Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (3)

Втора глава

Полет на ВВК 60141 в посока Риад, Саудитска Арабия, височинен коридор 350

Сряда, 6 март 1991 г., 19:05 ч. (16:05 по Гринуич)

 

Полковник Дъг Харис, командир на 97-а Военновъздушна ескадрила от ВВС базата „Маккорд“ в Такома, Вашингтон, седеше на дясната седалка на втория пилот на С-141В и клатеше глава, а в скута му се търкаляха няколко таблици със секретни кодове. Заповедта на Фара за промяна на курса беше дошла изневиделица, а новите координати сочеха някаква неизвестна точка в пустинята. Такова нещо беше, меко казано, необичайно, и не му се беше случвало много отдавна. Веднага си помисли, че някой там долу няма представа какви ги върши, но сега, след като от Фара на два пъти не успяха да отговарят с точния код за автентичност по една изключително проста таблица, Харис вече наистина беше бесен. Защото под кодовото наименование „Фар“ се криеше не друго, а щабквартирата на съюзническите сили в Риад, под чието ръководство съвсем наскоро бяха спечелили една война! Те просто нямат право да бъдат толкова некомпетентни!

Харис натисна няколко клавиша на интерфона, за да установи контакт с останалите членове на екипажа — всички до един мобилизирани запасняци, членове на неговата ескадрила.

— Това вече е прекалено! — изръмжа той и стрелна с поглед командира на самолета Пит Тилдън, който седеше на креслото вляво. Пит също не беше стигнал доникъде в опитите си да получи обяснение за промяната на курса. По принцип контролиращите органи мачкат капитаните както си искат, но с полковниците се държат по-почтително.

Сега беше негов ред.

Включи микрофона и започна отново:

— До Фара, говори ВВК-полет Алфа две-пет-пет. Код за автентичност неточен, продължаваме по първоначалния си курс. Нареждането ви за промяна отхвърлено.

Намираха се достатъчно близо до Риад, за да използват УКВ радиостанцията, но това едва ли беше най-сигурното средство за връзка, просто защото можеше да бъде подслушвано от всеки, включително и Саддам Хюсеин. Искането на потвърждение за промяна на координатите посредством действащите кодове беше не само разумно и логично, но и задължително от гледна точка на устава.

Някъде отдолу се появи отегчен и малко ядосан глас:

— Добре де, две-пет-пет, хайде вече да приключим с глупостите, става ли? Направихте си кефа, а ние признаваме, че не сме много бързи с таблиците… Но вие получихте заповед да промените координатите и аз настоявам за незабавното й изпълнение! Става въпрос за извънредно положение!

— Кой е насреща? — изръмжа Харис, усещайки как кръвното му се покачва.

— Повторете, две-пет-пет…

— Питам кой е насреща! — извика извън себе си полковникът. — Искам име и звание!

В отговора се долови нескрито презрение.

— Говори майор Уокър от дежурната апаратна на Фара.

Дъг извърна глава към партньора си на лявата седалка, намигна му и натисна бутона на предавателя:

— А вие, майор Уокър, разговаряте с полковник Харис — три звезди, нали се досещате… И този полковник пита кой, по дяволите, сте вие, за да си позволявате да издавате заповеди, без да сте в състояние да ги потвърдите по съответния ред!? За мен вие сте случаен иракчанин, който е задигнал отнякъде полева радиостанция и сега ми се прави на умник!

Насреща му отвърнаха с мълчание и Дъг ясно си представи оцъклените погледи на дежурните оператори в щаба, насочени към ошашавения майор. Очакваше, че някой с по-висок чин ще се включи в разговора, за да заглади гафа.

И това се случи още в следващата секунда.

— Две-пет-пет — обади се непознат глас. — Извинете за объркването. Вече разполагаме с подходящите кодове и сме готови да излъчим идентификацията, сър.

Този път всичко беше точно и кодовете съвпаднаха. Командирът протегна ръка и набра координатите за височина и ширина на клавиатурата на малкия компютър FSAS, вграден в централната конзола на управлението, който пилотите наричаха „Обърнатия образ“. След още три цифри огромната машина започна плавен десен завой и пое в югоизточна посока. Дъг отново включи предавателя:

— Окей, Фар, заповедта е изпълнена. Но какво трябва да правим, когато стигнем там? Нали си давате сметка, че в района бушува силна пясъчна буря? Бяхме изчислили времето си така, че да кацнем в Дахран, да натоварим и да излетим, преди да ни е връхлетяла.

— Да, сър, точно така — долетя отговорът. Пак нов глас, още по-почтителен и предпазлив от предишния. — Но промяната в курса ви е наложителна заради спешна въздушна евакуация.

— Как така? — учуди се полковникът. — Давате ни само височина и ширина, откъде да знаем дали ще ни стигне горивото? Имаме ли валидни алтернативи? Някой проверил ли е метеорологичните условия в района, в който ни изпращате?

— Разполагате ли с поне тринадесет тона гориво, сър?

Дъг включи за миг вътрешната връзка, получи нужната информация от бордния инженер и отново мина на линията на Фар.

— Да, дори с четиринадесет.

— Много добре, две петдесет и пет — отвърна гласът. — Официално потвърждавам заповедта за промяна в маршрута, за покриването на който са ви нужни минимум тринадесет тона гориво. Условията за полет в указаната дестинация са добри, ще имате напълно достатъчна видимост. Те ще се задържат без промяна минимум един час след вероятното време за кацането ви. Лично направих проверките. Добра и напълно валидна алтернатива за вас остава Дахран. Когато навлезете в радио обхвата на новата цел, фиксирайте „синя“ честота, кодовото й име е „Моряк Зулу“. Ако не успеете да установите връзка в рамките на пет минути, свържете се с нас за нова честота. Ако пак няма връзка, изчаквате двадесет и пет минути — повтарям двадесет и пет минути — след което променяте курса и се насочвате към Дахран.

Дъг отново поклати глава и натисна бутона за вътрешна връзка.

— Момчета, нали шибаната война уж беше свършила? — даде израз на недоумението си той. — Шантава работа!

Тилдън механично поклащаше глава, явно облекчен от факта, че полковникът се беше заел да задава въпросите, които никой капитан не би посмял да зададе.

Дъг се извърна да погледне единия от бордните инженери, седнал на сгъваемото столче в задната част на кабината.

— Миналата есен евакуирахме по спешност една счупена ръка и една навехната китка, които трябваше да бъдат прехвърлени за лечение чак в Германия — промърмори той. — Сега вероятно става въпрос за болки в корема или тежък махмурлук…

— Може би е акне в терминална фаза — веднага се включи бордният инженер.

Дъг отново включи радиостанцията.

— До Фара, говори две-пет-пет… Споменахте, че ще изпълняваме въздушна евакуация… На земята чакат ли ни медицински екипи?

— О, не, сър.

— В такъв случай не можем да говорим за законна въздушна евакуация. Защо не командировате някой от базираните в Дахран С-130? Те разполагат с подготвени за подобна дейност екипажи, имат и медицински персонал.

Ставаше въпрос за карго модификацията на модела С-130, който има четири турбовитлови мотора и е по-малкият брат на транспортния гигант С-141, произведен от корпорацията „Локхийд“, който обаче вършеше отлична работа при по-къси курсове.

— Ами… — поколеба се гласът насреща. — Имаме нужда от вас, сър… Толкова мога да ви кажа.

— Давате си сметка, че возим товар за Дахран, нали?

— Да, сър.

— И това не ви смущава?

— Не, сър. Случаят наистина е спешен… — Този път паузата се проточи доста по-дълго, после операторът добави: — Сър, става въпрос за тежко ранени хора, които са в критично състояние. По всяка вероятност вие сте единственият им шанс… Имат нужда от помощта ви!

Дъг погледна командира на самолета и сви рамене:

— Току-що чухме магическите думички…

* * *

В залата за комуникации, която беше част от невзрачна сграда в центъра на Риад, известна на малцина с кодовото име „Фар“, нервираният подполковник Дженсън затъкна микрофона на стойката му и изпусна въздишка на облекчение. След осем месеца непрекъсната служба тук, той се чувстваше напълно изтощен и готов да се прибира у дома. Все още никой не бе оторизиран да получи информация във връзка с тежката катастрофа, претърпяна от самолет на ВВК при кацане на секретна база, известна единствено с кодираното име „Сенди 101“. А полет две-пет-пет нямаше право да получи никакви сведения, свързани с новия им маршрут.

Още по-малко пък да им обясни, че промяната в маршрута няма нищо общо със спасяването на оцелели в тази катастрофа хора.

Не можеше да се сърди на полковника от две-пет-пет за гневното му избухване. Когато разбере, че са го излъгали, той със сигурност ще бъде още по-гневен. Защото истинската въздушна евакуация вече беше в ход и един С-130 всеки момент щеше да излети от Дахран — точно както беше предложил полковникът. А както добре знае всеки кадрови офицер, да мотаеш тризвезден полковник от американските ВВС е занятие опасно и доста нездравословно за кариерата.

Дженсън хвърли поглед към майор Уокър, който стоеше няколко метра встрани от командния пулт, но следеше внимателно развоя на събитията. Вече беше успял да му каже някои неща относно кодовете за идентификация, а също така и за благоразумието да пита за име и длъжност на всеки, с когото контактува в небето над безкрайната пустиня.

 

 

Сенди 101

Сряда, 6 март 1991 г., 19:10 ч. (16:10 по Гринуич)

 

Уил взе своето решение по време на краткото пътуване по обратния път до ЦУП. Беше убеден, че няма друг избор. Едно беше да възложи секретна мисия на някой от висококвалифицираните екипи под негово лично командване, но съвсем друго да отклони екипажа на С-141 от рутинна мисия и да го хвърли в бойна ситуация като ръководи развоя на събитията от разстояние. Не можеше да стои в сянка, не можеше да се задоволи с ролята на задкулисен режисьор. Този полет щеше да изпълни лично.

Връхлетя в тясната кабина на ЦУП с усещането, че в главата му тиктакат няколко будилника едновременно. Разполагаха с по-малко от два часа.

— Нещо ново?

— Да, сър — отговори майор Джери Ронсън и му подаде слушалката на сателитния телефон. — Променили са маршрута на един С-141, който е летял по дестинация Джеда-Дахран. Екипажът е преспал в Джеда и е достатъчно отпочинал — в случай, че решите да го използвате. Полетът е ВВК Алфа седем-две-пет-пет, номер на корпуса шест-нула-едно-четири-едно. Имали са малък проблем преди да ги убедят да поемат по новия маршрут, но вече всичко е наред.

— Какъв проблем?

— От Фара на два пъти са объркали кодовете за идентификация.

— Прекрасно, няма що. А какво става с въздушната евакуация?

Ронсън се поколеба, в очите му се появи смущение.

— Полетът трябва да стартира от Дахран след четиридесет и пет минути — обяви той. — Това означава, че ще бъде тук след около два часа — точно по времето, когато вие трябва да излетите, освен това съвпада с началото на пясъчната буря.

— Исусе!

— Помолих ги да излетят по-рано — уточни майорът, после добави: — Между другото, екипажът на две-петдесет и пет е информиран, че той ще извърши евакуацията.

— Много ми иска наистина да е така — въздъхна Уил. — Иска ми се още тази база да беше на ВВК с резервни екипажи, да не говорим за самолет със спомагателни функции. Трябваше да планираме началото на мисията от Риад, дявол да го вземе!

Ронсън го гледаше и мълчеше — най-добрата тактика в присъствието на ядосан старши офицер.

И на мен страшно много ми се иска тази мисия да беше организирана в Риад! — каза си той като внимаваше да запази безизразната си физиономия. От негова гледна точка цялата операция представляваше нежелана намеса в едно мъчително, но все пак спокойно изгнаничество. Преди шумната поява на Уил Уестърман тридесетина часа по-рано, Ронсън съумяваше да поддържа състояние на относителна изолация — нещо, за което повечето офицери на активна служба могат само да мечтаят. Работата му се свеждаше до посрещане на два-три полета на ВВК дневно, които разтоварваха каргото си, дозареждаха и излитаха. Работа, която в общи линии вършеха двамата сержанти под негово командване и която му оставяше предостатъчно време за спане, писане на писма и — най-вече — да страда от самота, далеч от дом и семейство.

Но след тази катастрофа тук несъмнено щяха да цъфнат всички началства от проклетите ВВС, което означаваше, че самият той ще се превърне в нещо като рибка в аквариум.

Въздъхна, след това вдигна пръст да привлече вниманието на Уестърман.

— И още нещо, сър… Току-що ни съобщиха, че преди около петнадесет минути е стартирал полетът на ДС-10 на авиокомпания „Балеър“, който ще изпреварва графика с около двадесет и две минути.

За момент Уил замълча, заковал очи в лицето на майора, а останалите от екипа на ЦУП — старши сержант и сержант механик — с недоумение се питаха за какъв ДС-10 става въпрос. Това беше естествено, тъй като за полета на „Балеър“ беше информиран единствено майор Ронсън.

— Старшина Тейлър и сержант… извинете как ви беше името? — промърмори най-сетне той и се обърна да погледне подчинените си. — Ричардс? Да… Моля за извинение… Но хората тук се сменят прекалено често…

Двамата униформени мълчаливо се подравниха с майор Джери Ронсън.

— Ето какво ще направим — започна Уил. — Освен, че разполагам с ограничено време, аз съм новак в тази база. Вие сте хората, които знаете кои конци трябва да дърпаме. И така, имаме двама ранени пилоти, двама мъртви членове на екипажа и един в тежък емоционален шок. По всяка вероятност командирът ще се окаже със счупен врат, за втория пилот не мога да кажа нищо определено. Трябва час по-скоро да ги прехвърлим в добре оборудвана болница — задача, в която искам да вложите цялата си творческа енергия, независимо дали ще има пясъчна буря, или не. Аз от своя страна трябва да се концентрирам изцяло върху своевременното стартиране на мисията.

Мъжете тържествено кимнаха с глави, а Уестърман продължи:

— И тъй, задача номер едно: в рамките на следващите петнадесет минути трябва да разчистим пистата от останките на катастрофиралата машина, като използваме булдозери. Ще се опитаме да не я смачкаме окончателно, но трябва да я махнем оттам на всяка цена! Ако се окаже, че има палети с неизгорял товар, ще ги свалим. Ще се справите ли с тази задача, старши сержант Тейлър?

Чул името си, старшината стреснато се размърда, после поклати глава:

— Ами… имам два проблема, сър. Първо, ВВК и уставът на ВВС не разрешават преместването на останките без употребата на кран. Започнем ли да ги изтласкваме, вероятността да причиним по-големи щети става далеч по-голяма. Да не говорим за задължителните процедури, които трябва да…

— Нямаме време за тях, старшина — прекъсна го Уил. — Отговорността за евентуалните щети е изцяло моя, но на този етап от мисията не бих се колебал да изтласкам от пистата и един напълно здрав самолет! Пистата просто трябва да бъде свободна, разбирате ли?

— Тъй вярно, сър.

— Готов съм да давам обяснения дори и пред военния съд — успокоително добави Уил. — Какъв е другият проблем?

— Саудитският полковник, който е началник на базата, сър. Той без съмнение ще нареди да се спазват инструкциите и ще затвори базата. Всъщност, вече го е направил… Технически погледнато, летището вече не приема. Вероятно ще се наложи да разговаряте лично с него.

Уил замълча за момент, без да отделя очи от лицето на старшината.

— Уредете го — кимна най-сетне той. — Но преди да се появи, ще трябва да ме запознаете с всички евентуални капани.

— Сър! — стреснато го погледна старшината. — Нима искате да го привикаме тук?! Всеки саудитски офицер ще го приеме като смъртна обида и…

— В такъв случай го поканете, помолете, излъжете или подкупете! — нетърпеливо отсече Уестърман. — Но аз не разполагам с време, за да му правя посещения, ясно ли е? Разполагаме ли с някакви булдозери?

— Да, сър. Има няколко при момчетата от пехотната рота.

— Обадете им се и ги поискайте. Не чакайте никакви разрешения!

— Полковник Ал Рашир ще побеснее, сър!

— Нека побеснява. Точка втора: трябват ми една цистерна с керосин и един повдигач — заредени догоре и готови да се насочат към полет две-петдесет и пет в секундата, в който той докосне пистата. Искам човек, който да посрещне екипажа и да го доведе тук. Целият, без никакви изключения. Не искам някой да остане на борда, да спори и разпитва, защото това означава забавяне. В момента в който хората напуснат машината, започвате да разтоварвате. Не ме интересува къде ще оставите палетите, искам трюма да е празен. Не пропускайте и саковете с личните им вещи, които трябва да натоварите на някой от джиповете и да докарате тук. Ще имам нужда от единия пилот и всички останали, които по принцип трябва да са под мое командване. А полковника, който и да е той, ще изритам навън…

— Нима вие лично ще поемете изпълнението на мисията, сър? — попита с пребледняло лице Ронсън.

— Нямам друг избор, Джери — отвърна с бледа усмивка Уил и продължи: — Веднага след като разтоварите машината започвате да товарите специализираните автомобили за мисията, плюс необходимото им количество гориво. А зареждането на самия самолет трябва да започне в мига, в който екипажът го напусне.

— С други думи — крадем този самолет, така ли? — позволи си да попита Тейлър.

— Май така излиза — кимна с лека усмивка Уил. — Точка трета: свържете се с британската ескадрила и ги помолете да вдигнат някой „ягуар“ или друга машина по свой избор, която да посрещне две-петдесет и пет и да го придружи до пистата. Знам, че е глупаво, но въпреки края на войната ние все още не можем да даваме координатите на тази база в открит ефир. Не можем да се включим на честотата на две-петдесет и пет и да им продиктуваме координатите си, не можем дори да включим системите за навигационно насочване, преди машината да дойде на тридесет километра от пистата… Предполагам, че ще се наложи да нарушим правилника и да им предложим фалшива честота. Точка четвърта: В рамките на четиридесет и пет минути при мен трябва да се яви командирът на Специалния отряд, за да координираме подробностите по първата част на операцията. Мисля, че това е всичко, поне засега… Часът е деветнадесет и четвърт, местно време. В двадесет и един нула-нула трябва да сме във въздуха. Хайде, момчета, на работа!

Сержантите козируваха и бързо излетяха навън. Уил тръгна по посока на вратата, после се обърна и направи знак на Джери Ронсън да го последва в дъното на кабината.

— Искам да направиш така, че Фара да вдигне цистерната и фалшивата карго машина тридесет минути по-рано от планираното — натъртено каза той. — На всяка цена го направи, Джери! Веднъж във въздуха, те могат да направят някое и друго кръгче, за да ни изчакат, ако случайно се забавим. На всяка цена трябва да бъдат уведомени и екипажите на АУАКС, които дежурят в небето. Виж дали можеш да уредиш с тях да накарат гърците да позабавят с половин-един час разрешението за транзитно преминаване на онзи ДС-10 на „Балеър“.

— Ще направя всичко възможно, сър — кимна Ронсън.

— Аз отивам в онази палатка лазарет — обърна се Уил. — Мисля, че знам къде е… — Размаха радиостанцията в ръката си и добави: — За всеки случай ще взема това…

Джери Ронсън го изчака да затвори входната врата и бавно поклати глава. Беше абсолютно сигурен, че няма начин — ама наистина няма начин! — да се справят навреме.

* * *

Полковник Тарик ал Рашир бе обзет от чувство на задоволство и гордост, докато светлините на базата под негово командване летяха покрай стъклото на скъпия черен мерцедес. Шофьорът му беше получил заповед да натисне газта до дъно по посока на онази част от базата, която американците имаха позволение да използват. Несъзнателно попипа мустаците си, после плъзна ръка по предната част на униформата — просто ей така, за да се увери, че всичко е наред. Почти съжаляваше, че не разполага с ятаган — просто защото възнамеряваше да срита няколко американски задника, позволили си да изпратят американски булдозери да изтикат останките от американски самолет от неговата саудитска писта, без да му поискат предварителното разрешение. Може би не е зле да използва точно този израз — „сритване на задници“. От опит знаеше, че американците обръщат повече внимание на онзи, който говори просташки и на висок глас, просто защото те самите са такива. Американците не схващат тънкостите на цивилизования нюанс и деликатния намек. Особено пък тези, които служат във военновъздушните им сили.

Рашир натисна бутона за спускане на страничното стъкло и с удоволствие се остави на хладния нощен вятър, който свиреше успокоително в нощта. О, колко добре познаваше той американците! Възхищаваше се от тях като нация, но едновременно с това и ги мразеше. При това, без да се учудва на тези напълно противоположни чувства. През шейсетте те го бяха научили да лети в един от своите тренировъчни центрове, като през цялото време се бяха отнасяли с него като с братовчед от провинцията. Но по време на онази едногодишна подготовка Тарик ал Рашир — най-големият син на първия братовчед на принца престолонаследник от рода Сауд, беше усвоил най-важното качество на американците — да говорят просташки и да ти кажат направо в лицето, че си сбъркал.

Шофьорът на полковника умишлено наби спирачки и лимузината се плъзна към малката ламаринена барака от готови елементи, която янките наричаха ЦУП. Премерен точно, облакът прах се насочи право към входната врата и прозорчето до нея. Рашир изчака вратата да се отвори и едва тогава изскочи навън. Върху лицето му се беше запечатала мрачна гримаса.

Старши сержант Тейлър и майор Ронсън го посрещнаха на крака.

В ръката на сержанта чернееше слушалката на сателитния телефон.

— За вас, господин полковник — почтително му я подаде той.

* * *

Уел Уестърман отметна платнището на палатката лазарет и направи няколко крачки в мрака. Чувстваше се потиснат и болен. Вдигна глава към небето, обсипано с едри звезди. Над палатковия лагер, построен от съюзниците буквално за една нощ преди осем месеца, грееше съвсем отчетливо прекрасната и безкрайна галактика на Млечния път. Много му се искаше да изпита някаква наслада от красивия небосвод. Гола и непосредствена в своята простота, пустинята също имаше своя красота и вероятно именно по тази причина фразата „помириши розите“, която натрапчиво се въртеше в главата му, изглеждаше още по-абсурдна. Тя принадлежеше на Джанис, която му я беше подхвърляла десетки пъти през последната година — най-вече когато работата му пречеше да се присъедини към желанието й да се „позабавляват“.

— Прекалено си сериозен, Уестърман — обичаше да казва тя. — А аз няма да се омъжа за такъв сухар като теб. Ако ме искаш, ще трябва да станеш по-ведър.

Вече десет години живееха под един покрив и точно толкова време кръстосваха шпаги по въпросите на брака. Но така и не стигнаха до момента, в който единият да го предложи, а другият да го приеме…

Сега ли е времето да мисля за Джанис!

Сведе поглед към часовника си, който показваше 11:35 преди обед. По това време тя трябва да е на работа в болницата — там, където беше мястото на всичките онези хлапета.

Все не му оставаше време да си свери часовника. В Чарлстън бяха с осем часа напред, което означаваше, че в момента там е 19:35. Оставаха точно един час и четиридесет и пет минути.

Ронсън го беше предупредил по радиото за скорошната поява на полковник Рашир — един доста по-възпитан и омекнал арабски офицер от този, с когото беше осъществил контакт едва десетина минути по-рано. Напомни си да попита старши сержант Тейлър с какво го е укротил. Стара истина беше, че военновъздушните бази се управляват от старшини като него. И това наистина беше така — поне дотолкова, доколкото мнозинството старши офицери избягваха да се заяждат с тях.

Трябва да се концентрирам. Трябва да мисля.

Уил рязко се обърна на запад, напрегна взор и направи опит да види челния фронт на настъпващата буря — една стена от прах и пясък, висока почти три километра. Не успя. Фронтът все още беше далеч.

А този С-130 просто трябваше да проникне дотук. Как иначе би могъл да тръгне? Как би се осъществила евакуацията по въздуха на Райс и Колинуд, ако тук не кацне самолет? Той самият не би могъл да ги остави в Риад, без да отмени изпълнението на задачата, за изпълнението на която беше работил толкова много. Самолетът ДС-10 на „Балеър“ вече летеше насам и зловещото му приближаване определяше неотложността на всички бъдещи действия.

Може би трябва да се свърже с Фара и да отмени мисията. Може би това трябва да е резервен вариант на ситуация, при която самолетът С-130 за евакуацията по въздуха не успее да кацне. Нима животът на двамата пилоти не е по-важен от съдбата на известен брой безименни и безлични араби, оставили се да бъдат манипулирани от един палач?

Мисълта за иракския учен, поставил началото на всичко това, му донесе пристъп на гадене. Малкият мръсник изведнъж демонстрира съвест и морал и иска съюзниците да свършат черната работа, без да го интересува, че двама военни са загинали, а други двама берат душа. Всъщност, това второто важеше най-вече за Джеф Райс. Но от рапорта на уморения лекар, който се бореше за живота му, лъхаше малко оптимизъм.

Трябва да се обади и на генерал Райс, въздъхна той и челото му се сбърчи. Как да съобщи на бащата, че единственият му син умира на петнайсет хиляди километра от дома и никой нищо не може да направи? В момента нямаше време за никакви реакции, генералът от Вашингтон не можеше да помогне с нищо. Според информацията на Джери Ронсън, самолетът С-130 току-що беше излетял от Дахран.

— Проклятие! — изръмжа Уил и с всичка сила запрати пластмасовата чаша към земята. Тя отскочи от гумираното платнище на съседната палатка и се затъркаля нататък, маркирайки един жест на безсилие и гняв. Щурвалът на втория пилот беше нанесъл вътрешни поражения на младия Райс, тъй като в момента на удара креслото му се беше откъснало от пода и се беше забило в командния панел. Всичките му благородни усилия да спаси командира си явно са били осъществени под упойката на шока, но за сметка на сериозни вътрешни разкъсвания, причинени от счупените ребра. В момента имаше масивен вътрешен кръвоизлив и докторът — Уил не можеше да си спомни името му — вече бе направил първата животоспасяваща операция. Състоянието му беше временно стабилизирано, но трябваше да бъде преместен в истинска болница, при това по най-бързия начин.

Джим Колинуд не беше кой знае колко по-добре. Вратът на клетника несъмнено беше счупен, но по някакъв чудотворен начин и благодарение на Бога действията на спасителните екипи не бяха нанесли допълнителни увреждания на гръбначния му стълб. До този момент нямаше признаци на парализа, но и той се нуждаеше от специализирана медицинска помощ, която не можеше да се намери в средата на Арабската пустиня.

* * *

Джери Ронсън изчака да изтекат пълни две минути от мига, в който саудитският комендант на базата напусна ЦУП, след което се обърна към старши сержант Тейлър и го поздрави с отворена длан.

— Страхотно, старши! — с уважение рече той. — Абсолютно брилянтно! Как усещаш кога да прескочиш чинопочитанието, да рискуваш дипломатически скандал и да се обърнеш към саудитски генерал, при това, без да ни изпратиш пред военния съд?! Когато чух кого търсиш по онзи проклет телефон, сериозно се замислих дали да не те гръмна!

Тейлър си позволи няколко секунди триумф, после прогони лукавата усмивка от лицето си и попита:

— Господин майор, вероятно знаете, че съм радиолюбител, нали?

— Знам.

— А помните ли, че през декември изкарах едноседмични курсове в Оперативния център?

— Така ли?

— Там се запознах с един висш саудитски офицер, който е радиолюбител от години. Случи се така, че си разменихме кодовете, след което станахме и приятели. Случайно го чух да кастри един от подчинените си, че не сътрудничел достатъчно на коалиционното командване в базата „Крал Фахд“. И това беше достатъчно да допусна, че може би ще стори същото и по отношение на полковник Рашир, при това преди комендантът да ни вдигне скандал.

Ронсън помълча известно време, после на лицето му се изписа дълбоко смайване.

— Хей, да не би да говориш за генерал Ахмед, прекият началник на Рашир?!

— Че за кой друг — сви рамене старшината.

Звукът на бързите стъпки изпревари фигурата на коменданта, която изплува от мрака. Уил Уестърман изчака приближаването на Тарик ал Рашир, сложи една приветлива усмивка на лицето си и протегна ръка.

Рашир проговори пръв:

— Полковник Уест…

— Уестърман.

— Да, разбира се, Уестърман. Аз съм полковник Тарик ал Рашир от Кралските ВВС на Саудитска Арабия, комендант на тази база.

Уил сърдечно разтърси ръката му, припомняйки си краткия урок за местните нрави и обичаи, който беше получил: стой близо до събеседника си, гледай го в очите и стискай здраво ръката му.

— Добре дошъл, полковник Рашир! — извика той. — Нямате представа колко високо ценя вашата любезност да се отзовете на поканата ни, силно се надявам на помощта ви. Съжалявам, че до този момент не успях да намеря време да ви направя едно посещение на любезност, но пристигнах едва вчера.

Върху лицето на Рашир се изписа изненада, която бързо се замени от усмивка. Може би американският майор там в дъното не беше имал време да предаде на този полковник недоволството на коменданта от някои действия в района на базата.

— Удоволствието е мое, полковник — отвърна с лек поклон той. — Началникът ми в Риад помоли да ви окажа лично всякаква помощ.

— По време на катастрофата изгубих двама души от екипажа — започна без повече заобикалки Уестърман. — Двамата пилоти са в критично състояние — единият с вътрешни кръвоизливи, а другият — със счупен врат. От Дахран е излетял един С-130, който трябва да ги евакуира, а аз с притеснение се питам дали ще успее да изпревари пясъчната буря.

Лицето на саудитеца леко се проясни.

— Вероятно не знаете, че в близкия град Ал Убайла има чудесна болница, в която работят много добри саудитски лекари. Намира се само на сто и осемдесет километра оттук, а пътят е добър. Можем да вземем спешни мерки за превозването на ранените.

— Благодаря — любезно се усмихна Уил. — Но аз мисля, че евакуацията по въздуха ще е по-бърза.

Рашир се поколеба, очите му изпитателно пробягаха по лицето на американеца.

— Уверявам ви, че нашите болници са много добре оборудвани, полковник — бавно и отчетливо каза той.

— Аз… Аз не се съмнявам в това, сър. Но нараняванията на хората ми са такива, че едва ли е подходящо да ги превозваме с автомобили.

— Можем да използваме хеликоптер — предложи Рашир. — Ще се свържа по радиото и ще заповядам да го осигурят.

Уил вдигна ръка.

— Ценя високо любезността ви, полковник — каза той. — Но се надявам да разрешите кацането и излитането на онзи С-130, просто за да се придържаме към първоначалния план. След него трябва да приемем и един С-141, с който аз лично ще излетя за изпълнението на една специална мисия.

— Каква мисия?

— Ами, аз… — Уил замълча, но вече беше късно и капанът щракна. — Нямам право да говоря за нея, сър. Такива са заповедите ми от Риад.

— Не мога ли да помогна за тази специална мисия? — настоя с вдигнати вежди Рашир и лицето му започна да потъмнява.

— Достатъчно ще бъде разрешението ви за кацане и излитане, сър — предпазливо отвърна Уил. — Независимо от капризите на времето…

— Аз съм комендант на тази база, полковник — изгледа го високомерно арабинът. — И действително притежавам специални пълномощия за извънредни ситуации. Моята страна е ваш домакин и съюзник, участвала активно при блестящата военна победа над Хюсеин. Не мислите ли, че имам право да знам каква мисия стартира от моята база?

Как можах да се изпусна, господи?! — мислено простена Уил. — Как можах?!

— Съжалявам, сър, но в суматохата Централното командване вероятно е пропуснало да ме уведоми, че мога да дискутирам мисията с вас, или с когото и да било друг… Бих могъл да се свържа с тях и да ги попитам…

Върху лицето на полковник Рашир се изредиха няколко оттенъка на червеното — от бледорозово до пурпурно, очите му не изпускаха лицето на Уил. Гостоприемството му беше отхвърлено, авторитетът му — принизен, а достойнството му — наранено.

— Имам инструкции да ви сътруднича, полковник — ледено промълви той. — И вие ще получите това сътрудничество, независимо от лошото ви мнение за нашите болници и норми за сигурност. — След тези думи хладно кимна с глава и започна да се обръща, без да прави опит за прощално ръкостискане.

— Полковник Рашир, аз не исках да…

Рашир пъргаво се завъртя, направи крачка напред и се закова на сантиметри от американеца. Очите му бяха леко присвити и горяха с мрачен пламък, ръцете му бяха зад гърба. Изпитваше явно удоволствие от смущението на събеседника си.

— Странно, че са ви командировали точно в Саудитска Арабия, полковник… — процеди най-сетне той — Уестърман… Това не е ли еврейско име?

Уил направи отчаян опит да потисне примитивния гняв, надигнал се внезапно в душата му.

— Не, полковник — успя да пусне една крива усмивка той. — Аз съм от Тексас, а Уестърман е американско име!

Рашир презрително изсумтя, обърна се и се отдалечи.

* * *

Посланието от Ронсън пропука в портативната радиостанция в момента, в който Уил дръпна вратата на ЦУП и се озова очи в очи с офицера от Делта Форс на американската армия, който изобщо не възнамеряваше да крие нетърпението, с което го беше чакал. Оказа се, че полет две-пет-пет току-що бе навлязъл в обсега на техния радар, а британският изтребител беше излетял да го посрещне и да го доведе, буквално „за ръчичка“ до пистата на секретната база. В далечината все още се долавяше грохота на двигателите му.

Ронсън кимна с глава по посока на майора в маскировъчна униформа на сухопътните войски, който се прокашля преднамерено звучно и се представи: Джеймс Мойер от Специалните части.

— Казаха ми да бъда тук преди десет минути, сър — отбеляза той. — И бях…

Уил му хвърли един хладен и пълен с безразличие поглед, без да си прави труда да отговаря.

Онзи се усети, пристъпи от крак на крак и добави:

— Ами… Готови сме да тръгнем в момента, в който получим самолет. Доколкото разбрах, вие лично ще го управлявате. — Интонацията на последната фраза беше леко въпросителна, с едва доловимо учудване.

— Точно така — кимна Уил. — Надявам се, че нямате нищо против.

Тоя тип е истински задник, добави на ум той.

— Разбира се, че нямам, сър — запелтечи онзи. — Но в светлината на катастрофата преди малко, ние всички изпитваме известно напрежение и…

— Какво искате да кажете? — хладно го прекъсна Уил.

— Искам да кажа, че двамата ранени пилоти са имали специална подготовка за този вид операции… — Човекът замълча, после добави: — Извинете за въпроса, но вие имате ли такава подготовка, сър?

— Аз съм командир на целия екип, майоре — отвърна Уил. — Разбира се, че имам специална подготовка. Всъщност, аз съм един от инструкторите, които преподават тази подготовка на специални курсове.

— Не исках да ви обидя, сър — размаха ръце майорът. — Имах предвид единствено особеностите на мисията. Вие сте свикнали да пускате парашутисти и да се прибирате в базата, докато този път ще се наложи да приземите това прасе направо в пустинята. — Усетил нарастващия гняв на Уил, Мойер изведнъж замълча.

— За какво прасе говорите, майоре? — ледено процеди Уестърман. — Може би имате предвид С-141В?

— Моля за извинение, полковник. Свикнал съм да приземявам хората си с хеликоптери, или най-много с някой С-130. Докато от С-141 само сме скачали. Не знам кой идиот е одобрил приземяването на огромния 4-моторен самолет, според мен той трябва да е луд.

Уил направи върховно усилие, за да сдържи гневното си избухване.

— В момента разговаряте с този луд, майоре! — заплашително изръмжа той.

Очите на Мойер се разшириха от смайване.

— Но след като поставяте под въпрос самата логистика на операцията, аз ще ви дам някои разяснения — продължи Уил.

— Няма смисъл, господин полковник, моля за извинение…

— Млъкнете и слушайте, майоре! Не можем да превозим нужните ви автомобили в обикновен С-130 — най-вече онзи, с който ще вземете на буксир… хм… обекта. Разбира се, ако унищожението му на място се окаже невъзможно… За целта би трябвало да използваме два С-130. Причина номер две: изрична президентска заповед ни забранява да летим и се приземяваме от юг, ето защо трябва да се промъкнем от запад — нещо, което е невъзможно със С-130, тъй като този самолет не е достатъчно бърз. Същото важи и за любимите ви хеликоптери от типа „нисък паваж“.

— Тъй вярно, сър.

— Може би нямате достатъчно прослужени години, за да го знаете, майоре, но тази мисия е почти пълно копие на мисията по спасяване на заложниците в Техеран през 1980 г., непосредствено след провала на операцията с хеликоптери и С-130.

— Разбирам, сър.

— Тук трябва да добавя, че операцията положително щеше да е успешна, ако Картър не беше проявил глупостта да заповяда втори опит.

— Разбирам, сър, разбирам. Разрешете да ви поднеса своите извинения, господин полковник. Забележката ми наистина беше глупава.

— Тук сте дяволски прав — кимна Уил.

— Все пак ще си позволя да ви предупредя, че докато ни чакате, нещата може да станат сериозни. Възможно е дори да влезем в бой.

Уил хвърли поглед по посока на майор Ронсън, който се правеше на зает с нещо друго. После сложи ръце на гърба си, заклати се на токовете на обувките си и рязко се извъртя към Мойер:

— Къде сте виждали подобни операции, майоре?

— Сър?

— Случайно да сте бил в Панама?

— Не, сър. Тази я пропуснах.

— А да сте участвали в сухопътната кампания миналия месец?

— Бяхме в резерв, но нали знаете, че моята рота е част от Специалните…

— Аз имам шейсет и три бойни полета над територията на Северен Виетнам — прекъсна го със спокойна решителност Уил. — При един от тях бях свален над населено място, наречено Плейку. Година по-късно бях командир на С-141 и се озовах над абсолютно същото място. Вторият ми пилот беше тежко ранен от зенитния огън на противника, а в трюма превозвах триста и тридесет пехотинци от армията на Южен Виетнам, които бяха превързани към пода с коланите за карго, а през обшивката свистяха куршуми. Аз бях командир на първия самолет, нахлул във въздушното пространство на Гранада, управлявах един от малкото С-141, които получиха дупки от шрапнели в Панама. Казано с други думи, майоре, едва ли ще припадна от уплаха, ако по време на операцията започне да хвърчи олово. Но една от най-важните ваши задачи е да предотвратите това хвърчене. Прав ли съм?

— Да… Разбира се. Стига разузнаването да си е свършило работата и помощта, която ни се оказва, да бъде точна и навременна.

Зад гърбовете им внезапно се включи специалната „синя“ честота, в репродуктора екна необичайно чистият и силен глас на пилота от британския ягуар:

— Добър вечер, ВВК две-пет-пет. Към вас се присъединява „Аскот“ четиридесет и четири, дистанция двадесет морски мили, набиране височина под ъгъл до позиция три-пет-нула. Как ме чувате, момчета?

— Силно и ясно, Аскот. Как възнамерявате да процедираме?

— Поддържайте стабилен курс, а аз ще се изравня с крилото ви. В подходящо време ще мина пред вас и ще ви напусна едва след като се уверя, че имате пълна видимост към началото на пистата.

Двамата пилоти продължиха да си разменят информация относно скоростта на 141 и ъгъла на снижение, после в разговора се включиха сержант Ричардс и майор Ронсън, които изпратиха на ВВК 255 сведения за скоростта на вятъра, дължината на пистата и приземната температура на въздуха.

Уил отново насочи вниманието си към командира на Делта Форс.

— Докъде бяхме стигнали, Мойер?

— Тъкмо се правех на глупак, полковник — мрачно отвърна онзи. — Още веднъж моля да ме извините…

Уил заби поглед в лицето на човека срещу себе си, помълча известно време, после кимна с глава:

— Добре. Приведете в готовност превозните средства, качете ги на рампата заедно с хората си. Имайте готовност да помогнете и при разтоварването на машината, която ще се приземи. Не забравяйте, че от момента на опразването й ще разполагате за товарене с максимум десетина минути!

Към тях пристъпи сержант Ричардс, лицето му беше мрачно.

— Господин полковник… Може ли да ми отделите една минутка, сър?

Уил му направи знак да почака и отново се извърна към Мойер:

— Часът е двадесет нула-нула местно време, майоре — рече той. — Искам да сме във въздуха по най-бързия начин, което означава, че някъде към двадесет и четиридесет трябва да рулираме за излитане.

— Слушам, сър — стегнато отвърна Мойер, отдаде чест и напусна ЦУП.

Уил долови ръмженето на хамъра, което бързо заглъхна по посока на палатковия лагер. Спазвайки повишените изисквания по отношение на сигурността си, отрядът на Делта Форс бе пренебрегнал свободните места във временно градче и бе издигнал свои палатки малко встрани от него веднага след пристигането си преди около двадесет и четири часа. Според Министерството на отбраната такива отряди изобщо не съществуваха — тъй че колкото по-малко са контактите им с останалите войскови подразделения, толкова по-добре.

Уил се обърна към сержанта, който току-що донесе вестта, че лейтенант Райс е изпаднал в кома. Според преценката на доктора, животът му можеше да бъде спасен само ако бъде опериран в рамките на следващите два часа. Това състояние на нещата не предлагаше голям избор за евентуалния телефонен разговор с Вашингтон, където в момента беше пладне.

Бащата на лейтенант Райс — генерал Уолт Райс, беше в кабинета си — точно както очакваше Уил. Лошата новина го зашемети, още повече, че липсваха сигурни прогнози. Онзи С-130 вече беше на път, болницата в Дахран имаше готовност, пясъчната буря също се приближаваше. Единствено лейтенант Райс беше в състояние да достави липсващата съставка на уравнението — тоест, да бъде жив. Уил продиктува на генерала директния номер на ЦУП и обеща, че майор Ронсън ще докладва за развоя на събитията направо в кабинета му в Пентагона.

* * *

Очите на Дъг Харис пробягаха по списъка на процедурите по изключване на двигателите, сториха същото и с инструкцията преди напускане на самолета, но скоро бяха привлечени от някаква суматоха около паркирания С-141. Веднага след кацането забелязаха обгорелия скелет на една машина от типа „Старлифтър“, който стърчеше мрачно на няколко метра встрани от пистата. Целият екипаж се стресна от гледката, която се разкри пред прожекторите на снижаващата се машина, още повече че никой не ги беше предупредил за наличието на някакви руини край пистата, да не говорим за огромното туловище на друг С-141.

Пространството около машината беше задръстено от автомобили, камиони и джипове — много повече, отколкото бяха необходими за една нормална въздушна евакуация. Дъг започна да схваща какво става. Тук наистина е имало катастрофа, но участниците в нея явно не желаят да споделят новината с останалата част на света. И те наистина щяха да осъществят спешна въздушна евакуация.

Хвърли един многозначителен поглед към командира на самолета, отмести седалката на втория пилот и тръгна да излиза, полагайки шлемофона върху облегалката на креслото. В същия момент от стълбичката, която свързваше пилотската кабина с товарния отсек на около метър по-долу, щръкна главата на щурмана.

— Какво става отвън? — попита го Харис. — По всичко личи, че ни готвят прекалено тържествено посрещане.

— Сър, старшината на базата настоява целият екипаж да се прехвърли в ЦУП, при това незабавно. Според него катастрофата, която видяхме, е станала само преди час.

— Окей — кимна Дъг и се обърна към командира, който тъкмо подписваше Протокол 781 за техническото състояние на машината. — Чу ли?

— Да, сър.

— Предлагам да отидем там и да оставим зареждането в ръцете на бордния инженер.

— Сър… — смутено заекна щурманът. — Те настояват всички да напуснем машината…

Харис изви глава, приветливата усмивка бавно напусна лицето му.

— Защо?

— Не знам, полковник — сви рамене щурманът. — Нали знаете какви чудаци са тези старшини по базите.

— Аз пък знам — бавно промълви Дъг Харис и устните му се превърнаха в тънка линия. — Искат да ни задигнат самолета, ето защо!

Няколко минути по-късно се натовариха на един джип и старшина Тейлър седна зад волана. В момента в който потеглиха, видяха как хора с камуфлажни униформи нахвърляха саковете с личните им вещи в някакъв открит бус и нещата започнаха да им се изясняват. Заобиколиха паркираната машина отдясно и почти веднага се натъкнаха на три леки бронетранспортьора и взвод въоръжени войници със странни барети на главите. Сега вече всичко си дойде на мястото — не ги бяха свалили от небето за никаква спешна евакуация. В момента в който пристигнаха пред ЦУП, Дъг Харис вече беше готов да разкъса всеки, който се изпречи на пътя му. Командирът на самолета мълчеше, но очевидно знаеше какво ще се случи. Джипът още не беше спрял, когато Дъг скочи и почти тичешком се втурна към вратата на ламаринената къщурка.

— Кой командва това проклето място, по дяволите? — ревна още от прага той и изведнъж се закова на място, забелязал почти двуметровата фигура на Уил Уестърман, който тръгна срещу него. Двамата мълчаливо се втренчиха един в друг, а Ронсън и Тайлър затаиха дъх с чувството, че настъпилата тишина ще трае вечно. Ръцете на Харис бавно напуснаха кръста и се плъзнаха надолу — един жест, който Уестърман повтори като папагал. На лицата им едновременно изплуваха смаяни усмивки, а Уил беше този, който пръв протегна ръка.

— Е, това вече не мога да го повярвам! — хлъцна със странен фалцет той. — Дъг, какво, за бога, търсиш тук?!