Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (4)

Трета глава

Сенди 101 ЦУП

Сряда, 6 март 1991 г., 20:10 ч. (17:10 по Гринуич)

 

Дъг Харис сграбчи дясната ръка на Уил Уестърман, а лявата размаха по посока на вратата.

— Така става, Уестърман, когато свалиш някого от небето без да гледаш! Попадаш на мен!

— Исусе, Дъг! Трябва да поговорим, при това веднага! Какво ужасно време за новата ни среща! Намирам се в окото на урагана, кризата е ужасна!

— Тая фраза май отдавна се изтърка от употреба — отбеляза с престорена гримаса Дъг.

Уил се обърна към Ронсън.

— Джери, поеми командването, докато аз вкарам в час… — обърна се да погледне сребърните орли на раменете на приятеля си и с престорено смайване добави: — Пресвети боже, напоследък повишават кого ли не… — После обратно към Ронсън: — … докато вкарам в час уважаемия полковник Харис!

— Слушам, сър.

— Или трябва да те наричам полковник командир Харис? — подхвърли на приятеля си Уил.

— По принцип, да — кимна Дъг и неволно се усмихна на озадачената физиономия на Ронсън. — Вече съм командир на 747, но за момента ще се задоволя и с полковник.

Уил също забеляза объркването на майора и махна с ръка по посока на Дъг.

— Джери, този старец се уволни от активна служба още преди петнадесет години и отиде да кара пътнически самолети, докато аз останах да поддържам готовността на Чарлстън да помага на демократичните процеси. В момента е пилот на „Юнайтед Еърлайнс“, маскиран като полковник от американските ВВС!

Дъг стисна протегнатата ръка на Ронсън и едва тогава последва приятеля си през металната врата на ЦУП. Двамата направиха няколко крачки в непрогледния мрак на пустинята и спряха в края на палатковия град.

— Господи, Дъг… Колко време мина! Нека ти кажа с няколко думи как стоят нещата, моля те… Възложена ми е една много отговорна и много секретна мисия, но преди броени часове изгубих птичката си по време на кацане… — Думите излитаха от устата му забързано, застигайки се една друга — сякаш се подчиняваха на тиктакането на часовника в главата му.

— Видях я, докато кацахме — кимна Дъг. — И бях доста изненадан.

— Ами… Нямаше как да те предупредя по радиото.

— Разбирам. Но какво се случи, за бога?

— Ще те информирам по-късно — отклони въпроса Уил. — За момента е важно да знаеш, че ще ти отнема самолета и…

— Подуших нещо подобно, няма проблем — махна с ръка Дъг.

— Но ще се наложи да заема и част от екипажа ти — погледна го с безпокойство Уил.

— Те не са мой екипаж — успокои го приятелят му. — Просто ги използвам, тъй като летят в моята посока. Искам да кажа, че всъщност са си мои, защото съм им началник, но не и командир на самолета. Разбираш, нали?

— Не — поклати глава Уил.

— Аз съм командир на ескадрилата, но не съм капитан на екипажа — търпеливо поясни Дъг. — Тази роля изпълнява един младеж на име Пит Тилдън, с когото фактически трябва да поговорим.

— Ти си командир на ескадрила?! — смаяно го изгледа Уил. — Господи, боже мой! А аз още не мога да свикна с вида на полковнишките ти пагони! Нима става въпрос за Дъг, вечният бунтар?! За „Божията благословия“ за всички стюардеси?! — Уил избухна в смях, докато приятелят му предупредително размаха пръст под носа му.

— Добре де, помпозен задник такъв! Какво като си се окичил с тези орли и се водиш на действителна служба? Аз съм командир на 97 ескадрила в Маккорд, която също едва ли е на по-малко действителна служба!

— Аз също…

— Да бе! Не ми казвай, че и ти си командир на 97-ма…

— Аз съм командир в Чарлстън — поясни Уил. — Под мое ръководство е ескадрила за специални задачи.

— Отдавна знам, че си в Чарлстън.

— Браво, Харис, браво! Но не си направи труда да драснеш два реда, нали?

— Нито пък ти.

Двамата стари приятели замълчаха за момент, сякаш стреснати от десетгодишната пропаст без никакви контакти помежду им. После с облекчение установиха, че някогашните им отношения — престорено лековати, изпълнени със закачки и хумор — се възстановиха изцяло, поглъщайки на един залък всички преструвки и претенции, свързани с постове и лична кариера. Сякаш се бяха върнали във времето и пак станаха жадните за приключения ученици, готови да покорят планината от предизвикателства, която се издигаше пред тях. Кое беше действителността и кое живите спомени? Дезориентацията продължи само няколко секунди, но и те бяха достатъчни за разпечатването на дълбокия кладенец със спомените.

— Е, добре — въздъхна Уил. — Да се върнем към реалността.

— Към рилността — шеговито го поправи Дъг. — Ние сме тексасци, забрави ли?

— Не съм — поклати глава Уил, после прогони усмивката си. — Стегни се, човече, нещата са сериозни! Разполагам с по-малко от тридесет минути, за да седна в креслото на командира. В момента твоят самолет се товари и дозарежда. Личният ви багаж ще бъде докаран тук, в ЦУП. Но част от екипажа ще ми трябва, най-вече командирът… как му беше името?

— Капитан Тилдън.

— Да, Тилдън… Той има ли опит във ВЗ? Искам да кажа във въздушното зареждане.

— Хей, знам какво е ВЗ! — обидено го изгледа Дъг. — Забравяш, че съм висококвалифициран жокей на С-141.

Уил престорено се плесна по челото.

— Извинявай, наистина забравих!

— Кой още ти трябва?

— Той може да изпълнява ролята на втори пилот, но иначе ми трябва пълен комплект — двама бординженери и един придружител на товара. С нас на север ще лети и взвод бойци от Делта Форс, но тяхното присъствие на борда е дълбока тайна!

— На север? — присви очи Дъг.

Приятелят му само кимна с глава.

— Войната свърши, Уил.

— Не и за нас.

— И ти възнамеряваш да управляваш самолета лично, така ли?

— Нямам друг избор — отвърна Уил. — Двамата ми специално обучени пилоти са в критично състояние.

Сподели накратко дълбоката си тревога за състоянието на Райс и Колинуд, изрази надежда, че самолетът С-130 все пак ще победи бурята и ще кацне в базата.

— Тази буря беше под нас — кимна Дъг. — Едва ли е на повече от час оттук. Може да се види дори и на лунната светлина.

Уил отново погледна часовника си. Беше 8:14. Стомахът му се сви в лек пристъп на паника, съзнанието му се концентрира върху непосредствените неща. По тази причина не чу какво казва Дъг.

— Какво?

— Казах, че ще дойда аз — усмихна се приятелят му. — Ще оставим Тилдън тук. За разлика от него, аз имам ВЗ квалификация. Може да е стара, но я имам.

— Не става, Харис — поклати глава Уил и на лицето му се появи усмивка. — Вече сме стари за подобни операции. Аз тръгвам само защото нямам друг избор, а това, от което се нуждая, е втори пилот.

— Прав си, главчо, но…

— Главчо ли?!

— Ами да… Или предпочиташ тъпчо?

— Никой вече не използва тези думи!

— Виж какво, приятелче — стана сериозен Дъг. — Престани с глупостите, защото няма време. На теб ти трябва втори пилот дотолкова, доколкото да може да поеме управлението, ако объркаш нещо. Тези млади бойци може да имат подготовка за екипна координация, но положително ще си седят на задниците и ще ни гледат с респект как ги спускаме на някой планински склон. Не знам каква е тази мисия, но ми звучи доста взискателно. Следователно имаш нужда от помощта ми, толкоз.

Уил продължаваше да клати глава.

— Главчо, а?

— Какво ще кажеш?

— Ти си цивилен, Дъг — въздъхна Уил. — Имаш си собствен живот.

— В момента съм на служба и това ми е животът.

Уил се извърна встрани да помисли, но Дъг пъргаво застана в полезрението му.

— Представи си какво ще стане, Уил. Ти със сигурност ще изкараш акъла на нашия млад капитан. Дори аз го направих, въпреки че откакто излетяхме от Торехон съм му направил само една-две невинни забележки. — Махна по посока на ЦУП, където бяха останалите членове на екипажа, на лицето му се появи усмивка. — Толкова го бях респектирал, че дори се опита да ми носи багажа, когато ни вдигнаха под тревога.

Уил вдигна ръка да спре потока от аргументи, но приятелят му се направи, че не я вижда.

— Хей, момче! Каквото и да ни предстои, то ще бъде в кабината на добрия стар 141. А небето над Ирак, където отиваме, се намира изцяло под наш контрол. Какво по-хубаво от това да видиш в действие стария екип Уестърман-Харис. Какво ще кажеш?

— Окей.

— Окей ли?

— Ами какво друго, дявол да те вземе? Нямам време за спорове.

— Това е хубаво — кимна Дъг, помълча малко, после попита: — И тъй, къде отиваме?

— Стига де! — направи гримаса Уил, обърна се кръгом и тръгна по обратния път. Обяви решението си пред Тилдън и хората му. Самият капитан оставаше в базата, за да наблюдава евакуацията на Райс и Колинуд с онзи С-130, който се очакваше да кацне всеки момент, но екипажът му заминаваше с Харис и Уестърман. Дадоха се съответните заповеди, разместиха се сакове, след което новосформираният екипаж пое с висока скорост по обратния път към стоянката.

— И още нещо — подхвърли Уил. Вече беше успял да инструктира Ронсън и двамата пак бяха навън.

— Какво?

— По-добре е да се срещнеш с един човек. Той ще пътува с нас, но може би ще се наложи да ме възпираш, ако по обратния път се опитам да го изритам от самолета. Той е причина за по-голямата част от тази бъркотия…

Почти двуметровият Уил разпъна крачка по посока на палатковия лагер, принуждавайки значително по-ниския Дъг да подтичва след него.

— Колко ти е часът, Дъг? — подхвърли през рамо Уил.

Дъг дръпна ръкава на комбинезона си и натисна бутончето за осветление на дигиталния си хронометър.

— Осем и двадесет. Само дето не знам по кое време…

— Аз знам. След петнадесет минути трябва да сме на борда, готови за пуск на двигателите.

* * *

Доктор Шакир Абас седеше на сгъваемия нар в малката, приличаща на акордеон сграда и се вслушваше в звуците, които придружаваха кацането и излитането на неспирен поток от самолети. Виеха сирени, боботеха мотори на коли и камиони, но това бяха само част от звуците, които изпълваха нощта. Той нямаше представа кога ще дойде да го вземе командирът на Делта Форс. В продължение на часове го бяха разпитвали за разположението на лабораторията, уточняваха кой какво ще прави, когато се озоват там. На практика той щеше да върви начело — разбира се, с опрян в гърба пистолет.

Отново погледна часовника си. Осем и двадесет, местно време. Не беше очаквал пак да го види, просто защото не беше в стила на саудитските граничари да връщат конфискувани вещи. Часовникът беше марка „Сейко“, закупен от Лондон през 1988 г. Златният дигитален калкулатор с памет за петдесет адреса или телефонни номера бързо се беше превърнал в неразделна и важна част от собствената му памет. На практика му се беше доверил прекалено много.

Докато беше затворен в килията в Бадана, отчаяно се опитваше да си спомни информацията, вкарана в петдесетте миниатюрни гнезда на силиконовия чип, но усилията му бяха пълен провал. Изобщо не допускаше, че ще му върнат часовника, а нужните цифри се въртяха някъде из главата му. Със смайване установи колко много неща може да си спомни, когато това се налага. Въпреки всичко обаче, два от най-важните номера упорито му убягваха. В продължение на часове се опитваше да ги извика в паметта си и на моменти това почти му се удаваше. Но в мига, в който напрягаше сили да изостри фокуса, цифрите се изпаряваха като пустинен мираж по пладне.

А след това се появиха американците, подобно на свеж полъх на вятъра… И онзи саудитски офицер, който, слава на Аллаха, не беше изхвърлил бележката му, и който на всичкото отгоре му върна и часовника! Колко лошо се оказа мнението му за човешката природа! Шакир почти се засрами.

Малки победи, дребни поражения. Състоянието на духа му варираше от непоколебима самоувереност до дълбоко отчаяние, при това в рамките на няколкото часа, отмерващи безкрайното чакане. Времето течеше с неумолима сила и ако тези западняци с ясни очи и стегната мисъл, на които винаги се беше възхищавал, не вземат… как беше изразът… „не вземат спешни мерки“, контейнерите ще бъдат преместени, а последиците ще разтърсят цялата планета…

Дори за миг не бе допускал, че Саддам може да стане втори Хитлер. Винаги си беше въобразявал, че го разбира. Палач, убиец, манипулатор и демагог — всичко това да, но не и луд като Хитлер. По време на следдипломната си квалификация в Оксфорд — когато черпеше с пълни шепи от дълбоките извори на западната цивилизация, той бе попаднал на плановете на Третия Райх за английския народ, които съвсем наскоро бяха станали достояние на обществеността. Невероятната бруталност на тези планове в частта им, засягаща следвоенния период, беше неразбираема за нормалните хора. Те предвиждаха ликвидиране на абсолютно всички мъже, поробване на жените и превръщането им в обекти на сексуално забавление за арийците, избиване на всички деца от мъжки пол, разрушаване или демонтиране на всички британски музеи и културни паметници, изтриването им от лицето на земята завинаги — сякаш никога не е имало британска култура. Шакир беше разтърсен до дъното на душата си, просто не можеше да разбере как е възможно да има такива чудовища. И през ум не му минаваше, че Саддам може да се превърне в едно от тях.

Но на практика беше станало точно така, при това с напълно съзнателната помощ на самия Шакир. Израелците бяха убедени, че са единствената цел на яростта на Саддам, без да имат и най-малката представа, че тя е насочена към целия свят, към корените на самата цивилизация.

Пред очите му отново изплуваха образите на децата и съпругата му Салия, самообладанието му се стопи. Колко ми липсват, господи!

Салия беше все така хубава, независимо от дългите години на брака и раждането на трите им деца. Много от иракските жени се отказваха да поддържат красотата си след брака, но не и Салия. Тя започваше и свършваше деня с една-единствена мисъл — да изглежда красива и привлекателна за него. И успяваше. Колко много я желая, господи!

Странно, рече си той. Доста любопитна реакция на раздялата. Спомените му станаха по-дълбоки и по-интимни, усмивката му се разшири. Всъщност, той беше голям късметлия. Вместо да намалява, гладът им един към друг ставаше все по-силен, особено през дългите и самотни месеци на раздялата. След 1989 г., когато Саддам го командирова за постоянно в пустинната подземна лаборатория Саад-18, в изграждането на която бе взел дейно участие, срещите им станаха изключително редки. Това беше истинска агония за семейството като цяло, мъчение за Салия и Шакир. Когато ставаше въпрос за жени, Ирак беше всичко друго, но не и традиционна мюсюлманска страна. Преданите на Саддам мъже, които се трудеха в пустинята, получаваха женска плът в изобилие, но Шакир не беше от тях. Той се интересуваше единствено от Салия и с нетърпение очакваше домашните отпуски, които му се полагаха.

Но какво стана в крайна сметка? Затръшна вратата на личния си живот!

В крайна сметка всичко се свежда до едно — стойността на това, което се готвя да направя, е прекалено малка в сравнение с това, което мога да изгубя в личен план…

Отново почувства как потъва в лепкавото блато на срама и самотата. Енергията го напусна, смисълът на това, което вършеше от няколко дни насам, изведнъж се изгуби. В момента беше враг на родината, независимо дали нейните управници го знаеха, или не. Във всеки един момент оттук нататък Салия и децата можеха да станат обект на тяхното внимание. Особено ако се сетят да направят аутопсия на обгорелия труп, който бе оставил в крайпътната канавка.

В същото време елементарната логика сочеше, че в една бомбардирана и разпокъсана от гражданската война страна едва ли ще се намерят време и сили за прецизно в криминологично отношение следствие. Но самата представа, че някоя вечер Салия може да отвори вратата и да се сблъска с двукраките животни от тайната полиция на Саддам, го накара да потръпне от ужас. Как започват страхотиите от този вид? С почукване? Или нахлуват директно, като стрелят на месо?

Внезапното отваряне на вратата му попречи да се освободи от кошмарните представи за Багдад. Затова Шакир скочи от нара и инстинктивно потърси къде да се скрие.

Уил, който беше пръв, изненадано се закова на място. Не очакваше да види иракчанинът залепен за влажната стена, с подивели от страх очи.

— Абас! Какво ви става, по дяволите?

Дъг протегна ръка и щракна осветлението, а Шакир бавно дойде на себе си.

— Стреснахте ме, извинете… — промърмори той.

— Полковник Харис, запознайте се с доктор Абас, известен и като „доктор Смърт“ — язвително подхвърли Уил, след което побърза да дръпне ръката на приятеля си, механично започнала да се протяга. — Не се ръкувай с този човек, преди да чуеш с какво са се занимавали през последните няколко години той и неговите приятелчета — слуги на Саддам. Разкажи му, Абас! — Уил тежко се отпусна на противоположния нар и добави: — Гледай да си кратък, тъй като след няколко минути излитаме!

Дъг също седна, чувствайки се малко неудобно от омразата, която приятелят му демонстрираше към този човек.

— В коя област работите, докторе? — попита той.

Абас се настани на нара срещу него и го погледна в очите.

— Аз съм микробиолог и биохимик — започна той. — Правителството на Ирак плати за образованието, което получих в Лондон и САЩ. Защитих докторска дисертация в „Джон Хопкинс“, а от 1972 г. работя в Иракския научноизследователски институт — дълго преди Саддам да дойде на власт. Аз… Всъщност, това е една доста дълга история, полковник… За да бъда кратък ще кажа направо, че станах предател и избягах в Саудитска Арабия, за да потърся помощ срещу ужасните неща, за чието изобретяване допринесох и лично. Неща, които не бива да се използват за нищо друго, освен като заплаха, но които Саддам възнамерява да използва. Ето защо трябва да го спрем, при това веднага!

Абас замълча, а Дъг се обърна към приятеля си и попита:

— Какво, по дяволите, ще правим?

— Значи не сте в течение, така ли? — тихо попита Абас.

— Току-що пристигам — започна Дъг. — Стана една катастрофа и…

Уил вдигна ръка да го спре, после се извърна към арабина:

— Наложиха се някои промени, Абас. Ще летим с нов екипаж, но в екипа на специалните части, който те инструктира, няма да има нови хора. Полковник Харис ще бъде втори пилот.

Обърна се към Дъг и продължи:

— И така, ето каква е работата… Ще превозим щурмоваците на Делта Форс до района на подземната лаборатория, но няма да ги спускаме с парашути, а ще кацнем. Вчера там вече беше спуснат резервен екип щурмоваци, които осъществиха височинен скок със забавено отваряне на парашутите от един С-130. Те вече са на земята и изпращат данни до един АУАКС, който кръжи над района. Така че нещата са осигурени. Ще кацнем на разсъмване, Абас ще отведе командосите до бункера и на място ще унищожи бактериите, които е създал. Екипът ще плени всеки, който се окаже в подземната лаборатория, след това ще я взриви. Веднага след това се връщат в самолета, а ние имаме грижата час по-скоро да го вдигнем във въздуха и да се върнем на юг навреме, за да хванем закуската.

Дъг погледна Абас, премести очи върху Уил, после отново ги насочи към арабина.

— Това ли е всичко? — нервно попита той и изведнъж избухна в смях.

— Не ти ли стига? — с престорено учудване го попита Уил.

— Но можем ли да… — Дъг прекъсна насред изречението, обърна се към Абас и директно попита: — Можем ли да ви вярваме, докторе? Защо вършите всичко това?

— Защото все пак го е загризала съвестта! — скочи на крака Уил. — За което трябва да благодарим на бога. Но отбележи по кое време го прави! Неговата управлявана от престъпници страна е на път да се разпадне и точно тогава той изведнъж започва да се нуждае от помощта ни! Хайде, стига приказки! Да вървим да вършим работа!

Абас бавно се изправи и докосна ръкава на Дъг.

— Полковник, моето семейство все още е в Ирак, а то е всичко за мен. След като тази операция приключи, аз все пак ще трябва да ги изведа навън. Поставям тях и себе си в смъртна опасност и в това не бива да търсите никакви трикове.

Уил рязко се завъртя, с явното намерение да излее върху бедния арабски учен целия гняв, който бе трупал през последните няколко часа.

— Не знаеш какво говориш, Абас! — троснато каза той. — Нито пък имаш представа каква е цената, която сме платили до този момент. Мисията още не е започнала, а ние вече дадохме две жертви — мъж и жена от екипажа, които бяха истински професионалисти. Освен това имаме един пилот със счупен врат и друг с тежки вътрешни кръвоизливи, който всеки момент може да умре. И всичко това заради проклетите ти експерименти с бойни отровни вещества и разни гадни вируси, от които изведнъж си решил да се отървеш, но с наша помощ! — Уил сложи ръце на кръста и заплашително се надвеси над значително по-ниския на ръст арабин.

— Съжалявам, полковник… Но аз се нуждая от помощта ви, за да спасим живота на страшно много хора!

— Хора, които са заплашени от твоя вирус! — намръщено го изгледа Уил.

Абас мрачно кимна. Разбираше напълно защо е гневен Уестърман, но от това не му ставаше по-леко. Вече усещаше цялата тежест на престъплението, на което е бил съучастник толкова дълго време, превързал очите си с плътна превръзка, при това напълно доброволно.

* * *

Майор Ронсън надникна през отворената врата на ЦУП и разтърси ръката на Уил.

— Успех, сър — загрижено рече той. — Добре ще е да тръгвате, тъй като вятърът се усилва и пясъчният фронт се намира на десетина километра оттук.

— Благодаря за всичко, Джери. Твърдиш, че самолетът е зареден, така ли?

— Четиридесет тона, сър — кимна Ронсън. — Току-що приключиха. Между другото, поисках метеорологична справка за района на Джеда. Засега е чисто, но и там очакват промяна. Това означава, че ще можете да дозаредите с около петнадесет тона. Малко преди да излетите, тук очакваме да се появи С-130 за въздушната евакуация. Пациентите са вече в линейката, а докторът каза да ви предам, че промяна в състоянието им няма. Вторият пилот продължава да е в кома.

Уил зърна Тейлър и Ричардсън през отворената врата, махна им за поздрав и седна на дясната седалка на хамъра, който щеше да ги откара до самолета.

В близост до крилото го чакаше старши сержант Бил Бакъс. Върху слабото му лице се беше изписало безпокойство.

— Идвам с вас, сър — обяви с категоричен глас той.

Уил мълчаливо го огледа. Беше висок около метър и осемдесет, тялото му бе леко прегънато над прозорчето на хамъра, ръката се подпираше на покрива. Коремчето и изпъкналите скули го правеха малко по-стар от четиридесет и осемте години, на които беше. Очите му бяха тъжни като на басет^[1], а отблясъците на околните светлини в зениците му придаваха страхлив вид. Сякаш нямаше да понесе отказ.

— Имам нужда от теб тук, Бил — тихо каза Уестърман и пред очите му изплува високата фигура на Бакъс, олюляваща се в средата на горящия трюм. Този човек трябва да е в болница, а не на бойна задача.

В същото време той се беше отървал без наранявания и имаше отлична подготовка.

— Според мен трябва да останеш при Джим и Джеф — опита още веднъж той. — Преди да напусна ЦУП, там се получи съобщение от С-130. След десет минути ще бъде тук.

— Санитарите могат да се справят, сър. А аз не получих дори драскотина при катастрофата, имам специална подготовка, а и вие ме запознахте с всички подробности на мисията по време на полета от Риад. Другите двама бординженери нито имат специална подготовка, нито подозират за каква операция става въпрос. — При тези думи палецът му се стрелна по посока на кабината.

— Бил…

— Моля ви, сър! Ами ако нещо се обърка? Аз съм обучаван да стрелям, да бягам и да се промъквам, а двамата бординженери там горе не са… Да не говорим, че никога не сте летели с тях…

Уил въздъхна и погледна в краката си, а Дъг слезе от колата и пъргаво тръгна към металната стълба, опряна на входа за екипажа.

— Моля ви, сър! — повтори настоятелно сержантът. — Искам да участвам в тази мисия!

Уил вдигна глава и направи опит да прочете това, което се криеше в очите му.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Абсолютно, сър!

— Това е в разрез със здравия разум, ако изобщо имам такъв — въздъхна Уил. — И вероятно в разрез с правилата. Но отговорът ми е „да“. Бягай горе и питай кой иска да остане в базата. Имаш на разположение само…

— Вече е уредено, полковник — пресече го Бакъс. — Човекът е готов да си тръгне веднага, само трябва да му взема шлемофона и наръчниците.

След тези думи сержантът буквално литна нагоре по стълбата, а Уил с усмивка го последва. Минута по-късно вече седеше на командирското място и се занимаваше със задължителните предполетни манипулации — закопчаване на предпазния колан, включване на апаратурата за вътрешна връзка и кислородната маска. Настанил се на мястото на втория пилот вдясно, Дъг вече работеше с предполетните наръчници, един от които лежеше отворен на коляното му на страницата, описваща манипулациите с ИНС — инерционните навигационни системи.

— Окей, командире — започна той. — ИНС са свързани, бординженерите са налице, ИНС едно и две са в позиция №5. Готови ли сте с ПДБ, инженери?

Помощният двигателен блок — ПДБ — един малък реактивен мотор в шахтата на левия колесник, доставяше електрически ток и сгъстен въздух за стартиране на двигателите.

— ПДБ готов — докладва гласът на Бакъс. Сержантът вече беше успял да се включи в предполетните процедури. Единият от бординженерите току-що се беше спуснал по стълбичката с неговия куфар в ръка.

— Кой остана в инженерната част? — попита Уил. За секунда се почувства тотално объркан, тъй като в полезрението му се появи водопад от руси коси, а в ноздрите го удари миризмата на фин парфюм. После нещата си дойдоха на мястото — армейски сержант Сандра Мъри се беше навела през седалката с протегната ръка и той побърза да смъкне слушалките от главата си.

— Това е Сандра — екна в интерфона металическият глас на Дъг, сякаш името беше достатъчно, за да обясни всичко. — Член на екипа ми.

Очите на Уил срещнаха погледа на младата жена и за миг останаха там. Изключително широка уста, отбеляза той. Още по-широка усмивка, чипо носле и яркосини очи, кръгли и огромни. Стисна ръката й и побърза да я пусне, инстинктивно прогонвайки образа й от съзнанието си, но с периферното си зрение продължаваше да усеща русата й, дълга до раменете коса. Странно какво може да направи с пилотския комбинезон едно съразмерно женско тяло, каза си развеселено той.

— Тя ще заеме мястото на щурмана — поясни Дъг.

Тази длъжностна характеристика се даваше на всеки бординженер, който не седеше на някое от двете стандартни кресла в задната част на кабината. Докато траеше стартирането на двигателите щурманът чакаше навън, като задачата му беше да прибере блокиращите метални блокчета за колелата и другите пособия за фиксиране на самолета към пистата.

— Придружител на товара е Фил Кейси — добави Дъг и палецът му се изви назад, към дъното на кабината.

— Йохо! — обади се нов глас в интерфона. — Радвам се, че ще летим заедно, полковник. Превозните средства са на място, надеждно застопорени, пасажерите са на борда. Товарът е разпределен и балансиран съгласно Инструкция Ф, вратите и люковете на товарния отсек са затворени и заключени. Току-що получих знак от армейския майор, който е тук долу, сър. Те също са готови за излитане.

— Благодаря, товарен отсек — каза в микрофона Уил.

Сандра Мъри вече беше напуснала самолета и в момента се включваше към външния кабел за свръзка.

— Говори щурманът — обяви тя. — Обиколката на машината приключена, ПДБ работи.

Или аз съм получил временен пристъп на слепота, или при появата на екипажа на Тилдън в ЦУП това момиче просто се е скрило, рече си Уил. Не че беше толкова важно, но все пак се учудваше как може да пропусне тази очевидно привлекателна жена, заемаща длъжността бординженер. Очите му бавно пробягаха по вътрешността на кабината. Хората бяха заети с обичайните предполетни действия, изпълнявани с професионална лекота. Часовете преди този момент бяха изпълнени с объркване и смут, ужас и изненади. Той изобщо не беше наясно дали взема правилните решения — просто защото те бяха прекалено много. По ирония на съдбата се оказа, че стартът на мисията е най-лесното от тях. Сега вече можеше да си отдъхне и да поеме изпълнението на рутинните си задължения.

— Започни предполетна проверка — заповяда в микрофона той и миг по-късно до слуха му долетя монотонното, но успокоително изброяване на параметрите, свързани със стартирането на двигателите. Свистенето плавно се увеличаваше, двигателите бързо достигнаха работни обороти. Трупчетата пред колелата бяха прибрани, вратите затворени.

— Визуално излитане, визуално набиране на височина и преминаване на автоматичен пилот след като получим полетните координати от Риад — изреди с монотонен глас Дъг. — Това ли ще бъде планът?

— Точно така — кимна Уил. — В един момент просто изскачаме на радара. Не е необходимо Риад да знае откъде сме се взели.

Изчака щурманът да докладва за края на проверките, вдигна ръчките на газта и завъртя щурвала, който управляваше носовото колело. Огромният 141 прекоси стоянката и с обезпокоителна скорост се насочи към края на писта 33. Ниско над пустинята вече се виждаха сигналните светлини на пристигащия 130. Докато извършваха последните проверки и Дъг получаваше разрешение за излитане, спасителният самолет кацна и бързо уби скоростта си, използвайки реверса на мощните турбовитлови двигатели. Пилотът ловко го насочи към редицата служебни автомобили и линейки, които чакаха в края на пистата — една дълга колона от мигащи червени светлини. Ако всичко се развиваше по план, Райс и Колинуд щяха да са на борда в рамките на пет минути — разбира се, заедно с телата на другите двама членове на екипажа, извадени от разбития самолет. Прибягвайки до товарене с включени мотори, спасителната машина можеше да излети десетина минути след кацането си.

— Ще бъде нещо като фотофиниш, пилоте — обади се гласът на Дъг.

Вятърът набираше сила, а стената от прах и ситен пясък вече скриваше най-западните светлини на базата. Четирите реактивни мотора наближаваха оборотите, осигуряващи предстартовото налягане 1,92, тежката машина се ускори до петдесет възела, бързо мина осемдесет и наближи критичните 134, необходими за отлепянето.

— Давай!

Чул очакваната реплика на втория пилот, Уил прекрати натиска върху руля и го притегли към себе си. Носът се повдигна, корпусът се разтърси от продължаващото ускорение. Стрелна с поглед вертикалния скоростомер, за да се увери, че се издигат, след което се приготви за манипулация по прибиране на колесниците.

И изведнъж спряха да се издигат.

— Внезапен и силен натиск на вятъра! — обяви с напрегнат, но овладян глас Дъг. Радарният висотомер показваше двадесет метра, но стрелката му започна да пълзи надолу, в момента в който ограничителните светлини на пистата се плъзнаха под носа, а колесниците с глух тътен влязоха в своите кладенци. Челният вятър, който ги посрещна в началото на пистата, изведнъж смени посоката си и започна да ги тласка откъм опашката, примесен с прах и фини песъчинки. От това изгубиха поне тридесет възела подемна скорост.

Уил регистрира ръката на Дъг, която рязко натисна ръчката за газта, управляваща оборотите на четирите двигателя едновременно. В слушалките екна ясният му и сякаш още по-спокоен глас:

— Вече съм бил тук, приятелю. Дърпай здраво и тази каруца ще литне, бъди сигурен в това!

Подчини се, въпреки протеста на инстинктите си. Скоростта достигна 110, двигателите виеха на максимални обороти. Радарният висотомер се поколеба около десетте метра, после най-сетне започна да се изкачва. Слава богу, че пустинята отвъд пистата беше съвсем равна.

— Още малко, дръпни… дръпни… Готово!

Миниатюрният синхронизиращ мотор, който действаше върху двата щурвала едновременно, започна да се тресе на максимални обороти. Това означаваше, че и двата наближават крайно долно положение и съвсем скоро ще блокират.

— Отпусни малко, съвсем лекичко — колкото да спре моторчето. След това дърпай отново.

Усети натиск откъм страната на Дъг, синхронизаторът млъкна, включи се, после отново спря.

Радарният висотомер се върна на двадесет, после изведнъж скочи на 80. Оборотите на двигателите се върнаха в нормалните за излитане параметри.

Уил изчака скоростта да достигне показателите, позволяващи прибиране на задкрилките, после изпусна въздуха от гърдите си и обяви:

— Задкрилки прибрани! Втори пилот, започни…

Замълча, тъй като Дъг включи радиостанцията:

— Кула Сенди, тук ВВК Алфа две-осем-четири. Онзи С-130 ангажира ли пистата?

Отговорът на саудитския диспечер, борещ се с международния жаргон на въздухоплаването, прозвуча доста колебливо:

— Сър, вие питате…

Дъг направи усилие да говори бавно и ясно:

— Питам дали самолетът С-130, който кацна преди малко, е поискал разрешение за излитане.

— Още не, сър.

В същия момент честотата се изпълни от звучен американски глас:

— ВВК, тук въздушен спасител четиринадесет-дванадесет. Вие ли питате?

— Точно така. Искаме да ви предупредим за опасен променлив вятър при излитането. От челен изведнъж се превръща в попътен, губят се почти тридесет възела. Вие готови ли сте за излитане, момчета?

— Видимостта бързо отива по дяволите, но вече затваряме вратите. Ще прибавим обороти при излитането. Благодаря за предупреждението.

Кабината се изпълни от свистенето на двигателите, които работеха на пълни обороти по време на изкачването. Този звук се смесваше с пропукването на радиочестотите, преплетени с вътрешната връзка. Бързо достигнаха височина от две хиляди метра и продължаваха стръмното изкачване, но мислите им бяха насочени към самолета под тях, който се готвеше за излитане. Затихналата честота най-сетне се пробуди:

— Въздушен спасител четиринадесет-дванадесет готов за излитане — обяви познатият вече глас.

— Прието, четиринадесет-дванадесет — отвърна диспечерът. — Летището е затворено, излитането отказано.

Уил светкавично се пресегна към бутона на предавателя.

— Четиринадесет-дванадесет, говори ВВК Алфа две-осем-четири. Не се съобразявайте с кулата! Аз лично ви давам разрешение за излитане и поемам пълната отговорност от името на командира на базата, полковник… хм… Рашир. Тарик ал Рашир. Той вече е позволил излитането ви, независимо от промените в метеорологическата обстановка. Вдигайте тоя бидон във въздуха и хич да не ви пука!

— Хей, ВВК там горе, вие не можете да се правите на диспечер! — извика един глас със силен южняшки акцент.

След него се обади саудитецът от кулата:

— Въздушен спасител четиринадесет-дванадесет, нямате разрешение за излитане! Летището е затворено!

— Втори пилот, поеми управлението! — рязко заповяда Уил. — Имаме разрешение за коридор на височина две-пет-нула до установяване на контакт с кулата в Риад.

Дъг кимна, а той насочи вниманието си към далечния край на инструменталния панел, сякаш търсеше начин да премести цяла планина.

— Въздушен спасител четиринадесет-дванадесет, кой е командир на самолета? — попита в микрофона той.

— Майор Даниелс, ВВК.

— Тук полковник Уестърман, майоре. Заповядвам ви директно да осъществите излитане, стига да го направите без да застрашите машината и екипажа. Не обръщайте внимание на контролната кула. Имате думата ми, че нещата са уредени директно с командира на базата полковник Рашир, който действително даде разрешение за излитане, независимо от времето.

— Не зная, полковник — проточи нерешително гласът насреща. — Мисля, че нямате такива правомощия, но…

Саудитецът отново се включи, гласът му беше на ръба на истерията. Явно не можеше да понесе подобно нахалство.

— Нямате разрешение за излитане! Потвърдете! Нямате разрешение! ВВК и Въздушен спасител, нямате право да разговаряте на моята честота!

— Въздушен спасител, тук Уестърман — включи се отново Уил. — Можете ли да вдигнете машината при сегашното състояние на видимостта и вятъра?

— Тъй вярно, сър. Обстановката е лоша, но спокойно ще се справим. Все още мога да видя дори далечния край на пистата.

— В такъв случай действай, човече! Направи го, веднага! Залагам си авторитета и задника, но го направи, за бога!

— Окей, полковник — съгласи се най-сетне командирът на С-130. — Ще го направя за вас. Кула Сенди 101, Въздушен спасител излита!

— Не! Не! Не! Въздушен спасител, нямате право да… — Гласът на арабския диспечер премина във фалцет, който всеки миг можеше да се скъса. В същия момент на честотата се включи нов глас — нисък, хладен и натежал от авторитет, въпреки силния акцент.

— Въздушен спасител едно-четири-едно-две, имате разрешение за излитане! — обяви полковник Рашир.

В ефира се установи тишина, която продължи повече от минута. После командирът на С-130 спокойно обяви:

— Излетяхме.

Екипажът на ВВК Алфа 284 изпусна колективна въздишка на облекчение.

С божията помощ онова момче Райс може би ще има шанс, рече си Уил. Обърна се да погледне Дъг, в очите му имаше одобрение. Приятелят му бе показал отлично самообладание при кризата по време на излитането и конфликта на С-130 с кулата.

— Ти настоя да се включиш, Харис — подхвърли той.

— А ти си същият упорит и непокорен задник — усмихна се иззад микрофона Дъг. — Освен това номерата с внезапната смяна на вятъра са ни известни отдавна.

— Искаш да кажеш, че и преди си излитал в такива условия? — присви очи Уил.

— Не със 141, а със симулатора на Боинг 727, който работи в тренировъчния ни център в Денвър. Забравяш, че ние, пилотите от гражданската авиация, също правим сухи тренировки. Имаме прецедент за подобно обръщане на вятъра, довело до катастрофата при излитане на самолет на „Пан Ам“ от Ню Орлиънс през 1982 г. Ако колегите тогава са знаели, че могат да направят това, което току-що направихме ние, със сигурност още щяха да са живи.

— Сега очаквам да кажеш, че всичко е преминало по мед и масло, Харис! — погледна го втренчено Уил.

— Всичко премина по мед и масло!

Зад гърба им прозвуча престорено смутеният глас на сержант Бакъс:

— Май си промених решението, полковник Уестърман. В крайна сметка реших, че не искам да участвам във вашата мисия, сър!

— Отлично! — извъртя очи Уил. — Аз пък летя с екип от комедианти!

* * *

Достигнал нормална височина на полета, Дъг си позволи няколкоминутна почивка. Намали до минимум светлината на арматурното табло, приведе се напред и зарея взор в небесната шир. Пред тъпата муцуна на огромната машина бавно се разкриваше невероятната панорама на нощното небе, запазена изключително за пилотите и астронавтите. Напоследък нейният величествен покой беше станал още по-осезаем, тъй като ВВК най-сетне бе взел решение да снабди екипажите си с шлемофоните на Дейвид Кларк, които елиминираха всякакви странични шумове и бяха истинско произведение на изкуството. Изпитваше чувството, че е диригент на невидим оркестър, акомпаниращ тази невероятна звездна симфония, която се разкриваше пред очите му. Прииска му се да си беше взел уокмен, както правеха повечето пилоти на С-141 и С-5, за да преборят скуката по време на безкрайните презокеански полети, свързани с операцията „Пустинен щит“. Дигитален стереозвук, плюс рутинните рапорти на 10 000 метра височина. Какви бяха комбинациите, използвани от Бил Тилдън? „Роксет“ с Контролната кула в Рим, Конис с Кайро, Мадона с Мадрид.

Дъг натисна бутона за вътрешна връзка, монтиран върху щурвала.

— Мисля, че влязох точно тук…

— Повторете, втори пилот — отвърна му озадаченият глас на бординженера.

— На колко години сте, сержант Бакъс?

— Четиридесет и осем, сър.

— Значи сте достатъчно възрастен, за да имате някакви спомени. Като дете случвало ли ви се е да ви заведат на кино и да ви набутат в салона веднага, без да ги интересува дали филмът е започнал?

— Не, сър. Моят баща държеше да влизаме преди началото.

— Значи сте имали късмет. Моите старци бяха други — влизаха веднага, гледаха до края на филма, след което татко ставаше и казваше: „Ей тук влязохме, хайде да си ходим“.

— Чувал съм тази фраза, сър.

— Това исках да кажа — кимна Дъг. — Преди малко повече от три часа аз „влязох“ в този филм. — Хвърли кос поглед към Уил, който се ровеше в някакви документи на командирското кресло. — Главният му герой — неизвестен клоун от Чарлстън, най-безцеремонно ме свали от небето и ме взе в плен.

— Хей, запасняк, я си мери думите! — усмихна се Уил.

— За теб съм „господин полковникът от запаса“, бъб^[2] — тежко отвърна Дъг.

— Втори пилот, нима искате да кажете, че полковник Уил свири на банджо? — обади се с невинен глас Бакъс.

Уил вдигна ръка в знак на протест, но вече беше късно.

— И още как, инженер — ухили се Дъг. — През шейсетте ние двамата с него бяхме участници в една група за фолк музика в Далас. Аз свирех на 12-струнна китара, пеех, водех сметките и се занимавах с групарите, докато той измъчваше банджото и стържеше, вместо да пее.

Уил поклати глава, на лицето му се изписа кисела гримаса.

— Сериозно? — попита зад гърба му Бакъс. — За нашия полковник ли говорите?

— Какво искаш да кажеш с това „стържеше“, Харис? — не издържа Уил. — Ти си проклет тенор, докато аз винаги съм бил баритон! И никога не сме работили с групари!

— Дълбоко съм впечатлен, господа полковници! — обяви Бакъс.

— Това беше много отдавна — поясни Уил.

— На цяла галактика разстояние — добави Дъг.

— Бординженер, говори командирът! — смени тон Уил. — Превключете на „Виктор-2“, ако обичате. Това е контролната кула в Риад. Искам да запозная полковник Харис с някои подробности от полета, но поради изискванията за конфиденциалност не мога да го направя чрез системата за вътрешна връзка. Ще трябва да свалим шлемофоните и да говорим директно.

— Слушам, сър — кратко отговори Бакъс и превключи каналите на късовълновата радиостанция.

Двамата пилоти смъкнаха слушалките и доближиха глави над централната конзола.

— Дъг, има някои подробности, шито не съм споделил с теб.

— Така и предполагах — кимна вторият пилот.

— Първо, ти си информиран за планираното зареждане във въздуха, което трябва да стане в точно определен участък над Червено море, имаш и координатите.

— Да, запознат съм.

— Така… В този участък ние наистина ще се срещнем със самолет цистерна КС-10, но той няма да е сам. Ще го придружава един С-141, който е излетял от базата си с изключени предаватели и през цялото време се придържа крило до крило с цистерната. Самият КС-10 ще претърпи предварително планирана „авария“ с автоматичните предаватели, които изпращат идентификационни сигнали. Те ще бъдат в постоянно включено положение и по този начин цистерната ще бъде една натрапчиво ясна цел за всеки радар, който прояви интерес към нея. Двете машини ще бъдат във въздуха на споменатия участък и ще ни чакат. Ние ще дозаредим, а другият С-141 кротко ще чака встрани. След като приключим с тази операция, поемаме курс на северозапад към Ел Даба на северното крайбрежие на Египет, в плътен комплект с втория С-141. Той ще поеме излъчването на нашите позивни, а ние ще се изключим — все едно че ни няма. Така Кайро, или всеки друг, който проявява интерес, ще получи информация за единичен ВВК полет, който е насочен към Европа.

— Не разбирам защо е цялата тази тайнственост — озадачено промърмори Дъг. — Не пътуваме ли към Ирак?

Уил се закашля и това продължи няколко минути. Да разговаряш без шлемофон в кабината на С-141 означава да викаш с пълен глас, а това води до пресъхване на гърлото.

— При планирането на операцията станало ясно, че един С-130 не може да пренесе необходимите верижни бойни машини, 8-членният отряд на Делта Форс и евентуалните пленници по обратния път, а освен това не може да лети с нашата скорост.

— Затова е бил предпочетен С-141 — кимна Дъг.

— Именно.

— Но тези играчки са част от стратегическите сили на ВВС, Уил — поклати глава Дъг. — Не бива да ги използваме като обикновени С-130.

— Знам. На практика моята ескадрила е тактическа — летим на малка височина с висока скорост, удряме и бягаме. Знаеш какво означава „специално предназначение“, нали?

— Да, имам представа — кимна Дъг.

— Така… По заповед отгоре — най-вероятно на самия президент, ние не можем да отскочим до централен Ирак, да гръмнем нещо и да се върнем — просто ей така. А аз не съм в течение на…

— Какво, какво? Не чух последните ти думи…

— Казвам, че никой не ми дава свръхсекретната информация по въпроса защо политиката е такава, каквато е. Просто ми казват, че не мога да отлетя на север и да кацна открито, съгласно установените правила. Трябва да го сторя нелегално, без никой да разбере кога съм кацнал и излетял обратно. Казано иначе, цялата операция е дълбоко секретна.

— Но защо?

— По дяволите, човече, аз не съм дипломат, но мога да предположа едно — президентът спря Шварцкопф на подстъпите на Багдад с единствената цел да демонстрира пред света, че ние нямаме намерение да завладяваме Ирак. Значи ние не искаме да завладяваме Ирак и след като вече сме освободили Кувейт, нямаме никаква работа северно от линията за прекратяване на огъня. Ето я главната причина, поради която не можем да прекосим границата ей така, сякаш отиваме на екскурзия.

— От това следва да попитам толкова ли е важно това пътуване? — присви очи Дъг.

Уил му направи знак да се наведе по-близо и започна да говори направо в ухото му:

— Спомняш ли си онези вируси, за които говореше Абас? Вчера той е прекосил границата с новината, че Саддам се готви да използва страшно биологическо оръжие. В подземната му лаборатория е пристигнала заповед за подготовка на най-страшните биологически агенти, познати на човечеството до днес. На практика не ми стана много ясно какво имат предвид, но в замяна на това разбрах добре какъв потенциал притежава това оръжие! Според Абас то няма да „узрее“ преди вдругиден, каквото и да означава това. Но те могат да го пуснат още утре.

— За какво оръжие става въпрос? Вирус?

— Това е най-страшното, Дъг. Повечето биологически агенти заразяват при пряк контакт, част от тях могат да се пръснат и във въздуха, но общо взето са нестабилни. Но този май ще се окаже бащата на всички вируси… — замълча, направи гримаса и вдигна ръка: — Добре де, прекалявам, но все пак ме изслушай… Става въпрос за първия в света вирус, който се разпространява по вода, не умира лесно и запазва качествата си дори в изсушен вид — по подобие на антракса.

— Пресвети боже! — стреснато го изгледа Дъг. — За човешки вирус ли говорим?

— Да, доколкото успях да разбера. Причинител на ужасна и мъчителна смърт. Абас каза, че за малко не повърнал по време на изпитанията му върху неколцина пленени кувейтци миналия месец. Според него било ужасно и именно това станало причина да вземе решението да избяга на юг.

— Доста смела постъпка, не мислиш ли?

— Да бе, особено за човек, който е работил за създаването на този вирус! — сви устни Уил. — Не, приятелю, това не е смела постъпка. Според мен този малък плъх просто се опитва да си спаси кожата. Но ние се нуждаем от него.

— Как ще… — Дъг също се закашля и това го принуди да започне отначало: — Как ще летим до Европа с два самолета и едни позивни?

— Няма да го правим. Кулата в Кайро няма да разбере, че става въпрос за двоен полет. За тях има само един — ВВК Алфа 284. Ние сме под него, с изключени предавател и светлини. Ще продължим така до Ел Даба.

— Ще ни видят на радара, най-вече заради боята, с която е покрита машината.

— Няма. Идеята беше моя и се състои горе-долу в това, което преди време направиха израелските пилоти, бомбардирали ядрения реактор на Ирак. Опитах го за пръв път преди две години в Канада, по време на един съвместен полет с друг самолет. Бяхме отегчени, щурманът буквално заспиваше от скука. Изведнъж се запитах какво ли ще се появи на радарите, ако единият от двата големи самолета, които летят на близко разстояние един от друг, изключи трансмитера за автоматични радиосигнали.

— Само единият?

— Да. Нашите и съветските противовъздушни радари са добри и не могат да бъдат заблудени, но онези, които използват египтяните и всички останали (с изключение на Израел), не могат да ни засекат, когато летим под определен ъгъл с другия самолет.

— И през ум не ми е минавало това — поклати глава Дъг. — А какво ще стане в Ел Даба? Ще се гмурнем под водата, или ще се плъзнем по повърхността й?

— Стига, Дъг. Няма пилот, който да свали един тежък С-141 под обхвата на радарите. Точно тук нещата стават интересни… и предизвикателни. В момента един швейцарски ДС-10 лети за Багдад. Той е нает от Червения кръст, с наша помощ. Екипажът му още не знае това, но той ще ни пренесе над Бейрут, Сирия и територията на Ирак. На няколкостотин мили от Багдад ние ще се отделим и ще бъдем в безопасност, тъй като ще попаднем в обсега на специалните заглушаващи средства на Коалиционните сили, които ще бъдат включени както в началото на войната.

Дъг изправи гръб и хвърли един изпълнен с уважение поглед към приятеля си.

— И ти измисли всичко това, така ли?

— Част от него.

— За два дни?

— Наложи се да поработя здравата…

— Вземам си думите обратно. Достатъчно добър си, за да бъдеш запасняк. На практика ти разсъждаваш точно като полетен програмист в някоя гражданска авиокомпания.

— Това комплимент ли е?

— Зависи от гледната точка. Може ли един въпрос?

— Казвай.

— Ти… Ти не съжаляваш, че аз се включих в операцията, нали? Но какво ще стане в случай, че ни засекат?

— Голяма грешка в навигационните изчисления, за която ужасно съжаляваме.

— Но ако допуснем, че те ни принудят да кацнем — примерно в Сирия или в Йордания, да не говорим за проклетия Бейрут?

— Няма да правим такива неща.

Размениха си продължителни погледи. Самолетът С-141 не разполагаше с никакви средства за отбрана. Отказ за изпълнение на заповедите на прихванал ги изтребител означаваше чисто самоубийство.

— А какво ще стане, ако ни нападнат в Ирак?

— Това вече е друго. От момента, в който прекосим сирийската граница, ние ще поддържаме постоянен контакт с патрулиращите АУАКС-и. В близост до нас ще чакат готови за излитане изтребители и спасителни хеликоптери с работещи мотори. Дори на земята ще се ползваме от закрилата на мобилна бойна част.

— На летище ли ще кацнем?

— Не.

— Направо в пустинята?!

— Не. Върху едно шосе. То е достатъчно широко за целта, а преди двадесет и четири часа там бе спусната друга мобилна бойна част, която ще ни осигури защита и ще постави нещо като временни осветителни знаци.

— Какво значи „нещо като“?

— Ще ти обясня — кимна Уил, замълча за момент и добави: — Има и още нещо…

— Господи! — нетърпеливо възкликна Дъг. — Тези твои изненади ще ме довършат!

— Използвал ли си някога очила за нощно виждане?

Дъг се дръпна назад, на устните му се появи недоверчива усмивка.

— Не, разбира се!

— Аз прочетох инструкциите, но…

— Аха, значи сега ще ми кажеш, че се налага да кацнем посред нощ на някакъв черен път в Ирак, като за целта използваме прибори за нощно виждане!

— Страхувам се, че е точно така. Тая част от плана не успях да я изпипам както трябва. Наземният екип ще маркира пистата с флуоресцентни осветителни тела, които могат да се видят само през очилата за нощно виждане.

Дъг бавно кимна с глава, а лицето му стана сериозно и дори мрачно.

— Ти успя, Уил — промърмори той.

— В какво?

— Да ми изкараш ангелите, при това като никой друг!