Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (2)

Първа глава

Военновъздушна база Кефлавик, Исландия

Сряда, 6 март 1991 г., 15:30 ч. по Гринуич

 

Представителят на Международния Червен кръст Йън Бей отвърна на краткия и сдържан поздрав на командира на огромния ДС-10 на авиокомпания „Балеър“, после прозорчето на пилотската кабина се затвори. Сгъваемата стълбичка вече беше оттеглена от задната врата на празната пътническа машина, а механиците от наземния персонал на американските ВВС се оттеглиха на позициите за стартиране на двигателите. Бей приглади изтънялата си руса коса и хвърли поглед към оловните, ниско надвиснали облаци. После сведе очи към циферблата на ръчния си часовник и поклати глава. Много му се искаше представителите на „Суис еър“ да бяха приели офертата да използват един от своите 747 директно от Женева, но швейцарците бяха изключително стриктни в неутралитета си и за нищо на света не биха позволили намесата на националния си превозвач. Въпреки внезапната и тайнствена промяна в политиката на американското правителство, швейцарците продължаваха да възприемат хуманитарната мисия на Международния Червен кръст до Багдад като някаква партизанска акция. По тази причина предложиха чартърен полет на втората си авиокомпания „Балеър“ — срещу добра цена, разбира се — при условието, че полетът стартира от територията на всяка друга страна, но не и Швейцария.

Делегацията избра за място на срещата Исландия, причините за това бяха известни единствено на американците. Оттук полетът до Багдад щеше да продължи почти осем часа.

Бей се обърна и тръгна към терминала, наслаждавайки се на хладния бриз. Денят се беше оказал изключително топъл и душен за страна като Исландия — с температури около и над 10 градуса Целзий. У дома, в Осло, вече часове наред бушуваше снежна виелица. Там щеше да му трябва едно наистина топло палто.

Стигна входа на стария дървен навес и миг по-късно се озова в чакалнята на военния терминал. Дългогодишните навици го накараха да хвърли поглед към огромните остъклени прозорци и по тази причина не забеляза приближаването на мъжа. Стресна се едва когато чу познатия глас.

— Не успя да ги забавиш, а? — тихо подхвърли мъжът.

Бей рязко се обърна и се озова лице в лице с полковник Ричард Кер от военното разузнаване на САЩ, който бе организирал чартъра и беше пристигнал с екипажа на ДС-10 предната вечер. Усмихна се на едрия пилот, когото познаваше още от времето, когато служеше във Вашингтон. Кер беше известен като изключителен майстор на шаха и опасен противник на голф. Висок близо метър и деветдесет, той се извисяваше доста над него. Откритите и малко наивни черти на лицето го правеха да прилича на хлапе, което обича да си играе със самолети, но умът му беше остър като бръснач. Изключително подходящ за поста военновъздушен аташе — ако изобщо някога приеме такъв пост, разбира се…

— Не успях, Ричард — призна с въздишка Бей. — Опитах се, но капитанът искаше да излети час по-скоро, а ти не ми даде достатъчно силни доводи да го задържа…

— Нямаше как. Но нямаше и нищо скрито-покрито…

— Естествено, как не!

Бей направи всичко възможно да изглежда като учител, възмутен от поредната нагла лъжа на учениците си. Усилията му не отидоха напразно, тъй като полковник Кер явно се притесни в усилията си да намери по-добър отговор.

Притежаващ богат опит в подобни ситуации, Бей вдигна ръка, за да покаже, че оправданията са излишни, после на лицето му се появи лукава усмивка:

— Добре, добре… Сега вече ще трябва да докладваш с тая портативна радиостанция, дето я държиш в дясната си ръка… — Със задоволство видя тревогата, която пробяга по лицето на Кер и продължи: — Предполагам, че хората, които очакват доклада ти, ще направят малки корекции в плановете си заради това ранно излитане… — Пристъпи крачка напред към полковника и надникна в очите му. Винаги му беше приятно да си играе с него. — Няма да ми кажеш какво става, нали?

— Нищо не става, Йън — направи опит да изглежда обиден Кер. — Обичайните мерки за сигурност при опасна мисия за опасна страна. Разрешенията на въздушния контрол и дипломатическите ноти са достатъчно трудни за координиране и без промени в графика…

Бей закова поглед върху рулиращия в далечния край на летището ДС-10, на лицето му се появи усмивка.

— Нищо значи… — промърмори той. — А какъв беше изразът, който подхвърли миналия месец вашият голям генерал? Мудна порнография… Чуя ли го, веднага се сещам за онзи мечок…

 

 

„Сенди 101“ — Секретната коалиционна авиобаза в Арабската пустиня (югоизточно от Бир Фардан, Кралство Саудитска Арабия)

Сряда, 6 март 1991 г., 18:35 ч. (15:35 по Гринуич)

 

Храната миришеше изненадващо добре, може би защото не беше хапвал нищичко от сутринта. На залез-слънце майор Джери Ронсън го беше изгонил от ЦУП — малката барака, в която се помещаваше центърът за управление на полетите, заповядвайки на един от сержантите да придружи гостуващия полковник до ярко осветената палатка трапезария и да го настани на масата за хранене.

Полковник Уил Уестърман, командир на Ескадрон за специални операции на ниско ниво (ЕСОНН), базиран във военновъздушната база Чарлстън в Южна Каролина, тръгна покрай затоплените витрини с готова храна, запълвайки кутийките на никелираната си табла с различни, вкусни на вид неща. Приключил с тази задача, той се върна обратно, прекоси палатката коридор, където си взе чаша кафе от продълговатия щанд, и седна на първата маса, появила се пред очите му. Трапезарията действително беше палатка, но в същото време представляваше и военно оборудване от най-ново поколение — изработена от супермодерния материал „Велкро“, снабдена с климатична инсталация и ярко осветление. И въпреки това му приличаше на онези палатки, които ползваха някога във Виетнам.

Уестърман се огледа, на устата му се появи усмивка. Нямаше да се изненада, ако тук изведнъж се появяха полковник Потър и Хулихън „Горещите устни“. Всичко наоколо му напомняше за декор от „Военнополева болница“.

Бедничкият Ронсън, помисли си той. Познаваше майора достатъчно добре, за да бъде сигурен, че преживява тежко месеците далеч от дома. Ронсън, трима сержанти и един лейтенант бяха командировани тук още в средата на август, със задачата да обслужват задръстената с радиостанции ламаринена кутия три на четири метра, захвърлена в центъра на Арабската пустиня. При това безсрочно…

Сгъваемата кутия на ЦУП, която имаше предназначението да служи като временен Команден пункт на военновъздушните операции, беше доставена по въздуха от един С-5 още на 14 август и набързо сглобена в центъра на саудитската авиобаза, която изглеждаше дълбоко заспала. Днес обаче тук действаше на пълни обороти Център за ремонт и поддръжка на американските ВВС, който включваше и отряд изключително арогантни според саудитците бойни пилоти от Кралските ВВС на Великобритания. В продължение на седем месеца Ронсън координираше действията на ВВК — военновъздушното командване, което ръководеше полетите от официално несъществуваща база.

Горкичкият — въздъхна Уил. — Аз съм тук по-малко от два дни и вече мразя проклетото място, а той се пържи из тези пясъци цели седем месеца!

После осъзна, че само си играе с пилешката пържола върху подноса си. Не беше гладен, мислите му бягаха другаде. Безпокоеше се от проблемите, които неизбежно щяха да се появяват пред набързо организираната му мисия, стартираща след броени часове. Ставаше въпрос за една доста странна (меко казано) секретна операция, която изневиделица се стовари в скута му преди два дни — точно когато по всичко личеше, че войната е свършила и вече може да се диша по-спокойно.

Промяната беше зашеметяваща. В един момент си седеше кротко в канцеларията си в Чарлстън, в следващия вече летеше на изток с 4-моторния реактивен самолет от президентската ескадрила във Вашингтон, залепил слушалката на сателитния телефон до ухото си и опитвайки се да мобилизира нужните хора за екипа си. Беше дълбоко шокиран от факта, че използваха машината VC-137 (модифициран Боинг 707), която беше част от домуващата в базата Андрюс 89-та ескадрила и се използваше като ВВС-2 — тоест личен самолет на вицепрезидента на САЩ. Но това показваше колко важна е мисията, която му бяха възложили. Директно от Белия дом.

Първият проблем беше да събере екипажите си, разпръснати между Щатите и Залива и изпълняващи полети за ВВК с „достопочтените старци“ на ВВС — товарните самолети С-141В. Това се оказа едно доста голямо предизвикателство.

Уестърман насочи вниманието си към хапката огретен, която от доста време се поклащаше на върха на вилицата му. Куп калории, рече си той. Слава богу, че беше от хората, които могат да ядат колкото искат и въпреки това не качваха дори грам от личното си тегло. Истинска благословия за човек, който обича да си хапва. А и това тук съвсем не изглеждаше зле, особено като се вземе предвид факта, че е приготвено от военнополева кухня. Картофите тъкмо потънаха в устата му, когато гласът на майор Ронсън пропука в мембраната на портативната радиостанция, взета назаем от ЦУП. Глас, който потрепваше от тревога.

Уестърман бързо преглътна и с уверено движение вдигна радиостанцията пред устата си.

— Слушам.

— Полковник, трябва да се върнете тук. Полетът, който очакваме, току-що мина на нашите честоти и докладва за проблем. Командирът иска да говори директно с вас.

— Какъв проблем?

Миг колебание, после Ронсън отвърна:

— Тежка повреда в системата за управление, сър.

Уестърман покри за броени секунди разстоянието от палатковия лагер до ламаринената барака на ЦУП. В мига, в който пресованата метална врата се затръшна с глух тътен зад гърба му, малкото помещение се изпълни от звучния и познат глас на командира на товарния самолет С-141, чието управление бяха поели:

— Моряк Зулу, как ме чувате? ВВК пет-нула-две-четири-нула търси Рамрод!

Напрежението му се долавяше във всяка изречена дума. Ситуацията явно е сериозна, помисли си Уестърман, отчитайки самообладанието на пилота, който все пак бе използвал кодовото му име.

— Тук Рамрод, две-четиридесет — каза той в микрофона, който му подаде дежурният сержант. Очите му се насочиха към смрачаващата се пустиня оттатък малкото квадратно прозорче. — Какво се е случило?

— Тежка повреда в елеваторната система, сър. Още не можем да установим причините й. На излитане от Риад получихме 8-градусово повдигане на носа, което трябваше да се изключи автоматично на височина 10 000, но не го направи. Бяхме принудени да прекъснем механично действието на системата, но това доведе до блокаж на електрохидравличната система. Лостът за ръчно управление отказа, след което опитахме да изключим цялата хидравлична система и още какво ли не, но резултат няма… Лашкаме се нагоре-надолу, защото се включва системата за автоматичен контрол на хоризонталното положение. Полетът е възможен само ако повдигнем или наведем носа максимално… Средно положение няма! Вече двадесет минути подскачаме из небето като някаква жаба, опасявам се, че може да счупим опашката!

Уил напрегна въображението си, за да може да си представи системата за управление на С-141 — една сложна комбинация от хидравлични и електрически мотори, които движат огромната Т-образна хоризонтална площ на опашката нагоре и надолу, позволявайки поддържането на балансиран полет. В случай, че кабелите на тези мотори не са замръзнали в максимално горно положение, Колинуд би могъл да лети нормално като изключи съответните мотори. Но при осем градуса повдигане на носа и неизвестна повреда в елеваторите става въпрос за тежка авария, която заплашва живота на екипажа…

— Направихте ли контролна проверка на уредите?

— Да, сър. Системата за хоризонтален полет прави каквото си иска, но мисля, че ще можем да я овладеем и да приземим машината. Разбира се, ако не блокират и елероните… В един момент щурвалът също блокира на крайно предно положение и това ни лиши от възможността да наведем носа! Наложи се да предприема завой от 45 градуса, за да не влезем в свредел!

Уестърман ясно си представи сериозното лице на Джим Колинуд на фона на кокпита. Той беше сравнително млад командир, но въпреки това един от най-добрите пилоти в ескадрилата. Посред нощ, по време на полета си над Атлантическия океан, Уестърман го беше засякъл във Военновъздушната база Торехон край Мадрид, където VC-137 кацна за междинно зареждане. Екипажът се радваше като деца на Коледа от възможността да летят на правителствен самолет с отлично зареден бар и плюшени килими. По време на полета Уил ги инструктира подробно за секретната мисия, след това ги остави в столицата на Саудитска Арабия Риад и отлетя за „Сенди 101“, където трябваше да уреди останалите подробности около мисията. Джим Колинуд и хората му трябваше да си починат добре, след което трябваше да присъстват лично на товаренето и подготовката на избрания за полета С-141, който трябваше да изкара във въздуха една наистина тежка неделна нощ. Но явно не бяха избрали подходящия С-141В…

— Къде се намираш в момента, Джим? — попита Уестърман.

— На шейсет километра от вас, височина четири хиляди метра, продължавам да се снижавам… — Командирът замълча за момент, после добави: — Нямам представа какво още ще излезе от строя, но всички на борда сме единодушни, че тази птичка трябва да бъде приземена…

— Задръж така, две-четиридесет — каза в микрофона Уестърман и се извърна към Джери Ронсън: — Свържи се с Фара по сателитния телефон. Запознай ги със ситуацията, накарай ги да прехвърлят сведенията на ВВК на Скот, поискай метеосправката за района на Риад и Дахран… — Пръстът му отпусна бутона за пауза на микрофона: — Две-четиридесет, тук Рамрод. Как сте с горивото?

— Ами… Момент така… Седем хиляди литра. Не е съвсем достатъчно за Дахран, ако това имате предвид, сър… А до час в околностите на Риад се очаква нова пясъчна буря. Знам, че те са по-добре оборудвани и разполагат с достатъчно хора, но вие сте най-подходящата база в района… Освен това пренасяме някои… хм… някои неща, от които се нуждаете…

Уестърман си даде сметка за какво става въпрос, в момента в който Ронсън потвърди за нестабилната метеорологична обстановка в Риад — на около петстотин километра в северозападна посока. Повечето от хората и техниката, които беше събрал за тази операция, вече бяха на линия в „Сенди 101“, готови да бъдат натоварени на съответния транспортен самолет. Но С-141 под командата на Колинуд носеше на борда си и част от най-важното оборудване, да не говорим за самия командир и неговия екипаж, които бяха определени за изпълнители на конкретния полет. Всички те бяха преминали през специална подготовка за провеждане на секретни операции, която липсваше на останалите екипажи.

Законът на Мърфи отново в действие, въздъхна Уестърман. Затова се страхувах, че нещата вървят прекалено гладко…

— Как сте с техническата част, Джери? — обърна се към Ронсън той. — Ще можете ли да отстраните повредата на място?

— Вероятно не — поклати глава майорът. — Разполагаме с трима механици, които носят куфарчета с най-необходимите инструменти. Но за всеки достъп до някоя от работилниците на базата трябва да искаме специално разрешение от саудитците.

— Ясно. Предай на Фара, че полковник Уестърман иска от тях да потърсят друг С-141, който да поеме нещата оттук. Ясно е, че няма да можем да използваме две-четиридесет… Използвай шифрована линия.

След тези думи Уестърман отново вдигна микрофона:

— Две-четиридесет, говори Рамрод.

— Слушам ви, сър.

В отговора нямаше никакво колебание.

— Нямам забележки по плана ти, Джим. Опитай се да стабилизираш машината за дълго и абсолютно хоризонтално кацане, като гледаш да не пипаш щурвала. Не се безпокой за скоростта на захода, тъй като разполагаш с три километра и половина бетонна писта, а след нея — поне със сто мили твърда като асфалт пустиня.

— Разбрано — отвърна Колинуд, поколеба се за момент, после попита: — Сър, намеквате да не използвам задкрилките?

— Само ако решиш, че това е най-доброто, което можеш да сториш.

— Според мен е по-добре да летим с минимална скорост — все така колебливо подхвърли командир Колинуд. — Освен това вече сме в готовност за спускане на колесника…

— Ти решаваш, Джим. Само я стабилизирай и не пускай задкрилките. Ще се разпоредя всички машини за аварийно кацане да бъдат на пистата… — Уил се обърна към дежурния сержант, който безмълвно следеше разговора: — Погрижи се, моля те… Имам предвид пожарни, линейки и съответното предупреждение до кулата.

Мъжът мълчаливо кимна, но в умните му очи проблесна дълбоко безпокойство.

„Сенди 101“ беше собственост на саудитските ВВС, а работещите на контролната кула офицери никак не си падаха по американските заповеди. Сержантът обаче беше майстор на дипломатическите маневри, който знаеше какво да прави. Чул заповедта на Уил, той без колебание се насочи към обикновения телефон в дъното на ЦУП.

Уил Уестърман отправи поглед в нощта, опипвайки по памет системите за контрол на стабилността на полета на С-141В. Правеше всичко възможно да прогони гадното усещане, че цялата операция е под заплаха. Даваше си сметка, че Колинуд познава тези системи не по-зле от него, но в момента Колинуд се намираше под огромно напрежение — въпреки че на пръв поглед се справяше добре с извънредната ситуация. Преди година лично Уил беше подписал заповедта, с която Колинуд ставаше редовен пилот изпитател, въпреки че в досието му бяха регистрирани едва 1800 летателни часа, а от повишението му в чин полковник бяха изминали само шест месеца. Специалните мисии винаги съдържаха елемент на опасност — понякога това беше бръснещ полет на тежкия транспортен самолет с четири мотора над планински или гористи местности, чиято цел беше да се стовари оръжие или техника за тайни операции в тила на врага — акт, който нормалните екипажи на С-141 възприемаха като проява на неразумна детинщина от възрастни хора. Хората, които изпълняваха стратегически полети с невъоръжени транспортни самолети, които на всичко отгоре бяха толкова огромни, че представляваха лесна цел за всеки новак зенитчик, изпитваха силна неприязън към полетите на малка височина и прекосяването на всякакви вражески линии.

Но този млад човек бе поискал доброволно да бъде включен в екипите със специално предназначение и бе показал впечатляващи умения както в процеса на тяхното сплотяване, така и в изслушването на индивидуалните мнения. Дори Уил беше научил някои нови неща, докато го наблюдаваше как прави инструктаж и осъществява тренировъчни полети.

Взе микрофона и потърси с пръст бутона за включване. Възнамеряваше да напомни на Колинуд, че като командир на самолета е длъжен да приземи машината лично, от лявото място в кабината — според изискванията на ВВК. Но после се спря. Трябваше да му се довери, защото Колинуд знаеше правилата.

Мислите му бяха прекъснати от поредното включване на радиото.

— Рамрод, две-четиридесет. За сведение ви съобщавам, че вече заемаме позиция на заход, разстояние четиридесет и пет километра.

— Разбрано, две-четиридесет — отвърна Уестърман, познал гласа на първия лейтенант Джеф Райс. Откакто този младеж бе постъпил в ескадрилата, той се чувстваше специално отговорен за него, още повече след избирането на екипажа на Колинуд за изпълнител на тази истинска и доста опасна специална мисия — първата след операция „Справедлива кауза“ в Панама. Беше победил изкушението да позвъни на Уолт Райс и да му съобщи, че синът му се насочва в погрешна посока; че това ще доведе до неудобно положение както бащата, така и сина.

— Полковник?

Джери Ронсън беше придърпал стола си към предния ъгъл на ЦУП — там, откъдето започваше дългият почти пет метра плот, минаващ под големия правоъгълен прозорец, който заемаше цялата стена. Вляво от него светеха екраните на УКВ радиостанциите, вдясно бяха компютрите и високочестотните сателитни приемници. Лицето му издаваше силно притеснение, сякаш се объркваше от всичката тази електроника, струпана около него.

Уил го стрелна с поглед, после вдигна бинокъла и направи опит да засече приближаващия се С-141.

— Сър, от Фара препращат въпроса на Скот дали са затворили хидравлични системи една и две, при това в последователен ред. — „Фар“ беше кодовото наименование на Централния команден коалиционен пункт (ЦККП), базиран в Риад. А във военновъздушната база „Скот“ в Илинойс беше разположен щабът на ВВК.

Уил прехвърли въпроса към Колинуд.

— Мисля, че го направихме, но нека опитам още веднъж — долетя отговорът. — Ох… Господи… Мамка му! — Предавателят изключи, оставяйки фразата недовършена.

Тримата мъже в ЦУП замръзнаха по местата си. Изминаха няколко агонизиращо дълги секунди преди Колинуд отново да включи предавателя.

— Рамрод, кажете на онзи, който пита, че преди малко изключихме първата хидравлична система и за малко не съборихме машината! После изключихме и втората, самолетът се лашна в обратна посока. Според мен са повредени и двата елеватора, страх ме е да използвам аварийния пакет. Не забравяйте, че продължаваме да летим с необичайно вдигнат нос!

Уил трескаво натисна бутона за трансмисия:

— Никакви експерименти повече, две-четиридесет! — извика той. — Ще им кажа, че сте опитали.

— Разбрано, благодаря. Беше доста страшничко.

Уил остави бинокъла и рязко се извърна към майор Ронсън.

— Джери, подай ми онази портативна радиостанция — рече той. — Ще взема джипа ти и ще отида да го чакам на пистата.

* * *

Уил подкара бързо към жълто-черния знак, който маркираше първия километър от пистата. Спря встрани, леко изненадан от царящата наоколо тишина. Но миг по-късно тя бе прогонена от гласа на лейтенант Райс, който размени няколко професионални фрази с диспечера на кулата. След като вторият пилот работи с радиостанцията, значи управлението е в ръцете на командира, съобрази Уил и доволно кимна. Колинуд не го беше подвел.

Светлините за кацане на две-четиридесет се включиха, изненадващо ярки в тъмното небе. Самолетът се оказа неочаквано близо. Два от прожекторите бяха монтирани под крилете, други четири — в шахтите на колесниците. Светлината им беше ярка и напълно достатъчна за добрата видимост. Тежката почти сто тона и дълга петдесет метра транспортна машина беше увиснала като странно съзвездие в небето на северозапад от базата. Уил със задоволство отбеляза, че заходът им беше доста по-полегат от нормалното. Очевидно Колинуд мислеше точно както мислеше и той: захождай плавно, дръж здраво руля и не променяй позицията му преди колелата да докоснат бетона. И никакви задкрилки, за бога! Ако реши да използва кормилния механизъм с цел наместване в центъра на пистата, елеваторите може да се включат на реверс. При тази минимална скорост и толкова близо до земята машината няма да има шанс да се издигне отново.

Това го накара да си спомни и друго — нещо, което през цялото време дремеше някъде в подсъзнанието му. За съжаление то само се мерна и изчезна, оставяйки в душата му чувство на безпокойство и неудовлетворение. Какво беше то, по дяволите? Каква беше тази важна мисъл? Със сигурност имаше нещо общо с хидравличните проверки, които бяха извършили преди малко…

Тежкият С-141 се намираше на по-малко от три километра, до слуха на Уил вече долиташе свистенето на мощните турбореактивни двигатели „Прат и Уитни“. Ярките прожектори под крилете вече се плъзгаха по червеникавата земя преди началото на пистата.

Бяха изключили в последователен ред хидравличните системи на елеваторите, но трябваше да направят и още нещо — при това нещо съвсем нормално и напълно логично… Какво беше то, по дяволите?!

Самолетът прелетя над черния път, който обикаляше летището, увиснал на някакви си петдесетина метра над земята. Колинуд леко беше увеличил газта, опитвайки се да поддържа постоянна скорост. Уил ясно долови как свистенето на двигателите се усилва.

Ярките лъчи на прожекторите пробягаха по последните ивици пясък и осветиха цифрите 1 и 5, които маркираха началото на пистата.

Дали той е изчакал достатъчно дълго след изключването на всяка от хидравличните системи? Дали не е реагирал прекалено бързо? По дяволите, май точно така е станало!

В главата на Уестърман се блъскаха объркани мисли, сред които бавно изплува казаното от Колинуд преди малко. Дясната му ръка механично се протегна към микрофона с намерението да заповяда нов заход. В един внезапен проблясък нещата изведнъж станаха прости и ясни: Колинуд ще възстанови пълен контрол върху машината само като постави един ключ в нулево положение!

Чакай малко! — заповяда си Уестърман. — Ами ако греша? Тогава самолетът със сигурност ще бъде изгубен!

Пръстите му върху портативната радиостанция потрепнаха от напрежение. Коремът на С-141 зае хоризонтално положение спрямо пистата, от която го деляха не повече от тридесет метра. По неизвестни причини Колинуд бе променил налягането в задната част на машината, или нещо беше станало… Но самолетът все още беше твърде високо, за да се търси т.н. „ефект на възглавницата“, или плътността на въздуха под него.

В следващия миг носът на С-141 започна да се навежда надолу — така, както трябваше да бъде по време на кацане.

Много добре! Отлично! Вече е късно да се променя каквото и да било! Налага се да кацне така, а аз би трябвало да се сетя по-рано!

Но нещата не се развиха нито добре, нито отлично. Нещо наистина не беше наред.

Наклонът на носа се прекрати, но тялото започна да се спуска много по-рязко към земята. Почти падаше.

Разстоянието до повърхността беше не повече от 7–8 метра, но машината летеше прекалено бързо.

Уил отвори уста да изкрещи „Вдигай“, но радиостанцията се включи и го накара да млъкне. Явно някой от пилотите бе натиснал бутона неволно, от репродуктора потече водопад от объркани думи, от които душата му се смрази.

— Щурвалът блокира! Издърпал съм го докрай, но не действа!

В следващия миг самолетът рязко се насочи надолу, сякаш решил да измине последните двадесет метра с мисъл за самоубийство. Носовият колесник пое цялата тежест на първото съприкосновение с пистата. Частица от секундата по-късно това стори и главният, фюзелажът се огъна нагоре като огромен кренвирш. Обшивката се разкъса под натиска на парчета от рамата, проникнали във вътрешността. Огромните крила се огънаха като живи, удариха земята и отскочиха нагоре като някакви гигантски пружини. Крайният десен мотор се откъсна и започна да се търкаля по бетона.

Самолетът се плъзгаше по осовата линия, стремително наближавайки наблюдателния пункт на Уил. Откъснатият мотор продължаваше да се търкаля с оглушителен грохот, а посоката му на движение беше точно към паркирания край пистата джип.

Уил с трепереща ръка потърси стартерния ключ, но не успя да го завърти. Разпадащата се грамада на реактивния турбодвигател ТФ-33 светкавично изпълваше рамката на челното стъкло. Времето се сви до съставните си части, очите му регистрираха как огромната маса метал се насочва към крехкото и леко на вид превозно средство японска направа, което със сигурност щеше да бъде размазано. Перспективата да бъде сплескан от тази страховита маса не беше свързана със страх, тя беше самата реалност.

Ръката му престана да търси ключа, очите му примирено проследиха последния миг, в който двигателят се копна в пясъка пред джипа, сякаш за да събере сили за решителния скок. После хоризонтът се опразни.

Над главата му се разнесе характерният звук от прелитането на нещо голямо и тежко. По волята на някаква извънземна сила, раздърпаното механично чудовище прескочи джипа без да докосне вцепенения му обитател, обсипа го с дребна железария от неизвестен произход, после с грохот се затъркаля в пясъка на пустинята.

Задъхан от притока на адреналин, Уил не можеше да направи нищо друго, освен да приеме факта, че е жив. Нямаше време да анализира на какво се дължи този факт. Но това беше истината…

Ръката му най-сетне напипа връзката с ключовете. Моторът заработи, автоматичните скорости заеха позиция „ход“, педалът на газта потъна до дупка. Джипът полетя напред, следвайки плъзгащото се странично туловище на поломения С-141, което продължаваше да се разпада. Лявото крило се пречупи, върхът му започна да се търкаля по бетона. Продъненият фюзелаж се изви на 45 градуса спрямо пистата, а триенето на алуминиевия скелет по настилката предизвикваше истински водопад от искри. Две-четиридесет бе кацнал с 210 километра в час, но в момента скоростта му не надвишаваше шейсет възела. Разбитото туловище бързо спираше, но искрите доведоха до неизбежното — от пречупеното ляво крило лумнаха първите алени пламъци…

Шумът! Никога не бе допускал, че една самолетна катастрофа може да бъде толкова оглушително шумна, да съдържа такова разнообразие от звуци. Когато най-сетне настъпи тишина, тя беше толкова плътна, че чак ушите му писнаха. После дойде ред на огъня, чиито жълтеникави езици жадно поглъщаха облаците дим и прах. Останките на самолета се намираха на около километър и половина и Уил настъпи газта до дупка, като едновременно с това издаваше кратки лаещи заповеди в портативната радиостанция, взета от ЦУП. В противоположния край на пистата се появиха мигащите светлини на първите противопожарни коли.

— Ще трябват линейки! — изкрещя в микрофона той. — На борда има петима членове на екипажа. Петима, ясно ли е?

* * *

Вторият пилот Джеф Райс бавно осъзна, че е жив — въпреки фантастичната комбинация от оранжеви пламъци и мигащи червени светлини, която изпълваше кабината. И той, като Уестърман, изпита усещането за неизбежност на това, което му се случваше. Откопча предпазния колан и потърси ръчката за изместване на креслото. Не усещаше болка, но в гърдите му се появи някакво странно напрежение.

Осъзна, че креслото не е на мястото си върху стоманените релси, едва когато си даде сметка, че ръчка няма… Намираше се някъде в средата на централната конзола, разкривена до неузнаваемост.

Обърна се към Джим Колинуд, който гледаше пред себе си с широко отворени очи, а слушалките ги нямаше на главата му. Изви се към креслото на втория ред, което допреди малко беше заето от бордния инженер Роби Джеймисън, но видя само изкривени железа, мрак и неясна мигаща светлина, долитаща от огромна дупка в пода на кабината — точно там, където трябваше да бъдат задните кресла. Продължаваше оглушителното стържене, появило се веднага след адския удар в пистата.

Джим размаха ръка и направи опит да каже нещо. Самолетът беше наклонен на една страна, но Джеф успя да пропълзи към него. Едва сега забеляза, че главата на командира е някак странно изкривена и опира в напуканото странично стъкло на кабината.

Внезапен взрив на топлина и оранжеви пламъци го накара да действа по-бързо. Опасността да изгорят живи беше съвсем реална. Джим очевидно не беше в състояние да се движи, а Роби, вторият борден инженер и придружителката на товара просто бяха изчезнали. На него се падаше отговорността да извади командира жив.

Хвана колана му с две ръце и започна да дърпа. В крайна сметка успя да го разхлаби достатъчно, за да издърпа тялото от дясната страна на пилотското кресло и да го завлече до масичката на навигатора отзад. От устата на Джим излетя тихо стенание, главата му остана все така извита на една страна. Но това в момента нямаше значение, тъй като самолетът гореше.

Изведнъж се появиха още ръце, в ушите му прозвучаха непознати думи, вероятно арабски. Странно защо всичко това идваше някъде отдолу, откъм пода на кабината. Чу се някъде отстрани как крещи, че нищо му няма и всеки момент ще извади командира, но това явно не направи впечатление на непознатите, които издърпаха тялото на Джим от ръцете му, а някакъв глас на английски му заповяда да легне на носилката. Нямаше нужда от никаква носилка, трябваше да помогне и на останалите. Обърна се, за да тръгне обратно към самолета, но краката му изведнъж се подгънаха, а главата му се превърна в куха, болезнено ехтяща черупка…

* * *

Уил Уестърман пристигна при разбития самолет едновременно с първата пожарна кола. Мъжете в брезентови костюми започнаха да обливат с пяна горящото крило, опитвайки се да ограничат пожара, а той хукна към носа, под който зееше грозна пукнатина, стигаща чак до средата на огромното туловище. Вътрешността на пилотската кабина изглеждаше почти непокътната, но това се отнасяше само за контролните уреди и пилотските места. Двете кресла отзад просто ги нямаше. Очите му уловиха някакво движение, миг по-късно вече беше сигурен, че това е Джеф Райс, който влачеше неподвижното тяло на командира си. С два скока Уил се озова под процепа и помогна на двамата пожарникари, които вече бяха там, да измъкнат ранения. Трябваше да се действа бързо, тъй като горивото в резервоарите можеше да избухне всеки миг, а и жегата ставаше все по-нетърпима.

Положиха Колинуд в една от носилките, поставени направо върху бетона. Той беше в съзнание, но изпитваше силни болки. Уил се отпусна на коляно да му подхвърли няколко успокоителни думи, душата му се сви. После двама яки санитари грабнаха носилката и се затичаха към чакащата наблизо линейка, а той ги последва. В главата му се въртеше един въпрос, отговорът на който не беше никак успокоителен — до най-близката болница с американски военни лекари имаше около петстотин километра!

Нови викове зад гърба му оповестиха разширяването на огъня — най-вероятно по посока на втория резервоар с гориво.

Хвана ръкава на единия от санитарите, които вдигаха носилката с току-що припадналия втори пилот.

— Поисках от центъра специален самолет за евакуацията на тези хора — извика той. — А вие имате лекари и тук, нали?

— Да, сър — отвърна човекът. — Но само един…

— Но болницата функционира, надявам се…

— Тук нямаме болница, а само лазарет, сър.

— Добре, закарайте го в лазарета — нетърпеливо кимна Уестърман. — След това изпратете някого в ЦУП, за да докладва състоянието му, ясно?

— Тъй вярно, сър.

Човекът направи знак на колегата си и двамата изчезнаха с носилката по посока на линейката. Уил вдигна радиостанцията пред лицето си и издаде серия от кратки и ясни заповеди.

Трима от хората му бяха в неизвестност и той беше длъжен да допусне най-лошото. В стомаха му се появи студената топка на вината. Защо не успя да прозре навреме проблема с хидравликата, който по всяка вероятност щеше да се окаже обидно прост? В момента беше напълно убеден, че този проблем е бил създаван само от едната хидравлична елеваторна система, но когато пилотът я включи и изключи прекалено бързо, втората се задейства автоматически и възстановява първоначалното положение. Възприемани от пилотската кабина, тези действия на системата неизбежно се третират като повреда… Ох, защо не им заповяда да направят още един кръг, а след това да заходят за кацане?!

Уил се промъкна през дупката, която зееше на мястото на вратата за екипажа. Насочи се към товарния отсек. Подът беше толкова наклонен, че ходенето по него представляваше истинска мъка. През илюминаторите проникваха червеникавите отблясъци на пожара, които хвърляха странни сенки по стените на просторната кабина. Изведнъж се закова на място, очите му се разшириха. На ръба на дупката, която зееше в близост до пилотската кабина, стоеше някакъв мъж, който сякаш изобщо не забелязваше пламъците. Уил направи няколко крачки към него, озадачен от поведението му. Спасителите не бива да губят време във вътрешността на катастрофирал самолет, който всеки миг може да избухне!

Зад гърба му блесна ослепителен лъч на прожектор, в процепа се появи главата на някакъв пожарникар. Едва сега Уил си даде сметка, че човекът, който беше взел за спасител, беше облечен в летателен костюм с познати цифри на ръкава.

Старши сержант Бил Бакъс се обърна, срещна погледа на командира си, после отново сведе очи към сгърченото тяло на сержант Сара Андрюз, която изпълняваше длъжността придружител на товара. И в тези очи имаше сълзи.

— И Роби е някъде там — промълви Бакъс и махна с ръка към дупката. — Двамата със Сара бяха седнали отзад и сигурно са… сигурно са…

Не довърши, олюля се и изведнъж рухна на една от оцелелите странични седалки. Лицето му потъна в треперещите длани. Уил остана на мястото си, напълно объркан. Правеше безуспешни опити да се концентрира, но всичко наоколо — разкривените железа, миризмата на керосин и разтопен метал, въртящите се червени светлини на спасителните автомобили — го тласкаше към душевен катарзис. Изведнъж пожела и той да скрие лице между дланите си. В крайна сметка ставаше въпрос за неговите хора!

Но времето течеше, вероятно им оставаха броени секунди. Някъде отдалеч до слуха му достигна напрегнатия глас на втория пожарникар, проникнал след него в кабината.

— Навън, бързо навън! — викаше той.

Уил направи крачка напред, вдигна Бакъс на крака и го тласна по посока на пожарникаря. Онзи бързо го издърпа навън и се обърна да помогне на полковника, който го следваше по петите. Жегата бързо се увеличаваше, вътрешността на самолета все повече заприличваше на пещ. Обърнаха се и затичаха към линейките и пожарните коли, наредени в дълга върволица покрай пистата.

Уил спря пред джипа си, затвори очи и ги разтърка с юмруци. Едва сега осъзна, че няма време да демонстрира мъка. Като дете вече беше имал подобен проблем, но тогава ставаше въпрос за запоите на баща му. За да бъде в състояние да действа, той трябваше да потиска всички чувства в душата си — страх и мъка, болка и гняв… И беше овладял това изкуство доста добре. В момента продължаваше да е командир на мисия от изключително важно значение, въпреки че беше останал без самолет и без екипаж. И със сигурност щеше да остави мъката за по-късно, тъй като имаше да решава поредица от спешни задачи.

Пожарът продължаваше да се разгаря. Пламъците обхванаха и горната част на пречупеното крило, върху пистата падаха капки разтопен метал. Пожарникарите направиха нещо като жива верига, за да не допуснат приближаването до горящия самолет. И дума не можеше да става за измъкване на двамата членове на екипажа, чиито тела останаха в руините на товарния отсек.

Уил предаде сержанта в ръцете на медицинския персонал и се качи в джипа на ЦУП. Изчака една-две секунди, после приближи радиостанцията до устните си. В далечината отекна грохотът на току-що експлодиралия резервоар №2.

— Говори Рамрод — започна той. — Аз… Остава ни страшно много работа, за да спасим предстоящата мисия. Връщам се веднага!