Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (14)

Тринадесета глава

Корона (Е-3 АУАКС)

Петък, 8 март 1991 г., 10:42 ч. (07:42 по Гринуич)

 

Това вече беше лично! Капитан Маргарет Елис изпита чувство на гняв и вина поради факта, че още вчера бяха прекратили спасителните операции на мястото на катастрофата на С-141 и колеги пилоти бяха зарязани насред пустинята.

Брифингът я беше разтърсил, въпреки че някъде до средата му всичко вървеше гладко и спокойно, както винаги. Един РФ-4 току-що се беше завърнал със снимки на двама от оцелелите пилоти, изправени пред отворената врата на военен камион, върху покрива на който имаше нехарактерно бяло петно. Единият очевидно беше жена. В същото време прочетоха официалното заключение на разузнаването, според което екипажът е бил пленен и откаран в Багдад. Но само час след това заключение започна една сложна и мащабна операция по издирването на белязания камион.

Маргарет направи опит да се концентрира върху изображенията върху екрана, но в сектора й навлезе ято от четири Ф-15, които поискаха контролен радиосеанс.

— Меджик едно-две, чувам ви силно и ясно.

С нов прилив на енергия се зае да изследва екрана за нещо пропуснато. Осем самолета Ф-15 осъществяваха ВБП — съкращението означаваше „въздушен боен патрул“, същото вършеше и цяла ескадрила А-10 „Уортхог“ на американските ВВС, които стремително се насочваха към територията отвъд северната граница на Ирак. Всяка двойка от тези бойни машини имаше задача да проверява отблизо своя сектор и да търси самотен иракски камион с нехарактерно бяло петно върху покрива на кабината.

— Корона, тук Джоли-13, чувам ви силно и ясно.

Два хеликоптера за специални операции МХ-53 с кодово име „жоли“ вече бяха прекосили границата и наближаваха точка Алфа — една малка сграда, в която беше затворен американския екипаж.

Други четири МХ-53, между които и Джоли-13, трябваше да прекосят границата и да кацнат в непосредствена близост от другата й страна и да чакат повикване. В същото време ескадрила от осем бронирани хеликоптера „Апачи“ следваше курса на А-10 над главните пътища в района. А-10 трябваше да докладват за откриването на камиона, а апачите — да проверят верността на откритието и да поемат охраната.

Командирът на операцията — някакъв майор, използващ псевдоним „Въздушен бос“ (което издаваше липсата на въображение), бе избрал Джоли-5 за свой летящ щаб. Маргарет отговаряше за навременното предупреждение на всички тези машини, в случай, че във въздуха внезапно се появи противник — макар че силно се съмняваше иракчаните да разполагат с някакви самолети въобще — както и да отклонява редовните полети на безопасно разстояние от региона.

 

 

Джоли-5

07:49 ч. по Гринуич

 

Майор Уолт Пъркинс насочи своя хеликоптер МХ-53 перпендикулярно на шосето, пилотът на летящата редом с него машина направи същото. Малката тухлена постройка се появи точно пред тях, а няколко други бойни машини вече бяха блокирали пътя в двете посоки. Дясната ръка на майора деликатно добави обороти към главния мотор, лявата натисна ръчката за ниво, скоростта спадна на тридесет възела и големият хеликоптер увисна на двадесет метра над земята. В движенията му прозираше дългогодишен опит. Машината остана в „колебливо“ положение на няколко метра над земята, вдигайки пясъчен вихър под себе си, после меко кацна.

Пъркинс остана на позиция, докато майор Кент Кост пое в свои ръце командването на десетината въоръжени бойци, които скочиха от хеликоптера и светкавично обкръжиха изоставената сграда. Пет минути по-късно той се включи на секретната честота на Фара:

— Открихме нещо като носилка, явно направена от ламарината на катастрофиралия С-141 — започна доклада си той. — А съдейки по отпадъците — най-вече опаковка от ГХ и кутийка кока-кола, тук е бил поне един от нашите хора.

Но присъствието на шейната сочеше, че хората са били повече, а един от тях е бил ранен и теглен от останалите. В изоставената постройка нямаше следи от кръв или дупки от куршуми.

— Кажете нещо за следите от гуми пред вратата? — наредиха от Фара.

— Сочат на север. Тръгнали са на север, а след това са излезли на шосето — точно според прогнозите ни.

Кост забеляза, че Уолт Пъркинс се обръща към нещо вдясно от себе си. Побърза да вдигне палец и пилотът кимна с глава. В следващия миг двигателят увеличи оборотите си, тежката машина се отлепи от земята, набра височина и бързо се отдалечи на север.

 

 

Сенди-8

07:56 ч. по Гринуич

 

Целта бе засечена най-напред от радара и компютъра на Джойнт-Старс 707 — едно самотно превозно средство, отдалечаващо се на север от изоставената постройка.

Няколко минути преди това капитан Денис Раундс навлезе във вектора със своя А-10 и почти веднага засече самотния камион с обявените отличителни белези.

— Въздушен бос, говори Сенди осем от сектор Ехо Чарли. Засякох целта, движи се без компания, посока североизток. По всичко личи, че камионът е от модела, който търсим.

Няколко широки кръга снижиха А-10, в същото време партньорът му остана в орбита на височина 700 метра, за да държи района под око. Раундс върна газта докрай и двата турбовитлови мотора замъркаха на празен ход. Задкрилките се спуснаха и скоростта намаля до двеста възела. Самолетът стремително се приближаваше към самотния камион.

По-внимателно, човече — рече си пилотът. — Това долу лесно може да се окаже претъпкано с войници и снайперисти!

Пилотската кабина на А-10 беше защитена от доста надеждна броня, но тя едва ли щеше да свърши работа при залп от близко разстояние, който можеше да бъде изстрелян направо през платнището на камиона.

Но той трябваше да разгледа този камион от непосредствена близост.

Голямото оръдие в предната част на А-10 беше готово за стрелба, пръстът на Раундс леко пробяга по спусъка. Разбира се, едва ли щеше да се стигне до стрелба, особено ако под платнището на камиона се окажат американци, пленени от иракските военни.

В ушите му отново звънна гласът на командира на „спасителния пакет“ — както бяха нарекли екипа, интонацията му издаваше нетърпение.

— Сенди осем, тук Въздушен бос. Виждаш ли вече покрива му?

— Задръж, Въздушен бос, приближавам се.

Разстоянието до камиона беше по-малко от триста метра и той се справяше добре с понижението на скоростта. Щеше да прелети над камиона със скорост от около двеста километра в час, на височина двадесет метра. Ако всичко бъде наред, ще успее да огледа и запомни всички отличителни белези на машината. Това беше и най-трудната част от операцията. Помисли си дали да спусне всички елерони и да намали скоростта още повече, но прецени, че и така е достатъчно уязвим.

До целта оставаха стотина метра.

Задръж… задръж… Стабилизирай… Сега!

Раундс предприе плавен ляв завой под ъгъл от петдесет градуса, камионът се стрелна под крилото, а покривът му се видя съвсем ясно. В следващия миг оборотите рязко се увеличиха, щурвалът бе издърпан докрай. Машината Уортхог започна стръмно изкачване, описвайки широк кръг около целта. Очите на пилота внимателно я следяха, търсейки признаци за враждебни действия.

— Въздушен бос, тук Сенди осем. Мисля, че видях белега, но все още не съм сигурен.

В душата му продължаваше да цари удивление от бързината, с която бяха изпратили спътниковата снимка на търсения камион до намиращите се във въздуха самолети на ескадрилата, използвайки възможностите на портативния факс апарат.

— Момент! Камионът спира. Ще направя още един кръг.

Маргарет Елис на борда на АУАКС бързо фиксира позицията на Сенди-8, който беше на около петдесет километра от главната цел, в главата й протекоха няколко бързи изчисления. Да, този камион е в границите на параметъра и наистина може да бъде машината, която издирват!

Усети как сърцето й леко ускорява ритъма си, в душата й помръдна надежда. Направи опит да си представи това, което ставаше там долу, на двеста и петдесет километра в северна посока, питайки се дали пленените пилоти ще успеят да се справят с охраната си в подходящия момент и дали тази охрана ще окаже съпротива. Ситуацията беше изключително опасна.

В този момент се включи и пилотът на втори А-10, който бе открил целта благодарение на подадените от Джойнт-Старс координати.

— Въздушен бос, тук Сенди дванадесет. В моя сектор „Ноември-делта“ има три камиона, които отговарят на описанието. Снижавам и започвам оглед.

Намеси се гласът на първия пилот:

— Въздушен бос, говори Сенди осем. Фигурите на двама души излязоха от камиона, не виждам да са въоръжени.

— Какво точно правят, Сенди осем?

— Махат ми като луди. Според мен трябва да изпратите апачите, бас държа, че това са нашите хора!

Въздушният бос даде съответните заповеди и пилотите на тежковъоръжените хеликоптери прекратиха кръговото си движение, насочвайки се с пълна скорост към сектора, съобщен от Сенди осем. Изпълнявайки прецизно предварителния план за операцията, те се появиха зад камиона, летящи на тридесетина метра над земята. Задминаха го и бързо се насочиха за кацане, обръщайки смъртоносните си оръдия и ракети към целта още докато бяха във въздуха. Замряха на около километър и половина от камиона и изчакаха появата на два „Апачи“, които направиха страничен заход под ъгъл от 45 градуса и застрашително увиснаха от двете страни на камиона.

— Въздушен бос, тук Опс-5 — пропука радиостанцията. — Потвърждаваме наличието на две фигури извън камиона, които енергично ни махат с ръце. И двамата са мъже, облечени в нещо като униформи — възможно е да става въпрос и за пилотски комбинезони. Единият се насочва към задната част на камиона.

Пилотът на първия „Апачи“ кимна на стрелеца и тежката машина леко се измести, за да им осигури видимост към каросерията.

Каквито и да са тези хора, намеренията им не са враждебни и слава богу, рече си пилотът. Най-слабата част от плана за операцията беше свързана с евентуалната съпротива на въоръжени иракчани, които отказват да освободят пленниците си.

Вероятно знаят какво ще стане, ако натиснем спусъците.

Стрелецът потвърди визуален контрол над задната част, витлата вдигнаха истинска пясъчна буря. Мъжът пред камиона беше вдигнал ръце максимално високо, правейки им знаци към каросерията. Опс-5 предпазливо изпълни съвета, опитвайки се да различи чертите на лицето му. После платнището се отметна и той със смайване установи, че от камиона скача стройна женска фигура.

— Въздушен бос, от каросерията на камиона изскочи жена! — докладва той.

Майор Кост шумно плесна коляното си.

— Това е бордният инженер! — извика по посока на командосите той.

На борда на АУАКС капитан Елис се усмихна и вдигна палец към двамата си колеги.

В Риад, напрегнато приведен над радиостанцията, генерал Бълок суеверно стисна палци и отправи кратка молитва към небето.

Пилотите на Джоли-13 се спогледаха, увеличиха скоростта и се насочиха на север.

Но сеанса на Опс-5 не беше завършил.

— Изскачат още няколко души — изненадано обяви пилотът. — Между тях са три деца и един… не, двама мъже, единият много възрастен. Всички са облечени в цивилни дрехи.

В ефира настъпи тишина. След няколко секунди пилотът на „Апачи“ отново натисна бутона на предавателя си.

— Въздушен бос, това не са нашите хора. Под нас е едно обикновено иракско семейство, което пътува с военен камион.

— Мамка му! — изръмжа Кент Кост и удари с юмрук по арматурното табло. Това възклицание отрази точно настроението на всички останали спасителни екипи — от АУАКС до щаба в Риад.

Но надежда все още имаше.

Пръстът му натисна бутона за вътрешна връзка.

— Окей, приятели. Да се залавяме за работа… Сенди осем и Опс-5, разклатете крила за довиждане и ги зарязвайте.

Пилотът и стрелецът на Сенди-8 възобновиха претърсването на шосето, а двата огромни хеликоптера „Апачи“ набраха височина и бързо се отдалечиха, оставяйки в пълно недоумение иракчаните, струпали се около камиона.

Пилотите на А-10 старателно провериха още няколко цели, идентифицирани от Джойнт-Старс, но нито една от тях не отговаряше на предварителните описания.

Джоли-5, на борда на който се намираше майор Кост, продължаваше да се върти над петдесеткилометровия периметър с център изоставената постройка. Настроението на всички спасителни екипи спадаше, опасенията им, че са закъснели рязко нарастваха. Ако войниците, взели в плен американските пилоти, са се насочили с пълна скорост на север, те спокойно биха могли да са на сто и петдесет — двеста километра от мястото още преди началото на операцията. И вероятно беше станало точно така. Минутите се точеха, предположението се превръщаше в мрачна действителност.

Единственият светъл лъч беше фактът, че част от екипажа на С-141 е оцелял. Но за съжаление (и тяхно нещастие) тези хора очевидно пътуваха към Багдад.

* * *

В секундата, в която Сенди-8 се приближаваше към иракския камион, Уил, Дъг и Сандра запъхтяно изкачиха билото на малко възвишение, намиращо се на петнадесет километра от главния път и на около шест встрани от него. Взетият „назаем“ военен камион беше надеждно скрит в дълбокото десетина метра уади, което само дванадесет часа по-рано бяха прекосили пеша под бледата светлина на луната.

— Видях го съвсем ясно, беше А-10 — промърмори Сандра, изправила се с ръка на челото на върха на могилата.

Уил и Дъг забързано преодоляха последните няколко метра и застанаха до нея.

— В каква посока го… — Дъг замълча, ръката му се стрелна на север: — Ето го!

Характерният силует на „Уортхог“ се мерна на около петнадесетина километра от тях, поел курс на изток.

Почти веднага след това до ушите им достигна грохота на вертолетен мотор, но той идваше откъм пътя на изток, а не от очакваната северна посока. Малко възвишение им пречеше на гледката, но в следващия миг хеликоптерът изскочи над него. Летеше ниско над пътя и идваше откъм сградата, която току-що бяха напуснали!

— О, господи, не! — внезапно простена Уил.

— Хей, какво има? — разтревожено го погледна Дъг.

Приятелят му продължаваше да гледа в посоката, в която беше изчезнала машината, бързо смалила се до размерите на точица.

— Това беше хеликоптер за специални операции МХ-53 — тихо, но отчетливо промълви той. — Такива се изпращат за спасяване на свалени пилоти над вражеска територия. — Поколеба се за момент, после стисна зъби и добави: — Обикновено действат по снимки, направени от разузнаването.

Сандра местеше поглед от единия към другия, в очите й имаше недоумение.

— Това означава, че пилотът на онзи Ф-4 наистина ни е засякъл, така ли? И в момента тече спасителна операция за нас?!

Уил неохотно кимна, а Дъг посочи на север.

— Той кръжи! Хеликоптерът кръжи! Дайте да скачаме в камиона и да тръгваме натам!

Тримата се обърнаха и хукнаха надолу по стръмния склон. След по-малко от десет минути бяха при камиона. Уил скочи зад волана и завъртя стартера. Моторът забоботи веднага. Той включи на скорост и внимателно отпусна съединителя. Не беше забравил мекия пясък пред и около колелата, в който лесно биха могли да затънат. Камионът бавно, но неотклонно се насочи по дължината на уади и скоро излезе на пътя. Невисоката могила, на която бяха допреди малко, пречеше на гледката в северна посока, където допреди малко кръжеше хеликоптера.

Когато най-сетне изскочиха отвъд нея, машината все още беше там!

Уил пое на север, натискайки до дупка педала на газта.

— На какво разстояние пред нас е той? — попита Дъг.

— Трудно е да се каже. Петнадесет, може би двадесет километра, когато се намира в близката част на окръжността, която описва.

— Включи фаровете. А ако успеем да се доближим достатъчно близо, ще използваме Сандра.

Временно оставила Бил самичък в каросерията отзад, младата жена моментално разбра за какво става въпрос.

— Едва ли има толкова много иракчанки с дълги руси коси, нали?

— Точно така — кимна Дъг и се отдръпна, за да й направи място до прозореца.

Приближаваха се агонизиращо бавно. Вече нямаше никакво съмнение, че това е хеликоптер МХ-53 от Военновъздушните сили на САЩ, но също така нямаше съмнение, че нещо пред тях се беше променило. Вместо да продължи своите кръгове, хеликоптерът изведнъж се отправи на север и бързо се превърна в малка точица на хоризонта. Все още можеха да го видят, но без радиостанция се чувстваха така, сякаш са на другия край на света.

Уил стисна палци и отправи една гласна молитва към бога. Отчаяно се надяваше, че бавно летящия хеликоптер ще се върне да направи още един кръг. Примигаха с фаровете, а Сандра се надвеси през страничния прозорец и размаха ръце. Дъг търсеше правилния ъгъл за дясното странично огледалце, което вече беше успял да изтръгне от поставката му. Беше се сетил да прибегне до древния метод със слънчевите зайчета, за да привлече вниманието на пилота. Беше готов на всичко за това внимание!

Изминаха десет минути, но разстоянието между камиона и хеликоптера си остана горе-долу същото.

После, без никакво предупреждение, МХ-53 сякаш спря на място, поколеба се и започна да се увеличава в рамката на челното стъкло. Уил натисна газта докрай и военният камион заподскача по пътя с почти сто и десет километра в час.

— Накъде е обърнат? — попита през стиснати зъби той, без да отделя поглед от черната точица.

Ако летят на юг, пилотите със сигурност ще видят приближаващия се камион, особено ако наистина са тръгнали да търсят подобно превозно средство.

Но ако летят на север…

— Примигай с фаровете! Бързо! — излая напрегнато Дъг, а Сандра отново се показа от прозореца и размаха ръце, въпреки че все още бяха много далеч.

— Обръща! — изкрещя Дъг.

Хайде, бебче! Обърни се с личице към нас!

Но МХ-53 не направи пълно обръщане и носът му се насочи на изток. С потъмнели от отчаяние погледи тримата го проследиха как се отдалечава в тази посока.

— Един А-10 вдясно! — внезапно извика Сандра.

Главите им се извъртяха навреме, за да видят дългия силует на „Уортхог“, който взе остър завой на около петнадесет километра от тях и започна да се отдалечава в североизточна посока. Гледаха го дълго, не можеха да повярват, че и този пилот си тръгва, без да им обърне внимание.

Когато Уил осъзна, че продължава да натиска газта докрай, хеликоптерът отдавна се беше превърнал в почти невидима точица над хоризонта на изток. Вдигна крак от педала, камионът постепенно намали скоростта си и спря. Моторът работеше равномерно на празен ход, тримата в кабината мълчаха.

Хоризонтът беше безнадеждно пуст.

* * *

— Това е положението, екипаж. Дръжте си очите отворени и гледайте да не пропуснете нещо.

Гласът на Въздушния бос, тоест на майор Кост, бавно заглъхна, очите на диспечерите бавно се отдръпнаха от екрана на Джойнт-Старс. Радарът улови някакво ново движение в южния край на периметъра, но компютрите бяха настроени така, че след края на операцията автоматично изключваха всички подвижни цели. Това се случи в момента, в който Маргарет Елис се наведе над екрана за последна проверка.

* * *

Изтекоха пет минути. На хоризонта нищо не помръдваше, тишината се нарушаваше единствено от равномерното боботене на мотора.

— Май е ще е най-добре отново да скрием камиона — обади се най-сетне Сандра. — Онова сухо дере не беше лошо, може би трябва да се върнем там.

Никакъв отговор.

Уил изглеждаше като ударен от гръм, а Дъг беше готов да ревне. Бяхме толкова близо, мислеха си и тримата. — Толкова близо!

Пак ли? — въздъхна в себе си Дъг. — Докога ще изтръгваме поражение от устата на победата?!

Уил напълни с въздух потрепващите си дробове, кимна с глава и погледна спътниците си с прехапани устни.

Дъг само кимна на красноречивия му жест в обратна посока, кракът на приятеля му най-сетне се отлепи от педала на съединителя, останал натиснат още преди изчезването на хеликоптера. Мускулите го боляха, глезенът се огъваше над тежкия педал, но той не забелязваше нищо. Сега трябваше да се върнат към план А, което означаваше да чакат, докато се мръкне.