Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scorpion Strike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джон Нанс

Ударът на Скорпиона

 

Американска. Първо издание

 

Редактор: Сергей Райков

 

ИК „Коала“, София, 2003

ISBN 954-530-087-6

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Централен Ирак, шосето между Ар Рутба и Багдад

Четвъртък, 7 март 1991 г., 8:30 ч. (05:30 по Гринуич)

 

Шакир Абас рязко завъртя кормилото и микробусът се върна на асфалтираната настилка. Прокле се, че пак е заспал, а тялото му се разтърси от резкия приток на адреналин. Вече на два пъти се беше отклонявал от пътя. Благодарение на умората безличната бетонна настилка, пресичаща още по-безличната пустиня, неусетно се превръщаше във фантастични и нереални образи, които нашепваха упойващи слова в подсъзнанието му. Имаше части, които пееха песни като сирени и сякаш тласкаха колелата на бързодвижещия се микробус от гладката бетонна повърхност по посока на твърдия, но далеч по-опасен банкет. Единствено тракането на неволно стиснатите зъби беше в състояние да го изтръгне от измамните обятия на дрямката и да пробуди съзнанието му.

Събуди се, по дяволите! Събуди се, иначе ще патиш!

Беше благодарен за облаците, които покриваха небето. Без тях нещата щяха да са далеч по-зле — знаеше това от опит. По рождение имаше едно особено отношение към слънчевите лъчи, което ставаше особено силно под влиянието на умората — те го привличаха неотразимо, караха го да се чувства като невръстно дете, сгушено под меко и топло одеяло.

Но днес слънцето беше скрито от дебелата и сива пелена на облаците и той бодро натискаше педала на газта. Автомобилът се носеше в източна посока, а в душата му пърхаше плаха надежда, че по някакъв чудотворен начин ще успее да настигне Мехмед Ансала.

Безнадеждна работа. Има ли смисъл изобщо да се опитвам? Не успея ли да го открия, трябва час по-скоро да прибера Салия и децата и да потеглям за Саудитска Арабия!

Този план не беше нищо особено, но все пак запълваше очакванията му с форма и съдържание, даваше му допълнителни сили да продължава напред.

Ансала е глупак. Кльощав и затворен в себе си млад идеалист с подчертана слабост към биохимията, но е изключително слаб като учен, тъй като не притежава нужното търпение. Шакир не го презираше, а просто нямаше доверие в способностите му, главно поради липсата на дисциплина. Проведените от него научни експерименти редовно се правеха втори път, просто защото Ансала позволяваше на досадата си да вземе връх и търсеше най-късия път към финала — нещо, което компрометираше усилията му изцяло и обикновено водеше до неверни резултати. Шакир нямаше как да знае какво всъщност е взел със себе си този човек, какво точно превозва в бялата тойота, която поглъщаше километрите някъде пред него. В клиничен смисъл беше наясно, разбира се. Но в поведението на човек, който знае каква опасност се крие в малките метални цилиндри и въпреки това е готов да ги предаде в ръцете на военните (независимо кои са те), има някакъв съществен пропуск, нещо нечовешко.

Слава богу, че американците не поискаха да си запазят известно количество като мостра.

Разбира се, той би се противопоставил на такова желание. В това поне беше убеден. Ужасната култура, която беше създал, трябваше да бъде напълно унищожена. До последната молекула на смъртоносния вирус.

Мислите на Шакир отново се върнаха към фантастичното му бягство от командосите. Докато бягаше като луд от периметъра на лабораторията, беше чул грохота на излитащия С-141, но дори не вдигна глава да го проследи. Те вероятно отдавна са на сигурно място — онзи едър полковник, който очевидно не го харесваше, и другият — по-любезният, който прояви по-голям интерес (и страх) към разказа на Шакир.

В момента тези американци го проклинат, разбира се. Вероятно го считат за някакъв двоен агент, въпреки че едва ли могат да открият ползата за Саддам от една такава „мисия“. При всички случаи обаче те са го заклеймили. При тази мисъл усети как го заболя нещо дълбоко в душата — най-вероятно защото никой на този свят вече не го уважаваше — включително и той самият.

В случая обаче не ставаше въпрос за себеуважението или за личното му достойнство. Шакир тръсна глава и изпъна гръб върху прашната седалка на микробуса, устните му се сляха в една тънка, но решителна линия.

Може би съм се задействал късно, но все пак го направих! — каза си той.

От двете страни на главния път от Йордания за Багдад, на който беше излязъл преди малко, се нижеха разбитите и опожарени корпуси на военни камиони и танкове. Коалицията си беше направила труда да ги разчисти, за да не спира трафика. Скоро започна да се разминава с тежко натоварени камиони, идващи от йорданската граница. Беше сигурен, че каросериите им бяха пълни точно с онези стоки, които йорданците не могат да вкарват в страната заради наложеното ембарго.

Размина се и с колона мобилни ракетни установки „Скъд“, която се придвижваше на запад. Какви ли отчаяни мисли минават през замъгленото съзнание на онзи луд престъпник Саддам? — с тревога се запита той. Какво ли е намислил с дислокацията на тези опасни оръжия?

Шакир сведе очи към скоростомера, който показваше сто и десет километра в час. Пътят пред него най-сетне беше свободен, пясъкът от двете страни на банкета също беше пуст — само тук-там се виждаше по някой обгорял автомобилен скелет.

Хей, какво е това?!

Рязкото натискане на спирачките при 110 километра в час не беше най-разумното нещо на този свят, микробусът се разтърси в протест и започна да шари по платното. Но Шакир държеше волана здраво и отчаяно се опитваше да възстанови в съзнанието си картината на това, което току-що бе видял.

На около седемстотин метра назад, вдясно от шосето, беше спрял бял микробус със свалено колело, до който бяха седнали двама мъже!

Не, това е невъзможно! Няма толкова много късмет на този свят! — помисли си той, докато правеше обратна маневра и натискаше газта. Вероятно са други хора. В тази страна има стотици бели микробуси.

Отново пресече платното и спря зад повредения автомобил. Беше ясно, че е попаднал в някоя от многобройните дупки на шосето и е скъсал дясната си полуоска. Дълбоките следи в пясъка край шосето свидетелстваха за тежката борба на човека зад волана, който в крайна сметка бе успял да се спаси от преобръщане.

Двамата мъже не станаха при появата му, но въпреки това възбудата му нарасна и се превърна в тежка буца под лъжичката. Изключи от скорост и дръпна ръчната спирачка, а очите му се плъзнаха по лицето на по-близкия от тях.

Разбира се, това беше той: Мехмед Ансала — мъжът, който вероятно вече бе стигнал до извода, че Шакир Абас е предател.

* * *

Ансала гледаше с леко любопитство непознатия, който паркира зеления микробус на лабораторията. Струваше му се напълно логично, че някой от колегите ще спре да им помогне. Фактът, че никой в лабораторията не би могъл да знае за разбитата полуоска, беше без значение и още в следващата секунда се стопи в шок, предизвикан от познатото лице на началника му.

— Шакир, ти ли си?! — Ансала бързо скочи на крака, очите му бяха разширени от учудване. Униформеният мъж до него по инерция стори същото. — Мислехме те за умрял!

Шакир го поздрави с традиционната арабска прегръдка, после хладно кимна с глава на човека от охраната — един неандерталец, когото познаваше отлично. Тоя тип имаше акъл колкото аспиринче и това го правеше още по-опасен. С облекчение видя, че прибира пистолета, който беше измъкнал при приближаването му. Тримата бавно се отпуснаха до повредения микробус и подвиха крака под себе си. Движението по шосето беше слабо — преминаването на някой камион или лека кола правеше мястото на принудителната им почивка да изглежда още по-откъснато от света.

— Не можем да ти предложим чай, нито пък нещо друго — започна Ансала. — Решихме да си починем, а след това да спрем някой военен камион, но сега ти си тук и… — Остави гласа си да заглъхне, очевидно очаквайки от Шакир да потвърди, че ги е спасил. Но доскорошният му шеф само кимна, усетил съвсем ясно студения и подозрителен поглед на Ансала.

— Мехмед, аз изпълнявах една строго секретна правителствена мисия — принуди се да подхвърли той.

В очите на Ансала не се промени нищо. Шакир отмести поглед и продължи:

— Знам, че ме мислехте за умрял, но такъв беше планът…

— Къде беше? — попита Ансала с характерното си и съвсем не арабско нетърпение.

— Същността на мисията ми и нейното местоположение все още са секретни и аз нямам право да говоря за тях — поклати глава Шакир. — Бих искал да ти разкажа всичко, но…

— Шакир, извинявай за откровеността, но аз знам много добре как прие заповедта за доставка на вируса. Каза, че не бива да правим това, после изчезна. Край едно шосе откриха обгорял труп, за който се реши, че си ти…

— След което ти стигна до заключението, че съм дезертирал при врага, нали? — забрави за всякаква предпазливост Шакир.

Ансала понечи да протестира, но той вдигна ръка.

— Сандар ми го каза. Според него ти си изразил подозрения относно смъртта ми. Е, добре, ще ти кажа — бил си прав, аз не загинах. Но веднага ще добавя, че ако ме мислиш за предател на Саддам, значи бъркаш! Аз обичам родината си.

— Защо тогава са тези игри? Кого се опитваш да заблудиш? Началството в Багдад те мисли за мъртъв и всички са се побъркали, тъй като единствено ти знаеш формулата. Откакто те няма, денонощно се ровим в записките ти, но не открихме нищо!

— От колко време съм твой началник, Мехмед?

Прекалено дълго, старче, рече си Ансала, но лицето му остана безизразно. Шакир беше само с двадесет години по-възрастен от него, но това му се струваше цяла вечност. Изпусна въздуха от гърдите си и неохотно отвърна:

— От две години.

— Правилно, от две години. А като твой началник казвал ли съм ти за всичко, което става в лабораторията?

— Не.

— Точно така. Ти имаш роднини в политиката, но аз докладвам на още по-отговорни хора. Именно те подозираха, че сред нас има шпионин. По едно време и ти беше под подозрение.

Очите на Ансала се разшириха от смайване, точно според очакванията му. Всеки заподозрян в шпионаж в Ирак свършваше по един и същ начин. Шакир вдигна ръка и побърза да го успокои:

— Прекратих това по най-бързия начин. Между другото, моето изчезване трябваше да покаже кой с какво се занимава в лабораторията, докато шефът го няма. Ти се прояви добре, за разлика от някои други хора.

Наклонена светкавично в обратна посока, везната помогна на Ансала да се съвземе. Стресът се разсея, върху лицето му се появи угодническа усмивка. А Шакир с мъка потисна желанието си да попита къде са скрити контейнерите, да ги грабне и да побегне. Почти половината от умствените му възможности бяха ангажирани в усилието да остане спокоен и неподвижен и да изиграе театъра докрай. Бавно и търпеливо насочи разговора към одумване на колегите в лабораторията, после мълчаливо изслуша подозренията и измислиците на мъжа срещу себе си — достатъчни за оформянето на солидни досиета за почти всички. Както можеше да се очаква, Ансала се изживяваше като личен представител на Саддам в секретната лаборатория. Нищо чудно, че беше толкова слаб като учен. Очевидно е използвал времето си главно, за да събира и си записва компрометиращи факти за колегите си.

Шакир забеляза, че гардът се прозява от доста време насам. В един момент се обърна да го погледне и видя, че е облегнал гръб на пясъчния скат и сладко спи. Хъркането му ставаше все по-силно.

— Я ми кажи, Ансала — започна най-сетне той. — Кой ти заповяда да вземеш двата контейнера преди доставката на цялото количество?

По лицето на събеседника му пробяга горда усмивка, която бързо се стопи и отстъпи място на озадачението. Ансала очевидно се питаше какъв отговор ще прозвучи най-добре в ушите на Шакир. Сигналите за опасност бяха прекалено ясни и той се страхуваше да не каже нещо погрешно.

— Аз… — започна той, после тръсна глава и се поправи: — Ние получихме заповед да доставим продукцията в Багдад.

— Знам това — нетърпеливо кимна Шакир. — Но ти носиш само два контейнера. Защо не изчака доставката на цялото количество, която ще стане утре?

— Нося един, а не два — поправи го Ансала и Шакир изненадано вдигна глава. Нали контейнерите трябва да са два? Поколеба се известно време, после реши, че не е разбрал добре и остави Ансала да продължи: — Аз исках… Исках да доставя лично поне един контейнер.

— На кого?

— На генерала, който ще го използва срещу враговете на Ирак. Ако знаех, че ти си жив, аз разбира се щях да…

— Не, не! Продължавай. Не съм бил там, значи ти си имал пълното право да действаш. Какво стана после? — Шакир не знаеше доколко убедително звучат думите му, но Ансала изпъчи гърди и на лицето му се появи горда усмивка.

— Имах информация, че генерал Сумед Хашамади е командирът, удостоен с честа пръв да употреби нашето ново оръжие, и реших да му го предам лично. Това, което враговете причиниха на родината ни, трябва да бъде възмездено. Видя ли Багдад? Видя ли какво ни причиниха янките с техните бомби? Изгарям от нетърпение да видя как започват да мрат с хиляди — точно като кувейтските кучета, върху които изпробвахме оръжието. Помниш ли как квичаха и виеха? Искам да видя как по същия начин квичат всички безбожници, независимо дали са американци, британци, египтяни или иранци!

Шакир запази пълен контрол над изражението си, докато чакаше да утихне гнева на доскорошния му подчинен.

— Мехмед, имаш ли представа колко опасен е този вирус и за нас, иракчаните? — тихо попита той.

— Разбира се! — изсумтя Ансала. — Но той едва ли е по-опасен от американците, които убиха братята ми!

Ето я причината! Шакир беше забравил за двамата братя на Ансала, които се биеха някъде в Кувейт.

— Изгубил си и двамата? — вдигна вежди той.

Онзи само кимна, но в очите му гореше мрачен пламък.

— Съжалявам, Мехмед.

— Вече ме разбираш, нали?

— Разбирам те, но ще трябва да те разочаровам — подхвърли Шакир и ясно видя недоумението, появило се върху лицето на другия мъж. — Генерал Хашамади няма да получи контейнерите. Те трябва да бъдат доставени в генералния щаб в Багдад, заповедта е да го сторя аз.

Ансала замълча, за да обработи новата информация. Насреща му все пак седеше прекият му началник и командир. Шакир се оказа жив и здрав, намираше се в Ирак и караше служебен автомобил — всичко това доказваше, че продължава да изпълнява задълженията си. Следователно евентуалното неподчинение на заповедите му можеше да бъде фатално, особено сега — когато армията се оттегляше и се очакваше гражданска война.

Но по отношение на контейнерите, той продължаваше да използва множествено число.

— Шакир, аз превозвам само един контейнер — каза на глас той. — Другият е изпратен на генерал Хашамади още преди три дни.

В периметъра кацнал специален хеликоптер, с който пристигнал куриер във военна униформа. Той носел писмена заповед от генералния щаб и Ансала лично му предал контейнера.

Дойде ред на Шакир да изгуби самообладание. За да прикрие чувствата си, той просто скочи на крака и направи две-три крачки по посока на шосето. Ансала механично стори същото, последван от гарда, който се събуди от внезапната промяна на ситуацията.

— Ще изпратя кола да ви прибере — излъга Шакир.

— Няма да стане — неочаквано се намеси гардът. — Ще ни вземете в своя микробус, докторе.

— Нямам време, съжалявам. А вие двамата трябва да се върнете в лабораторията.

Ансала остана сравнително пасивен, но по неизвестни причини униформеният не желаеше да остане край пътя. Той се дръпна крачка назад и Шакир с удивление видя, че измъква пистолета си и го насочва някъде към краката му.

— Ще пътуваме с вашия микробус, докторе!

Шакир остана неподвижен в продължение на цяла минута, после бавно кимна с глава, очаквайки спад в напрежението. Така и стана — гардът не прибра пистолета си, но все пак наведе дулото му към пясъка. Шакир махна с ръка да привлече вниманието на Ансала и подхвърли:

— Първо искам да ви покажа нещо… Чакайте тук.

Отправяйки безмълвна молитва към небето да не бъде последван, той се обърна и тръгна към зеления микробус. Отвори дясната врата и взе узито, което беше заредено и готово за стрелба.

Зад гърба му се разнесоха тежките стъпки на приближаващия се гард. Шакир притисна оръжието до бедрото си, завъртя се на пети и светкавично опря късото дуло в корема на униформения, който бе имал неблагоразумието да прибере пистолета си в кобура.

Никога не беше убивал човек, никога не бе допускал, че това ще му се наложи. Изпробването на вируса върху двамата нещастни кувейтски военнопленници бе станало въпреки категоричните му протести. Беше стрелял с автомат и пистолет само защото властите настояваха всички учени от подземната лаборатория да владеят личното си оръжие, за да могат да се защитават при евентуално нападение. Но откосът на измамно малкия картечен пистолет беше много по-бърз и шумен от това, което очакваше. Той отскочи назад и механично отчете ужаса в очите на изненадания боец, чиито гърди и корем бяха отнесени напълно, а сърцето му направи две-три последни контракции и спря. Пробитото ляво предсърдие лиши мозъка от доставката на кислород, мускулите се отпуснаха, а тялото — отхвръкнало няколко метра назад от камшичния удар на куршумите, бавно се свлече на безформена купчина, под която се оформи алена локвичка.

Ансала също се парализира от изненада, но последвалата реакция беше наистина котешка. Използвайки вцепенението на Шакир при гледката на надупчения труп, той скочи зад микробуса и измъкна пистолета си. Зареди го шумно, после предпазливо надникна иззад каросерията и извика:

— Какво правиш, Шакир?! Защо го уби?

— Аз… Аз изпълнявам заповеди, Мехмед… Той не пожела да ми се подчини. Хвърли оръжието и аз няма да те нараня. Нямах желание да нараня и него.

Гласът на Ансала изтъня и в него ясно се долови паниката:

— Защо го направи! Защо, Шакир?!

— Хвърли пистолета и излез на открито, Мехмед. Няма да ти сторя нищо лошо.

Но онзи явно не го чуваше.

— Човекът беше член на Републиканската гвардия, Шакир! Ти уби един боец от Републиканската гвардия!

— Ансала! Хвърли този пистолет и излез на открито!

Но Ансала клатеше глава — отначало бавно, след това все по-бързо и по-решително. Това ясно се виждаше през челното стъкло на повредения микробус.

— Не! Аз не ти вярвам! Според мен ти се опитваш да спреш Саддам!

Внезапно фигурата му се приведе напред и се стрелна към шофьорската врата на белия микробус. Протегна ръка и я дръпна, сякаш се готвеше да седне зад волана.

— Но какво прави той?! — с недоумение се запита Шакир. — Нима е забравил, че колата е без едно от предните си колела?

Недоумението му продължи само част от секундата. Ансала се наведе над седалката, а в неговата глава изведнъж изплува малкия контейнер, явно скрит някъде из купето. Втурна се напред, прескочи трупа на гвардееца и полетя към бялата кола. Ансала се беше навел над шофьорската седалка и се опитваше да достигне малката кутия от стиропор, положена на пода зад мястото на пътника.

— Спри! Не я докосвай!

Веднага си даде сметка, че заповедите му няма да бъдат изпълнени, кръвта му изстина. Но Ансала не биваше да докосва контейнера! Шакир изкрещя още веднъж, замахна със светкавична бързина и дулото на узито пръсна задното странично стъкло. Забравил пистолета си на седалката, по-младият мъж се протегна да вдигне стиропорената кутия. Сега най-важното нещо на света беше да спаси контейнера от Шакир, да го запази за Саддам и неговите генерали. Очите му бяха станали кръгли от страх и решителност, съзнанието му се бе фокусирало изцяло върху задачата да сграбчи дръжката на контейнера и да го измъкне от предпазната кутия.

Този път се прицели напълно съзнателно. Дулото на картечния пистолет сочеше право в главата и раменете на проснатия напряко на седалката Ансала. Пръстът му обра луфта на спусъка, изчаквайки да заглъхне ехото на последния предупредителен вик.

Но вече беше убеден, че Ансала няма да го чуе.

Ръката на по-младия мъж докосна капака и показалецът на Шакир реагира.

Познатият вече звук на електрическа шевна машина имаше трагични последици. Парчетата олово пронизаха главата и горната част на тялото на Мехмед Ансала, раздробявайки ги с ужасяваща лекота. Сякаш на забавен кадър очите му проследиха как тялото отскача назад към волана, а автоматичния ред прекършва протегнатата ръка като суха клонка. После си даде сметка, че хладнокръвно бе държал мушката на безопасно разстояние от опакования контейнер, в следващия миг осъзна, че потокът от куршуми е секнал, въпреки продължаващия екот в ушите му. Пълнителят беше празен, но пръстът му продължаваше да натиска спусъка. Направи крачка встрани, тялото му се олюля. Изведнъж изпита чувството, че някой откъм шосето беше присъствал на всички подробности от хладнокръвното двойно убийство.

Бавно се отпусна на колене до задното дясно колело на микробуса и се остави на адреналина, който разтърсваше тялото му. Не знаеше колко време остана в тази поза. Чуваше като през стена фученето и грохота на рядко преминаващите по шосето автомобили, но за негово щастие микробусите бяха паркирани така, че не позволяваха гледка към кървавата сцена.

Най-сетне се стегна, стана и дръпна плъзгащата се врата на белия микробус. Изведнъж го обзе ужасното подозрение, че контейнерът със смъртоносния вирус изобщо не е в стиропорената кутия и убийствата са били напразни.

Кратка проверка го увери, че подозренията му са излишни. Контейнерът си беше на мястото.

Оттук нататък действията на Шакир станаха напълно целенасочени, макар и без прякото участие на съзнанието. Издърпа надупчения труп на Ансала навътре върху седалката и затвори шофьорската врата, после повлече тялото на гвардееца към задната част на повредения автомобил. Извади една от двете метални туби с бензин, а другата разля във вътрешността на белия микробус, най-вече върху труповете.

Контейнерът обаче беше друга работа. Шакир беше напълно лишен от възможността да запали огън, който да достигне температура от 1000 градуса и да я поддържа минимум пет минути, но в същото време трябваше да ликвидира вирусите на всяка цена.

Пред него имаше две възможности — или да закопае контейнера в пустинята, или да го вземе със себе си. При първата шансовете някой да го открие бяха минимални. Контейнерът беше изработен от облечена в стъкло неръждаема стомана, която можеше да лежи в пясъците стотици години без никакви повреди. Би могъл да се върне в подходящ момент и спокойно да унищожи опасното му съдържание. Правилно или не, това изглеждаше най-разумното решение за момента.

Южно от пътното платно се виждаше началото на уади — едно от неособено дълбоките дерета, които прорязват пустинята във всички посоки. Шакир навлезе в него, избра си място и започна да копае. Зарови контейнера на максимална дълбочина, изглади пясъка с длани и се дръпна крачка назад. Скривалището изобщо не си личеше и той доволно кимна с глава. После се зае да определи координатите, записвайки си внимателно всички особености на терена — най-вече полегатото възвишение на североизток от дерето.

Върна се при микробусите, които чакаха встрани от пътя. Цяла сутрин по настилката ръмжаха тежки военни камиони, но в момента трафикът беше замрял. Шакир изчака шосето да се изчисти от автомобили и в двете посоки, после запали остатъците от някакъв брезентов чувал, които откри в товарната част на микробуса. Единият им край бе потопен в малка локвичка бензин, която със сигурност щеше да унищожи автомобила. Измина около пет километра в източна посока преди в огледалото за обратно виждане да се появи ярко оранжево кълбо, от което се разлетяха бели ламарини.

Кара така още почти час, след което блокиралото му съзнание най-сетне започна да възприема околната действителност. Генерал Хашамади беше командир на дивизията, изпратена да потуши кюрдското въстание в района на Киркук — един град на около 250 километра оттук, до който се стигаше през многобройни контролно-пропускателни пунктове на военните. Но Шакир не само трябваше да открие начин да стигне до него, но и да встъпи във владение на най-опасното оръжие, с което някога се бе разпореждал този генерал.

До Багдад оставаха по-малко от 150 километра, а на още десетина южно оттам чакаха жената и децата му. Тръсна глава и отправи безмълвна молитва към небето всичко да е наред. Би могъл да стигне там за броени часове, да ги натовари на микробуса и да подкара към сигурността, която ги очакваше оттатък границата. Докато търсенето на втория контейнер беше колкото опасно, толкова и глупаво. Никой не му беше заповядал да го прави, освен това официално се водеше мъртвец. Появата му в Киркук щеше да бъде акт на отчаяние — точно толкова глупав, колкото и самоубийствения опит на Ансала да докопа контейнера, въпреки насочения в главата му автомат.

Но колкото и да беше убедителна, тази логика не успя да прогони решимостта му да поправи допуснатите грешки.

Смъртта на двамината мъже, които току-що беше ликвидирал, щеше да бъде оправдана само ако продължи търсенето.

Ръцете му стиснаха волана малко по-силно от нормалното, умът му започна да изчислява най-прекия път на север.