, който срещате за пръв път през живота си? — попита той, после поклати глава: — Вие сте прекалено мек, докторе… Едва ли сте подходящ за производството на това, което Буш нарича „оръжие за масово унищожение“… — Седна зад бюрото и започна да пише, продължавайки да говори: — Помните ли командващия военновъздушните сили, който бе екзекутиран от Саддам през януари? Той беше заместник-комендант на Багдад и направи опит да спаси най-добрите ни пилоти, вместо да ги изпрати срещу американците, обричайки ги на гибел.

— Мисля, че да — кимна Шакир.

— Саддам го застреля. Просто извади пистолета си и го гръмна в сърцето — направо там, в бункера. — Хашамади помълча, после бавно вдигна глава: — Това, което Саддам не знаеше, не знае и днес, е, че този човек ми беше като брат. Никога няма да му простя това убийство, но останах лоялен на режима… досега.

Очите му гледаха през Шакир, без да го виждат, устните му се превърнаха в тънка черта, очите му блестяха от омраза.

— Днес всичко свърши! Аз не мога да го застрелям, но мога да блокирам зловещите му заповеди! Би трябвало да го сторя много по-рано!

Тръсна глава, след което довърши това, което беше започнал да пише. Прегъна внимателно отделните листове, после ги връчи на Шакир.

— С това ще получите всичко, от което се нуждаете. Предлагам да потърсите убежище в чужбина веднага след като унищожите вирусите в този контейнер. Разполагате ли с автомобил?

— Да, генерале. Но аз имам семейство…

— Вземете и него. Побързайте, защото след двадесет и четири часа ще бъдете много търсен мъж. — Хашамади заобиколи писалището и стисна ръката на Шакир: — Ако споделите с някого това, което решихме, и двамата сме мъртви. Нали ме разбирате, докторе?

— Да — отвърна Шакир, после объркано добави: — Искам да ви благодаря, господин генерал. Дължа ви…

— Не — прекъсна го Хашамади. — Аз съм ви задължен, докторе. Защото без вас щях да се превърна в масов убиец, по подобие на Айхман или Химлер… Взимайте този проклет контейнер и тръгвайте, дано Аллах да ви помага!

Шакир понечи да се обърне към изхода, но в този момент очите му попаднаха върху жълтия лист хартия на бюрото, който бе наблюдавал от известно време насам, без съзнанието му да включва какво всъщност означава той. Ставаше въпрос за телекс, разпратен до всички армейски подразделения. Той съдържаше заповед за издирването и арестуването на американските полковници Уестърман и Харис.

Преди няколко часа бе чул тези имена от устата на сътрудниците на Хашамади, сърцето му се беше свило от ужас. Дотогава беше твърдо убеден, че американските щурмоваци отдавна са се прибрали на саудитска територия. Явно бе станала някаква катастрофа, въпреки че офицерът, който беше споменал имената, наричаше двамата полковници шпиони и не знаеше за никаква самолетна катастрофа. На борда на онзи огромен транспортен самолет се бяха качили Сандар и останалите колеги, чиято съдба сега се оказваше неизвестна.

Но в същото време изпитваше и чувство за вина, тъй като ако не беше тръгнал на юг да търси помощ, двамата американски полковници едва ли щяха да бъдат изложени на такава огромна опасност.

В телекса се споменаваха единствено имената на двамата пилоти, заповедта беше те да бъдат открити и арестувани по най-бързия начин, след което да бъдат изпратени в Багдад. Беше ясно какво ги чака, тъй като Уил Уестърман и Дъг Харис бяха унищожили една от обещаващите биохимически лаборатории на Ирак — акт, който безспорно бе отключил най-кръвожадните инстинкти на Саддам. Ако не се вземат спешни мерки, Уестърман и Харис вероятно ще бъдат подложени на инквизиции и умъртвени — нещо, което Шакир не можеше да позволи.

Аз ги набутах в тази бъркотия, аз трябва да ги избавя от нея!

Решението бе взето за частица от секундата. Трябваше да поеме този риск, въпреки всички опасности.

— Генерале, имам един въпрос — обърна се към Хашамади той. — Бихте ли ми казали дали тези двама полковници вече са заловени?

Хашамади замръзна от изненада, очите му се забиха в лицето на Шакир. После бавно се облегна назад, по устните му пробяга усмивка. Той знаеше всичко за двамата американски пилоти, които бяха превозили щурмовия отряд до мястото на нападението. В качеството си на един от главнокомандващите иракската армия, през него минаваха почти всички важни съобщения. Внезапната атака на американците срещу неизвестен обект в пустинята беше събудила любопитството му, в главата му се бяха оформили и конкретни въпроси. Един от тях си беше задал съвсем наскоро и той звучеше така: Възможно ли е такъв прецизен удар да се осъществи без помощ отвътре?

— Значи познавате полковниците, които разрушиха лабораторията ви, а? — подхвърли той. — Трябваше да се досетя… — Генералът наклони глава, очите му останаха заковани в лицето на Шакир: — Вие сте смел човек, докторе… Честно ще ви кажа, че ако бяхте ми задали този въпрос в хеликоптера, още преди да ми обясните какво всъщност съдържа контейнера, със сигурност щях да ви изхвърля през отворената врата с куршум в челото! — Стана от стола си и тежко закрачи напред-назад, главата му леко се поклащаше. — А след това, приятелю мой, и двамата щяхме да сме мъртви, заедно с още хиляди… — Хвърли разсеян поглед през полуспуснатите щори, после се извърна към Шакир: — Защо ви е грижа за тези американци? Ваши приятели ли са?

— Генерале, ако тези американци не бяха имали смелостта да осъществят своята мисия, сега Саддам щеше да разполага с много готови за употреба контейнери. Те направиха всичко възможно и преодоляха огромни трудности, за да ме… — Вече нямаше смисъл да крие каквото и да било. Двамата с генерала си бяха разменили достатъчно информация, за да бъдат ликвидирани в момента в който малка част от нея стигне до ушите на някой от правителствените копои. — Всъщност, именно те ме върнаха в Саад-18, за да ликвидирам всички запаси от ужасния вирус. Но два контейнера вече липсваха. Аз успях да открия единия от тях, а този… — Металическият цилиндър в ръката му леко се поклати. — Този е вторият. Други няма.

Хашамади изпусна тежка въздишка и поклати глава.

— Късно снощи вашите полковници са били пленени в близост до южната граница. Заповедта е да бъдат откарани в Багдад за евентуална размяна.

Шакир нерешително замълча. Все още не беше сигурен докъде може да отиде с този човек.

Усетил колебанието му, Хашамади леко се приведе напред и заби очи в лицето му.

— Сериозно ли го мислите, докторе? — тихо попита той. — Наистина ли ще дръзнете да им помогнете?

Шакир само кимна.

— Уважавам лоялността ви — доволно каза генералът. — Тя е достойна за истински правоверен като вас, въпреки че е насочена към двама неверници.

Върна се зад бюрото и написа още две бележки. Старателно ги сгъна на четири, след което нарисува набързо скица на западните райони на Багдад.

— Ще бъдете изложен на смъртна опасност на всеки сантиметър от пътя си — предупреди го той. — Мога да ви дам само най-общите насоки, без гаранции, че няма да ви застрелят някъде в хода на бягството. Освен това, Саддам вероятно ще ги пусне. Помислете дали си струва да рискувате.

— Ще рискувам — твърдо отсече Шакир.

— Много добре — кимна генералът и отново се наведе над листа. — Откарали са ги тук. Не е затвор, а по-скоро нещо като временен аванпост. Появете се там през нощта, но преди това се отбийте в някоя от казармите и поискайте ескорт от поне двама униформени войници. Вече съм ви написал нужните пълномощия. А това… — към Шакир се плъзна поредният официален формуляр с печата на генералния щаб — … това ще представите на охраната. Дръжте се твърдо и настоятелно, не им давайте време за проверки. В този аванпост не разполагат с телефони, имат само радиостанция. Началникът на караула няма да може да се свърже с мен и по тази причина ще изпълни заповедта ви. Вземете вашите хора и моментално потегляйте към границата!

— И това ще ми свърши работа, така ли? — попита Шакир, вдигайки листа от бюрото.

— Няма съмнение, че след бягството ще бъде вдигнат шум до бога, от щаба ще ми загреят телефоните. Но аз ще им кажа, че съм ги преместил по лична заповед на Саддам. Едва ли някой ще дръзне да провери дали това е вярно. Или, ако все пак има такъв, той ще се колебае поне до обед.

Шакир понечи отново да благодари на генерала, но той му махна с ръка да тръгва.

— Вървете, доктор Абас! Някой ден ще се срещнем отново и тогава ще си припомним всичко! Може би ще бъдем в изгнание, може би в ада…

 

 

ЦЕНТКОМ, Риад, Саудитска Арабия

Неделя, 10 март 1991 г., 8:30 ч. (05:30 по Гринуич)

 

Уолтър Хайек сведе поглед към треперещите си ръце и направи опит да се успокои.

Нали знаеше, че реакцията ще е гневна? — напомни си той.

Оказа се обаче, че изобщо не е успял да предвиди видът и мащабите на тази реакция.

В момента на появата на тримата военни полицаи в хотелската стая, специалният му статут на цивилен сътрудник, известен с абревиатурата ГМ-15, изгуби всякакво значение. Любезно, но хладно, въоръжените мъже го натикаха на задната седалка на черна лимузина. Броени минути по-късно го свалиха в подземието на ЦЕНТКОМ и го затвориха в малката стаичка за разузнавателни анализи, която беше снабдена с цифрова ключалка. Хайек попита дали е арестуван, но военните полицаи не си направиха труда да му дават отговор — нещо, което го накара да потръпне от ужас.

Сега вратата на канцеларията рязко се отвори, тясното пространство изведнъж се оказа тясно за групата намръщени мъже. Част от тях бяха военни, а другите — агенти на ЦРУ.

— Доктор Хайек, аз съм Йън Макарти от Агенцията за национална сигурност — представи се един от тях, без да му подава ръка.

— Аз… Арестуван ли съм?

— Ако това стане наложително, ще ви бъдат прочетени правата и ще получите право на адвокат — хладно отвърна Макарти. — В момента сте обект на спешен разпит, поискан от правителството на Съединените щати, президентската канцелария и Съвета за национална сигурност.

Хайек изпусна дълбока въздишка и направи опит да изглежда изненадан.

— За какво става въпрос?

Макарти прочисти гърлото си и започна:

— Докторе, вярно ли е, че мострата от иракския биологически агент, която вие трябваше да изследвате и охранявате, е била изпратена във Вашингтон по нареждане на вашите преки началници?

— Да.

— Какво точно сложихте в контейнера преди да го запечатате и го предадете на специалния куриер?

Хайек описа съда за пренасяне на опасния биологически агент, предохранителните мерки при запечатване и разпечатване, начинът, по който този съд се вкарва в стъклен контейнер, който на свой ред се разполага в специална обвивка от висококачествена закалена стомана.

— Опаковката не ме интересува, докторе — прекъсна го Макарти. — Искам да чуя какво точно съдържаше централния контейнер. Какво имаше в него?

— Нищо — глухо отвърна Хайек. — Забравих последната операция, тоест поставянето на активна мостра от вируса. Контейнерът е празен, но това го открих доста по-късно.

— Значи твърдите, че сте изпратили във Вашингтон един празен контейнер, въпреки че разноските по транспортирането му възлизат на повече от шейсет хиляди долара? Защо беше празен този контейнер, докторе?

— Допуснах грешка.

Макарти извади бележника си и потъна в съдържанието му. Хайек мълчеше и се потеше в напразни напъни да отгатне какво предстои. Цялото му тяло трепереше.

Макарти най-сетне вдигна глава.

— Доктор Хайек, държа в ръцете си декларация от доктор Алън Бенедикт, правителствен консултант към Съвета за национална сигурност. Вярно ли е, че вчера сутринта, в пет и тридесет местно време, вие сте го потърсили по телефона и сте го помолили да поиска намесата на президента за спиране на доставката, за която говорихме досега?

Хайек кимна с глава.

— А след това случайно сте забравили да напълните епруветката със съответната мостра? Не мислите ли, че съвпаденията стават прекалено много?

Уолтър Хайек отново въздъхна, след което вдигна ръце с дланите напред.

— Добре, добре, няма смисъл от повече преструвки, господин Макарти. Аз умишлено не изпратих тази мостра, тъй като съм твърдо убеден, че хората, издали заповедта за връщането й в родината, нямат никаква представа с какво си имаме работа и колко смъртоносна е тази субстанция. Опитах се да спечеля малко време и да убедя Вашингтон, че не бива да вкарваме подобно нещо на територията на страната.

Макарти слушаше безстрастно, очите му останаха заковани в лицето на учения — сякаш за да го накарат да се почувства неудобно. Проверена техника за водене на разпит, която не действаше само върху хора с патологически високо самочувствие.

Хайек очевидно не фигурираше сред тях, тъй като след известно време се размърда и промърмори:

— На практика не разбирам за какво си правите този труд… Защо просто не ме уволните и не изпратите лично проклетата мостра? Естествено, аз очаквах, че ще бъда разкрит.

— Но въпреки това започнахте с лъжи — моментално го засече агентът. — Точно преди минута обявихте, че сте допуснал грешка.

Хайек отново повдигна ръце, после безпомощно ги отпусна в скута си.

— Предполагам, че вече съм уволнен — вдигна поглед към Макарти той. — Значи можете да опаковате мострата и да я изпратите.

Безизразният поглед на агента го фиксира в продължение на тридесетина секунди, никой от присъстващите не помръдваше.

— Твърде вероятно е да бъдете уволнен, сър — проговори най-сетне той. — В момента вече сте отстранен, пропуските ви са обявени за невалидни. Но въпросната мостра няма да бъде изпратена от никой друг.

— Наистина ли? — проясни се лицето на Хайек. — Те промениха решението си? Слава богу! Вероятно президентът е успял да ги убеди…

— Не, сър. Мострите от биологическото оръжие на Ирак все още са тук, в лабораторията. Напомням ви, че те са единственият материал, на базата на който САЩ и техните коалиционни партньори могат да изработят противодействащи агенти, приложими от армията. За съжаление тези мостри са неутрализирани. Някой умишлено е подложил двете епруветки на нагряване под висока температура и е унищожил вирусите.

— Какво?! Не мислите, че…

Макарти се изправи и се обърна към един от униформените офицери:

— Прочетете му правата, полковник. Ще продължим разпита след като му бъде осигурен адвокат по наказателни дела!

Уолтър Хайек скочи на крака, очите му бяха разширени от ужас и шок.

— Господин Макарти! Аз не исках да… Аз не съм направил това!

Макарти се насочи към вратата и леко извърна глава.

— Това ще решат прокуратурата и съда, доктор Хайек!

Вратата се затръшна зад гърба му, а Хайек объркано млъкна. Очите му пробягаха по лицата на присъстващите, но у тях нямаше съчувствие.

— В какво ме обвинявате? — обърна се към полковника той, а в гласа му имаше отчаяние.

Вратата отново се отвори, мъжете започнаха да се изнизват навън. Един от тях забави ход и подхвърли през рамо:

— Не се безпокойте, докторе, все ще измислим нещо…

* * *

Два етажа по-горе генерал Хърм Бълок зареждаше куфарчето си с дебел адвокатски бележник и пакетиран сандвич, готвейки се за съвещанието, което трябваше да се проведе на другия край на града. На вратата се почука и на прага се изправи полковник Ричард Кер.

— На вашите заповеди, господин генерал — представи се той в отговор на спешното повикване.

— Ричард, вероятно вече сте чул за иракския пилот — изправи се Бълок.

— Да, сър. Вашият помощник ме осведоми за бележката на Дъг и всичко останало. Още не мога да повярвам, че са били толкова близо до измъкването!

Бълок щракна ключалките на полупразния самсонайт, изправи се и неволно изохка от болката, пронизала кръста му.

— За съжаление вече няма съмнение — те наистина са в ръцете на иракчаните — въздъхна той. — Откарали са ги някъде на север. Страхувам се, че изгубихме играта, Ричард…

Кер изпрати генерала до служебната кола, после се обърна с намерението да влезе обратно. Трябваше да възобнови търсенето на Шакир Абас, но времето беше толкова меко и приятно, че в душата му се появи колебание. И без това имаше малка надежда да открие Абас, още повече че не разполагаше с надежден агент оттатък границата. По всяка вероятност докторът беше изчезнал някъде из подземията на иракските специални служби и никакви технически чудеса от космоса или на земята нямаше да помогнат да бъде открит. Също и последните останки от опасния вирус, които трябваше да бъдат унищожени! Това вече беше по силите само на Абас, стига да е жив и на свобода.

Кер знаеше, че трябва да се върне обратно в приземието и да организира ново сателитно издирване на бронетранспортьорите, с които бяха отведени Уил и Дъг, въпреки почти нулевите шансове за успех. За момента Уестърман и Харис бяха в същата неизвестност, която забулваше и местоположението на доктор Абас.

Мълчаливото признание на провала пробуди първите признаци на отпускане от два дни насам. Напълни дробовете си с въздух и изведнъж почувства желание да види с нови очи този странен град, разположен в центъра на пустинята, да се запознае с типичните му обичаи, с отношението на обитателите му към чужденците.

На около километър от щаба имаше един ресторант с масички на открито, а и той имаше нужда от малко движение.