Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (13)

Дванадесета глава

Пустинята Ал Хаджара, южната част на централен Ирак

Петък, 8 март 1991 г., 7:30 ч. (04:30 по Гринуич)

 

Първият иракски конвой премина без да намалява ход. Състоеше се от няколко тежки камиона, един бронетранспортьор и нещо произведено в СССР, което приличаше на джип. Посоката на движението му беше иракско-саудитската граница, намираща се на около осемдесет километра на юг. По нищо не пролича, че някой от конвоя изобщо е обърнал внимание на ниската полуразрушена постройка, но сърдечният ритъм на Сандра, Уил и Дъг се нуждаеше от около половин час, за да се върне в нормални граници.

Слънцето се издигаше на източния хоризонт, ослепителните му лъчи изключваха всякакви опити за незабелязано напускане на сградата. Отлично съзнаваха, че поради близостта на шосето са попаднали в капан.

До следващия грохот на мотори и дрънчене на вериги тримата успяха да подредят оскъдните си запаси и частите от мебелировка в запуснатата сграда по начин, който изключваше да бъдат открити от случаен наблюдател, решил да надникне през вратата. Масата беше обърната на една страна, обградена от някакъв счупен стол и парче шперплат, а Бил пренесоха в дъното, отвъд визуалната бариера.

Бил Бакъс беше в съзнание горе-долу от половин час — време, през което успя да изпие една от шестте кутийки кока-кола, с които разполагаха. Изглежда болките на бордния инженер бяха понамалели, но състоянието му продължаваше да е тревожно.

В един момент очите му започнаха да губят фокус, клепачите му се спуснаха. Сандра стисна дланта му с две ръце, заби настоятелен поглед в лицето му и прошепна:

— Трябва да се бориш, Бил! Трябва да издържиш! Ще те измъкнем оттук, но ще ни трябва малко време… Трябва да поискаш да издържиш!

Сержантът унесено кимна, по устните му пробяга бегла усмивка. В следващия миг вече спеше, или пак беше изгубил съзнание. Вече е във фазата, в която това няма особено значение, мрачно си помисли Дъг.

Уил отново надникна през прозореца. Приближаващият се конвой се различаваше от предишния единствено по присъствието на един танк. И той поддържаше курс на юг към саудитската граница — нещо доста странно. Уил знаеше, че Саддам не е напълно разбит и това си личеше от всичките му действия. Но защо трябва да изпраща войски за охрана на южните граници, когато „Багдадския касапин“ всъщност е зает да унищожава кюрдите на север и шиитите на югоизток и за успешния завършек на тази операция му трябват всички налични сили?

— Мислиш ли, че това е част на Републиканската гвардия? — обади се зад гърба му Дъг.

— Може би — кимна Уил. — Макар, че на нито една от машините не виждам логото й — един червен триъгълник.

Приклекна, за да изчака отминаването на колоната. Грохотът на моторите и скърцането на веригите започна да заглъхва, после изведнъж се разнесе писък на спирачки, последван от възбудени викове на арабски.

Колоната беше спряла на някакви си стотина метра от порутената сграда. Крясъците продължаваха — арабските думи бяха неразбираеми, но от начина на произнасянето им личеше, че се води разгорещен спор. Някой беше адски бесен за нещо, но един бог знаеше точно за какво.

Разнесе се трясък, сякаш метал удря друг метал. Най-вероятно бронирана врата. Нови крясъци, последвани от стъпки.

Стъпки, които не се приближаваха към сградата.

— Какво, за бога, става там? — прошепна Сандра, извила глава по посока на прозореца.

— Сега ще разберем — отвърна Дъг и преди Уил да успее да реагира, тялото му се сниши под нивото на прозореца, а главата му предпазливо надникна над перваза.

В продължение на няколко секунди гледаше мълчаливо, после се обърна и обяви с шепот, който прозвуча като крясък в ушите на Уил:

— Един от камионите им се е повредил.

Уил тревожно докосна устните си с пръст, Дъг кимна и се обърна да продължи наблюдението. Обади се едва когато откъм колоната се разнесе гневен глас на арабски, способен да заглуши не само шепот, но и нормален говор.

— Не мога да повярвам!

— Какво става?

Шепотът на Уил беше не по-малко висок от този на приятеля му преди малко.

— Един от тях се готви да застреля някакъв нещастник! Не мога да кажа какъв е, но по всяка вероятност е шофьор. — Дъг отново надникна над перваза, размаха дясната си ръка и започна да докладва с половин уста: — Прави знак на всички да слязат от каросерията, едновременно с това зареди пистолета си… Тръгва към предната част, но там не виждам никой… Вдига оръжието на нивото на каросерията… Хей, какво по…

Дъг се обърна, в очите му се четеше дълбоко недоумение.

— Този тип се готви да стреля по собствения си камион! — обяви той.

В следващия миг прозвуча дълъг автоматичен откос, зидарията реагира с глухо ехо. Свалените от каросерията войници избухнаха в смях, последван от аплодисменти. Напрегнат глас ги накара да млъкнат.

— Сержантът ги разпределя из останалите камиони…

Танкът потегли пръв, характерното тракане на веригите бавно заглъхна. Заръмжаха стартери и колоната се раздвижи, оставяйки зад гърба си полуразрушената постройка и разтревожените й обитатели.

— Къде е повреденият камион? — обади се най-сетне Уил.

Дъг махна с ръка към пътя и се обърна. На лицето му грееше широка усмивка.

— Той пусна няколко куршума само в страничните канати! Случайно да си мислиш това, което си мисля аз?

— И още как — кимна Уил. — Всъщност, имаш ли представа какво беше хобито ми през последните десет години в Чарлстън?

— Нещо високоотговорно и отегчително до смърт, предполагам — отвърна Дъг. Знаеше, че приятелят му няма да се обиди, но въпреки това реши да го подкачи.

— Тъкмо обратното — поклати глава Уил. — Напълно безотговорно и занимателно. Вместо да водя Джанис на плажа, използвах уикендите да възстановявам стари автомобили в специално построена за целта работилница.

— Наистина ли? — учуди се Дъг. Не можеше да си представи, че винаги разчитащият на интелекта си Уил ще започне да прави нещо с ръцете си.

Но приятелят му вече гледаше унесено, очевидно опитвайки се да си представи как изглежда зарязаният отвън камион.

Ако наблизо не се виждат иракски части и ако могат да го поправят…

 

 

ЦЕНТКОМ, Риад, Саудитска Арабия

Петък, 8 март 1991 г., 7:30 ч. (04:30 по Гринуич)

 

Генерал Хърм Бълок се насочи към секцията за разузнавателни анализи с намерението да потърси помощта им. Той знаеше, че територията на Ирак се наблюдава от внушително количество електронни очи на ръчен или автоматичен режим, а това означаваше, че има голям шанс мястото на катастрофата да е засечено и заснето.

Срещу него изскочи офицерът, на когото беше възложил специалната задача. На устните му грееше победоносна усмивка.

— Може би разполагаме с нещо, господин генерал — обяви той и го поведе през лабиринта от малки канцеларии. Спряха пред едно осветено табло в дъното, върху което бяха прикрепени прозрачни сателитни карти. Сътрудникът отстъпи крачка назад и посочи окуляра на увеличителния апарат. — Това е заснето вчера сутринта, в девет и деветнадесет местно време, няколко часа след катастрофата. Използвана е инфрачервена технология. Слънцето току-що е изгряло, пустинята е сравнително хладна — някъде около двадесет и три-четири градуса по Целзий. Виждате ли тъмното петънце, което съм оградил с кръгче?

— Да, виждам го.

— То излъчва топлина. Може да е камила, но може да бъде и човек, или група хора. По-вероятно е второто. Два часа по-късно вече го няма…

На екрана се появи друга сателитна снимка. Хърм откри мястото на катастрофата, маркирано по същия начин, но петното видимо се беше преместило в югоизточна посока.

— Това вече може да е димящият пистолет! — тържествуващо обяви сержантът. — Петното има същата форма и размер, а ако прекараме права към предишната му позиция, ще опрем точно в мястото на катастрофата!

— Не са бедуини, така ли? — попита генералът.

— Това е малко вероятно, сър — поклати глава сътрудникът му. — По много причини… Няма да ви занимавам с тях, но ще си позволя да изразя мнение, че част от нашите хора са оцелели и са тръгнали на изток пеша… Освен това… — На екрана се появи нова снимка, върху която ясно личеше някакво шосе. — Ако снощи са продължили да вървят по права линия, поддържайки постоянна скорост, те би трябвало да стигнат до това шосе още на разсъмване. От двете му страни има някакви постройки, които по всяка вероятност са изоставени.

— Страхотно!

— Не бих казал, сър — охлади ентусиазма му сержантът и пръстът му се спря на сантиметър по-нататък в южна посока. — Ако нашите хора са се скрили там, те със сигурност не могат да знаят за активния военен пост на иракчаните, който се намира ей тук. В такъв случай положението им ще се окаже доста опасно.

Хърм Бълок се изправи и махна към екрана:

— Можем ли да вземем тези снимки?

— Да, сър. Къде ще ги носим?

— Там, където ще ни разрешат да изпратим някоя птичка над това шосе — отвърна Хърм. — Ако предположението ти се потвърди, ще уредим втора спасителна мисия!

Ръката му посегна към близкия телефон и набра вътрешния номер на генерал Мартин.

 

 

Пустинята Ал Хаджара, южната част на централен Ирак

Петък, 8 март 1991 г., 8:30 ч. (05:30 по Гринуич)

 

Главата на Уил се скри под капака на руския военен камион. Отмъщението на бесния шофьор не беше засегнало нищо важно. Акумулаторът беше зареден, гориво имаше в изобилие, стартерът работеше. Но нещо в запалването пречеше на двигателя да заработи. Не се безпокойте, ще го оправя, заяви на Дъг и Сандра той.

— Или не достига гориво, или няма искра — беше предположението му.

Електроинсталацията беше в ред, в дистрибутора още от първия път припламна силна искра. Това той успя да установи с помощта на малкия комплект инструменти, който откри в кабината. Започна да разглобява системата за доставка на гориво до цилиндрите, а Сандра и Дъг заеха позиция на малкото възвишение в близост до пътя и се заеха с наблюдението му — при това в двете посоки. Тя гледаше на север, а той, макар и седнал редом с нея, беше обърнат с лице на юг.

Мълчанието им беше толкова дълго, че когато Сандра най-сетне се обади, гласът й стресна Дъг.

— Мога ли да попитам нещо, сър?

— Разбира се.

— Познавам ви от години като колега и началник от ескадрилата, но не зная нищо за полковник Уестърман. Ще му мине ли?… Искам да кажа, че снощи изглеждаше доста ядосан…

Дъг кимна с глава, очите му напуснаха лицето на Сандра и отново се зареяха към хоризонта.

— Наистина трябва да знаеш някои неща за него, Сандра — тихо промълви той. — Той е изключително целенасочен човек, много способен и много решителен. През годините сме се сражавали като куче и котка — главно защото имаме различно чувство за хумор — но иначе Уил е добър човек и прекрасен офицер.

Сандра обмисли чутото, след което подхвърли:

— Споменахте, че сте израснали заедно…

— Да, в Далас. Семействата ни бяха с приблизително еднакъв социален статут, но не бяха близки. Но ние двамата се сближихме още от съвсем ранна възраст.

Замълча, хвърли поглед към младата жена с очевидното желание да прецени реакцията й, после тихо добави:

— Уил е такъв главно заради баща си, Сандра. В продължение на много години баща му беше тежък алкохолик, зъл и враждебен. Един от многото душевно осакатени хора, които дочакаха края на Втората световна война във военнопленнически лагери, но така и не успяха да прогонят кошмарите.

— Бил е военнопленник в Германия?

— Не, бил е пленен от японците, които са го затворили в лагер на Марианските острови. Условията са били ужасни, нищо общо със санаториумите, в които германците вкарваха нашите пленени пилоти. Но както и да е… Уил растеше като едно взискателно към себе си момче, беше дразнещо отговорен. Моят баща обаче ми даваше коренно различен пример — той беше подчертано безотговорен тип, който си падаше по развлеченията, а аз явно съм наследил нещичко от него.

— Вие и полковник Уестърман наистина сте безкрайно различни — натъртено рече Сандра.

— Но и се допълваме взаимно — добави Дъг. — Освен това се грижим един за друг. В училище аз вечно се забърквах в битки, които нямаше начин да спечеля, а Уил неизбежно се появяваше в критичния момент, нокаутираше опонента ми и тръгваше да ме изпрати. Бяхме неразделни, заедно гонехме мацките. — Ръката му описа кръгово движение с дланта надолу, сякаш имитираше самолетен полет. — Но кой знае защо тези, които уж аз бях свалил, неизбежно се озоваваха в неговите прегръдки. Страшно гадно, нали? Започнах да го поднасям, че му служа като „омекотител“ за жените, но истината беше, че те го харесваха повече от мен. Може би защото изглеждаше по-солиден и по-сериозен.

Замълча за известно време, а когато проговори, гласът му беше още по-сдържан:

— Като го видях онази вечер, наистина изпаднах в шок… Без да броим шоковете, които бях изживял преди това. Нямах никаква представа какво търсим тук.

— Знам какво е — кимна Сандра. — Правя всичко възможно да се овладея, но признавам, че буквално умирам от страх! — Очите й отново се отправиха на север, по посока на пустото шосе, Дъг стори същото в обратна посока.

— Ние непременно ще се измъкнем оттук, Сандра — увери я той. — Иначе и аз мога да ти призная, че далеч повече ми се иска сега да съм в Сиатъл с Кати и децата, а не насред тази отвратителна пустиня! А дори и в кабината на граждански 747, с опънати до скъсване нерви…

Сандра се обърна да го погледне, но лицето му си оставаше сериозно. После очите й се плъзнаха надолу и веднага забелязаха ясно доловимото треперене на ръцете му.

* * *

В ушите им внезапно отекна рев на автомобилен мотор и те стреснато подскочиха. Уил изскочи встрани от камиона оттатък пътя и триумфално вдигна ръце.

— Исусе! — облещи се Дъг. — Този тип наистина го поправи!

След броени минути насочиха задницата на камиона към вратата на порутената сграда, качиха Бил в каросерията и побързаха да закопчеят тежкия брезент. Не забравиха да приберат и оскъдните си запаси от храна, след което изхвърлиха ръчно направената носилка зад порутената стена.

— По мое мнение трябва да караме на север и да стигнем до където можем — промърмори Дъг. — Изчакваме на някое затулено местенце да се мръкне, след което потегляме право на изток. С малко късмет можем да достигнем нашата фронтова линия западно от Кувейт и да приключим с мъките.

Сандра кимна с глава.

— Аз ще остана отзад с Бил. И без това присъствието на жена в кабината на военен камион е нещо крайно необичайно, нали?

— Съгласен съм — кимна Уил. — Хайде да тръгваме.

Грохотът на един Фантом РФ-4, който се стрелна на по-малко от двеста метра над пътя, ги накара да замръзнат от изненада. Адреналинът им скочи до небето, очите им опулено проследиха димната следа, проточила се след изчезналия в северна посока разузнавателен самолет. Без никакво колебание установиха марката и модела, тъй като в американските ВВС нямаше хора да не познават характерните звуци на Ф-4 „Фантом“. Но без да видят модифицираната предна част, в която се поместваше снимачната апаратура, никой от тях не беше сигурен дали работещият на място камион, порутената сграда или дребните им фигурки са се запечатали върху чувствителната плака на автоматичната камера, или пък са били засечени от пилота като обект на бъдещо нападение.

— Мамка му! — изръмжа Дъг, без да отделя очи от бързо разпадащата се димна следа. — Ако това беше някоя от нашите разузнавателни птички, пилотът със сигурност не ни видя. Всичките се бяхме струпали под рамката на вратата.

— Дали няма да се върне? — попита Сандра и проследи посоката на погледа му. — Не е ли по-добре да изчакаме?

Двамата полковници едновременно поклатиха глави, но се обади само Уил:

— Няма как… Опасно е да се задържаме на това място. Онзи Абдула може да се върне и да си потърси строшения камион.

Покатериха се в кабината, Уил включи на първа и тежката машина с грохот пое на север. Идентичността на четиримата бегълци остана скрита под ламарините в пясъчен цвят, които, гледани от въздуха, не бяха нищо повече от обикновен военен камион — един от хилядите, които кръстосваха пустинята.