Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (18)

Седемнадесета глава

Генерален щаб на иракската армия, Багдад

Събота, 9 март 1991 г., 16:00 ч. (13:00 по Гринуич)

 

Армейски генерал Хасун хвърли телекса на изподрасканата маса и намръщено се обърна към помощника си. Зъбът пак го заболя, но сега не беше време да мисли за него. Разтърка дясната си буза и му направи знак да седне. После извади цигара от сребърната си табакера и щракна със запалката. Не предложи на другия, просто защото цигарите му бяха кът.

— Кога пристигна това? — обърна се той към младшия офицер.

— Преди десетина минути, сър. Донесе го специален куриер от другия център за комуникации.

Генералът кимна. Наистина беше излишно да се наричат щаб. От четири-пет дни насам оцелелите членове на това, което някога се беше наричало Генерален щаб на Саддам, правеха всичко възможно да се измъкнат от бункерите и да се скрият в някой от жилищните квартали. Това беше единственият начин да се спасят от новите американски бомби с лазерно насочване, които проникваха през десет метра бетон и вече бяха унищожили един от най-важните командни пунктове на армията — заедно с неколцина приятели от детинство на Хасун, между които и един командир на армия. Бункерите вече не бяха сигурно място, независимо от дебелината на бетона. Но в жилищните квартали липсваха средства за комуникация и мнозина от висшите офицери имаха чувството, че водят война с помощта на пощенски картички.

А войната продължаваше, макар че вече беше предимно гражданска.

Хасун бе направил своите лични планове. Ако се случеше най-лошото и Буш реши да окупира Багдад, той щеше да избяга в Йордания. Семейството му вече беше там, макар че Саддам не го знаеше.

— Къде би трябвало да се намират тези американски полковници? — попита генералът.

Помощникът му разстла една поизтъркана карта върху масата и посочи с пръст област в централната част на Ирак.

— Тук е катастрофирал техният самолет, господин генерал. А тук… — Пръстът му се придвижи на разстояние, което отговаряше на сто и петдесет километра. — Тук трябва да са били пленени.

— Проверихте ли всички аванпостове?

— Само тези, с които имаме връзка, сър. Сам знаете колко много от тях са унищожени.

Хасун кимна, от устата му се откърти тежка въздишка.

— Ако американците са убедени, че тези полковници са наши пленници, те ще ни притискат и заплашват да ги освободим. Но ние не можем да ги освободим, преди да сме ги пленили, а едновременно с това не искаме да дадем на Буш нов повод да ни бомбардира. Ето защо трябва да открием въпросните полковници на всяка цена!

— Точно това се опитваме да направим, сър. Телексът…

— Телексът съобщава, че никой от нашите аванпостове не е арестувал американски военнослужещи, но в него не се споменава, че те не могат да бъдат открити. Ясно е, че те са някъде на наша територия и, в случай че не са пълни глупаци, вероятно се придвижват към най-близката граница. Не е трудно да очертаем районите за издирване. Незабавно да се изпрати заповед за издирване и арест на въпросните американски офицери, които трябва да ми бъдат доставени тук без косъм да падне от главите им! Онзи, който ги хване, ще получи парична награда или домашен отпуск!

— Слушам, сър.

Хасун изчака офицерът да напусне стаята, после стана и се приближи до прозореца. В едно от сателитните градчета в близост до Багдад, което беше изцяло под негов контрол, чакаха няколко готови за полет хеликоптера. По принцип той не се доверяваше на хеликоптери, но това бяха единствените летателни апарати, които американците допускаха във въздушното пространство на Ирак.

Последните новини от Киркук и твърдото намерение на американците да защитават кюрдите и шиитите правеха плановете му за бягство още по-актуални.

 

 

Пустинята Ал Хаджара, южната част на централен Ирак

Събота, 9 март 1991 г., 18:05 ч. (15:05 ч. по Гринуич)

 

Слънцето увисна ниско над хоризонта, температурата на въздуха започна да спада. Удължената сянка на малката пясъчна дюна покри Дъг Харис, Уил Уестърман и двамата иракски дезертьори.

Лежаха по корем, полузаровени в пясъка. Уил вляво от Дъг, двамата иракчани вляво от Уил. Лъчите на залязващото слънце рисуваха интересни фигури по пясъка.

Подобно на останалите, и Дъг лежеше с брадичка върху кръстосаните си длани. От няколко минути наблюдаваше двете малки бабуни в пясъка, намиращи се само на сантиметри от лицето му.

— Уил?

Гласът му беше тих, но натежал от напрежение.

— Какво?

— Питай Амал дали в Ирак се срещат рогати жаби.

Уил смаяно замълча. Явно приятелят му се готвеше за поредния плосък майтап в стил Дъг Харис, но на него съвсем не му беше до шеги.

— Какво да го питам?!

— Рогати жаби — онези с нещо като хоботи над очите, дето ги има във Форт Уърт. Питай го дали се срещат и тук.

Уил рязко извърна глава, в очите му имаше укор.

— Защо по дяволите трябва да…

— Моля те, попитай го!

Уил въздъхна, обърна се към Амал и му предаде въпроса, след което описа с няколко думи какво представлява рогатата жаба.

— Нямат — съобщи отговорът на арабина той. — Но Амал иска да знае защо питаш.

— Защото пред мен има нещо, което прилича на рогата жаба.

— Пред теб ли?

— Аха.

— Къде?

— На около трийсет сантиметра от носа ми. Онези бабуни там, виждаш ли ги?

Уил се извърна към Амал, изслуша тревожните му реплики и отново извъртя глава към приятеля си. Заговори бавно и отчетливо, с напрегнат шепот:

— Сега ме слушай много внимателно, Дъг… И прави точно това, което ще ти кажа. Окей?

— Окей.

Уил внимателно прочисти гърлото си.

— Това, което виждаш пред себе си, не е рогата жаба, Дъг.

— Какво е тогава?…

— Чуй какво ще ти кажа! — прекъсна го Уил. — Като ти дам сигнал, искам да се извъртиш с цялото си тяло наляво, върху мен.

— Наляво?

— Да, наляво. Разбра ли ме?

— Разбрах те, но…

— Никакви въпроси! Просто го направи!

Гласът на Уил беше все така тих и напрегнат.

— Сега!

С бързо, но плавно движение Дъг се претърколи през неподвижното тяло на приятеля си и се приземи до Амал. В следващата секунда двамата араби и Уил скочиха на крака и хукнаха надолу по лекия склон, влачейки и Дъг след себе си. Тичаха приведени, с надеждата да не бъдат забелязани от врага. След десетина метра отново се проснаха по очи.

— Хей, какво, по дяволите, беше това?! — ядосано повиши тон Дъг.

— Това — задъхано отвърна Уил — тук го наричат пясъчна усойница. Тези влечуги имат навика да се заравят в пясъка, оставяйки отгоре само малките рогца, които си видял. А екземплярът насреща ти е бил достатъчно близо, за да те клъвне по носа!

— Отровни ли са?

Уил само изсумтя.

— Да си чувал израза „две крачки“? — попита той. — Ухапаният от такава змия прави две крачки и пада мъртъв. Отровата им е ужасно силна!

Чул последните думи на приятеля си, Дъг започна да се изправя.

— Хей, лягай долу! — извика Уил, но приятелят му изобщо не го чу.

— За нищо на света! — извика през рамо Дъг. — Мразя змии и няма да легна в пясъчна дюна, която е пълна с такива гадини!

— А иракски куршуми обичаш ли? — вбеси се Уил. — Лягай веднага!

Дъг неохотно се подчини и извърна глава по посока на патрула, който остана оттатък полегатата дюна.

— Не могат да ни видят — промърмори той.

— Ако продължаваш да мърдаш със слънцето в гърба, като нищо ще те видят — предупредително отвърна Уил.

Амал предпазливо запълзя обратно към билото на пясъчната дюна, старателно заобикаляйки мястото, на което бяха засекли усойницата. Миг по-късно се плъзна обратно по посока на Уил, на лицето му беше изписана възбуда.

— Сър, онази наказателна част си тръгва!

— В смисъл, отдалечава се от нас? — пожела да узнае Уил.

Амал кимна и махна с ръка на север, откъдето наистина се долавяше приглушено боботене на тежки мотори. Иракската бойна част действително се изтегляше към вътрешността.

Уил изтърси пясъка от косата си и хвърли поглед на ръчния си часовник. До настъпването на тъмнината оставаха около тридесет минути. Кичур коса падна обратно на челото му и той нетърпеливо го отмести. Дъг се засмя на нервността му.

— Давам половината кралство за един душ и малко дезодорант — простена Уил.

— Амин — ухили се Дъг. — Трябва да призная, че миришем по-лошо дори от онова упражнение по оцеляване, което проведохме в тренировъчния център!

— В Спокейн, посред зима! — кимна Уил и с гримаса добави: — Не ми го припомняй, моля те! Никога няма да простя на ВВС за тази гавра!

Дъг извърна глава на запад в мига, в който слънцето започна да се потапя зад хоризонта, запалвайки огромен пожар. Замълчаха. Проследявайки посоката, в която гледаше Дъг, Харун дръпна ръкава на Амал, сякаш за да му покаже величествената красота на залеза.

— Е, добре — обади се след известно време Уил. — Време е да се подготвим за прехода. Ще тръгнем в момента в който онази колона изчезне от погледа ни. Ще се движим с максималната скорост, на която сме способни.

 

 

ЦЕНТКОМ, Риад, Саудитска Арабия

Събота, 9 март 1991 г., 18:30 ч. (15:30 ч. по Гринуич)

 

Когато генерал Мартин се присъедини към генерал Бълок и щабните му офицери, радиограмата за краткия въоръжен сблъсък на територията на Ирак вече бе получена в Пентагона.

— Накратко? — очаквателно вдигна вежди Мартин.

Бълок кимна и се навъси.

— Както вече знаете, ние се оттеглихме временно, за да изчакаме пясъчната буря да стихне. Това стана някъде около шестнадесет нула нула местно време, но в момента в който първият „Уортхог“ прелетя над полуразрушения хангар, срещу него бе открит огън. Веднага вкарахме в действие „Апачите“, които отстреляха два танка. Хеликоптерите се завърнаха, но само за да видят белите знамена, с които беше осеян целият терен. Всичките ни противници без изключение пожелаха да бъдат взети в плен. Нашите хора провериха хангара, но не откриха следи от камиона, Уестърман или Харис. Не откриха и доказателства, че някой е бил разстрелян. Единственото нещо, на което се натъкнаха, бяха следи от тежък камион, водещи в посока югоизток.

— И какво означава това? — вметна Мартин.

— Никой не може да каже. Иракчаните твърдят, че не са виждали никакви американци, но потвърдиха, че двама от техните пилоти разузнавачи са изчезнали заедно със самолета си.

— Това вероятно е същият самолет, който…

— Точно така. Онзи, с който е излетяла сержант Мъри. Двамината войници, които е забелязала край хангара, по всяка вероятност са били въпросните пилоти. Но къде са те? Това е въпросът, на който нямаме отговор. В момента се провеждат допълнителни обходи с разузнавателен самолет RF-4, а един от хеликоптерите се опитва да проследи дирите от камиона. Тук възниква и другият въпрос: защо са тръгнали на югоизток с пленените американски летци?

— Онези иракски войници ги оставихме при хангара, нали? — пожела да узнае Мартин.

— Да, сър. Доколкото съм осведомен, те били силно разочаровани, но ние просто обезвредихме танковете им и си тръгнахме. Те не бяха членове на Републиканската гвардия, а обикновени войници.

* * *

В същата минута, но два етажа по-долу, двама военни полицаи с каменни лица вкараха в една малка заседателна зала изнервения до крайност доктор Сандар Алмейни — доскорошен научен асистент на Шакир Абас. След като преживя една самолетна катастрофа и лудо нощно препускане в невероятно друсащ бронетранспортьор, той бе затворен в единична килия — въпреки официалното му искане за политическо убежище.

В залата го очакваха полковник Ричард Кер и трима други офицери. Настаниха се около масата и започнаха. Алмейни бе сбито осведомен за всичко, което американците вече знаеха за опасния вирус, разказаха му и за събитията, предхождащи бягството на Абас, което те дипломатично нарекоха „изчезване“. Иракчанинът ги изслуша с безстрастно лице, а после дълго мълча. Той прекрасно знаеше въпроса, който вълнуваше хората насреща му: какво е количеството на вируса в неизвестност и къде точно се намира то? Но той нямаше никакво намерение да дава уклончиви отговори — все пак беше взел решението да се обяви за беглец.

— Доктор Абас е мой колега от много години — започна най-сетне той. — В нощта на нападението и той ми зададе подобни въпроси. Отначало си помислих, че е пленен, но после разбрах, че е потърсил вашата помощ. Това… Това нещо, което разработихме в нашата лаборатория, е прекалено опасно, за да бъде предадено в ръцете на нашия лидер!

Думата лидер беше произнесена с презрение — нещо, за което в Багдад веднага биха го разстреляли. Но прецени, че в Риад може да си го позволи.

Огледа смълчаните около масата офицери, после разказа всичко, което знае за двата липсващи контейнера, кой ги беше взел, накъде възнамеряваше да ги пренесе.

— Защо доктор Абас напусна специализирания отряд, който изпратихме?

— Мога само да подозирам отговора — отвърна Сандар. — От въпросите, които ми зададе, стигам до заключението, че е тръгнал след Ансала и контейнерите. Когато си науми да свърши нещо, Шакир е решителен човек.

После говориха за шосета и черни пътища, за семейството на Абас, за местоположението на генерал Хашамади, за това, което може да направи Шакир по време на една толкова важна мисия. Ричард Кер се нуждаеше от нещо съществено, от твърдо доказателство, за да поиска реконструирането на голяма серия сателитни снимки и други разузнавателни средства, които биха могли да очертаят евентуалния маршрут и местопребиваване на беглеца, а също така и да му дадат допълнителна информация за контейнерите.

Натискът върху Кер бързо се усилваше. От Вашингтон вече бяха тръгнали други двама висши офицери от военното разузнаване, търсенето на иглата в купата сено придобиваше френетични размери. Къде е Абас, къде са липсващите контейнери? Не друг, а самият президент на САЩ бе настоял да се направи всичко възможно за откриването на арабския учен и неговото смъртоносно откритие, без значение на каква цена ще стане това!

Ричард Кер нахвърля няколко последни бележки, благодари на Алмейни и излетя от стаята. Целта му беше оперативната зала в приземието, където вече се беше натрупала внушителна купчина сателитни снимки на разрушената пустинна лаборатория. Сред тях трябваше да открие миниатюрното изображение на зелен микробус тойота, а после, както сам обясни с натежал от горчива ирония глас, „да проследи въпросния микробус и неговия водач на територията на Ирак, дни след реалното му придвижване, а след това и да установи сегашното местонахождение на шофьора“… Въпреки бързо нарастващия брой на сътрудниците си, той не можеше да се отърве от чувството, че отдавна бяха изчерпали възможностите на електронното наблюдение.

Зад гърба му, седнал в дъното на заседателната зала, доктор Уолтър Хайек от екипа за биохимически анализи търпеливо чакаше да му дойде редът. И когато това най-сетне се случи, той започна със спокойния тон на професор, който има делова и духовна връзка с изследователите и е запознат с всички подробности по откриването и създаването на вируса.

Но умът му беше другаде, очите му се извръщаха към часовника със смущаваща честота. След приблизително два часа във Военновъздушната база Андрюс щеше да пристигне малка стъклена епруветка, която щеше да бъде подложена на спешен анализ в една от най-добре оборудваните биохимически лаборатории на страната.

Хайек не знаеше нито кодовото име, нито мястото на този секретен обект, но така му беше по-спокойно. Знаеше обаче друго: вратите на Ада щяха да се отключат в момента, в който направят опит да тестват въпросната мостра…

 

 

Военнополева болница на армията на САЩ, Дахран, Саудитска Арабия

Събота, 9 март 1991 г., 18:50 ч. (15:50 по Гринуич)

 

Изправена в стаята на сестрите, сержант Сандра Мъри остави слушалката върху вилката. Очите й бяха заковани върху вратата, зад която продължаваше операцията на Бил Бакъс. Но мислите й бяха далеч оттук и се рееха из безкрайната пустиня, търсейки Уил и Дъг.

— Добре ли сте, скъпа?

В първия момент изобщо не чу загрижения глас на сестрата, която седеше зад бюрото, после съзнанието й все пак регистрира думите и тя вдигна глава.

— О, да… Аз съм… Добре. Но все още очаквам новини, нали разбирате?

Дясната й ръка с телефонния кабел ритмично се поклащаше, в движението имаше нещо успокояващо.

— Звъняхте да научите новини за останалите двама членове на екипажа, нали? — попита сестрата. — За вашите двама полковници.

Моите двама полковници?!

Очите й се спряха на жената зад бюрото. Беше поне с десет години по-възрастна от нея, носеше униформа на майор от запаса. Как й беше името? А, да, Сара… Това беше третото име, което забравяше в продължение на няколко часа, смущението й нарастваше.

— Да — кимна тя и изпусна въздуха от дробовете си. — Спасителният екип е открил камиона, с който пътувахме. Бил е на около сто и двайсет километра от мястото, на което ги напуснах, с източено докрай гориво. Това е странно, но същевременно и обнадеждаващо. Бях убедена, че са пленени, но явно са продължили пътя си към най-близката база на Коалицията.

— Но това е чудесна новина!

— Да — бавно кимна Сандра, съзнавайки, че изражението на лицето й влиза в остро противоречие с думите. Но нещо решително не беше наред, или пък тя беше силно изтощена. Лекарят, който преди около час категорично отказа да я пусне от болницата, обяви, че страда именно от изтощение, на което тя спокойно го погледна в очите и отвърна:

— Това са пълни глупости, сър!

Махна неопределено с ръка, в носа я удари острата миризма на антисептични средства, идваща от шишенца с неизвестно съдържание, подредени върху една количка.

— Сега трябва да съм на борда на някой от спасителните хеликоптери и да помагам при търсенето. Няма ми абсолютно нищо, защо не ме пускат, по дяволите?

Въпросът й потъна във внезапното плъзгане на матираната врата на операционната. На прага застана хирургът, който смъкна гумените ръкавици и маската, а на лицето му се появи уморена усмивка. Усетил, че Сандра се готви да го засипе с въпроси, той намигна и вдигна ръка.

— Инфекцията е в доста напреднала фаза, но вече реагира на лечение. Междувременно успяхме да отстраним вътрешните наранявания и да върнем в нормално състояние обезвъздушения бял дроб.

— Но защо се бавихте толкова, сър? — попита Сандра. — Операцията продължи няколко часа!

— Знам това — кимна хирургът и намести зеленото кепе на главата си. — Но едно от ребрата му беше лошо счупено и острият му край беше нанесъл немалки поражения — въпреки усилията ви да не го местите много-много… Наложи се да възстановяваме разни неща…

— Мислите ли, че ще се оправи?

— Той е яко момче — кимна докторът. — Според мен съвсем скоро ще бъде извън опасност.

Сандра му благодари и отново посегна към телефона. Съпругата на Бил чакаше на нокти у дома, в Южна Каролина, трябваше час по-скоро да й съобщи добрата новина.

Започна да натиска бутоните, а в главата й отново екнаха думите на сестрата.

Вашите двама полковници…

 

 

Пустинята Ал Хаджара, южната част на централен Ирак

Събота, 9 март 1991 г., 20:00 ч. (17:00 по Гринуич)

 

Сиянието на хоризонта вече е близо, рече си Уил. Най-много на пет километра, като по-голямата част от тях бяха равен пясък. Никакви препятствия по пътя към свободата. Зад гърба им бяха останали десетки километри иракска територия, в която патрулираха бойците на Републиканската гвардия.

Базата беше американска. Преди броени минути станаха свидетели на излитането на един хеликоптер „Блекхоук“, съмненията им най-сетне се разсеяха.

Единственото, което трябваше да направят, беше да се доберат дотам.

Изправен с лице срещу нощния ветрец, Уил оглеждаше източния хоризонт. Сиянието на звездите беше бледо, вероятно поради оранжевото зарево на пожарите от запалените петролни кладенци. Но те бяха далеч, докато светлините на базата мамеха със своята близост.

Обърна се и погледна тъмната структура, покрай която бяха минали преди десетина минути. Беше туловището на опожарен танк, внезапно изскочило от мрака. На двеста-триста метра по-нататък се виждаха останките от малък камион, призрачно проблясващи на светлината на далечните петромаксови фенери. До изгряването на луната имаше още няколко часа, а без да включат електрическите си фенерчета, бегълците не можеха да видят и оценят това, което ги чака в пустинята пред тях.

Какво ли е станало тук? — запита се Уил. Въздушно нападение? Сухопътна битка? Освен че беше опожарен, танкът бе изгубил и веригите си. Камионетката изглеждаше така, сякаш е взривена отстрани.

Много странно! Разбира се, че има обяснение за разрушената техника, но за момента то му убягваше, вероятно защото любопитството му отстъпваше място на смъртната умора.

Харун беше на тридесетина метра пред останалите и нетърпеливо крачеше напред, силуетът му периодично се очертаваше на фона на сиянието, което идваше откъм базата. В продължение на десетки крачки той изчезваше и не беше нищо повече от тъмна сянка, после фигурата му изведнъж пресичаше осветена зона, след което бързо изчезваше. Уил го наблюдаваше с интерес, търсейки периодичността в появите му. Ето го, отново се появи. Но този път рязко се спря и започна да се обръща.

Какво ли е намислил?

Видя как тялото на Харун рязко се навежда, сякаш е видял нещо интересно в краката си. В същия миг съзнанието му най-сетне свърза картината на опожарените бойни машини с факта, че навлизат в гранична зона, която доскоро е била и бойно поле. Заключението беше колкото очевидно, толкова и смразяващо.

О, господи!

Неизказаното съмнение, което се появи в главата му, бе последвано от оглушителна експлозия. На мястото, на което допреди миг се намираше фигурата на Харун, блесна ослепително огнено кълбо, последвано от трясъка на ударната вълна.

Миг по-късно ушите му писнаха от отчаян вик. Издаде го не Харун, а Амал, който току-що бе видял как краката на брат му буквално се изпаряват във въздуха от експлозията на противопехотната мина.

— Минно поле! — изкрещя Дъг. — Господи, Уил! Навлезли сме в минно поле!

Гласът му беше с една октава по-висок, вероятно от усилията да задържи Амал на място. В далечината се долавяше някакво движение — Харун се опитваше да се надигне, от устата му излитаха приглушени стенания.

Амал се бореше с Дъг с такава ярост, че Уил побърза да се намеси. Хвана ръцете му, прилепи ги към тялото му и извика:

— Хей, чуй ме добре! Няма да му помогнем, ако стъпим на друга мина, разбираш ли? Не можеш да отидеш там!

Стенанията на Харун бяха на арабски и Дъг се извърна към Амал.

— Какво казва? Бързо!

— Казва да не ходя, но аз иска помогне! — проплака Амал.

— Уил, какво ще правим? — попита Дъг. — Имаш ли опит в такава ситуация? Дали не сме навлезли дълбоко в минното поле?

Очите на Уил останаха заковани върху тялото на смъртно ранения брат, съзнанието му механично се опитваше да дублира стъпките, които го бяха отвели до фаталния край. Светлината беше прекалено слаба, всяка крачка встрани можеше да се окаже фатална.

Гласът на Харун отново разцепи въздуха — настоятелен, въпреки агонизиращата болка.

Амал извика нещо в отговор, после рязко се извъртя, откъсна се от ръцете на Дъг и хукна към брат си. Беше изминал едва три-четири метра, когато гласът на Харун го принуди да спре. Дори и без преводач беше ясно, че заповядва на Амал да не прави нито крачка повече. Амал понечи да протестира, но Харун повтори заповедта си с висок и нетърпящ възражение тон, а ръката му направи повелителен жест, сочейки в обратна посока.

Въпреки това Амал продължи напред, взирайки се в пясъка с надеждата, че ще дублира стъпките на брат си. Уил и Дъг бяха замръзнали по местата си, безсилни да направят каквото и да било. Едва сега започнаха да си дават сметка, че връщането им обратно беше точно толкова опасно, колкото и движението напред.

Харун бързо разбра какво става. Брат му щеше да се опита да го спаси, независимо какви ще бъдат последиците. Осъзна, че няма да го спре с думи и вероятността да повтори собствената му грешка е голяма.

Но все пак имаше нещо, което можеше да направи.

Разкъсаното му тяло пулсираше от непоносими болки, стана му ясно, че умира. Оцъклените му очи доловиха поредната предпазлива крачка на Амал, решението беше взето. Изведнъж го обзе странно спокойствие.

На фона на осветлението в далечната база Уил ясно видя как Харун вдига автомата и го насочва към главата си.

В следващия момент тресна къс откос, тялото на Харун се люшна и изчезна. На мястото му останаха единствено далечните светлини на петромаксовите фенери.

Амал простена и се отпусна на колене, осъзнал с безпощадна яснота какво е направил брат му. Уил закрачи към него, стараейки се да стъпва в следите му. Хвана го за рамото и бавно го помъкна обратно към мястото, където ги чакаше Дъг.

— Съжалявам, Амал — мърмореше полугласно той. — Съжалявам!

Дъг хвана другото рамо на арабина и съчувствено го стисна.

* * *

Неколцина американски войници се бяха събрали в края на периметъра, който се охраняваше от въоръжен с автоматична пушка М-16 техен колега.

— Там, в минното поле, сър! — размахаха ръце те към командира си, който се приближаваше с бърза стъпка. — На фона на експлозията различихме една или две фигури. Някой вероятно е попаднал на противопехотна мина.

Майорът пое бинокъла за нощно виждане и започна да изследва района. След минута го отдалечи от очите си и кимна с глава.

— Продължавайте наблюдението — разпореди се след кратък размисъл той. — А аз ще се опитам да изпратя един „Апачи“ да огледа района от въздуха.

* * *

Експлозията бе чута и от патрула на иракската Републиканска гвардия, който пътуваше на север. Получили по радиото заповед за издирване на двама американски пилоти, които вероятно ще се опитат да прекосят пеша линията на фронта, те бяха осъществили контрол над един широк граничен периметър, който бяха минирали със собствените си ръце няколко дни по-рано. Уморен и ядосан от безплодното търсене, командирът на патрула — лейтенант от Републиканската гвардия, току-що бе заповядал на колоната от четири бронирани автомобила да спре и да изгаси двигателите за нощна почивка. Вдигна бинокъла към очите си и с неудовлетворение го насочи към сиянието на пет-шест километра в южна посока, което бе доказателство за присъствието на врага. Обзе го дълбоко съжаление, че не бе успял да пипне противните американски полковници.

Тъпият звук на експлозията беше твърде отчетлив, за да бъде пренебрегнат. Още повече, че идваше точно от тяхното минно поле.

Водещата бронирана машина направи обратен завой и се понесе към периметъра, бързо последвана от останалите. Паякът се връщаше към жертвата, оплела се в невидимата му мрежа.

Придвижваха се с изключени светлини, но това не попречи на точността им. Водачът на първата кола видя туловището на опожарения танк, намали скоростта и предпазливо се насочи към минирания периметър.

* * *

Дъг видя фаровете, които внезапно се включиха на няколкостотин метра от тях, в душата му нахлу облекчение. Трябваха му точно пет секунди да осъзнае чии всъщност са тези фарове.

Нямаше накъде да бягат, тъй като всяко движение означаваше да играят на руска рулетка. По някакъв начин бяха успели да се набутат доста навътре в минното поле, но оттук нататък мърдане нямаше — независимо дали се намират под прикритието на мрака, или под ярките лъчи на пустинното слънце…

Размениха набързо няколко реплики, опитвайки се да намерят изход. Но нещата бяха ясни — чакат да се съмне, след което внимателно се връщат по собствените си стъпки.

Но сега изведнъж стана ясно, че са лишени и от този единствено възможен ход.

— Може би и нашите са дочули експлозията — промълви с надежда Уил, но в гласа му липсваше убеждението.

Иракският патрул — очевидно същият, от който се бяха скрили преди няколко часа — изведнъж изскочи на малкия хълм зад тях и ги освети с фаровете си. Разстоянието беше нищожно малко — не повече от стотина метра.

Дъг се обърна към Амал и тикна автомата в ръцете му. Осветено от фаровете, лицето на арабина беше мокро от сълзи.

— Слушай внимателно, Амал — прошепна Дъг, а Уил механично застана между тях и светлината, очевидно отгатнал какво е намислил приятеля му. — Насочи автомата към нас — все едно, че си ни взел в плен!

Амал направи рязко движение и автоматът се върна в ръцете на Дъг.

— Не! Вие били добри… Вие повярвали Амал…

Шепотът на Дъг се превърна в заплашително ръмжене.

— Ако решат, че си дезертьор, те ще те ликвидират на място, Амал! Но ние те искаме жив, за да ни помогнеш. Искаме да се измъкнеш от това минно поле и да стигнеш до базата насреща. Ще им разкажеш как и къде сме били пленени, разбираш ли? А ако си мъртъв, никой нищо няма да разбере! Направи го заради нас, Амал!

Арабинът бавно кимна с глава, след това го направи отново, този път по-енергично. Очевидно му помогнаха виковете, които долетяха откъм фаровете, които го заслепяваха.

— И още нещо, Амал… — промърмори Дъг и започна да тършува из джобовете на летателния си комбинезон. За негово щастие химикалката и няколко измачкани листчета хартия все още бяха там. Надраска имената на Сандра Мъри и Бил Бакъс, прибави няколко думи отдолу, а след това сгъна листчето и го тикна в ръцете на арабина: — Дай това на американския офицер! Сега ни вземи на мушка и извикай войниците. Кажи им, че си отнел автомата от нашите ръце!

Амал се подчини, пронизителните му викове принудиха приближаващите се бойци от патрула да се заковат на място и да приберат картата, с чиято помощ се придвижваха през минното поле.

Дъг и Уил бяха отведени под дулата на няколко автомата, а разказът на Амал бе приет, макар и с видима неохота. Но лейтенантът беше твърдо решен да получи обявената за полковниците награда и вече мислеше как да се отърве от тоя раздърпан нещастник.

Един от войниците блъсна Дъг в гърба и го насочи към задната част на бронетранспортьора. Лейтенантът забеляза това и му кресна да бъде по-внимателен. Американците трябваше да бъдат доставени в добро състояние, иначе награда едва ли щеше да има.

Дойде ред и на Уил да се покатери през отворения люк, но с вързани на гърба ръце това се оказа доста трудна работа. Войникът зад него му помогна, зае място до отворения люк и бронираната машина с поклащане се насочи към пътя. Бученето на мотора удави звуците на американския хеликоптер, който бързо се приближаваше от юг.

Самотната фигура на Амал се мерна за миг в светлината на фаровете. Бяха го зарязали там, на ръба на минното поле. Изглеждаше зле — с отпуснати рамене и висящ в ръката му автомат, отчаян, че не е успял да спаси американците, които бяха спасили него.

Не съм виждал по-тъжен човек, поклати глава Уил.