Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (20)

Деветнадесета глава

Главно военно командване на иракската армия, Багдад

Неделя, 10 март 1991 г., 15:00 ч. (12:00 по Гринуич)

 

— Това е лудост, Ихсан!

Генерал Хасун стоеше с гръб към висшия чиновник от Министерството на вътрешните работи и проучваше тактическата карта на рязко влошилите се бойни действия — едно почти неразгадаемо копие, заковано с кабари за стената на някогашната трапезария, превърната в ситуационна зала.

Ихсан Фетхи — дребен, но жилав мъж с кадифена кожа, която изглеждаше болезнено опъната върху несъразмерно едрите му кости, преди години беше професор по археология с международна известност, но това беше много, много отдавна — още преди да се присъедини към партията БААС и да се превърне в един от най-фанатизираните й членове. Сега той по нищо не се различаваше от обикновено „момче за поръчки“, което разнасяше заповедите на Саддам до прекалено опасната сграда на Главното военно командване. Самият президент не си показваше носа на подобни места, тъй като изпитваше дълбок ужас от новите американски бомби, без да го интересува все по-нарастващото презрение на висшите офицери под неговото подчинение.

Разбира се, това презрение никога не се изказваше на глас, тъй като щабът гъмжеше от верни хора на Саддам, които душеха непрестанно, готови да докладват дори за една съмнителна дума. Фетхи беше един от тях.

Хасун се обърна да го погледне. Червеят очевидно беше уморен да мъкне необмислените заповеди на върховния главнокомандващ, а на връщане да се товари с кратките, но наситени с безпокойство отговори на висшите офицери. Генерал Хасун беше убеден, че много малка част от това безпокойство достигаше до ушите на Саддам.

— Е, Ихсан, какво ще кажеш? — подхвърли той.

— Саддам е бесен от унищожението на новото биологическо оръжие и вие прекрасно знаете това, генерале. Информирахме го за пленяването на двамата американски офицери, обяснихме му, че те са били пилотите на самолета, пренесъл щурмоваците до секретната лаборатория Саад-18. Когато чу това, той буквално полудя. Иска да ги разпитаме незабавно и да изтръгнем от тях цялата възможна информация. Иска да знае дали в тази работа са замесени наши хора, а дори и имената на онези, които не са оказали съпротива. Иска всичко — имена, време и място на събитията… Всичко! След което американците трябва да бъдат убити — но бавно и мъчително, като врагове на държавата!

Генералът въздъхна и с отвращение поклати глава.

— Нима никой не си е направил труда да му докладва, че войната свърши и ние сме загубилите?

— Той знае това…

— Но нима не разбира, че ако измъчваме и убием въпросните офицери, ние няма да можем да ги пратим обратно у дома? А след като не можем да ги изпратим у дома, Буш ще има нов претекст да ни засипе с бомби и да не остави камък върху камък в тази нещастна и изстрадала страна? Нима не му е ясно, че след още един месец интензивни бомбардировки с Ирак е свършено? Нима не разбира, че именно това ще бъде повод американците да нахлуят в Багдад? Нима около него няма човек с достатъчно доблест да му разясни всичко това? Къде, по дяволите, изчезна Тарик Азис?

Отговорът на последния въпрос беше до болка ясен: Азис беше нещо като посредствен актьор, получил ролята на външен министър по благоволението на Саддам, от когото се страхуваше до смърт. Във вътрешния кръг на диктатора едва ли имаше човек, който би дръзнал да го запознае с истинското състояние на международното положение.

Фетхи дълго мълча, заковал поглед в носовете на обувките си.

— Той е издал заповедта, генерале — промърмори най-сетне той. — Пред вражеското командване трябва да твърдим, че изобщо не сме пленявали американски офицери. Ако е имало такива, те вероятно са загинали някъде в пустинята. Ще кажем, че сме провели мащабно издирване, но не сме ги открили. По този начин няма да им дадем претекст за бомбардировки.

Хасун мрачно поклати глава, а Фетхи продължи:

— Генерале, без биологическия агент, цялата ни дългогодишна работа по използването на далекобойното оръдие се обезсмисля — просто защото няма какво да пренесем с него. Те могат да спрат ракетите ни, преди да ударят Тел Авив или Риад, но не могат да спрат артилерийски снаряд, който е зареден с болести и смърт! Ако Саад-18 не беше разрушена, ние бихме могли за няколко седмици да изтрием половината Израел от лицето на земята — точно както ни обеща Саддам. Но сега е останало съвсем малко количество от веществото и то ще бъде изстреляно срещу кюрдите. Един контейнер, само един контейнер! Нима не разбирате защо е толкова ядосан Саддам? А двамата пленени американци ще понесат пълна отговорност за това, което са извършили!

— Предполагам, че ще поиска да ги разстреля със собствените си ръце — подхвърли с мрачна ирония генералът, обърнал гръб на картата.

— Може би — кимна с напълно сериозен вид дребосъкът. — Но не преди ние да свършим с тях…

— Искаш да ги преместим на сигурно място под твой контрол, така ли?

— Точно така — кимна Фетхи. — Ние сме по-добре оборудвани.

Генерал Хасун се надвеси над дребосъка и го прониза със заплашителен поглед.

— Виждал съм неколцина от извратените садисти, които се използват от твоите тайни служби! — изръмжа той.

Фетхи умишлено подмина забележката. Но и армията с готовност използваше същите „майстори“ на разпита, стига това да й изнася.

— Кога ще стане предаването, за да информирам Саддам? — високомерно попита той.

— Не и преди мръкване — изръмжа Хасун и размаха дългите си ръце: — Иначе моментално ще бъдем засечени от проклетите им сателити! Дай координатите на заместника ми и чакай да ги доставим някъде след полунощ. О, и още нещо, Фетхи…

Ихсан Фетхи запази равнодушното си изражение, вероятно защото вече беше свикнал на постскриптумните забележки на генералите, които би трябвало да предава на техния върховен командир. Никога не го правеше, разбира се, просто защото това би било равносилно на самоубийство.

— Предай на нашия високоуважаван лидер, че не препоръчвам този акт и не мога да отговарям за последиците.

— Разбира се, генерале — кимна дребният мъж. — Непременно ще му предам.

 

 

Западните предградия на Багдад

Неделя, 10 март 1991 г., 17:30 ч. (14:30 по Гринуич)

 

Дъг рязко се надигна и впери очи в непрогледния мрак. Сърцето му ускоряваше ритъма си едновременно с тежките стъпки по коридора, които се приближаваха към килията му.

В продължение на няколко часа поред беше слушал как измъкват невидими затворници от съседните клетки, как писъците им заглъхват по посока на близката стая за разпит, от която долитаха тъпи и тежки удари. Един беше върнат обратно, коридорът се изпълни с болезнените му стенания. Другите не се чуха повече.

Успокоителното беше, че нито един от гласовете не принадлежеше на Уил. Засега. Беше абсолютно сигурен в това и изпитваше благодарност. Но хората, които иракчаните изтезаваха, с положителност бяха англоговорещи, тъй като крещяха и викаха именно на този език.

Надзирателите се приближаваха, тежките им ботуши решително се насочваха към неговата врата.

Вече няколко часа стоеше затворен в пълен мрак и никой не го търсеше. Сякаш го бяха забравили. Беше изтощен, но не можеше да затвори очи от виковете и крясъците, придружени от непрестанния тропот по коридора.

Пред вратата на килията му се събраха поне трима души. Чуваше гърлените им гласове, които си разменяха фрази на арабски, нещо тежко блъскаше стената със зловеща ритмичност.

Невидима ръка хвана това, което би трябвало да е брава, вратата се разтърси. Задрънча тежка връзка ключове, един от тях започна да драска върху метала. Отваряха неговата врата!

Инстинктивно се дръпна към дъното на килията, в главата му се появиха откъслечни спомени от нещата, които трябваше да спазва, за да остане жив по време на вражеските разпити — такива, каквито си ги бяха представяли инструкторите в пилотската школа. Той не разполагаше с информацията, от която се нуждае врага — с изключение на едно-единствено име.

Вратата рязко се отвори, лъч ослепителна светлина нахлу в килията. Дъг инстинктивно скри очи в дланите си, за да ги предпази от режещата болка.

Притежателят на тежките ботуши направи крачка навътре и изведнъж спря, тъй като някой в дъното на коридора извика нещо на арабски.

Надзирателят се върна обратно, до слуха на Дъг долетя ниският му заплашителен глас, който просъска на развален английски:

— Първо твой приятел, после теб!

Вратата се затръшна с невероятна сила, светлината изчезна. Стъпките се отдалечиха в обратна посока, но бързо спряха пред някаква друга врата. Дъг дочу английската команда „Стани!“, последвана от изненадано възклицание. Човекът, който и да беше той, явно се опитваше да протестира, но гласът му потъна в гневните викове на арабите. Разнесе се тътенът на падащо тяло, виковете престанаха. До ушите му долетя звук от влачене на нещо тежко по циментовия под.

Последваха няколко минути тишина. След това, внезапно и неумолимо, в килията се промъкна смразяващото стенание на човек, който изпитва ужасна болка.

Сърцето на Дъг отново ускори ритъма си. За пръв път чуваше толкова ужасни стонове. Вярно е, че и предишните нещастници ги биеха, но те крещяха по друг, някак по-обикновен начин.

Воят бавно заглъхна, в килията отново настъпи напрегната тишина. Минутите се нижеха непоносимо бавно, напрежението му растеше. След около половин час навън най-сетне се дочу характерния звук на отваряща се врата, последван от отчетливо стенание.

Някъде в съседство запърпори малък бензинов мотор, последван от характерното потракване на верижен трион. Двутактовият двигател увеличи обороти и миг по-късно сградата се разтърси от нечовешки рев.

После всичко утихна. Дъг не можеше да прецени колко време е изтекло, но осветлението в килията му изведнъж се включи, а вратата рязко се отвори. Този път изобщо не долови драскането на ключ в ключалката.

— Ставай, свиня! — изръмжа някакъв глас на безупречен английски.

Дъг отвори очи и започна да се надига, правейки неистови опити да запази самообладание.

— Аз… Аз настоявам да получа сведения за колегата ми полковник Уестърман! — успя да изрече със сравнително стабилен глас той.

Иракчанинът се усмихна. Очевидно беше очаквал този въпрос, раменете му се повдигнаха и отпуснаха с преднамерено равнодушие.

— Той не пожела да отговаря на нашите въпроси…

— Какво направихте с него?! — моментално изгуби самообладание Дъг. — Вие сте длъжни да спазвате Женевската конвенция за военнопленниците! Вие нямате право да ни изтезавате!

Мъжът се извърна към отворената врата. На прага се появи униформен надзирател с голям пластмасов леген в ръце. Той пристъпи към Дъг и вдигна легена на нивото на очите му, принуждавайки го да надникне вътре.

— Нали питаш какво сме направили с приятеля ти?

Коленете на Дъг внезапно омекнаха, тялото му политна към стената и започна да се свлича надолу.

— Вие!… Проклети животни!… Вие сте…

Усмивката на иракчанина се разшири.

— Имаме няколко въпроса към вас, полковник — заплашително подхвърли той. — След около час ще ви дадем шанс да им отговорите. Но шансът ще бъде само един…

Мъжът, известен като „комендант Ахмед“, затвори вратата на стаята, приспособена за килия, и преднамерено шумно я заключи. После се обърна и поведе подчинените си към малката канцелария в дъното на коридора. Влязоха вътре, заключиха се и едва тогава Ахмед хвърли поглед към ръчния си часовник.

 

 

Централен Багдад

Неделя, 10 март 1991 г., 18:30 ч. (15:30 по Гринуич)

 

Шакир се изправи пред доктора, с когото бе поискал среща. Беше възрастен човек с разрошена коса и уморено, набраздено от бръчки лице. Треперещите му ръце бяха натикани дълбоко в джобовете на мръсна бяла манта, но въпреки това предаваха движението си на стетоскопа, който висеше на врата му.

Болницата беше изключително мръсна. Не беше засегната от пряко попадение, но вече седмици наред спираха тока и водата. Личният състав беше травматизиран от липсата на основни консумативи, но това не означаваше и липса на пациенти. В момента лекарите се бореха с множество случаи на дизентерия, имаше сериозни опасения и за избухване на епидемия от холера. По всичко личеше, че цял Багдад пие вода от силно замърсената река Тигър.

— Как се казвате? — попита на арабски докторът.

— Дамержи. Доктор Муамад Дамержи.

— И какво искате от нас?

— Искам да използвам малка пещ или друг уред, който може да произведе висока температура. Налага ми се да подложа на стерилизация известно количество специално военно оборудване.

Докторът го гледаше с безизразни очи и Шакир за момент си помисли, че е заспал прав.

— Невъзможно — най-сетне отвърна онзи. — Разполагаме само с един автоклав, който работи непрекъснато — стига да имаме ток.

— Имам заповед от…

— Пет пари не давам, дори да ви изпраща самият Пророк! — прекъсна го с висок глас лекарят. — Проклетите военни си въобразяват, че могат да сложат ръка на всичко!

След тези думи възрастният мъж внезапно се завъртя на токове, обърна гръб на зяпналия от изненада Шакир и бързо зави зад близкия ъгъл. Пълничката сестра, която през цялото време бе стояла на крачка зад него, поклати глава и го последва, хвърляйки многозначителен поглед по посока на Шакир. Авторитетът на военните в тази болница явно не беше на предишното ниво.

Шакир бавно излезе навън и се насочи към мръсния зелен микробус. Пътят от Киркук дотук беше ужасен. На няколко пъти му се наложи да отбие направо през пустинята, а военните често го спираха за проверка на документите.

Беше се отбил в Самара да благодари още веднъж на истинския Муамад, а и за да го предупреди да казва, че не знае нищо за приятеля си, използващ неговото име. Накрая горещо го помоли да вземе семейството си и да тръгне към най-близката граница.

— Не мога, приятелю — бе отвърнал Муамад. — Тук ще бъдем в безопасност, но ще се моля на Аллаха да бъде с теб и Салия, където и да сте…

След което се разделиха и Шакир продължи за Багдад.

Сега стоеше на тротоара до микробуса и безпомощно се оглеждаше. Времето беше топло и приятно, лекият ветрец носеше уханието на цветя и разцъфнали дървета, което за съжаление бързо отстъпваше пред вонята на гниещите, несъбирани със седмици отпадъци и откритата канализация. Градската инфраструктура на Багдад отдавна беше извън строя, за възстановяването й вероятно ще са необходими години.

Шакир отвори задната врата на микробуса и провери плитката шахта за резервната гума, в която бе оставил контейнера. Болницата беше последната му надежда. В момента нямаше никаква представа какво трябва да прави. По принуда трябваше да задържи у себе си малката, но смъртоносна биологическа бомба, с надеждата да намери някаква фурна или пещ, в която да нагрее достатъчно силно нейното съдържание. Муамад бе предложил да го направят с помощта на обикновен огън, но никой не даваше гаранции, че такъв огън може да достигне нужните градуси. Не, реши Шакир. По-добре да я задържа докато открия нещо по-надеждно.

Хвърли поглед на часовника си, който показваше седем без четвърт. Генералът беше казал да изчака до полунощ.

Качи се в микробуса, запали мотора и тръгна да обикаля улиците, с надеждата да открие работеща бензиностанция. Това му се удаде сравнително бързо, но само за да открие, че не притежава нужното писмено разрешение за зареждане. Раздразнителният тип край колонките махна по посока на една временно работеща бензиностанция под полицейски контрол, пред която се виеше дълга опашка от ядосани граждани. Обзе го внезапното желание да извика на висок глас името на генерал Хашамади и да пререди тълпата, но благоразумието му надделя. Сега съвсем не беше време да привлича вниманието върху себе си.

Когато му дойде реда стана ясно, че официалните документи и пропуски на генерала най-сетне ще свършат някаква работа. Полицаят зад импровизираното гише кимна и му подаде някакво подпечатано листче, но до истинското пълнене на резервоара изтече още един час.

Когато най-сетне беше готов, градът вече потъваше в нощния мрак.

Малко преди девет спря микробуса пред малко ресторантче, намиращо се на километър от хотел „Ал Рашид“, вдигна капака и предвидливо свали дистрибуторната капачка. Това беше задължителната предпазна мярка срещу евентуална кражба. Влезе в салона, избра си една маса в дъното и си поръча вечеря. Не му стана ясно как е възможно заведението да работи без електрически ток, но имаше пълно доверие в изобретателността на арабските търговци, които бяха способни на какви ли не номера, за да останат на пазара. А притежателите на заведения за обществено хранене бяха сред най-изобретателните от тях и винаги бяха в състояние да предложат нещо за хапване — дори и на светлината на свещи.

През целия ден беше прехвърлял в съзнанието си основните пунктове на плана. Ще вземе двама униформени войници, ще ги закара в онази безлична сграда в западния край на града, която бе пригодена за временно задържане на военнопленници, след което ще се изправи пред коменданта и ще му каже запомнените наизуст реплики.

По време на безплодното търсене на пещ за ликвидиране на вирусите, той на няколко пъти бе минал покрай тази сграда, запаметявайки пътищата за достъп и евентуално бягство.

В главата му изведнъж се появи образът на Салия, сърцето му се сви от мъка по близките. Те бяха на някакви си петдесетина километра оттук, но той нямаше право дори да мисли за тях, преди да сложи край на своята важна мисия.

Допи кафето си, плати сметката и предпазливо излезе на улицата. Микробусът беше там, където го остави. Колкото повече мислеше, толкова повече се плашеше от сложността на плана, който трябваше да изпълни. Щеше да си има работа с хора, които съвсем не са аматьори. Хора, които може би бяха разгадали играта му и вече го чакаха.

Не, това не може да стане! Генерал Хашамади не би си направил труда да му организира толкова сложни капани. Ако го беше заподозрял в лъжа, той можеше просто да го ликвидира още там, в Киркук.

Или пък имаше други, далеч по-сложни планове, за които Шакир дори не можеше да подозира?

Пое си дълбоко дъх и затвори очи, опитвайки се да отхвърли всички съмнения. Но как би могъл да го стори след всичко, което бе преживял?

Но следващите му стъпки при всички случаи изискваха здрави нерви и желязно самообладание.

Ушите му внезапно се изпълниха с грохота на реактивни двигатели. Невидимият самолет летеше ниско, но с висока, почти свръхзвукова скорост. Вероятно беше американски… Въпреки официалния край на бойните действия, американците продължаваха да летят ниско над града, демонстрирайки пълното си господство във въздуха. Грохотът беше колкото силен, толкова и внезапен, повдигайки рязко нивото на адреналин в кръвоносната система на Шакир.

Миг по-късно невидимият самолет изчезна в западна посока, тътенът започна да се стопява. В небето нямаше следи от трасиращи куршуми. Старомодните и нарядко разположени зенитни батареи вероятно отдавна бяха унищожени. Те и без това не помогнаха с нищо по време на шестседмичните масирани въздушни удари срещу столицата.

* * *

Докато шофираше към военния контролно-пропускателен пункт в северозападния край на града, в душата му се бореха противоречиви чувства, а сърцето му се свиваше от страх. Но веднъж престъпил прага на караулното, той беше стегнат и решителен, от цялото му поведение лъхаше хладно спокойствие.

Постовете се оказаха няколко, но пропуските на Хашамади бяха достатъчни за безпроблемното им преодоляване. Не след дълго се озова в главната сграда — едно огромно казармено помещение, насечено от безброй коридори. Получи трите пълнителя за пистолета си без всякакви проблеми, със същата лекота предадоха под разпореждането му и двама редници с равнодушни физиономии и небрежно преметнати през раменете карабини.

Не след дълго малката групичка крачеше по обратния път. Бяха само на няколко крачки от микробуса и Шакир почти въздъхна от облекчение, когато зад тях внезапно се разнесоха високи, изпълнени с напрежение викове, придружени от тропот на бягащи нозе. Той се закова на място и усети хладните тръпки, които се плъзнаха по гърба му.

Обърна се и изчака приближаването на младшия офицер, който тичаше към тях под слабата светлина на единствената крушка, осветяваща паркинга.

— Какво има? — хладно попита той.

— Нали вие сте доктор Дамержи? — отвърна със запъхтян въпрос офицерът.

Шакир направи безуспешен опит да отгатне какво се крие зад тъмните му очи.

— Да, аз съм — отвърна с максимално отегчен и лишен от емоции глас той.

Офицерът — лейтенант от пехотата, изведнъж сграбчи дясната му ръка и започна да я разтърсва.

— Извинявайте, но не ви познах, докторе… Доста сте се променили…

Шакир изтръпна, но въпреки това направи опит да отвърне на усмивката му.

— Откъде се познаваме? — попита той, после побърза да добави: — Моля за извинение, но съм изгубил очилата си и не виждам добре. Със сигурност не бих познал дори собствения си син!

— Не ме ли помните? — извика с отчаяние в гласа младежът.

— Нека прекратим играта на криеница! — не издържаха нервите на Шакир. — На тази светлина не мога да видя лицето ви, но гласът ви ми се струва…

— Али Махмади! — извика лейтенантът и в очите му светна радостно очакване.

— Ами да, разбира се! — принуди се да отвърне Шакир.

— Баща ми ви беше помолил да помогнете за назначението ми в армията! — подсказа с усмивка онзи. — На вас дължа тези пагони! Сега спомняте ли си?

— О, да, спомням си — отвърна Шакир, отчаяно опитвайки се да импровизира. — Много се радвам… За съжаление сега бързам и не мога да се отбия, тъй като изпълнявам спешна заповед.

— Разбирам, докторе — кимна младият офицер. — Доколкото разбрах, става въпрос за заповед от генерал Хашамади.

Шакир кимна в отговор, без да отговори на многозначителното му намигване. В следващия миг вниманието му беше привлечено от някаква суматоха вляво от тях. Обърна се и видя фаровете на няколко бързодвижещи се в тяхна посока автомобили. В душата му се надигна паника, обзе го непреодолимо желание да хукне да бяга.

Тръсна глава да го прогони и с преднамерено приятелски тон попита:

— Беше ли на фронта, Али?

— Бях — кимна младежът. — Но ни заповядаха да отстъпим още преди да…

— Ясно — прекъсна го Шакир, сложи ръка на рамото му и добави: — Друг път ще поговорим за това, сега бързам. Може би ще се видим след края на тази бъркотия.

С усилие се въздържа да не зададе обичайните за подобни случаи въпроси, от сорта на „Как е баща ти“, или „Къде е баща ти“. Може би бащата на момчето е мъртъв, или пък — още по-лошо — Шакир би трябвало да знае къде е.

Всъщност, не Шакир, а Муамад, поправи се мислено той.

Фаровете свърнаха по посока на паркинга и осветиха фигурите на Шакир, младия лейтенант и двамата редници, които подпираха една от страничните врати на микробуса.

— Ценя високо съболезнованията ви за смъртта на баща ми, докторе — подхвърли с поверителен тон младежът. — Знам, че сте бил с него до последния му миг и бих искал да ви поразпитам, но… Знам, че сега не е време за това…

Покрай тях се плъзнаха два малки военни джипа, следвани от сива лимузина без отличителни белези. Шакир забеляза как двамата редници изведнъж застанаха мирно и леко се извърна вляво, за да провери какво е предизвикало подобна реакция. Междувременно лейтенантът също се изпъна като струна, а по лицето му пробягаха изненада, възбуда и страх.

— Аллах е велик! — прошепна с благоговение той.

Сивата лимузина спря почти до тях. От първия джип изскочи боец в униформа на Националната гвардия и изтича да отвори вратата на сивата кола. В ръцете му имаше внушително на вид автоматично оръжие.

От лимузината излезе един висок мъж, който леко придърпа униформата си и се усмихна. Шакир се облещи, без да вярва на очите си.

Не, това не може да е истина!

Разбира се, той щеше да се държи така, сякаш е истина, но все пак…

Нима е възможно?! От всичките няколко милиарда на планетата да срещна точно този човек, при това точно в този момент?!

Саддам Хюсеин измина бавно няколкото крачки, които го деляха от тях, отвърна на козируващия млад офицер и се приближи да му стисне ръката.

Лейтенант Махмади просто щеше да се пръсне от гордост.

— Господин президент — извика той. — Позволете ми да ви представя един от вашите най-лоялни и най-способни учени, доктор Муамад Дамержи, за когото положително сте чували!

Той ще ме познае! — простена някакъв непознат глас вътре в Шакир. — Той ще разбере измамата и ще заповяда да ме убият!

Всичко това премина през съзнанието му като някаква неясна вихрушка, коленете му започнаха да омекват. Но въпреки това съумя да сложи на лицето си някакво подобие на усмивка и да протегне ръка: А Саддам разчете погрешно ужаса в очите му, вземайки го за обичайното възхищение, което всички поданици демонстрираха в негово присъствие.

Възхищението, което искаше да вижда…

— Какъв късмет, докторе — каза със звучния си бас той. — Вероятно искате да ми разкажете за напредъка в работата по нашата нова бомба?

— Съвсем не… — започна Шакир, но беше принуден да спре поради внезапно изтънелия си глас. Побърза да прочисти гърлото си и добави: — Нека не бъде тази вечер, господин президент… С ваше позволение… След два дни ще бъда готов с официалната презентация…

— По план трябваше да се видим след четири дни — отбеляза Саддам. — Вие и всички останали, които работят по програмата. Да не би нещо да не е наред?

— Не, сър — поклати глава Шакир. — Това съвещание ще се проведе по план. Но аз бих искал да ми отделите няколко минути преди него, ако е възможно, разбира се…

Явно загубил интерес, Саддам кимна с глава и започна да се обръща. После се сети за нещо и отново се обърна.

Шакир се беше срещал с диктатора на няколко пъти и винаги беше изпитвал силна нервност. Не можеше да се отърве от представата, че този човек всеки момент може да извади пистолета си и да му пръсне черепа — ей така, заради купона.

Заковал се на място, Саддам бавно фокусира поглед върху лицето му. Шакир изпита чувството, че сънува ужасен кошмар и всичките му лоши предчувствия ще се сбъднат. Гледаше диктатора без да помръдне, сърцето му почти спря от ужас.

Накрая Саддам се раздвижи, сложи ръка на рамото му и промърмори:

— Изглеждате много уморен, докторе. Всички сме уморени, но още утре сутринта ще вземем трайно надмощие. Само почакайте и ще видите какво ще стане!

В следващата секунда вече го нямаше — изчезнал по посока на затъмнената сграда, плътно заобиколен от охраната.

— Какъв късмет, докторе! — прошепна с възхищение младият лейтенант. — Колко добре стана, че успях да ви настигна!

Погрешен израз, Али — възрази на ум Шакир. — Много погрешен израз!

— И аз се радвам — каза на глас той. — Но вече е крайно време да тръгвам. Скоро пак ще си поговорим…

Лейтенантът вдигна ръка за сбогом и побърза да се върне обратно в голямата постройка на казармата. Шакир направи знак на войниците да заемат свободна стойка, след това махна по посока на микробуса. Запали мотора и направи голямо усилие да напусне паркинга с нормална скорост. Заели местата до него, двамата войници все още бяха ококорени от неочакваната среща. Беше съвсем очевидно, че дори да бяха имали някакви съмнения в мисията на непознатия цивилен зад волана, те напълно се бяха изпарили.

Този човек се познаваше със самия Саддам!