Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (17)

Шестнадесета глава

Пустинята Ал Хаджара, южната част на Централен Ирак

Събота, 9 март 1991 г., 7:00 ч. (04:00 по Гринуич)

 

Сандра Мъри увеличи разстоянието между малкото самолетче и повърхността на пустинята на седемдесет метра, след което направи опит да се концентрира върху хоризонта пред нея. Във всички посоки се простираше плоска и гола равнина, която внушаваше печал.

В душата й зееше дупка, сякаш бе напуснала семейството си в момент на криза. Беше реагирала инстинктивно на размаханите ръце на Дъг Харис, който настоятелно я подканяше да вдига машината и да изчезва, докато някъде зад гърба му бяха отекнали изстрели.

Подаде газ докрай, вдигна носа и излетя във въздуха още преди да беше стигнала асфалтираното шосе. И моментално бе обзета от чувство на вина, че го направи. Разбира се, тя нямаше какво друго да направи. Това бе единственото логично поведение. Но някъде дълбоко в душата й лоялността продължаваше да се бунтува.

Веднага след излитането трябваше да направи завой на юг, но просто не можеше да го стори преди да е разбрала какво става там долу, край изоставения хангар. Предпазливо придържайки се на около осемстотин метра от самотната постройка, тя направи един кръг над високия портал, очаквайки да я посрещнат с дъжд от куршуми.

Вместо това пред очите й се мерна картина, която се задържа в съзнанието й като кошмарна халюцинация: Дъг и Уил стоят с вдигнати ръце пред двама мъже с насочени автомати.

Нищо не можех да направя!

Затвори очи за миг, сякаш за да прогони кошмара. Надяваше се колегите й да са само пленени, а не мъртви. После насочи мисли към пасажера си, който отново беше в несвяст.

Ако спася Бил, раздялата ми с другите ще има някакъв смисъл.

Шосето отдавна се беше стопило в далечината отвъд дясното крило. Сандра летеше право на юг, докато пътната артерия лениво се извиваше в югоизточна посока. Периодично вдигаше малкия самолет на по-голяма височина, оглеждаше хоризонта за евентуални военни патрули, после пак се снижаваше. Ако онзи хангар е на осемдесет километра северно от границата, както предполагаше Дъг, значи Саудитска Арабия се намира точно пред нея.

Към умората от безсънната нощ се прибави травмата от последния час и невероятния шум и вибрация в лошо изолираната кабина на самолета съветско производство. Всичко това замъгляваше разума й и засилваше страховете й. Чувстваше се като повечето си колеги от ВВК, летели без почивка почти половин година — главно по време на операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“.

Трепна от внезапната промяна в работата на двигателя. Кабината се изпълни от високо потракване, характерно най-вече при наличието на лед в карбуратора. Но при високите температури и ниската влажност на пустинния въздух това беше изключено. Въпреки това Сандра завъртя едно от копчетата на арматурното табло, което би трябвало да увеличи температурата в карбуратора. Нищо не стана и тя посегна към дългата ръчка в съседство, която твърде много приличаше на лост за контролиране на горивната смес. Натисна я с безкрайно внимание, готова веднага да я върне в първоначалното положение. Моторът започна да работи по-гладко и тя въздъхна с облекчение.

Още петнадесет минути по този курс, след което обръщам на югоизток и търся първата база на Коалицията, обеща си тя.

Утринното слънце вече беше започнало да затопля пясъците. Някъде около обед обаче щеше да стане трудно и тя прекрасно го знаеше — от пясъка щяха да започнат да се издигат тъй наречените „термали“, тоест пластовете нагорещен въздух, които имат неприятното качество да подмятат малките самолетчета като балони.

Но за момента полетът беше спокоен и това беше истинска благословия за Бил. Състоянието му едва ли беше подходящо за блъскане и лашкане.

Отново погледна стрелката за нивото на горивото. Деленията бяха отбелязани в литри. Ако можеше да вярва на изчисленията на Дъг, би трябвало да има бензин за минимум три часа. Напълно достатъчно, стига да не подмине саудитската цивилизация и да продължи да лети към безбрежната Арабска пустиня…

Отново я обзе непреодолима жажда — знак, че започва да се обезводнява. Освен това беше гладна, мръсна и изплашена и съвсем наясно, че в момента няма право на грешки. Задачата й беше ясна и категорична: час по-скоро да намери помощ.

Погледна часовника си. До границата би трябвало да остават само няколко километра. Според картата отвъд нея, на саудитска територия, трябваше да има някакво шосе, но Сандра все още не виждаше нищо такова. Същевременно знаеше, че ако го открие, мисията й ще бъде почти изпълнена — достатъчно беше да следва шосето, за да стигне до една от базите на Коалиционните сили. Именно по това шосе бяха превозени основната част от мунициите за невероятно успешната маневра „Да живее Мери“, предприета от Шварцкопф в най-решителната фаза на бойните действия.

Вляво от нея блесна нещо сребристо, периферното й зрение го улови, но мозъкът не реагира. Очите й се бяха заковани върху една от стрелките на таблото, която бързо се насочваше към червената зона. Прие, че този уред измерва температурата на маслото, но не беше сигурна, тъй като всички обозначения пред нея бяха на арабски. Но нещо в мотора, независимо какво е то, бързо загряваше…

После усети някаква промяна в обстановката и рязко вдигна глава. Погледна надясно, където пустинята беше все така монотонно пуста. Погледна наляво и веднага засече малката лъскава пръчица, която беше почти невидима на фона на огнения слънчев диск, но за сметка на това бързо се увеличаваше.

Самолет! Дано да е от нашите!

Пелената от изгорели газове зад стремително приближаващият се изтребител беше като черен воал на фона на ослепително яркия хоризонт. В следващия момент пилотът му направи рязък завой на север, вероятно за да й мине в гръб. Сандра напрегна взор, за да улови контурите му, механично отбелязвайки факта, че е сам. Американските изтребители винаги летяха по двойки или четворки.

Двойната опашка наподобяваше тази на Ф-15, но…

Характерната извивка на корема и част от носа се стрелнаха пред очите й за частица от секундата, но и това беше достатъчно, за да се вледени от ужас.

Изтребителят срещу нея беше МИГ-25!

Беше сигурна, че силите на Коалицията контролират изцяло въздушното пространство над Ирак, но много от бойните самолети на Саддам бяха останали скрити в подземни хангари, или пък бяха избягали в Иран.

Ръката й почти инстинктивно тикна напред ръчката на щурвала и малкият самолет стръмно се насочи към повърхността на пустинята. Все още не знаеше дали пилотът на изтребителя ги е забелязал.

Положителният отговор дойде още в следващата секунда.

Стрелна с очи висотомера, опитвайки се да преизчисли показанията му. Носът продължаваше да сочи надолу, назъбените скали на терена стремително нарастваха. Воят на вятъра стана толкова силен, че заглуши боботенето на мотора, оставен да работи на празни обороти. Действията й започнаха да се ръководят от опита, който бе получила като бординженер на С-141, в съзнанието й изплува всичко, което бе слушала от колегите пилоти, на които се беше налагало „рязко гмуркане“, за да спасят тромавата транспортна машина от атаките на неприятелски изтребители.

Изтребителите мразят малката височина и ниската скорост, буквално ненавиждат внезапните завои.

Звукът на двигателя рязко се промени, носът се повдигна. Много й се искаше да провери налягането на маслото, но нямаше време.

Изтребителят зае първоначалната си позиция спрямо малкия самолет — нещо като осем нула-нула на въображаем часовников циферблат. После възобнови посоката си на движение — точно на север. В душата на Сандра потрепна плахата надежда, че е била оценена като твърде незначителна цел. В крайна сметка летеше на малък учебен самолет, който със сигурност изглеждаше като прашинка на фона на огромното небе и едва ли си заслужаваше куршумите.

Но къде са нашите, когато най-много ми трябват?! Би трябвало да са засекли този бандит — нали това е задачата на всичките онези АУАКС-и в небето?

Може би човекът в кабината на изтребителя извършваше рутинна проверка на границата и нямаше намерение да стреля по малкия и беззащитен самолет. А може би беше от онези отделни единици сред иракските пилоти, които все още не знаеха, че войната е свършила.

Исусе! Връща се!

Вече нямаше съмнение. Изтребителят предприе остър ляв завой зад гърба й и стремително се приближаваше. Един къс залп от бордните му оръдия щеше да е достатъчен за Сандра и Бил, които бяха абсолютно беззащитни в кабината на малкия самолет.

Тя се спусна на петнадесет метра над повърхността на пустинята, но продължаваше да държи носа наведен. Очите й бързо се плъзнаха по арматурното табло, търсейки индикатора за маслото. Спомни си какво й беше разказал един приятел, пилот на Ф-15, когато му се наложило да се спусне над някакъв немски аутобан и да „заключи“ радара на врага върху камионите, пътуващи по него. Реши да повтори това упражнение, въпреки минималните си шансове за успех. Това копеле нямаше да получи победата си лесно!

Завой! Трябва да направя остър завой, който е непостижим за него!

За миг обърна глава наляво, видя димния шлейф и светкавично прецени, че изтребителят е директно зад нея, вероятно на разстояние седем-осем километра — най-удобното за стрелба.

Гневът й даде неподозирани сили. Кракът й легна с цялата си тежест на десния педал, малкият самолет почти подскочи и се люшна в същата посока, обръщайки се на пълни 180 градуса срещу връхлитащия изтребител.

Няма да ти се дам лесно, Абдул! — скръцна със зъби Сандра.

Но маневрата не промени положението й на мишена. Тя бързо осъзна, че всичко извършено дотук не е нищо повече от изместване на мерника му с едно деление. Значи трябваше да го изчака да дойде още по-близо, за да предприеме следващото обръщане.

В този момент съзнанието й най-сетне реагира на засечените преди малко показания на контролните уреди. Онзи, за който се предполагаше, че отчита налягането на маслото, беше почти на нулата. Докато другият — за температурата на маслото, вече навлизаше в червената зона. Дори единият от тях да беше верен, това означаваше опит за спешно приземяване в рамките на следващите няколко минути.

Земята беше на не повече от десет метра под нея. Сандра най-сетне хоризонтира машината, тъй като не смееше да слиза по-ниско. Моторът стана по-шумен — сигурен признак за скорошното му тотално замлъкване. Отнякъде течеше масло и това обуславяше принудителното й кацане.

Изтребителят се приближи на около три километра, скоростта му намаля. Сандра напрегнато го следеше през челното си стъкло, очаквайки всеки миг да бъде засипана с куршуми. В един момент обаче изведнъж осъзна, че картечниците и оръдията на МИГ-а са насочени вдясно от нея — сякаш пилотът изведнъж бе изгубил интерес към малкото и тромаво самолетче, което твърде дълго се беше люшкало в мерника му. Същевременно скоростта на изтребителя продължаваше да намалява и в един момент той се изравни с кабината й. Сандра машинално погледна встрани и изведнъж замръзна от учудване. Това, което само допреди секунда беше възприемала като МИГ-25 съветско производство, внезапно се оказа американски Ф-15, който, в интерес на истината, доста приличаше на руския си събрат.

Пилотът побърза да се отмести на безопасно разстояние вдясно, поддържайки минималната за изтребител скорост от 180 възела в час, която обаче беше направо светкавица за учебната машина, управлявана от Сандра.

Дишането на младата жена беше напрегнато, сърцето й блъскаше в гърдите. Толкова бях сигурна, че е враг! — скръцна със зъби тя. Дори за секунда не ми мина през ума, че може да е от нашите!

Направи нов десен завой, възползвайки се от факта, че моторът все още работи. Но стрелката за налягането на маслото падна почти до нулата в момента, в който взе курс на юг. Пилотът на „орела“ увеличи скоростта, направи няколко кръга вляво от маршрута й, после отново върна оборотите.

Сандра натисна ръчката на газта и малкото самолетче бързо достигна максималната си скорост от около 120 възела. Беше леко изненадана от факта, че моторът продължаваше да й се подчинява и почти очакваше усмивка и махане с ръка от страна на пилота на Ф-15, който отново я настигна с максимално спуснати задкрилки и скорост с около 60 възела по-голяма от нейната.

Вместо това обаче до слуха й достигна характерният лай на мощните бордови картечници, двойната следа на трасиращите куршуми излетя изпод заобления нос на „орела“ и пресече пътя й на юг.

Той стреля по мен! Той пусна предупредителна серия! Взема ме за враг!

„Орелът“ рязко увеличи скоростта и влезе в широк и плавен ляв завой. В полезрението на младата жена изведнъж изплува втори самолет, който побърза да се залепи за опашката й. Патрулната двойка на американските ВВС играеше по правилата.

В малкото самолетче нямаше радиостанция. Сандра за пръв път отчете факта, че практически лети на иракска военна машина, насочвайки я към въздушното пространство на Саудитска Арабия и коалиционните сили. На всичкото отгоре летеше ниско и не отговаряше на радиосигналите! Трябваше бързо да измисли начин на сигнализация, да им съобщи по някакъв начин, че е американски боец…

Но как?

Този тип отново се приближава! Не, това е вторият, който приключва с маневрата си вляво. Да, това трябва да е партньорът…

Прие, че искат от нея да кацне — нещо, което и без това щеше да й се наложи всеки момент. При последното си преминаване покрай нея, пилотът на втория самолет беше направил някакъв жест, но поради високата му скорост Сандра не успя да го разбере. При втория опит Ф-15 се доближи буквално на сантиметри, очите й уловиха дори лекото потрепване на задкрилките, напрегнати до крайност да намалят скоростта. Сандра посегна към рамото си и с едно движение разпра американското знаменце от изкуствен велур, пришито към комбинезона. После дръпна лявото прозорче, извади ръката си с шареното парче плат, а след него показа и главата си с разрошена от вятъра руса коса.

Нямаше как да чуе репликите, които водачът на патрула отправи към ръководителя на полета си, скрит някъде далеч отвъд хоризонта. Той подаде газ, прибра задкрилките и бързо набра височина. После натисна бутона на предавателя и в ефира екна възбуден глас:

— Тук Ровър две-едно. Няма да повярвате, но тази иракска каруца се управлява от руса мадама в летателен комбинезон, която размахва американското знаме пред очите ми!

Реакцията от борда на Корона беше колкото бърза, толкова и смразяваща.

— Мери си шовинистичните приказки, Ровър две-едно! Вероятно става въпрос за боец от женски пол, който е на редовна служба в американските ВВС!

В момента в който дежурният контрольор в един от самолетите АУАКС посегна към сателитния телефон, по който щеше да нареди вдигането на спасителния хеликоптер и насочването му към мястото на събитието, моторът пред Сандра Мъри издаде нещо като предсмъртна кашлица, после замлъкна.

Търси подходящ терен, заеми подходящ ъгъл за планиране…

В главата й автоматично се появиха простите и кратки инструкции за аварийно приземяване на едномоторен самолет, последвани от носещото облекчение прозрение, че поне половината територия на Саудитска Арабия представлява „подходящ терен за аварийно кацане“, а височината на полета й от тридесетина метра не позволява почти никакво безмоторно планиране.

Направи леко движение с кормилото, колкото да заобиколи леко пясъчно възвишение, после продължи да натиска щурвала. Малкият самолет бързо изгуби скорост, колелата му докоснаха повърхността със силен тласък. Сандра скочи на крачната спирачка с цялата тежест на тялото си, корпусът се люшна и спря. Изскочи навън и отново размаха ръце към двойката изтребители, които направиха последен кръг над главата й и се стопиха в лазурното небе.

Едва тогава се сети за Бил и изтича да надникне в кабината. С облекчение установи, че гърдите му продължават да се надигат и отпускат.

Надежда все още имаше…

 

 

ЦЕНТКОМ, Риад, Саудитска Арабия

Събота, 9 март 1991 г., 8:30 ч. (05:30 по Гринуич)

 

— Сержант Филипс, елате да хвърлите едно око.

Полковник Ричард Кер изглеждаше неспокоен и уморен. Не му даваха мира снимките на сателитното разузнаване, направени един час преди изгрев-слънце. Офицерите рядко вършат досадната работа, свързана с анализирането на фотосите, но Кер беше всепризнат експерт в тази област. Освен това беше твърдо решен да открие Дъг и Уил — разбира се, ако все още са в състояние да бъдат открити.

— Сър?

Филипс вдигна снимката и се зае да разглежда отличителния белег върху покрива на кабината. Камионът, очевидно тежък и тромав, беше легнал на една страна в нещо като сухо дере, намиращо се съвсем близо до изоставената сграда, където бяха засекли екипажа на С-141.

— Контролирайте логиката на това, което казвам — започна Кер. — Разполагаме с четири снимки на едно и също сухо дере, намиращо се в близост до шосето, което наскоро проверихме. Едната е направена непосредствено преди РФ-4 да хване сградата с двама от нашите хора пред нея, втората — при старта на спасителната операция, третата — деветдесет минути по-късно, след неуспешния край на същата операция, а последната — в късния следобед. На първата снимка камионът липсва, на втората го има, на третата пак е изчезнал, а на четвъртата се появява отново… След полунощ сателитът не улавя никакви инфрачервени сигнали, а това означава, че камионът е потеглил веднага след като се е мръкнало. Според предварителните анализи, камионът в дерето е същият, който беше паркиран пред изоставената сграда с Уестърман. Какви са вашите заключения от всичко това?

Филипс го погледна внимателно, сякаш за да разбере дали въпросът е риторичен.

— А какви са вашите, сър? — контрира той.

Кер кимна, сякаш за да се убеди, че ключът към загадката е в ръцете му.

— Че те не са пленени! Не знам как са се сдобили с този иракски камион, но ако бяха пленени, нямаше да се крият в пустинята, а щяха да препускат с пълна скорост към Багдад или някой друг по-голям град, овързани здраво от иракчаните. Но ако вие сте на мястото на Уестърман или Харис, нали нямаше да проявите желание да пътувате през деня с камион, който по някакъв начин сте отмъкнали от врага? Не стига, че имат бледа кожа, но с тях е и една жена борден инженер, чиято руса коса си личи отдалеч!

— Разбира се, че не, сър. Щях да чакам спускането на мрака.

— Те са направили именно това! — извика Кер и заби пръст в снимката пред себе си.

Уил не беше го разочаровал. През цялото време беше убеден, че старият му боен другар ще намери начин да се измъкне от капана.

За съжаление това вече беше станало известно и на иракчаните.

Кер събра снимките и спомагателните материали, след което хукна по стълбите за втория етаж, където беше разположен централния команден пункт на генерал Бълок.

— Сър, разполагам с доказателства, че до вчера сутринта нашите хора не са били пленени — внимателно започна той.

— Но сега вече са — сухо отвърна генералът.

— Не разбирам — объркано го погледна Кер. — Какво се е случило?

Бълок набързо го запозна със спешната радиограма, която беше изпратена от щаба на спасителния екип. Сержант Сандра Мъри и тежко раненият сержант Бил Бакъс току-що са били спасени в Ирак и в момента летят към американската полева болница в Дахран.

Бълок бръкна с пръст под очилата си и разтърка зачервените си клепачи.

— Полковниците Уестърман и Харис са били пленени от иракски войници, в момента в който е излетял самолетът с другите двама. Сержант Сандра Мъри дори се опасява, че са ги разстреляли.

Кер захвърли прозрачните сателитни снимки върху конзолата пред себе си.

— Мамка му!

— Я ми кажи — вдигна глава Бълок. — Нали помниш, че настоявах да уведомим арабите, че знаем за пленените от тях наши хора? Това беше направено в десет вечерта. — Измъкна се от стола и механично приглади униформата си: — А сега познай какво стана днес на разсъмване. Благодарение на нашата „любезност“ да им съобщим за аварирал американски екипаж, който би трябвало да е пленен от тях, иракчаните са се размърдали и най-сетне го правят.

— Генерале, това със сигурност е само съвпадение — тръсна глава Кер. — За толкова кратко време те не биха могли да организират издирването, особено пък в условията на гражданска война и липса на командни комуникации.

— Надявам се да си прав — отвърна с въздишка Бълок, помълча за момент, после добави: — След около час ще знаем повече. Изпращаме нов спасителен отряд, който трябва да открие и огледа онзи хангар, ей така — за всеки случай.

 

 

Щаб на Регионалното военно командване, Киркук, Ирак

Събота, 9 март 1991 г., 8:30 ч. (05:30 по Гринуич)

 

— Доктор Дамержи, чувате ли ме?

Въпросът беше зададен на арабски, но неизвестно защо Шакир си го преведе на английски. Беше седнал гол в едно огромно легло, част от публичен дом в Аризона, или може би в Монтана. Със сигурност беше някъде в Дивия Запад. До него спеше една изключително сексапилна жена, а мъжки глас го викаше по име. Но това не беше неговото име, а името на съученика му — който изобщо не беше стигнал до титлата доктор. Беше доста озадачен от факта, че някой може да нарича Дамержи доктор още преди той да е станал такъв. Странно!

— Докторе, добре ли сте?

Очите му най-сетне се фокусираха и сънят се стопи, а заедно с него и момичето. Паметта му изрази протест и направи опит да задържи сладкото видение, но то се изплъзна като сух пясък между пръстите му.

Отново се озова в Ирак, седнал на пода в някаква киркутска къща, превърната в щаб на генерал Хашамади и неговите сътрудници. Един от тях се беше надвесил над него, в очите му имаше тревога.

— Ами… Добре съм… — изграчи със суха уста Шакир. Имаше чувството, че е дъвкал сух цимент.

— Искате ли чаша чай, докторе? Или пък вода?

Не забравяй кой си! — заповяда си той. — Ти си Муамад Дамержи!

Шакир вдигна глава и направи опит да се усмихне. Остра болка прониза схванатия му гръб.

— Благодаря ви. Бих искал чаша вода.

Сътрудникът кимна и се изправи. Прилича на иранец, помисли си Шакир. Увиснали мустаци, гарвановочерна коса, тъмни очи. Но „най-иранското“ у него бяха плоската барета и прекомерно широката военна куртка в защитен цвят. Разбира се и фактът, че беше на не повече от двадесет години.

Шакир разтърка очи и погледна часовника си, опитвайки се да не обръща внимание на неприятната телесна миризма, останала след момчето.

Осем и половина. Спал съм най-малко пет часа.

Генерал Хашамади все още го нямаше, очакваха го да се върне в по-късните предобедни часове. На север се водеха тежки сражения, в които, неясно как, кюрдите бяха получили трайно надмощие. Докато чакаше, Шакир бе дочул откъслечни разговори между военните, обитаващи сградата, но нищо повече.

Сътрудникът се върна с керамична чаша, в която имаше вода от неизвестен произход. Вместо да я изследва, Шакир предпочете да я изпие до дъно.

Офицерът от тайните служби, който го беше спасил, не се виждаше никъде. Но Шакир не можеше да се отърве от подозрението, че се крие някъде зад ъгъла и го дебне да изпусне нещо. Беше го придружил не само до сградата на военното комендантство, но и вътре в нея, настоявайки — за огромен ужас на Шакир — да чака завръщането на генерала заедно с него. Но някъде около полунощ се умори да чака и си тръгна, или поне така каза.

Никога до този момент Шакир не бе прибягвал до прикритието на чуждо име и това доста го изнервяше.

Муамад — истинският Муамад, го беше уверил, че поне няколко дни няма да мърда от дома си, за да избегне опасността да бъде видян едновременно на две различни места. И двамата съзнаваха, че има опасност Шакир да се натъкне на човек, който познава него или Дамержи лично. Или пък на човек, който е виждал техни снимки — като например онзи офицер от тайните служби.

Вдигна глава и се огледа. Намираше се в полуразрушен хол, през отворената врата нахлуваше неприятната миризма на открита канализация. Военните явно бяха изритали от къщата някакво бедно семейство, за да могат да я използват за целите си. Войниците бяха нахвърляли личните им вещи направо на земята отвън, счупвайки всичко, което може да се чупи. В боклука се търкаляха диадеми и шноли за коса, които изглеждаха така, сякаш никога не са били използвани от човешко същество.

Вероятно са ги обявили за врагове на родината, като мен, помисли си Шакир. И животът им едва ли е струвал повече от личните вещи, изхвърлени на боклука.

Отляво се чуваха части от оживен разговор, воден между един от униформените сътрудници на щаба и човек, който Шакир не можеше да види. Той почти не му обръщаше внимание, но внезапно наостри уши, доловил позната дума, или по-скоро фраза. Ставаше въпрос да изпратят спешни уверения до Багдад, в смисъл че лоялните на Саддам бойни подразделения в Киркук в никакъв случай не задържат лица, които са търсени от хората на Саддам в Багдад! В общи линии това беше смисълът на разговора и Шакир усети как кръвта в жилите му изстива. Напрегна слух да чуе нещо по-съществено, филтрирайки грохота на минаващите по улицата камиони, тропането на тежки ботуши по плочките на пода, монотонната гълчава на други гласове. Стремеше се да отдели познати имена — например Шакир, Абас, Дамержи или името на онзи колега, чието тяло бе изгорил в пустинята.

Ясно беше, че търсят някого. Не, всъщност, бяха хванали някого, но Багдад не знаеше къде е станало това. След няколко минути напрегнат размисъл Шакир стигна до заключението, че просто не е разбрал тази част от разговора.

Затвори очи и се концентрира, опитвайки се да възстанови логиката на всяка отделна фраза. Не след дълго установи, че това, което чува, не са фрази и не звучат на арабски.

Това бяха имена. Две познати имена, които звучаха като „Вестеремон“ и „Хайрис“.

Очите му рязко се отвориха. Започна да се изправя, игнорирайки болката в схванатия си гръб. Искаше да смени позицията си, за да чува по-добре.

 

 

Пустинята Ал Хаджара, южната част на централен Ирак

Събота, 9 март 1991 г., 8:45 ч. (05:45 по Гринуич)

 

Напускането на бомбардирания иракски хангар се оказа една от най-трудните задачи, които Уил Уестърман някога беше изпълнявал. Той знаеше, че американските спасителни екипи ще бъдат тук след броени часове — или поне се надяваше да е така, и именно по тази причина напускането на хангара му се струваше истинско безумие.

Но двамата иракски дезертьори се оказаха пилоти на малкия самолет, използван като средство за разузнаване. Те вече бяха съобщили по радиото за хангара — едно добро място за прикритие на отстъпващата колона от танкове и бронирани коли, която трябваше да спре и да чака нови заповеди. Изпълнили мисията си, двамата бяха заспали в подземния бункер, който се намираше директно под просторните халета. Бяха се събудили едва когато четиримата американци задигнаха самолетчето им.

Моторизираната армейска част трябваше да е тук преди обед, следователно време за губене нямаше. Но това, което накара Уил да вземе окончателно решение, беше смразяващият кръвта факт, че Сандра бе излетяла със самолет, от който течеше масло! Двамината иракчани имали намерение да подминат хангара и да прекосят саудитската граница, но били принудени да кацнат именно заради този теч. Бяха поискали техническа помощ по радиото, надявайки се да я получат едновременно с появата на колоната бронирани машини. Ставало въпрос за елементарно притягане на маркучите, за което били необходими само един-два гаечни ключа и нищо повече. Планирали да повторят опита си бягство едва след отстраняването на повредата.

От всичко това следваше, че Сандра може и да не стигне до най-близката авиобаза на Съюзниците. Спасението можеше да се забави с дни, а не с часове. Докато пленът не им мърдаше, особено ако продължават да губят време.

Уил и Дъг с неудоволствие се натовариха в камиона и потеглиха на изток, направо през пустинята. Двамата араби се побраха в тясното пространство между тях. Оказа се, че са братя, казваха се Амал и Харун.

* * *

Дъг рязко натисна спирачката, тъй като пред тях отново се появи недокосната от човешки крак широка ивица мек пясък.

— Амал, сигурен ли си в това, което казваш?

— Да, да! Сигурен! Това е точен път за отиване до американска база!

Амал говореше развален английски, но Харун не. Затова от време на време прибягваха до нещо, което приличаше на гротесков симултанен превод — Харун казваше нещо бързо на арабски, Амал се опитваше да го запомни с разширени от напрежение очи, като час по час удряше брат си по ръката, напомняйки му да говори по-бавно. А когато говореха Уил или Дъг, същият Харун изгаряше от нетърпение да разбере за какво става въпрос и натискаше брат си да му превежда веднага. В момента течеше именно този процес.

— Какво казва той? — попита Дъг, опитвайки се да скрие усмивката си.

— Харун съгласен това вярно, сър — отвърна Амал и започна да кима с глава.

Дъг се принуди да вдигне ръка, за да го спре.

Свит в десния ъгъл на пренаселената кабина, Уил бе потънал в угрижено мълчание. От сваленото странично прозорче духаше горещ и сух вятър: температурата в пустинята вече надхвърляше тридесетте. Благодарение на Амал и Харун разполагаха с известни запаси от вода, движеха се в предполагаемо вярна посока. Но положението с бензина беше сериозно, резервоарите бяха почти празни и едва ли щяха да изкарат повече от час. Май отново ще вървим пеша, въздъхна в себе си той.

Вече бе направил опит да убеди иракчаните, че ще им се наложи да вървят пеш. Амал го разбра, но продължаваше да сочи с пръст и да повтаря: „Път ей там… още малко натам…“.

Имаха чувството, че бягството им продължава месеци, въпреки че от началото на злополучната мисия бяха изминали едва два дни и половина.

Уил облегна лакът на прозореца и отправи празен поглед към далечния хоризонт, докато Дъг продължаваше да се забавлява с братята.

Тоя човек би се сприятелил дори с хунския вожд Атила! — каза си с лека завист той. Това си е истинска дарба. Малко дразнеща, но все пак дарба…

Пред очите му изведнъж изплува лицето на Сандра. Предположи, че това е свързано с постоянната му тревога за нея, но имаше и още нещо.

Тя му липсваше.

Не! — побърза да се коригира той. — Липсва ми Джанис, там у дома. А за Сандра просто се тревожа.

Дрън-дрън! — обади се язвителен глас в главата му. — Липсва ти именно Сандра, приятелче, защото я харесваш! Я по-добре престани да се правиш на глупак!

Камионът рязко подскочи, моторът и трансмисията започнаха да вият в знак на протест. Дъг завъртя волана и успя да излезе от подвижните пясъци, след това отново се насочи към точката, към която сочеше потрепващия показалец на Амал.

— Там, там… Моля, карайте тази посока… Само ден преди идвате тук ние минали оттам. Има американска армия…

Харун веднага поиска подробен превод, кабината се огласи от забързана арабска реч.

Уил усети, че започва да харесва тези двама смешници, въпреки че по принцип изпитваше ненавист към всичко иракско. За това по всяка вероятност допринесе и фактът, че те все пак умеят да управляват самолет и са нещо като колеги.

Освен това не можеше да си представи, че могат да убият някого — независимо дали са в армията, или не.

* * *

Бензинът им свърши малко след второто затъване в подвижните пясъци, от което успяха да се освободят с цената на упорито ровене — почти изцяло с ръце. Слязоха да видят какво става и в същия миг видяха една огромна, жълто-кафява стена, която стремително се приближаваше от изток. Пясъчната буря ги връхлетя неочаквано, но с огромна сила. Потеглиха бавно на югоизток. Двамата иракчани вървяха напред, изпълнени с изненадваща енергия.

— Няма страшно — успокои ги Амал, докато им показваше как да си направят маски от парче плат, за да се спасят от микроскопичните песъчинки, достигащи чак до гърлото. — Път ей там, после веднага са американски войници… Знам това!

Вървяха в продължение на часове. Уил и Дъг употребиха доста усилия, за да не изостанат от двамата братя. Ръководеха са предимно от хрускащите звуци на стъпките им, просто защото визуални ориентири липсваха. Спряха едва когато се почувстваха напълно изтощени от ураганния вятър в гърба и от пясъчния вкус в устата. Видимостта се беше смалила до някакви си два-три метра.

Уил и Дъг тежко се тръшнаха на земята, а Амал измъкна от раницата си няколко квадратни метра парашутна коприна и четири сгъваеми пръта от алуминий. Действаше сръчно и след броени минути палатката беше готова. Малка, но напълно стабилна, особено след като основите й бързо бяха затрупани от ситен пясък.

— По време на военната подготовка ли ви учиха на това? — полюбопитства Уил.

— Учиха?… Тази палатка?… — учудено го погледна Амал.

После лицето му се озари от широка, малко щърбава усмивка.

— О, не, не!… Аз арабин… Ние араби… Араби знаят да се оправят в пустинята… Тя наш дом, нали?

Оказа се, че са издънки на стара търговска фамилия от Багдад — съвсем млади момчета, едва навършили двадесетте. Бяха ги прибрали в армията преди повече от година и оттогава не бяха виждали нито приятелките си, нито роднините, братята и сестрите си.

— Нямахме избор — унило промърмори Амал. — Не тръгнем за армия, те ни арестуват и разстрелват за нищо. И в два случая — все лошо.

— От колко време сте тук, в пустинята? — попита Уил.

Амал погледна навън, по посока на пясъчния вихър, устните му започнаха да треперят. Изобщо не реагира на побутването на Харун, който искаше превод.

— Дойдохме, когато Саддам нахлу в Кувейт. От много месеци нямаме писма от наши близки.

Помълчаха известно време, после си разделиха малкото количество вода, което им беше останало. Братята споделиха с тях и оскъдната си храна — няколко сушени фурми и къшей твърд като камък хляб. Очакванията им бурята да затихне се сбъднаха чак в късния следобед.

Небето се проясни със светкавична бързина — сякаш някой бе щракнал електрическия ключ. Слънцето бързо нагря импровизирания заслон и те се принудиха да приберат платнището. Не след дълго отново поеха на югоизток. Амал водеше, предстоеше им да изкачат полегата пясъчна дюна. Дъг го видя как се просва по корем и им маха да сторят същото.

— Републиканска гвардия, там отпред! — съобщи с напрегнат шепот той. — Не наша част… — Жестът му обхвана и брат му. — Но аз знам тях…

На около четиристотин метра от дюната бяха спрели няколко танка и бронетранспортьори, подредени в отбранителен полукръг. Около тях се виждаха фигурите на войници, които лежаха или седяха по машините. Никой не поглеждаше насам.

Харун беше доста притеснен. Обърнал се към брат си, той изстреля бърза серия от арабски думи.

— Харун казва тези войници стрелят по всеки иракчанин, който бяга — уплашено запелтечи Амал. — Те специални части! Не бива видят нас!

Уил се обърна да го чуе по-добре, брадичката му загреба пясък.

— Най-добре оставаме тук докато слънце го няма — все така объркано продължи арабинът.

Уил извърна поглед по посока на хоризонта, но Амал пропълзя до него и го дръпна за ръкава.

— Сър, гледай там! Виждаш хеликоптер? Там американски военни!

Уил проследи посоката, в която сочеше Амал, и бързо откри малката точица, която действително беше хеликоптер. Тя бързо се стопи в северна посока, но някъде под нея за миг се очертаха някакви неясни форми. Разстоянието до тях беше между дванадесет и петнадесет километра, независимо дали това бяха палатки или покрити с маскировъчни платнища бойни машини.

— Ако това са нашите… — започна Уил.

Хеликоптерът се връщаше. Този път се беше насочил почти директно към тях, но разстоянието все още беше голямо — поне седем-осем километра. Този път силуетът му се очерта съвсем ясно, позлатен от лъчите на залязващото слънце.

— Това наистина са нашите, Уил! — възбудено подвикна Дъг. — Машината е американски „Блекхоук“!

Уил мълчаливо се прекръсти, надявайки се този път наистина да сложат край на дългата си авантюра. Очите му с надежда проследиха хеликоптера, който бързо се скри зад хоризонта.

— Окей — промърмори той. — Ще прибегнем до обичайната си тактика. Чакаме да се мръкне, заобикаляме онзи иракски патрул и хукваме към нашите колкото ни държат краката. Дотам са най-много петнадесет километра, ще ги вземем за около два часа, нали?

Дъг кимна, на лицето му се появи широка усмивка.

Амал също беше възбуден. Възбуден, но и горд.

— Аз казал вас американски бойци точно там! — ухилено рече той. — Казал вас да ми се доверите! Казах те там, и ето ги — те там!

Уил се усмихна и го потупа по рамото — жест, който младият арабин прие с първоначално учудване.

— Добра работа, приятелю — похвали го той.

Лицето на Амал светна, чертите му някак изведнъж омекнаха и станаха съвсем детски. Той благодари със сдържано кимане, след което се обърна към брат си и възбудено започна да му превежда.

Дъг погледна часовника си. Наближаваше пет следобед, до настъпването на мрака имаше около два часа. Знаеше, че това е невъзможно, но въпреки това му се стори, че вижда националният флаг, който гордо се вее над лагера в пустинята. Бяха твърде далеч за подобно нещо, но илюзията беше наистина силна.

После си позволи да помисли за Кати и децата. Вероятно вече са им изпратили официално известие, че е изчезнал безследно, и Кати е в агония.

Но там, оттатък, със сигурност ще разполагат с полеви телефон. Ще го използва да им се обади в момента, в който прекосят фронтовата линия.

Два часа. Само два часа!