Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (22)

Двадесет и първа глава

Югоизточно от Багдад

Понеделник, 11 март 1991 г., 12:45 ч. (21:45 по Гринуич)

 

Успяха да видят пътната бариера навреме, въпреки че това им костваше немалко усилия. Шакир беше планирал да пресекат главния път от изток на запад и да стигнат до селото му, но се притесни от воя на сирените и мигащите червени светлини. По тази причина предпочете обиколните пътища, повечето от които вървяха паралелно с главния. В един момент обаче пред тях се появиха няколко военни превозни средства, които плътно блокираха пътя към Кувейт.

Бързо изгаси фаровете и направи обратен завой, надявайки се да не са ги забелязали.

Но второстепенните пътища бързо бяха блокирани. Шакир правеше отчаяни опити да остане извън опасно разширяващата се мрежа, но в един момент видя как военен автомобил от непозната марка изскача и заема позиция на последния свободен път, водещ на юг.

Блокиран от юг и запад от военните, а на изток от реката Тигър, той нямаше друг избор, освен да поеме на север. Безпокоеше се, че дори да успеят да достигнат малкото селце, то също ще се окаже окупирано, а семейството му — арестувано.

В рамките на един час се озоваха обратно в Багдад, кръстосвайки улиците на стария град с чувството на подгонена лисица, която хрътките нарочно насочват към заредените пушки на господарите си.

Но не всички възможности бяха напълно изчерпани. Една от тях внезапно се появи пред тях под формата на черен микробус, паркиран на една пуста улица. Фактът, че отдавна бяха свалили и изхвърлили номерата на тойотата изобщо не им помагаше, тъй като преследвачите им положително бяха уведомени да търсят зелен микробус от същата марка, който броди в нощния мрак. Още повече, че поне половината от тези преследвачи се явяваха служители на тайната полиция на Саддам.

Шакир спря до тротоара, а Уил махна с ръка към дългата редица от фарове, които прекосяваха далечния кръстопът и поемаха в тяхна посока.

— Стоп! Угаси фаровете, лягай долу!

Гласът му беше висок и напрегнат шепот.

Шакир побърза да се подчини и тримата се прегънаха на седалките.

— Мисля, че са военни — промърмори арабинът. — Поне на такива ми приличат контролните им светлини.

Грохотът на автомобилните мотори се усили почти до кресчендо, малкият конвой се плъзна покрай тях и отмина, без да се чуят характерните звуци на натиснати спирачки.

Тримата бегълци останаха неподвижни в продължение на близо четири минути, след което Уил предпазливо надигна глава и хвърли поглед над арматурното табло.

— Сами сме, а черният микробус още си е там — съобщи той.

— Надявам се, че ще го откраднеш с лекотата, с която открадна онзи камион — обади се Дъг.

Уил се промъкна до паркирания автомобил и открехна незаключената врата. С облекчение установи, че осветлението в купето не работи. Извади кутийка кибрит и на светлината на запалената клечка бързо откри кабелите, които му трябваха. Свърза ги по определен начин и няколко минути по-късно тъмният микробус плавно се отлепи от тротоара и пое надолу по улицата. Смъртоносният контейнер беше внимателно поставен при резервната гума.

Шакир реши да се насочи обратно на запад и не след дълго откри една тиха странична улица, която ги отведе право под главния път. Непрекъснато гледаха в огледалата за обратно виждане, но тревожни светлини зад гърба им нямаше.

Шакир продължи да кара на запад, като от време на време правеше леки отклонения в северна посока — просто за да провери дали ги следят. Уверил се, че са сами в нощта, той най-сетне обърна на юг и пое по разровените пътища към дома си. Сиянието на Багдад остана вляво и той го използваше като ориентир.

Приближаваха селцето бавно и внимателно, отдавна примирили се с факта, че дневната светлина ще ги завари все още далеч от границата. Мълчаха, но всеки поотделно съзнаваше, че положението им е трагично: блокираните пътища свеждаха шансовете им да напуснат страната почти до нулата.

Някъде около три сутринта пред тях най-сетне се появиха светлините на селцето. Очите на Дъг първи се нагодиха към обстановката, веждите му се сбърчиха при очертанията на някакви познати силуети, които бавно изплуваха встрани от пътя.

— Хей, това не са ли хеликоптери? — попита с недоверие той.

— Да — спокойно отвърна Шакир. — Но не знам защо армията ги държи тук.

— Има ли някакви казарми наблизо? — попита Уил.

— Имаше — кимна Шакир. — Тук бяха повечето от мобилизираните младежи от селото, но на даден етап ги прехвърлиха в Кувейт.

Очите на Дъг останаха заковани в хеликоптерите.

— Съветски МИ-24, Уил — обяви миг по-късно той. — Бойни хеликоптери, въоръжени с картечници и леки оръдия.

Уил беше нащрек, тъй като знаеше, че там където има скъпа бойна техника, обикновено има и охрана.

Шакир изгаси фаровете и отби на банкета, а двамата пилоти се заеха да обсъждат обстановката. Моторът остана да работи, частично сваленото странично стъкло позволяваше на изгорелите газове да проникват в кабината.

— Нищо не помръдва — обади се след известно време Уил. — Ти виждаш ли нещо различно?

— Разбира се — напълно спокойно отговори Дъг.

— Какво?! — стресна се Уил и очите му се втренчиха в тъмнината пред тях.

— Виждам нашето средство за бягство, приятелю — отвърна все така самоуверено Дъг.

Настъпи временна тишина. Уил отчаяно търсеше някакъв скрит смисъл в думите на Дъг.

Но такъв нямаше.

— Нашето средство за бягство?! Нали не мислиш сериозно, че… Че можем да излетим с някой от хеликоптерите насреща?

— Ако поне една от тези птички е заредена с достатъчно гориво и има читав акумулатор, значи господ е отговорил на молитвите ни! — отсече Дъг. Гласът му беше тих, но в него безпогрешно се долавяше вълнението.

— Дъг…

— Търсят ни навсякъде, нали така? Това означава, че или трябва да се заровим в земята за неопределено време, или рискуваме да попаднем в нов плен, но при много по-тежки условия… — Замълча, неспособен да опише на глас дори една от ужасните картини на преживяното в ареста. — … Или да излетим!

— Добре, разбрах — въоръжи се с търпение Уил. — Но не ми каза дали можеш да летиш на подобни машини.

— Ако стартирам двигателите, със сигурност ще мога — твърдо отговори Дъг.

— Но това са руски хеликоптери, за бога! — избухна Уил. — Всичките им указателни табелки са написани на арабски!

Дъг бавно поклати глава, после вдигна ръка, за да спре потока от възражения.

— Процедурите са стандартни — започна той. — Турбините се завъртат с помощта на стартера, подава се гориво и запалителна искра. Ръчно се регулират оборотите на витлото и готово. Всичко останало е като при другите хеликоптери. Не се безпокой, ще се справим.

Уил втренчено го гледаше, тихото боботене на мотора му се струваше оглушително като гръмотевичен тътен. Шакир местеше очи от единия на другия, нервността му растеше.

— Знам, че си луд за връзване, Дъг — промърмори най-сетне Уил, а в очите му имаше одобрение, примесено с ужас. — Но…

— Нима имаме избор? — моментално го натисна приятелят му. — Някакъв реален шанс? Нямаме, Уил, и ти прекрасно го знаеш!

— Така е — мрачно кимна Уил.

— Или ще излетим с някоя от тези птички, или е свършено с нас!

Тук се намеси Шакир, който очевидно не издържаше повече.

— Нима обсъждате пътуване до Саудитска Арабия с някоя от тези машини?! — разтревожено подвикна той.

— Май точно това правим — все още колебливо отвърна Уил.

— Няма ли да бъдем свалени от изтребителите?

— Не, защото Саддам няма право да разполага с изтребители. Той отдавна е предупреден, че всеки иракски изтребител във въздуха ще бъде незабавно свален. Но това не важи за хеликоптерите. Нашите със сигурност не стрелят срещу хеликоптери.

Дъг замълча за момент, после се извърна с лице към арабина:

— Охраняват ли се тези машини, Шакир?

Онзи само кимна.

— А дали ще обърнат внимание на микробус като нашия, който минава покрай тях в три часа сутринта?

— Съмнявам се. По този път има денонощен трафик.

Планът се очерта сравнително бързо. Шакир ще кара бавно по посока на селото, минавайки съвсем близо до хеликоптерите. Двеста-триста метра по-нататък — разбира се, ако около машините всичко е спокойно, Дъг и Уил ще скочат в движение от страничната плъзгаща се врата и тихо ще се прокраднат обратно, за да изненадат охраната (ако има такава).

Шакир трябва да продължи до дома си, да събуди жената и децата си и да ги натовари в микробуса — желателно без да привлича вниманието на съседите.

— Колко време ще ти отнеме това? — попита Уил.

— Трудно е да се каже — колебливо отвърна Шакир. — Ако жена ми нещо се забави…

— Колко е часът? — обади се Дъг. — В ареста ни взеха часовниците.

— Три и двадесет — отвърна Шакир след кратка справка с дигиталния си хронометър. После откачи верижката и го подаде на американеца. — Вземи го, аз имам друг у дома. Нека се разберем, че ще се върна точно в четири и десет. Това означава вие да стартирате двигателите в четири нула-нула. В случай че някой започне да стреля по вас, или пък аз се забавя — излитайте!

— Ти ела, независимо колко ще се забавиш — поклати глава Уил. — Ние ще чакаме до последния възможен момент.

Дъг се премести отзад и дръпна страничната врата. Шакир включи светлините и бавно потегли. Микробусът се плъзна покрай набързо подравнената стоянка на хеликоптерите и пое на юг. Когато стигнаха до предварително избраното място, кракът му се вдигна от педала на газта, скоростта падна до петнадесет километра в час.

— Сега!

Въпреки ниската скорост Дъг се оказа прекалено скован, за да запази равновесие. Тялото му се претърколи напред, в момента в който краката му докоснаха земята, кожата му влезе в болезнено съприкосновение с невидими, ситни камъчета.

За разлика от него Уил успя да се задържи прав, вероятно благодарение на дългите си крака. Секунда по-късно двамата вече се промъкваха в обратна посока, а очите им бързо свикваха с нощния мрак.

И двата хеликоптера бяха обърнати към пътя, а големите плъзгащи се врати странично на издължените им туловища гледаха на север — точно в противоположната посока на тази, от която се приближаваха Уил и Дъг. Далечният тътен на автомобилни мотори се сливаше с едва доловимия грохот на високо летящ самолет. Единствената светлина пред тях идваше от слаба електрическа крушка, окачена над вратата на малка сграда, намираща се оттатък хеликоптерите.

Дъг направи знак на приятеля си да залегне, след което внимателно запълзя по посока на огромните съветски бойни машини. Когато стигна до по-близката от тях, той предпазливо се надигна и залепи нос към хладното странично стъкло.

Плъзгащата се врата от другата страна на фюзелажа беше отворена, светлината на крушката беше достатъчна, за да се види, че вътрешността е празна.

Двамата безшумно се плъзнаха под опашката и се скриха в сянката, хвърлена от двете мощни турбини на втория хеликоптер. Целта им беше да огледат и пилотската кабина.

Скорпион с размерите на детски юмрук внезапно пресече пътя на Уил, който се готвеше да се гмурне под корема на машината. Той стреснато отскочи назад, тропотът на ботите му прозвуча като гръмотевица в ушите на Дъг, който панически се извърна и притисна пръст до устните си. Уил се отмести още малко встрани — просто за да увеличи разстоянието между себе си и бягащия скорпион, после вдигна палец, за да покаже на Дъг, че кризата е преодоляна.

Дъг предпазливо се надигна, очите му се изравниха с прозорчето. Това, което се разкри отвъд стъклото, беше твърде хубаво, за да е истина — на седалките хъркаха две съвсем млади войничета, а пушките им лежаха забравени на пода, доста далеч, за да бъдат достигнати с едно посягане.

Направи знак на Уил да се увери със собствените си очи, после се наведе над ухото му и напрегнато зашепна.

Заобиколиха късите стабилизиращи криле в задната част на фюзелажа, пъхнаха се и под опашката. Със задоволство установиха, че друга охрана нямаше. Обърнаха се обратно и предпазливо се насочиха към отворената плъзгаща се врата, предназначена за товаренето на жива сила. Дъг остана на пост, а Уил ловко се качи вътре, взе едната пушка от пода и я подаде на колегата си. Дъг внимателно я остави на земята, последва приятеля си във вътрешността и смаяно вдигна вежди при звучното хъркане на младежите. За миг се зачуди какви трябва да бъдат следващите му действия.

Уил измъкна белезниците, отключени преди известно време от Шакир. Едно-единствено движение — бързо и ловко, беше достатъчно за изщракването им около китката на по-близкия боец. Втората гривна бе заключена далеч по-безшумно, като преди това бе прекарана под една стърчаща от пода стоманена кука.

Най-странното беше, че двамата войници продължаваха да спят, без дори да се помръднат.

Предпазливо насочвайки се към далечната страна на кабината, Уил повтори упражнението и с втория войник. На пода в краката му също имаше подходяща стоманена кука, но този път белезниците издадоха остър щракащ звук.

Войникът изведнъж се събуди, от устата му излетя вик на изненада, а лакътят му потъна в ребрата на хъркащия до него младеж.

Уил отскочи назад, ръцете му трескаво потърсиха втората пушка на пода, а Дъг насочи своето оръжие в главата на първия войник, който току-що бе открил, че ръката му е окована в пода и все още не можеше да разбере какво става.

— Никой да не мърда! — заплашително изръмжа Дъг. Думите му бяха неразбираеми за двамата иракчани, но смисълът им беше съвсем ясен — още повече, че го подчертаваше мътно проблясващото дуло на един „Калашников“.

— Аз ще ги държа на мушка, а ти виж какво е положението с управлението — каза с висок шепот Уил.

Дъг седна на отделеното пилотско място и измъкна от джоба си кутийка кибрит. Оказа се, че всички табели и надписи на арматурното табло са на руски и арабски — точно както беше предположил Уил. Подреждането на ключовете и индикаторите също му беше непознато.

След кратък размисъл стигна до заключението, че някъде все пак трябва да има главен прекъсвач, който има предназначението да разпределя токовете, идващи от акумулаторите или съответното наземно стартиращо устройство. Включително и бушоните, от които зависеше осветлението в пилотската кабина. Вече беше установил присъствието на кабели, които се проточваха от двата хеликоптера по посока на малкия навес в съседство — в единия дори се беше спънал.

Драсна клечка кибрит, но светлината го заслепи и той не успя да види почти нищо. Опита повторно, като този път изчака клечката да се разгори, а очите му да свикнат с пламъчето.

Таблото се оказа отрупано с лостчета и ключове — подобни на тези, които присъстваха и на пулта на бордния инженер, който се намираше точно зад мястото на пилота. Но тук имаше и няколко ключа с метални предпазители срещу случайна употреба — един факт, който издаваше важното им значение.

Точно така трябва да изглежда и главният прекъсвач, рече си Дъг.

Втората клечка угасна, но той вече бе успял да запамети положението на ключа, който може би щеше да свърши работа.

Пръстите му го напипаха, поколебаха се само миг, после вдигнаха металния предпазител.

Таблото светна, забучаха вентилатори и жироскопи, над челното стъкло започнаха да мигат червени сигнални лампички.

— Пипнах те! — тържествуващо прошепна той.

Сега трябваше да открие системата за стартиране — най-вече последователността на нейното активиране.

Вниманието му беше привлечено от някаква осветена скала в левия ъгъл на арматурното табло. Всъщност, лампичката беше обща за две стрелки, показващи нивото на горивото в двата отделни резервоара.

И двете бяха заковани близо до нулата.

Очите му отново пробягаха по таблото, търсейки допълнителни указания.

Такива обаче нямаше. Това несъмнено бяха индикаторите за нивото на горивото, които сочеха безнадеждно празни резервоари.

Дъг изключи главния прекъсвач и напусна пилотското място. Обясни с две думи какво е открил, после скочи на земята и с разтуптяно сърце се насочи към втория хеликоптер. Вече познаваше разположението на уредите по таблото, плъзна се на пилотската седалка и без да губи време щракна главния прекъсвач. Без да поглежда към червените лампички на тавана и без да обръща вниманието на включените вентилатори и жироскопи, той напрегнато се наведе наляво, където бяха индикаторите за горивото.

Иглите се поколебаха в лявата част на съответните скали, после бавно започнаха да се изправят надясно. Всеки отхвърлен милиметър върху скалата означаваше десетки допълнителни литри гориво.

Тридесет секунди по-късно Дъг отново се изправи до Уил.

— Онзи е зареден! — възбудено прошепна той. — И двата резервоара са пълни догоре! Нямам представа колко литра побират те, но съм сигурен, че ще ни стигнат да прехвърлим границата!

Уил се засмя, после лицето му се разкриви в гримаса.

— Започваме да говорим като контрабандисти — промърмори той. — Разбира се, че ще „прехвърлим“ границата!

— Ние сме контрабандисти — напомни му Дъг и кимна по посока на войниците: — Какво ще правим с тях? Ще ги вземем с нас, или ще ги оставим тук?

От дъното на хеликоптера ги гледаха два чифта разширени от уплаха очи.

— По-добре да ги вземем с нас — рече след кратък размисъл Уил. — Пуснем ли ги, това ще означава врагът да получи лично описание на всеки един от нас, метод на бягство, вероятните ни планове… А ако ги вземем, ще спечелим известно време, тъй като ще се правят най-различни догадки.

— Едва ли ще ги затрудним кой знае колко, Уил — отбеляза угрижено колегата му.

— Така е, но нима трябва да ги улесняваме?

Прехвърлиха войниците един по един в съседния хеликоптер, Уил отново ги закопча за стоманените куки в пода, а Дъг зае мястото на пилота.

Миг по-късно предстартовите процедури започнаха. Ключовете щракаха един по един, същото правеха и контролните плъзгачи. Скоро стана ясно с кои от тях се стартират двата турбовитлови двигателя. Първата му работа беше да изключи главния прекъсвач, за да спести ток. През това време Уил зае място вдясно от единичната пилотска седалка — непосредствено под прозрачния пластмасов купол на челния кокпит. И двамата мълчаха.

От време на време Дъг поглеждаше ръчния часовник на Шакир. До времето за стартиране на моторите оставаха малко повече от десет минути.

Остро проскърцване на кожа върху метал ги накара едновременно да се обърнат назад. Единият от войниците беше преместил краката си по алуминиевия под. Дъг отново огледа кабината, тъй като искаше да бъде сигурен, че са прибрали всички оръжия.

После настъпи тишина.

Плътно увити в пелената на мълчанието, те чуваха приглушените крясъци на далечна нощна птица и жуженето на някакво насекомо в близост до челното стъкло. Бяха в центъра на една картина, която при други обстоятелства вероятно би им се сторила идилична.

Дъг гледаше към звездния килим над главите им и се опитваше да запази самообладание. Но действителността откровено го плашеше, тъй като не можеше да забрави ужасите, които бе преживял в онази килия.

Мисли за предстоящия полет, мисли за дома! — заповяда си той. — Мисли за всичко друго, но не и за онова…

Хвърли кос поглед към Уил, който също се беше умислил. Ръцете му бяха скръстени в скута, очите му бяха отправени някъде надалеч в нощта. Неволно проследи посоката, после проговори. Приятелят му очевидно беше потънал в себе си, тъй като почти подскочи от изненада.

— Можем да го направим…

— Какво? — объркано го погледна Уил.

— Можем да се измъкнем оттук!

Дъг видя как Уил извърна глава към страничното стъкло на кабината.

— Трябва да го направим! — промълви той.

Последваха няколко секунди тежко мълчание, запълнени от ужасните спомени на близкото минало.

После палецът на Уил се стрелна назад.

— Там, в онзи затвор… Накараха ме да повярвам, че те режат с моторен трион… — Дясната му ръка смутено се повдигна, после отново легна в скута му. — Казаха, че после ще направят същото и с мен… Изпаднах в истински ужас, Дъг…

— И с мен се случи същото, приятелю — поклати глава Дъг. — Сега вече започва да ми се струва, че всичко е било пиеса — и писъците, и триона, и всичко останало…

— Дяволски убедителна пиеса! — направи гримаса Уил. После, с неволно повишен от гняв и вълнение глас разказа на приятеля си за пластмасовия леген и неговото съдържание, с огромна изненада научи, че и той е бил подложен на същата обработка.

Рязко се обърна, на слабата светлина лицето му изглеждаше призрачно бледо.

— Когато ме накараха да повярвам, че… че са те убили, аз изведнъж си помислих за всичките тези изгубени години, през които не поддържахме контакт…

— Аз също — кимна Дъг.

Дъг вече беше отместил поглед, но гласът му отекна ясно под прозрачния купол:

— Не съм изпитвал подобен ужас никога през живота си! Дори не ме докоснаха с пръст, но въпреки това се чувствах така, както вероятно се чувства жертвата на изнасилване!

Дъг мълчаливо кимна с глава, но приятелят му не го забеляза, тъй като гледаше встрани.

— Цял живот съм се страхувал да не попадна в плен, Дъг — тихо призна той. — Предполагам, че съм страхливец, но след Виетнам просто не можех да мисля другояче…

— Говориш глупости, Уил Уестърман! — престорено му се сопна Дъг. — Ти никога не си бил страхливец! Дори и там, в ужаса на Виетнам, ти пак намери начин да оцелееш, не помниш ли?

— Но не и вътрешно, Дъг — въздъхна Уил. — Вътрешно умирах хиляди пъти!

— Какво друго си очаквал? — вдигна вежди приятелят му. — Особено след всичките ужаси, които е преживял баща ти по време на неговата война!

— Това съвсем не е всичко — обърна се да го погледне Уил. — Ти винаги си бил достатъчно деликатен, за да ми го кажеш в очите, но аз съм бил страхливец по отношение на много неща… Да не ме пленят, да не рискувам военната служба в полза на гражданската авиация — както направи ти, да си гледам кефа и да се задоволявам с по-скромни награди — също по твой модел.

— Трябва ли да ти напомням, че и като студент бях средняк? — засмя се малко пресилено Дъг.

— Да, ама за сметка на това си живееше живота по най-приятния начин! Ето в това е разликата — ти никога не си се страхувал да рискуваш и да си правиш кефа. Но това не те е направило безотговорен, а просто ти е позволило да живееш добре. Докато аз винаги съм бил котвата, забита дълбоко в тинята, винаги съм се страхувал да поемам рискове, винаги съм дърпал теб и всички останали около мен обратно към отговорността и предпазливостта.

Отново замълчаха, но тишината беше изпълнена с напрежение. После Дъг тихо се обади:

— Ти никога не си бил страхливец, Уил.

— Тогава защо избягах? Защо и до ден-днешен се страхувам да обсъждам с теб отношенията си с Уенди?

Какво общо има Уенди? — учудено се запита Дъг, а на глас промърмори:

— Нещо не те разбирам…

Отговори му дълбока въздишка и скърцането на пружини. Тежкото тяло на Уил се беше извърнало към него.

— Аз я обичах, Дъг…

Думите се стовариха в краката на Дъг като товар тухли — една тежест, която твърде дълго бе лежала върху плещите на Уил.

— Случи ми се за пръв път, но май и за последен…

— Влюбил си се в Уенди?! — изгледа го с недоверие Дъг и това беше достатъчно. Последното късче от мозайката легна на мястото си.

Той никога не е подозирал, рече си Уил.

— И вие двамата бяхте гаджета?!

— Срещнахме се в тайландското градче У-Тапао, където тя работеше като медицинска сестра — поклати глава Уил. — А аз летях дотам поне един път на ден, превозвайки необходимите доставки за ескадрилата. Все си търсех повод да взема тази дестинация, за да мога да я видя. А когато й дойде реда на въртележката и се върна в Щатите, аз вече бях сигурен, че тя е единственият човек на света, с когото искам да бъда. Вероятно помниш, че започна работа във Военната болница „Мадиган“ във Форт Луис, която беше съвсем близо до Маккорд. Единственият ми проблем беше, че не знаех как да й го кажа, на теб също.

— Аз пък винаги съм си мислил, че си издейства прехвърляне в Маккорд, за да се събереш със старите колеги.

— Отчасти, да. Но основната причина беше Уенди.

— Господи, Уил! Нямах никаква представа… — Дясната ръка на Дъг направи някакви смутени движения. — Непрекъснато ви поднасях, че съм я отмъкнал от теб и това ми е било за пръв път, понеже обикновено ставаше обратното… Помниш, нали?

Уил кимна с глава.

— А сега ми заявяваш, че единственото момиче, което ти отмъкнах — момичето, с което ти ме запозна и за което аз се ожених, е било голямата любов на живота ти?!

Отговорът дойде след известно време — тих, но искрен.

— По тази причина се махнах веднага след сватбата. По тази причина не ти се обаждах през всичките тези години. Съжалявам, Дъг.

— Не ти, а аз трябва да съжалявам! — извика Дъг. — Господи Исусе!

— Знам…

— Всичките тези години!

— Знам…

Замълчаха. Дъг отново погледна циферблата на часовника си. Беше 4:00. Стартирането на двигателите може да почака още няколко секунди, реши той. От мозайката липсваше още едно парченце, но Уил дори не подозираше за неговото съществуване.

— Между вас нямаше да се получи, Уил — тихо промълви той.

— Сигурно — сви рамене приятелят му.

— Не е това, което си мислиш… Искам да кажа, че има нещо, което не знаеш. Уенди беше много болна, но на мен ми трябваха години, за да го разбера. Бях прекалено бавен.

— Какво искаш да кажеш с това „много болна“?

— Диагнозата й беше маниакална депресия с шизоидни тенденции — промълви с леко колебание Дъг. — Или нещо подобно… Имаше кризи поне веднъж месечно…

— Но не можеш да кажеш, че…

Ръката на Дъг се вдигна да го спре.

— Тя се самоуби, Уил. Направи го точно три години след като се оженихме.

Приятелят му смаяно замълча, точно както беше очаквал.

— Как? — попита най-сетне Уил, дълбоко разтърсен от наученото.

— Вече беше направила два неуспешни опита. При първия се беше надрусала яко, но аз я заварих навреме. Вторият беше в гаража, където се беше затворила при работещ двигател. На третия явно й беше дошло до гуша, защото взе всички необходими мерки да не се провали и използва пушка дванадесети калибър.

— Съжалявам, Дъг.

— Когато я открих… Всъщност, това е друга история, не по-малко мрачна и отвратителна…

Уил усети лек световъртеж. Вълнуваха го прекалено много и противоречиви чувства, за да може да ги систематизира. Затова взе единственото разумно решение — да ги изтика настрана.

— Колко е часът?

Дъг се наведе да включи главния прекъсвач и едва след това отговори:

— Четири и три минути. Време е да тръгваме.

Жироскопите и вентилаторите стабилизираха оборотите си. Дъг прещрака и другите два ключа пред себе си, надявайки се те да задействат горивнонагнетателните помпи. Миг по-късно до слуха му достигна лекото жужене на някакви помпи и той доволно кимна с глава. Провери дали роторното витло не е заключено, след което се зае да търси стартера. Не видя нищо, което да прилича на американската система и реши да рискува с един от мигащите бутони в центъра на таблото.

Десният двигател действително се завъртя, стрелката на оборотомера с арабски надписи бавно тръгна нагоре. Дъг изчисли на око достигането на 25 процента от работните обороти, после завъртя ключовете, които според надеждите му трябваше да осигурят достъпа на горивото.

Но нищо не се получи. Двигателят продължаваше да се върти благодарение на токовете от наземното захранващо устройство, но без никакви признаци за стартиране.

Дъг се наведе над таблото, опитвайки се да разбере какво не е в ред. В гърдите му бързо наедря тежката буца на паниката.

— Сбъркал си мотора, приятелю — обади се Уил. — Въртиш на стартер десния, но пускаш горивото на левия.

— Исусе! — стресна се Дъг и побърза да се прехвърли на правилните ключове. Почти веднага чу характерното „дум“ на възпламенената смес в горивната камера, горещите газове започнаха да тласкат витлата на турбината с далеч по-голяма сила от акумулаторния ток, двигателят бързо стабилизира оборотите си.

— Всемогъщи боже, Уилард! — извика с преднамерено изкривен шотландски акцент Дъг. — Ние успяхме да запалим мотора на тоя тайнствен руски самолет!

— Добре се справи, Дъг — усмихна Уил. — Хайде, повтори го и с другия.

Дъг сръчно повтори операциите, завъртайки витлата на левия мотор и подавайки горивната смес в точно определения момент. Моторът бързо включи, перките на огромното витло на главите им помръднаха — отначало неохотно, а след това — все по-бързо и по-бързо… Дъг хвана ръчната газ, която приличаше на тази, която се използва при мотоциклетите и която синхронизираше оборотите на двете турбини.

— Откъм селото идва някаква кола — съобщи на висок глас Уил, тъй като трябваше да преодолее нарастващия грохот на моторите и силното „хвуп-хвуп“, което идваше откъм покрива — там, където се въртеше централното витло. После главата му се извърна надясно, очите му се разшириха. — Светлини от север! Няколко автомобила! Нали не си включил контролните лампички?

— Не съм. На какво разстояние са автомобилите?

— Почти двойно по-далеч от Шакир — ако това изобщо е той… Но се движат много бързо!

Дъг лекичко повдигна оборотите, преценявайки необходимото разстояние за излитане. Ръката му хвана лоста, който стърчеше от пода между краката му и започна да извършва плавни кръгообразни движения. Голямата птичка покорно се накланяше в посоките, в които се навеждаше стоманения прът. Опипа с крака педалите за контрол на опашната турбина и отново усети незабавна реакция.

Светлините отляво препускаха с висока скорост по посока на площадката. Те очевидно принадлежаха на една-единствена кола, но все още бяха твърде далеч, за да бъдат идентифицирани. Тези отдясно постепенно се разделиха на двойки и стана ясно, че принадлежат на три леки превозни средства и едно по-тежко, най-вероятно камион. Уил едва ги виждаше, тъй като колоната беше почти скрита от ъгъла на ниската постройка. Това означаваше, че и хеликоптерът е извън полезрението на хората в тях, поне за още известно време. Но ако тази колона означаваше заплаха, то времето за нейното избягване беше застрашително малко.

Дъг се обърна в негова посока и махна по посока на челното стъкло.

— Дали бордовото оръдие в носа на този звяр е заредено и готово за стрелба?

— Искаш да кажеш, че трябва да сляза и да проверя? — сбърчи вежди Уил.

— Нещо такова…

Уил се наведе напред и надолу, дългото му тяло с мъка се плъзна на малката седалка на стрелеца, над която плексигласовия купол правеше лека капковидна извивка. Дъг видя как главата му изчезна за миг, а след това отново се появи, очевидно приведена над контролното табло.

Самотната двойка фарове, която препускаше към тях откъм селото, най-после се превърна в неясните очертания на микробус.

Това е Шакир, слава богу! Или, слава на Аллаха — което е по-подходящо в случая.

Миг по-късно Уил се върна на предишното си място.

— Според мен оръдието е заредено, но проклет да съм, ако знам как се стреля с него! — сърдито промърмори той. — Но сега нямам време да го изучавам, защото е по-важно да приберем Шакир и семейството му!

Дъг кимна и леко повиши оборотите. Черният микробус се изравни с хеликоптера, поднесе от рязкото натискане на спирачките, след което се изравни с отворената дясна врата.

Без да губи време, Уил отвори страничната врата на микробуса и грабна първото дете, което се изпречи пред него. Шакир стори същото с другите две, грабнал ги под мишница. Децата гледаха с ококорени очи как баща им и непознатия мъж ги носят към огромния хеликоптер.

Уил помогна на съпругата на арабския учен, скочи в кабината след нея и побърза да затръшне плъзгащата се врата.

— Чакайте! — изкрещя Шакир, за да надвика усилващия се грохот на турбините. Ръката му дръпна ръчката, краката му пъргаво скочиха обратно и се понесоха към изоставения микробус. Вдигна вратата на багажника и се наведе. В същия миг Дъг обърна глава и изкрещя:

— Онези коли се приближават, трябва бързо да изчезваме оттук!

— Той ще се върне всеки момент! — изкрещя в отговор  Уил, но Шакир продължаваше да се бави, приведен над багажника на микробуса.

Изгубил търпение, Уил скочи от хеликоптера и хукна към него.

— Побързай, трябва да тръгваме! — извика той.

Шакир не отговори, очите му останаха заковани в дъното на багажника.

— Заклещил се е — промърмори задъхано той. — Проклетият контейнер се е заклещил в нишата за резервната гума!

— Ще го измъкнем с щангата! — извика Уил и посегна към стоманената пръчка със закривен край.

— Не! — извика Шакир и с един скок му препречи пътя. — Пълен е със смъртоносни вируси!

Уил отстъпи крачка назад и насочи слисан поглед към сребристия контейнер. До този момент беше живял с мисълта, че всичките вируси са унищожени в пустинята. Внезапният сблъсък с първопричината за всичките им премеждия му дойде много.

Дъг дръпна страничното стъкло и долепи уста до малкия отвор.

— За бога, Уил! Идвайте веднага!

Гласът му едва се чуваше на фона на усилващия се грохот. Уил вдигна глава, обърканият му поглед долови приближаващите се от север светлини, които ставаха все по-отчетливи.

— Сега или никога, Шакир! — изрева той. — Времето ни изтича!

Обединявайки усилията си, двамата хванаха цилиндъра в двата противоположни края и силно го дръпнаха. Той обаче изобщо не помръдна и Уил се наведе ниско над него. Откри причината веднага, въпреки почти пълното отсъствие на светлина. Част от дъното на нишата беше изгнило и продънено и контейнерът се беше заклещил в дупката. Не можеше да се извади просто защото бе попаднал в нещо като „китайски капан“ — назъбеният край на прогнилата ламарина действаше като контра на евентуалното движение нагоре…

— Идвайте веднага, по дяволите! — разнесе се зад гърба им яростният вик на Дъг, но никой от двамата не се обърна да го погледне. Грохотът на турбините стана толкова оглушителен, че в него потъна дори острото свистене на витлата.

Уил сграбчи щангата и я натика в дупката, готов да извие ламарината в обратна посока. Шакир най-сетне го разбра и хвана контейнера с две ръце. До слуха им вече долиташе боботенето на мощен мотор, камионът не беше на повече от няколкостотин метра. Уил механично отчете новото повишение в оборотите на турбините — Дъг ги беше задържал на ръба на излитането.

— Уил, какво правите, да ви вземат мътните?!

Високият мъж не му обърна внимание и продължи да работи. Даваше си ясна сметка, че това е единственият му шанс — изплъзне ли се лостът, нямаше да има време за втори опит.

— Готово!

Ламарината най-сетне поддаде и Шакир рязко дръпна. Металният цилиндър остана в ръцете му.

Уил заряза щангата в дупката и хукна подир арабина към открехнатата врата на хеликоптера. Влетяха във вътрешността на кабината почти едновременно, инерцията ги принуди да се претърколят през глава. Уил се надигна да дръпне вратата зад гърба си, от устата му излетя дрезгав вик:

— Сега, Дъг!_ Вдигай!_

В същия момент пред тях изръмжаха няколко автомобилни мотора. Шофьорите явно се стреснаха от гледката и грохота на хеликоптера, който се готвеше да излети само на няколко метра встрани от пътя.

Камионите бяха два, следваше ги автомобил с формата на джип. Тежките машини продължиха по пътя, но по-малката кола с двойно предаване изведнъж закова на място. Очевидно пътниците в нея бяха забелязали черния микробус с отворени врати и си задаваха въпроса защо подобно превозно средство е паркирано редом с личния хеликоптер на генерал Хасун.

Колата спря на седем-осем метра пред Дъг, блокирайки пътя му за излитане.

А да се опита вертикално набиране нагоре си беше чисто самоубийство, дори ако преследвачите им решат да не стрелят. Ситуацията се усложняваше и от твърде близката позиция на втория хеликоптер. Имаше опасност да се блъснат в него дори и при най-малката грешка.

Дъг светкавично прецени единствената възможност за измъкване — рязък старт напред, набира някаква скорост в рамките на десетина метра, после издърпва нагоре и се надява, че тежкия хеликоптер ще се вдигне във въздуха точно толкова, колкото е необходимо да „прескочи“ блиндираната кола. Но съвсем не беше ясно дали действително ще я прескочат, или ще я премажат и повлекат със себе си.

В момента в който хвана лостовете, от обратната страна на джипа изскочи някакъв офицер, заобиколи го тичешком и размаха ръце, заповядвайки на невидимия пилот да изключи моторите.

Но Дъг подаде още газ и хеликоптера политна напред. Изненаданият иракчанин направи неволна крачка назад и се оказа залепен за вратата на шофьора си. Трябваше да вземе решение за частица от секундата, тъй като хеликоптерът се ускоряваше право срещу него: или да стреля, или да бяга. За двете действия едновременно просто нямаше време.

Офицерът избра второто, изкрещя нещо на шофьора и се вкопчи в металната рамка на кабината. Лекият джип рязко потегли и се отмести вляво от пътя на огромния хеликоптер, който с грохот прелетя върху мястото, което колата бе заемала само допреди секунда.

Прекосиха пътя, но продължаваха да вървят по земята. Опашката се повдигна преди единственото колело под носа, а Дъг със свито сърце си помисли, че е изпуснал контрола върху машината.

Движа се прекалено циклично! Ръката му внимателно изтегли командния лост и двете задни колела се върнаха обратно на земята, издавайки смразяващ кръвта тътен. В замяна на това предното се отлепи и носът се люшна нагоре. Люшкането се усили, разпространи се и в двете посоки, хората в кабината затаиха дъх и затвориха очи. После, подчинявайки се на неизвестни физически закони, хеликоптерът се разклати за последен път и се отлепи от земята. Иракският офицер, който бе извадил пистолета си и се прицелваше в тъмната грамада над главата му, отново бе принуден да побегне встрани, тъй като хеликоптерът опасно се люшна към него.

И това се оказа достатъчно. Офицерът изкрещя нещо, хукна към колата и направи знак на шофьора да потегля. Явно беше решил, че зад щурвала на съветския хеликоптер седи опасен луд.

Дъг отново тикна лоста напред, но този път по-нежно и по-внимателно. Машината покорно престана да се плъзга назад и се наклони наляво, а след това започна да набира височина, накланяйки се в обратна посока.

Дъг осъзна, че се бори с нея. Кракът му натисна педала на левия рудан, носът отново се извъртя напред. Ръцете му светкавично изтеглиха лоста и бутнаха плъзгача за оборотите в крайно горно положение.

Започнаха да набират височина, но едновременно с това отново се появи страничното плъзгане — този път в посока надясно. Допълнителната мощ на двигателите отиде главно за движението напред, а не за набиране на височина.

Дъг плавно върна лоста, внимателно коригирайки страничното плъзгане. Едновременно с това кракът му натисна левия педал на рудана и земята постепенно изчезна. Цифрите на уреда, който би трябвало да е висотомер, започнаха стремително да се въртят и не след дълго отчетоха височина от няколкостотин метра.

Скорост на полета! Къде по дяволите е скоростомерът?!

Надписите по таблото му бяха абсолютно непонятни, но очите не можеха да сбъркат стрелката на скоростомера, която отличи сред хаотично разположените уреди на арматурното табло. Постепенно се справи с най-важните от тях и това моментално се отрази на полета — машината започна да увеличава скоростта си, полетът й стана далеч по-стабилен.

Най-сетне достигнаха 50–60 възела и скоростта им продължаваше да нараства. Това беше напълно достатъчно и пътниците в хеликоптера започнаха да се чувстват като в нормален самолет. Леко преместване на лоста наляво, придружено от още по-леко докосване на левия педал, водеше до плавен ляв завой — обратните действия важаха за десния.

Дъг отново беше на позната територия — поне що се отнася до аеродинамиката.

Разбира се, ако не опитва рисковани операции като забавяне на скоростта или увисване на място…

Вече беше успял да открие компаса и в момента проверяваше дали действително се движат в югоизточна посока, към голата пустиня. До него изведнъж изникна пребледнялата физиономия на Уил.

— Защо останах с впечатлението, че знаеш да управляваш хеликоптер? — попита с висок шепот той, а очите му бяха станали огромни и кръгли от преживения ужас.

— Не съм казал такова нещо — отвърна с усмивка Дъг. — Никога не съм опитвал.

— Но ти каза, че…

Дъг вече се смееше на глас, но грохота в кабината поглъщаше абсолютно всички странични шумове.

— Казах, че ако успеем да стартираме двигателите на това чудо, то вероятно и ще полети… Но никога не съм казвал, че знам как да го управлявам!… Хо-хо-хо!

Внезапен порив на вятъра ги тласна вляво и Дъг бе принуден да компенсира с почти неуловимо движение на контролния лост.

— Та за какво говорехме? — попита миг по-късно той и на лицето му отново изплува широка усмивка.

Уил не можеше да си заповяда да откопчее пръсти от металната рамка на облегалката. През цялото време докато тялото му подскачаше като топка нагоре-надолу из товарния отсек, той си беше повтарял, че така излитат всички хеликоптери. Което, естествено, беше безкрайно далеч от истината.

— Казах ти, че то ще полети — продължи Дъг. — И, както виждаш — то прави точно това!

— Което едва ли става благодарение на твоите умения! — възвърна си дар слово Уил. — Надявам се, че ще ми позволиш един малък въпрос: в случай че все пак задържиш този сандък във въздуха достатъчно дълго, за да прекосим границата, как възнамеряваш да го приземиш?

Очите на Дъг останаха вперени напред, а гласът му прозвуча с преднамерено отегчение:

— Точно както правят любов бодливите свинчета — безкрайно внимателно!

— Ти наистина си луд за връзване, Харис!