Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (12)

Единадесета глава

Военновъздушна база Милдънхол, Англия

Четвъртък, 7 март 1991 г., 12:00 ч.(12:00 по Гринуич)

 

Гледката на един мъж с униформа на майор, който решително крачеше сред заспалата красота на горичката в западния край на базата Милдънхол, беше твърде красноречива за полковник Ричард Кер. Той познаваше този майор по простата причина, че бе прекарал по-голямата част от нощта в командния пункт под негово ръководство, от който следяха полета на ДС-10 на авиокомпания „Балеър“ и развитието на операцията Скорпион-1.

След нощното му пътуване от базата Кефлавик дотук на борда на случаен самолет и напрегнатите часове пред апаратурата, той се чувстваше наистина уморен. В момента, в който пристигна новината, че С-141 е извършил успешно излитане от иракската пустиня, той се насочи към леглото си. Не спираше да поклаща глава и вършеше това от мига, в който получи съобщението на Уил Уестърман — човекът, който бе организирал цялата операция няколко дни по-рано. Не бяха се виждали почти година и изведнъж старият му съквартирант от школата се обажда от президентския самолет над Атлантика, опитвайки се да върже конците на някаква секретна мисия, използвайки възможностите на сателитния телефон. Имаше нужда от логистична и координационна помощ и Кер побърза да му я предостави.

Погледна почти изядената сладоледена фунийка в ръката си — последица от изкушението на близката лавка. Довърши я наведнъж и реши да остане на място и да се наслаждава на топлите слънчеви лъчи, оставяйки на майора правото да го намери.

Слънцето беше точно над главата му, температурата на въздуха наближаваше двадесет градуса, ветрецът бе захапал белите перести облачета и безмилостно ги разкъсваше в острите иглички на боровете. Обичаше Англия през пролетта!

— Полковник Кер! — извика майор Бен Кембъл и размаха ръце, за да го забележат.

Минута по-късно вече сядаше на съседната скамейка.

— Сър, малко след като напуснахме контролния пункт снощи, мисията е отишла по дяволите! — съобщи задъхано той, после забързано предаде подробностите, заради които бе хукнал да го търси.

През нощта, просто за да убият времето, Кер му беше разказал куп истории за полковник Уил Уестърман и тяхната дружба, зародила се още в началото на обучението им като военни пилоти. Бяха от онези, които старшите офицери много обичат да разказват на младшите, а те пък се преструват, че са им страшно интересни. След тях вече не беше трудно да се засече името Уестърман, появило се в секретните сводки.

— Разполагахме с неверни имена на пилотите, сър. Преди началото на мисията е имало смяна на екипажа, към който са се присъединили двама нови пилоти. Единият е полковник от Маккорд, запасняк на име Харис, Дъглас Харис.

Лицето на Кер видимо помръкна и Кембъл загрижено го погледна:

— И него ли познавате… познавахте, сър?

Кер само кимна с глава, опитвайки се да улови чертите на Дъг Харис във въображението си.

Майор Кембъл изчака малко, после предпазливо подхвърли:

— Сър, вашият приятел полковник Уестърман…

— Какво? — нетърпеливо го изгледа Кер.

— Той е бил вторият пилот и също е загинал… Съжалявам, сър.

 

 

Пустинята Ал Хаджара, южната част на централен Ирак

Четвъртък, 7 март 1991 г., 7:00 ч. (16:00 по Гринуич)

 

Пурпурното сияние бавно ги обгръщаше. Дъг Харис бе опрял гръб върху сухия склон на плитко дере и гледаше към звездите. Душата му се разкъсваше от емоции. В един миг се парализираше от страх, в следващия сърцето му започваше да прелива от прекомерна самоувереност. Знаеше, че движеща сила за това състояние е умората, но не можеше да го прекрати. В същото време даваше мило и драго да го скрие от другите. Сега по-малко от всякога им трябваха нервни кризи. В крайна сметка сме близо до границата — за пореден път се увери той. — Времето е хубаво, врагът е почти разбит, разполагаме с храна и течности.

Но Бил Бакъс умираше пред очите им. Не им беше необходим хирург, за да разберат, че едрия и дружелюбен сержант отпада все повече и повече.

Уил все още спеше и хъркаше на няколко крачки по-нататък, но Сандра дремна едва около час, загрижена за състоянието на Бил, който, макар и в съзнание, продължаваше да диша трудно.

От устата на едрия мъж излетя тих стон, Дъг долови движенията на Сандра, която отиде да го погледне. Небето вече беше почти чисто, след няколко часа щеше да изгрее луната и те щяха да получат възможност да се придвижват при почти дневни условия.

Шейната се оказа доста по-трудна за теглене от първоначалното им усещане. Когато вървеше леко в по-мекия пясък, самите те затъваха дълбоко и имаха чувството, че газят в мек сняг. А когато теренът беше твърд и по-удобен за ходене, шейната буквално спираше да се плъзга и за придвижването й бяха нужни върховни усилия.

По изчисленията на Уил до решението им да се скрият в плиткото дере, те бяха изминали не повече от десет километра.

Според Дъг бяха осем.

Тревожеха се от звуците, които доловиха някъде около пладне — характерното пукане на хеликоптери и свистене на реактивни двигатели, идващи точно откъм мястото, на което бяха катастрофирали.

А тези звуци означаваха само едно — бяха успели да се скрият от собствените си спасителни екипи…

* * *

Уил се събуди сам някъде около 10:30 вечерта и малко по-късно вече крачеха по пътя си. Тегленето на импровизираната шейна се бе превърнало в позната тегоба, а навигацията им се опираше изцяло на звездите, които сияеха над главите им. На земята липсваха каквито и да било изкуствени светлини, но на небето положението беше друго — там често се забелязваха мигащите сигнали на високо летящи самолети. Естествено, всички те бяха самолети на Коалицията. Ех, ако не беше изчезнала аварийната радиостанция в онзи спасителен комплект! Дъг стигна до заключението, че са я взели иракчаните — вероятно за заблуда на американските спасителни екипи, както преди години го правеха виетнамците.

Полунощ мина и замина, същото стана и с три не особено дълбоки уади. Изпиха още една кола, разделиха си пакет ГХ и мълчаливо продължиха напред. Най-накрая Уил обяви почивка.

— Как е той, Сандра? — загрижено попита той, наблюдавайки как младата жена проверява пулса и температурата на ранения сержант.

— Стабилизиран, доколкото това изобщо е възможно — унило отвърна тя и вдигна поглед към високата фигура на полковника, очертала се ясно на лунната светлина. В гласа му звучи истинска загриженост за състоянието на Бакъс, рече си тя.

— Помниш ли „Операция Бейбилифт“ във Виетнам? В нея участва един С-5, който катастрофира при излитане за Щатите, пълен със сирачета?

Сандра напрегна паметта си. Тя бе постъпила във ВВК в края на седемдесетте, Виетнам за нея беше далечно минало.

— Май съм чувала нещо…

— Бил беше отговорник за задната част на товарния отсек — онази, която се издига в нещо като полуетаж. Беше ранен, но лично спаси доста деца. Действаше като герой, спокойно и с пълно себеотрицание. Насила го накараха да отиде в болницата.

— И ти ли си бил там?

— О, не. По онова време летях на Ф-4 и бях базиран в Тайланд. Бил беше в моята ескадрила, когато поех Чарлстън. Вероятно помниш, че снощи той сам настоя да се включи в мисията, нали? Въпреки че едва оцеля при катастрофата на Сенди.

— Да, той ми каза — тихо отвърна Сандра.

Дъг се отдалечи на десетина метра, за да се облекчи. Върна се необичайно скоро, на лицето му беше изписана възбуда.

— Хей, вие двамата! — подвикна той. — Я елате насам!

Направи им впечатление, че се движи далеч по-бързо, отколкото го правеше по време на прехода. Пустинята силно наподобяваше безбрежен океан, а той току-що бе забелязал кораб на хоризонта! Това означаваше човешко присъствие, независимо дали е присъствието на враг или приятел. Подкани ги да изкачат на малко възвишение и нетърпеливо протегна ръка на изток.

— Какво става бе, човек? — запъхтяно попита Уил. — Спри, за бога! Какво толкова си видял?!

— Гледай — отвърна възбудено Дъг. — Мълчи и гледай! Нека проверим дали ще видиш това, което видях аз…

Отначало не видяха нищо. Очите им отдавна се бяха адаптирали към нощния мрак, звездите и луната хвърляха бледа светлина върху вълнистата повърхност на пустинята.

Но в далечината наистина имаше нещо. Светлина от изкуствен произход.

— Какво, по дяволите… — започна Уил, но изведнъж млъкна.

— Това е ръчен прожектор, автомобилен фар или контролна светлина на летище, което се крие ей там, зад възвишението — възбудено прошепна Дъг. — Не се вижда оттук, но е там, знам го!

Уил напрегна взор и усети как отново изпуска контрола над надеждите си. Ако са пуснали наземни спасителни екипи, техните фарове едва ли ще светят по-различно от фаровете на иракската наказателна експедиция, напомни си той.

Светлината отново започна да пулсира отвъд хоризонта — слаба, нестабилна и измамлива, но действителна!

Тримата стояха със затаен дъх, страхувайки се да шукнат. Сиянието бавно се усили. Имаха чувството, че на отсрещния хълм всеки момент ще изскочат фарове. Но нещата изведнъж се промениха. Безгласна експлозия и сиянието се разпиля на хиляди късчета. Небето притъмня.

Уил пръв разбра какво е станало.

— Господи, Дъг! — разочаровано подхвърли той. — Това беше просто падаща звезда!

Дъг беше принуден да се съгласи, а Сандра наведе глава, за да скрие гаснещата надежда в очите си.

Уил мрачно поклати глава. Лицето му се виждаше отлично, разочарованието върху него — също. Това беше краят на един тежък, изпълнен с неприятности ден.

Някъде отляво се разнесе нервно хихикане и Сандра изненадано подскочи. Трябваха й няколко секунди да осъзнае, че звуците идват откъм Дъг Харис. Пилотът бавно се отпусна на колене, хихикането премина в гърлен смях.

Откъм Уил не долиташе никакъв звук. Сандра извърна глава в негова посока, очаквайки да види усмивка на лицето му. Но на лунната светлина видя намръщена и гневна физиономия, погледът му беше втренчен в лицето на приятеля му.

Много ти е лесно да се хилиш, Харис! Винаги ти е било лесно!

Думите отекнаха в съзнанието на Уил като изречени през рог, раздразнението сякаш повдигна капака на дълго потискан гняв, дори сам се стресна от интензивността на реакцията си.

Нима не виждаш в каква беда се намираме? Сега ли е време да се хилим?

Бореше се с всички сили да овладее гнева, но губеше битката. Ръцете му бавно се свиха в юмруци, очите му останаха заковани върху фигурата на Дъг, която бавно седна на пясъка. Приятелят му продължаваше да се киска и триеше очите си с юмруци, без изобщо да си дава сметка, че единствено той се радва на малката си шега.

— Аз… Аз… се извинявам — изхълца най-сетне той. — Не знам защо ми е толкова смешно!… Предполагам, че е нервна реакция…

— Харис, стегни се и се дръж като възрастен мъж! — ледено заповяда Уил. В гласа му се долови нотка на отвращение.

В очите на Дъг най-сетне просветна разума. Явно враждебното отношение на Уил събуди спомените в душата му. Бавно се изправи, изтръска пясъка от крачолите си и погледна високата фигура на приятеля си с ръце на кръста, очертана съвсем ясно на лунната светлина.

— За бога, Уил, я се усмихни! — подхвърли умолително той. — След като аз мога да се смея на чудотворното ни бягство от спасителните екипи на американските ВВС, защо и ти да не се посмееш на моята грешка?

Отговорът беше бърз и хладен.

— Едва изчака удобния момент да го кажеш, а? — изсъска Уил.

Дъг издържа враждебния му поглед, от гърдите му се откъсна тежка въздишка. По дяволите, Уил, както винаги ти се приемаш прекалено сериозно!

— Казах го с единствената цел да ти напомня, че и двамата сме хора — промълви гласно той, отчитайки враждебния блясък в очите на Уил, здраво стиснатите устни и ръцете, стегнати в юмруци. Господи, той наистина е бесен! — Виж какво, Уил…

— Не забравяй, че не те исках на тази мисия! — просъска Уил. — Ти ме помоли, а аз имах глупостта да се съглася!

В очите на Дъг блесна гневно пламъче, гласът му прозвуча точно толкова грубо, колкото и този на приятеля му:

— Я почакай малко, по дяволите! Доколкото си спомням подробностите от тази мисия, имаше няколко случая, при които едва ли щеше да се справиш без мен!

Уил замълча, просто защото нямаше достатъчно аргументи. Действително се беше провалил по време на зареждането във въздуха и ако не беше Дъг операцията щеше да се отложи. Подобно на анимационния герой Гладстон Гандър, приятелят му беше безмилостен в регистрирането на слабостите и използването им като оръжие в случай на нужда.

Шах и мат, рече си Уил. Пак печелиш!

Гледаха се враждебно и напрегнато, вътре в себе си леко учудени от омразата, който бе бликнала толкова неочаквано и за двамата. Дори на слабата светлина на луната познатото лице на Дъг успя да изтрие пластовете на времето и Уил изведнъж се озова обратно в Такома, където безсилно присъстваше на брака на Дъг с жената, за която беше мечтал цял живот. След годините, в които единственото му удоволствие беше да отнема момичетата на Дъг Харис — една стара закачка между двамата, започнала в юношеска възраст и продължила в зрелостта — Дъг успя да направи същото само веднъж, но ефектът беше опустошителен.

И на всичкото отгоре изобщо не подозираше за това…

* * *

Изправена на няколко метра встрани, Сандра наблюдаваше сблъсъка с нарастваща тревога. В един момент тръсна глава и хукна натам, забравила за чинопочитанието и предпазливостта. Беше ясно, че полковниците изпитваха остра нужда от посредник миротворец.

— Хей, ако искаме да се измъкнем от всичко това, ще трябва да действаме заедно! — извика тя. — Най-вече вие двамата!

Уил бавно кимна с глава, Дъг колебливо го последва. Гневът ги напусна толкова внезапно, колкото се беше появил. И двамата се почувстваха доста разтърсени.

В същото време Сандра бе набрала достатъчно инерция и вече не можеше да се спре.

— И двамата се държите като хлапаци! А в момента трябва да сме не само спокойни и трезви, а и максимално сплотени. Ние…

Уил протегна лявата си ръка и я отпусна върху рамото й. Моментално усети лекото му потрепване.

— Сандра… Всичко е наред — глухо промълви той. Гласът му пак беше тих и приятелски, без следа от враждебност.

— Няма проблеми, Сандра — добави и Дъг. — Ние просто… — Замълча и думите му увиснаха във въздуха.

— Разберете, че не мога да стоя и да гледам как вие двамата…

— Сандра! — прекъсна я Уил. — Всичко е наред, повярвай ми…

Тя ги изгледа в бавна последователност, в очите й имаше подозрение.

— Сигурни ли сте?

Уил най-сетне се засмя. Беше крива и малко пресилена усмивка, но за момента и тя беше достатъчна.

— Познавам тоя тип от четиридесет години, Сандра — промърмори той и махна по посока на Дъг. — Страхувам се, че за това време между нас се е натрупала доста баластра…

Тя бавно кимна с глава, опитвайки се да прогони неудобството. После се измъкна изпод ръката на Уил и се обърна към мястото, на което бяха зарязали Бил Бакъс.

Уил напълни дробовете си с въздух, после решително протегна ръка.

— Извинявай, Дъг — рече отчетливо той. — Предполагам, че всичко това се дължи на преумората.

Дъг пое ръката му и кимна, но в душата му остана нещо неизказано. Може би не познаваше достатъчно този човек, може би никога не го беше познавал…

— Простено и забравено — отсече той.

Уил се поколеба, после добави:

— Може би трябва да си поговорим… но в по-подходящо време…

Дъг мълчаливо кимна.

* * *

Възобновиха движението си — монотонно и безкрайно по посока далечния хоризонт. Постепенно ги обзе предишното емоционално и физическо вцепенение.

В пет сутринта изкатериха поредната полегата пясъчна дюна и изведнъж се заковаха на място.

Пред тях се очертаваше някаква сграда — неголяма и на пръв поглед изоставена. Въпреки това и тримата се строполиха по очи върху пясъка, изчакаха известно време и едва тогава надигнаха глави за първоначален оглед. Сградата беше тъмна и очевидно се оказа точно такава, каквато се надяваха да бъде — изоставена.

Дъг се самоназначи за разузнавателен отряд, наведе се и хукна на зигзаг по посока на постройката. Няколко минути по-късно тръгна обратно — вече изправен и очевидно успокоен.

Ставаше въпрос за ниска тухлена къща без врати и прозорци, която не беше чак толкова стара, колкото изоставена в плен на пустинните пясъци. Уил и Дъг направиха кратък външен оглед, опитвайки се да разберат причините, поради които може да се издигне къща на подобно място. Във всички посоки се виждаха единствено безбрежни пясъци, над които светеше бледата луна. Картината внушаваше тъга и отчаяние. Имаше ли смисъл да се чака разсъмването, до което оставаше по-малко от час? Кой трябваше да го чака, и по каква причина?

На пръв поглед във вътрешността не се забелязваха нито змии, нито насекоми. Пътешествениците преместиха дългата дървена маса така, че да не се вижда отвън, а след това положиха върху нея болният Бил Бакъс — просто за да го предпазят от евентуалните нападения на някои далеч не безобидни обитатели на пустинята. Състоянието му беше все същото — ту в несвяст, ту в пълно съзнание, маркирано от болезнени стенания. На изток бавно се развиделяваше. Победени от умората, тримата членове на екипажа се пръснаха из ъглите, по-далеч от зеещите отвори на прозорците, и склопиха очи. Събудиха се от далечния заплашителен грохот на автомобилни мотори.

Дъг го долови пръв, вдигна вежди за да прецени посоката и разстоянието, а след това побърза да събуди Уил, тъй като грохотът нито намаляваше, нито се отдалечаваше от тях. Към него се прибави и металическо потракване, което най-вероятно беше причинено от танкови вериги. Шумът бързо нарастваше.

Сандра също се събуди, в широко отворените й очи имаше ням въпрос. Уил се промъкна към прозореца, откъм който идваше шума. Беше наясно, че навън е прекалено светло, за да опитват бягство или смяна на позицията. Надяваше се, че занемарената сграда е добре позната на тези, които идват, и те няма да й обърнат внимание.

— Какво виждаш? — напрегнато подвикна Дъг, докато очите на Уил предпазливо се повдигаха над тухления перваз.

— Военни камиони — съобщи той. — Нещо като малък конвой.

— Чак тук?! Защо, по дяволите? Какво му е специалното на това място?

Дъг тръгна към прозореца, но Уил му махна да спре.

— Стой си на мястото. Няма причина да се отбиват насам, освен ако не търсят специално нас.

— Че какво друго биха могли да правят, както са тръгнали направо през пустинята? — сви рамене Дъг. — Търсят ни и още как!

Уил само поклати глава и с разширени от учудване очи проследи смяната на пейзажа. Това, което под лунната светлина и двамата бяха приели като бледата линия на хоризонта, на практика се оказа оживено иракско шосе, което се намираше на някакви си тридесетина метра от полуразрушената постройка.

Уил приклекна и се върна на мястото си, тъй като грохотът на моторите прозвуча съвсем наблизо.

— Възможно ли е да са наши? — хвана го за ръката Дъг, озовал се незабелязано на крачка от него.

Сандра го погледна с надежда, но лицето й бързо помръкна, тъй като Уил решително поклати глава.

— Не. Иракчани са. Лягай долу и се моли да не са избрали да почиват точно тук.

 

 

ЦЕНТКОМ, Риад, Саудитска Арабия

Четвъртък, 7 март 1991 г., 11:00 ч. (20:00 по Гринуич)

 

Бригаден генерал от ВВС Хърм Бълок беше седнал зад огромната заседателна маса от лъскав махагон, точно срещу шефа си армейски генерал Бил Мартин и го чакаше да вземе решение по молбата му за допълнителна спасителна мисия на иракска територия. Официално първата такава мисия беше завършила без резултат, въпреки че един сержант от екипажа на водещия хеликоптер твърдеше, че в пясъка е имало следи, които категорично доказвали хипотезата за оцелели членове на екипажа на С-141.

Но Мартин остана скептичен. В качеството си на командира, назначил Бълок за отговорник на операция Скорпион, той беше достатъчно обезпокоен от серията катастрофи и липсата на конкретна информация за тъй наречения „смъртоносен“ вирус.

Преди около шестнадесет часа един американски хеликоптер бе пренесъл по спешност малката мостра до Риад, но изследванията още не бяха приключили. Те се провеждаха от екип учени от армията на САЩ, които имаха на разположение една от най-добре оборудваните частни биохимически лаборатории в Саудитска Арабия. Ако резултатите покажат, че вируса наистина е опасен — окей. Но ако са отрицателни, Мартин и всички останали участници в операцията щяха да изглеждат доста глупаво.

На всичкото отгоре Хърм поиска още едно проникване на иракска територия!

Мартин въздъхна и поклати глава:

— Хърм, и без това стана така, че тази катастрофа ни лиши от възможността да отричаме всичко. Да не говорим за първата спасителна операция. Твоите хора са загинали, човече. Съжалявам за тях, но трябва да приемем истината каквато е. В най-безобидния вариант ние просто си просим пропагандна шумотевица, особено пък ако отново тръгнем натам!

Бълок понечи да протестира, но Мартин вдигна ръка.

— Вече изгубихме два самолета и шестима пилоти, въпреки че момчето на генерал Райс и неговия командир май ще прескочат трапа.

— Джеф Райс е стабилизиран — кимна Хърм. — Колинуд също. И двамата ще се възстановят напълно.

— Много добре — отвърна Мартин. — Защо тогава да рискуваме с други хора?

— Ами ако дори един човек от нашите е оцелял, Бил? Ами ако е ранен и чака помощ някъде из онези пясъци?

Мартин започна да барабани с пръсти по масата, очите му внимателно опипваха лицето на Бълок.

— Дай ми някакво доказателство, Хърм — промълви най-сетне той. — Сториш ли го, изстрелвам екипа на секундата! Дай ми нещо, каквото и да е, но да мога да оправдая риска!

След тези думи стана на крака, за да покаже, че аудиенцията е приключила. Бълок стори същото.

— Имаш предвид политическия риск, нали? — тихо подхвърли той.

Генералът с две звезди на пагона хвърли изпълнен с погнуса поглед към „еднозвездния“ си колега. Разбира се, че рискът е политически!

— Хърм, ти вече си прехвърлил границите! Отдавна не става въпрос за шоу под ръководството на Пентагона. Замесени са цивилни и това ни принуждава да бъдем реалисти. Още от самото начало на тази твоя операция стъпваме по яйца!

След тези думи Мартин се обърна и излезе, оставяйки колегата си колкото смутен, толкова и гневен.

Моя операция?! Нима забрави, че ти ми я възложи, Бил?!

Бълок бавно осъзна, че Мартин вече търси на кого да хвърли вината, за да очисти себе си.

Върна се в кабинета. От изражението върху лицето на сътрудника си веднага разбра, че битката съвсем не е приключила.

— Полковникът, който се обади преди малко? Онзи, който уреди ДС-10 в Женева?

— Името му е полковник Ричард Кер, сър — отговори сътрудникът, моментално разбрал какво иска началникът му. — От базата в Милдънхол.

— Свържи ме незабавно с него! — заповяда Бълок. — Тук може и да ме окопават, но Уестърман е негов близък приятел, а самият Кер има връзки с тежкарите в Пентагона. След това ще се разтъпчем и до магазинчето за специални ефекти. В случай, че нашият екипаж действително е жив и бяга из пустинята, за да спаси кожата, някой от нашите сателити със сигурност вече го е заснел. Задачата ни е да открием съответните кадри, дори ако се наложи да търсим цяла нощ! Проклет да съм, ако оставя дори един от нашите хора на произвола на съдбата в онази гадна пустиня!