Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (15)

Четиринадесета глава

Самара, Ирак, сто и двадесет километра северно от Багдад

Петък, 8 март 1991 г., 12:05 ч. (09:05 по Гринуич)

 

Внезапното боботене на тежък мотор изтръгна Шакир Абас от дрямката. Очите му объркано примигнаха на ярката слънчева светлина, струяща от процепа в завесите.

Къде съм?! О, да…

Паметта му се върна и той пъргаво се надигна от люлеещия се стол. Отпусна се на коляно до ниското прозорче и надникна навън. С облекчение видя собственика на къщата, който вървеше по пътечката към малката каменна порта. В ръцете му имаше някакъв пакет.

Името на Муамад Дамержи бе изплувало в главата му в момента, в който реши да тръгне по следите на изчезналия контейнер. Стар приятел и съквартирант от Оксфорд, Муамад му беше като брат — един от малкото хора на този свят, на когото можеше да довери дори и живота си.

Което и правя в момента, напомни си Шакир. Като в хода на този процес поставям в смъртна опасност както него, така и семейството му.

Вратата зад доктор Муамад Дамержи меко се захлопна, очите му се спряха върху фигурата на Шакир до прозореца. Посочи пакета в ръцете си и се усмихна. Едрите бели зъби влизаха в контраст с тънките мустачки и брадичката в стил Ван Дайк.

— Стреснах ли те, Шакир?

— Бях заспал — отвърна Шакир и разтърка очи като малко дете. — Гхада беше достатъчно любезна да ми го позволи.

Усмивката на Муамад се разшири. Жена му не знаеше нищо за внезапното му среднощно пътуване до Багдад и цяла сутрин се беше опитвала да измъкне нещо от Шакир. Отказа се едва когато забеляза, че той кротко похърква на удобния стол.

— Мисля, че имам всичко, което ни трябва — разклати пакета в ръцете си той. — Не, нямах никакви проблеми.

— Не биваше да те карам.

Муамад допря пръст до устните си и поклати глава.

— Дошъл си където трябва, Шакир. Освен пари, бензин и храна, ти трябва най-вече информация. Точно това ти донесох.

Шакир огледа топлата, богато остъклена стая. Проговори едва когато се увери, че Гхада не може да го чуе. На Муамад беше разказал всичко, но и двамата нямаха желание да разширяват кръга на осведомените.

Седнаха в плюшените кресла, поставени в средата на великолепния персийски килим, делеше ги малка масичка за кафе от тиково дърво. Муамад отново потупа пакетчето, което почиваше в скута му.

— Когато снощи чух историята ти, аз бях толкова смаян, че пропуснах да ти кажа нещо — подхвърли той. — А то е важно, защото е свързано с възхищението ми от това, което си се опитал да направиш.

— Възхищение ли? — изненадано го погледна Шакир. — Та аз съм един предател и убиец!

— А Саддам какво е? В сравнение с неговите престъпления, ти си невинен като младенец! Той унищожава тази страна, но ние просто отказваме да си го признаем — и ти, и аз, и колегите, с които работя по ядрената програма на Ирак. Всички си крием главата в пясъка и се правим, че нищо не става. Я се огледай! — С широк замах ръката му обхвана къщата и парцела пред нея, в очите му се появи пламъче. — Той изгради един нов Ирак, който постепенно започна да ни харесва. А след това го разруши! — Гласът му прекъсна от вълнение. — Аз все още не съм видял всички ужасни развалини…

Приведе се напред и добави:

— Багдад е в руини, Шакир! Ще ни трябват поне десет години да го възстановим, но как да възстановим едно цяло поколение млади хора? Миналата седмица Би Би Си съобщи, че в Кувейт са били убити най-малко триста хиляди наши войници!

— Знам това — кимна Шакир.

— И двамата имаме синове, Шакир — продължи все така разпалено приятелят му. — Слава на Аллаха, че все още са твърде малки, за да служат в армията, но в нашия град почти няма семейство без изчезнал или убит свой член. Да не говорим за гробовете, Шакир. В пустинята продължават да копаят масови гробове!

Муамад замълча и сведе поглед, опитвайки да овладее вълнението си. После главата му отново се вдигна и очите му се заковаха в лицето на Шакир.

— Ние с теб живяхме добре, тъй като служихме на това животно и неговата шайка престъпници. Лично аз нямам достатъчно смелост, за да направя нещо по-различно от „да, господарю, съвсем не, господарю“. Преди време бях учен физик, помниш ли? Но от три години насам, въпреки скъпоструващото ми образование, аз не правя нищо друго, освен да си играя на котка и мишка с ЦРУ и Мосад, като закопавам забранени материали на различни места в пустинята.

Замълча за момент, сякаш преценявайки доколко може да се разкрие.

— До снощи не бях сигурен дали мога да ти се доверя, Шакир — промълви след известно време той. — Не знаех, че и на теб ти е дошло до гуша от диктатора. Би трябвало… Би трябвало да проявя твоята смелост и да съобщя на Запада какво на практика прави Саддам по отношение на своята ядрена програма.

— Все още можеш да го направиш — тихо отвърна Шакир.

* * *

В един часа след пладне Шакир отново беше на шосето, което водеше на север. На седалката до него имаше подробна карта и тесте пропуски, издадени от различни военни комендатури на името на доктор Муамад Дамержи. Само един от тях беше със снимка и тя беше на Шакир — една стара фотография на стария приятел, която Муамад бе открил в някакво чекмедже. Първоначално Шакир отказа да използва името му, тъй като мисията му до Киркук беше прекалено опасна.

Но Муамад беше непреклонен.

Протегна ръка към задната седалка, на която имаше достатъчно запаси от минерална вода, соленки и сладкиши. Отпи глътка направо от бутилката, после хвърли в устата си няколко дребни, но много вкусни бисквити. Вниманието му беше изцяло насочено към преодоляването на дълбоките дупки по пътя и задминаването на тежките военни конвои.

Чувстваше се напълно спокоен.

А може би просто съм претръпнал?

Километрите неусетно се топяха, въпреки окаяното състояние на пътя. Пустинята от двете му страни беше най-отчаяното и безнадеждно място в цял Ирак. Напояваните и свежозелени зони от двете страни на река Тигър отдавна бяха останали зад гърба му, сменени от равното и абсолютно голо плато, което чезнеше към далечния хоризонт. Нямаше пясък, нямаше камъни, нямаше дори възвишения. Една плоска като длан равнина — геологическото чистилище на нищото, което се простираше на десетки километри на изток. Жегата стана непоносима, въздухът беше пропит от нездрава жълтеникава пелена, която се губеше към хоризонта.

До Киркук и оперативния щаб на генерала оставаха около шейсет километра. Шакир погледна картата и бързо откри отклонението, което не само спестяваше десетки километри, а — може би — щеше да бъде свободно от военните контролно-пропускателни пунктове, с които изобилстваше главния път.

Дотук не беше имал никакви проблеми и минаваше бързо. Очите му уловиха очертанията на високите каменни блокове, разположени шахматно върху настилката, веждите му се свъсиха. Ново КПП, но доста по-различно от предишните. Преди блоковете се виждаше танк с охлузена жълта боя, стъпил наполовина върху платното. Край него стояха трима войници. Предишните КПП бяха по-организирани, по-професионални. Но тук явно бяха правили всичко набързо, в последната минута. Киркук беше съвсем близо, а около него — според сведенията на Муамад, от три дни насам се водеха ожесточени сражения с кюрдските бунтовници.

Разбира се, аз съм доктор Муамад Дамержи, напомни си за пореден път Шакир.

Натисна спирачките, подчинявайки се на вдигнатата ръка на войника в раздърпана униформа, който бавно се приближи към шофьорското прозорче. В ръцете си държеше автомат „Калашников“, насочен право в главата на Шакир.

— Моля ви, свалете оръжието — каза с максимално спокоен глас Шакир. — Аз не съм заплаха за вас.

Отговор нямаше. Дясната ръка на войника се протегна напред с дланта нагоре, мълчаливо очаквайки документите. Шакир побърза да сложи в нея личната си карта и съответния военен пропуск. После видя, че войникът ги държи на обратно и сърцето му изстина.

Взря се в лицето на човека, изправил се на сантиметри от кабината на микробуса. Едва сега разбра, че това е някакъв хлапак на не повече от петнадесет години, който все още не може да свикне с ролята на възрастен, която му бяха поверили. Опитваше се да я играе, но никой не можеше да каже как ще постъпи в случаите, в които забравя своите реплики.

На всичкото отгоре в главата под жълтеникавата каска нямаше дори капчица здрав разум.

Изтече цяла минута. Шакир се запозна с всички детайли на дулото на автомата, стърчащо заплашително на сантиметри от лицето му. Хлапакът във войнишка униформа продължаваше да се преструва, че проверява документите му.

Най-после главата му се повдигна, в очите му се четеше преднамерено равнодушие.

— Вън! — излая той, натика документите в джоба на панталона си и побърза да върне дясната си ръка върху приклада. Отстъпи крачка назад и пръстът му легна върху спусъка. — Слизай от колата!

Шакир побърза да се подчини и механично се огледа, надявайки се наблизо да се окаже и командирът на този хлапак.

— Къде е началникът ви? — любезно попита той. — Аз съм доктор Муамад Дамержи и изпълнявам важна задача на Революционния Команден съвет. Нямате право да…

Хлапакът най-сетне се оживи, но чувството, което демонстрира, беше ярост.

— Нито дума! — изкрещя с внезапно почервеняло лице той. — На колене!

Паниката в гърдите на Шакир бавно започна да нараства. Стана му почти невъзможно да запази спокойното изражение на лицето си. Вдигна ръце и тихо попита:

— Това ли искате да направя?

— На колене! — изрева отново хлапакът и заби дулото в корема му с такава сила, че той политна назад.

Шакир побърза да се подчини и падна на колене с лице към мъчителя си.

— Казах с гръб към мен! — Хлапакът замахна с оръжието си, но Шакир се оказа по-бърз и успя да се завърти преди прикладът да попадне в слепоочието му. Коленете му болезнено се ожулиха на грапавата настилка.

— Къде е офицерът ти? — изкрещя извън себе си той, най-сетне решил да се отнася с хлапака както му прилича. — Предупреждавам те, че правиш ужасна грешка!

Отговорът беше бърз и зловещ: на сантиметър от ушите му се разнесе рязкото изщракване на вдигнат предпазител.

— Не мърдай! Не говори!

— Къде е командирът ти? — проплака Шакир, надявайки се нещо все пак да проникне в дебелата глава на този мутант. Сърцето блъскаше лудо в гърдите му, разумът го съветваше да се подчинява, инстинктът го предупреждаваше, че разполага с броени секунди, за да спре натискането на спусъка.

— Какво става тук, редник? — разнесе се остър мъжки глас зад гърба му.

Слава на Аллаха! Това трябва да е офицерът, който ще сложи край на абсурдната ситуация!

В приближаващите се стъпки се долови някакво колебание. Отговорът на момчето се стовари върху съзнанието на Шакир с мълниеносната бързина на атакуващ скорпион.

— Това е една от свините на Саддам, сър. Разрешете да го убия!

Грешката проблесна в съзнанието на Шакир с безпощадна яснота.

Това са бунтовници! А аз току-що им се представих като…

Мислите му бяха прекъснати от грохота на приближаващ се камион.

— Дай ми документите му — каза новодошлият.

Взел внезапно решение да рискува, Шакир се обърна и извика:

— Моля ви, дайте ми възможност да обясня кой съм!

— О, така ли? И кой сте вие, доктор Дамержи? — попита с хладен тон човекът, когото Шакир бе взел за офицер. — Тук пише, че работите за Революционния Команден съвет, което означава, че работите за Саддам. Защо да спирам моят боец, който иска да ви екзекутира на място? Чакалите на Саддам биха сторили същото с мен без никакво колебание!

— Може ли да се обърна? — попита с треперещ глас Шакир.

Силна ръка го сграбчи за рамото и почти без усилия го вдигна на крака, завъртя го и го запрати в страничната врата на микробуса. Момчето войник продължаваше да го държи на мушка, в очите му пламтеше ненавист. Шакир бавно отмести поглед към човека, който би трябвало да е някакъв командир и с облекчение установи, че в неговите очи има само загриженост.

— Разполагаш с една минута да обясниш защо трябва да живееш! — хладно отсече той.

Зад гърба му се разнесе звук от затръшване на тежка автомобилна врата. Някой беше слязъл от камиона, спрял на няколко метра зад микробуса. Офицерът — изненадващо висок и слаб мъж с почерняло лице и несъразмерно голяма, някак тъжна уста, продължаваше да фиксира Шакир, но това не му попречи да издаде кратка, лаеща заповед:

— Стой си при камиона!

С противоположната част на огромната си уста издаде къса серия от заповеди в обратна посока. Подчиниха им се двама от другите войници, които забързаха към новопристигналия.

Всичко това даде на Шакир няколко допълнителни секунди, за да намери най-подходящия отговор. Обзе го внезапен страх, тъй като въпросът на дългия може би криеше някакъв капан. Ами ако това са си съвсем редовни иракски войници, които чрез измама искат да изтръгнат някакви признания?

— Е, докторе? — попита отново високият офицер. — Между другото, по какво си доктор? Да не би да ти викат доктор Смърт?

В главата му отново прозвучаха горе-долу същите думи, произнесени от полковник Уестърман преди няколко дни. Не, той не е доктор Смърт!

— Опитвам се да открия и унищожа едно тайно смъртоносно оръжие, преди да бъде използвано срещу бунтовническите сили, или срещу други невинни хора — изрече в скоропоговорка Шакир.

— Какво оръжие по-точно?

— Такова, от което човек се разболява и…

— Аз не съм глупак, докторе! — прекъсна го онзи. — За ядрено оръжие ли става въпрос?

— В документите ми се споменава за ядрено, но на практика оръжието е биологическо…

— И аз трябва да повярвам, че си тръгнал да ме спасяваш, така ли? Ти, който според една купчина документи, работиш за онова куче Саддам?!

— Да. Аз съм този, който…

Офицерът внезапно пусна Шакир и отстъпи крачка назад. Очите му останаха заковани в лицето му, но думите очевидно бяха предназначени за хлапето войник, което чакаше отстрани.

— Осъждам го на отношението, което милостиво получи преди два дни нашият другар Хаамед Нашрани. Разбираш ли ме?

— Да, сър! — извика хлапакът и очите му светнаха. — Знам как да го гръмна! Ще умира в канавката бавно, много бавно!

— Браво — одобрително кимна офицерът и се обърна да си върви: — Сбогом, докторе!

Момчето направи крачка встрани, за да заеме удобна позиция, дулото на автомата за миг престана да сочи в главата на Шакир. Той напрегна мускули, но в последния момент замръзна на място, тъй като един от останалите войници оттатък пътя светкавично го взе на прицел. Това обаче изобщо не се отрази на решимостта му да не се предава без бой.

В следващия миг екна дълъг автоматичен откос и главата на хлапака буквално експлодира на няколко крачки от него. Калашникът изтропа на асфалта. Полуобърнати към новопристигналия камион, останалите войници въобще не успяха да реагират. Телата им замръзнаха в гротескни пози, а в униформите им разцъфтяха алени петна. Подобно на гигантска метла, продължителният откос буквално ги помете от асфалтовата настилка. Офицерът, който бе успял да направи няколко крачки по посока на танка, направи нескопосан опит да побегне. Но посоката, която избра, се оказа крайно неподходяща, тъй като се озова точно срещу автоматичния откос. Един куршум отнесе гротескно голямата му уста, а дългото тяло сякаш започна да се нагъва по пътя си към асфалта.

Отдясно екнаха няколко пушечни изстрела и Шакир побърза да се просне по очи, правилно преценил, че става въпрос за ответен огън. Пропълзя към микробуса, опря гръб на предното дясно колело и предпазливо надникна към задната част.

До отворената лява врата на тежкия камион стоеше самотен мъж, облечен в спортна риза и сини панталони. В ръцете му се поклащаше автомат с късо дуло, от което излетя поредния смъртоносен откос, предназначен за последния войник от бунтовническия патрул. Нещастникът така и не успя да зареди карабината си, извика и се строполи на място. Мъжът със сините панталони изтича покрай Шакир и ловко хвърли една граната в отворения люк на танка. Металическият грохот на експлозията оглуши Шакир — сякаш някакъв гигантски чук се беше стоварил върху огромно парче ламарина, поставено наблизо. Ако във вътрешността на танка е имало хора, те със сигурност са на парчета, замаяно си помисли Шакир.

Приключил смъртоносната си мисия, мъжът се обърна и тръгна към него.

— Бяхте на ръба — промърмори той и му помогна да се изправи.

Шакир се облегна на силната му ръка, изведнъж усетил как краката му се подвиват.

— Ама как така… Аз…

— Микробусът ви е с държавни номера — усмихна се мъжът. — Което означаваше, че тези типове със сигурност щяха да ви ликвидират. Нима трябваше да знам нещо повече?

— Вие… Вие военен ли сте? — заекна Шакир.

— Не съм — разшири се усмивката на непознатия, разкривайки няколко изкуствени зъба. Очите му бяха студени като на змия. — Аз съм от службите за сигурност, но не нося униформа… А вие?

Шакир усети как и последните капчици адреналин се отцеждат от кръвоносната му система.

Дали е чул какво казвах на онези убийци?

— Какво да ви кажа… — проточи на глас той. — Говорех каквото ми дойде на ума, единствената ми мисъл беше да отвлека вниманието им… — Представи се като доктор Дамержи, после гузно добави: — Но вие вероятно чухте какви ги дрънках…

Непознатият не отговори. Обърна се и бавно пристъпи към трупа на офицера, наведе се и изтръгна документите от вкочанените пръсти. Прегледа ги набързо, после се върна при Шакир и му ги подаде.

— Накъде пътувате, докторе?

— Аз… Трябва да се явя на доклад при генерал Хашамади в Тобрук. Много ви благодаря…

— Вие ще карате пръв, а аз ще ви следвам — делово се разпореди цивилният агент. — Ако видите други блокади, просто спрете и ме пропуснете пред вас. И в никакъв случай не се легитимирайте, докторе! Аз ще го правя вместо вас.

— Добре, благодаря — кимна Шакир, отчаяно опитвайки се да прикрие стъписването си. От стремителния развой на събитията наистина му се зави свят, а при мисълта, че един от убийците на Саддам ще му помогне да унищожи най-смъртоносното оръжие на Саддам, буквално му прилоша. Ако положението му не беше толкова опасно, той със сигурност би се усмихнал на тази шега на съдбата.

Важното е, че все още съм жив, тръсна глава той.

Погледна към касапницата около микробуса. Окървавените останки на момчето във войнишка униформа бяха само на метър от краката му. Едва сега си даде сметка, че то беше горе-долу на една възраст с големия му син. Но от главата му не беше останало почти нищо…

Шакир се стегна колкото можа, направи знак на цивилния полицай да почака и се запрепъва към канавката. Там падна на колене и започна да повръща.

 

 

Риад, Саудитска Арабия

Петък, осми март 1991 г., 19:30 ч. (17:30 по Гринуич)

 

Минаретата оживяха, напевните гласове на ходжите призоваха правоверните за поредната молитва. Генерал Хърм Бълок свали стъклото на задната врата, служебната кола с поклащане се насочи към портала на военновъздушната база. Тъжните като вопли строфи от Корана бяха нещо като екзотичен саундтрак към разкошния залез, предвещаващи настъпването на хладната звездна нощ.

Полковник Кер седеше точно там, където беше обещал да го чака: зад една прашна маса за пикник, поставена под камуфлажната мрежа на временния ЦУП. Шофьорът взе войнишкия сак и малкото куфарче на Кер, а генералът пристъпи напред и стисна ръката му. Шансът да хване директния полет от Милдънхол до Риад се оказа непреодолимо изкушение за стария воин, особено пък след обаждането на Хърм Бълок.

— Радвам се да ви срещна очи в очи, генерале. Шефът ми реши, че може би ще ви бъда по-полезен, ако се намирам близо до мястото на действието. Веднага ще ви призная, че го натиснах здраво, просто защото карах курсовете за пилоти инструктори с Уестърман и Харис.

— И с двамата? — учуди се Бълок.

— Точно така, сър. Курс седем-нула-осем в Уили.

Жаргонът, който всички курсанти използваха за обозначение на Военновъздушната база Уилямс в околностите на Финикс моментално събуди спомените на Хърм Бълок, но той направи опит да ги прогони и сдържано кимна с глава.

— Отдавна зная, че работите във Военното разузнаване, но сега научавам, че сте и пилот — промърмори той.

— Бивш жокей на SR-71, сър — усмихна се Кер. — А преди това летях на U-2. Участвал съм в изработването на секретни карти и други разузнавателни мисии, но преди няколко години се наложи да сляза от кабината.

— И останахте само шпионин, а?

— Де да беше така, сър — засмя се Кер. — На практика имам пълна торба с отговорности, най-вече по отношение на сателитни снимки и високотехнологични средства за събиране на разузнавателни данни. Това, което ме накара да се включа в настоящата операция, е едно обаждане от страна на Уил Уестърман.

Бълок го информира за неуспешния завършек на втората спасителна операция, която бе започнала в момента, в който самолетът на Кер бе излетял от Милдънхол.

— Елате да хапнем, а през това време ще ви запозная с подробностите — предложи генералът. — Признавам, че се радвам на вашата поява тук. Имам предчувствието, че ще се наложи да искам помощта ви, особено ако иракчаните направят това, което очаквам от тях.

— И какво е то?

— Да се направят, че не знаят нищо по въпроса и не са пленили никакви пилоти.

— Наистина ли очаквате това? — тревожно го погледна Кер.

Генералът мрачно кимна с глава.

— По тази причина настоях да ги уведомим с нота, че знаем за арестуваните от тях наши хора. Това ще стори генерал Мартин, още тази вечер.

Кер усети как по гърба му пробягват ледени тръпки.

Господи, ами ако наистина не са пленени?! — запита се той. — В такъв случай, все едно че сме ги боядисали в ярки цветове и сме ги превърнали в мишени!