Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (9)

Осма глава

Югоизточно от Ар Рутба, западно централен Ирак

Четвъртък, 7 март 1991 г., 4:00 ч. (01:00 по Гринуич)

 

Сандра го забеляза на слабата светлина на фенерчето си миг преди да изключат захранването. Образът на ръчката на спойлера във вдигнато положение се беше запечатала някъде в дъното на съзнанието й, но измина половин час преди той да изскочи пред очите й в смислена връзка. Разтърсена от внезапното разкритие, тя бръкна в джоба си за фенерчето и с трепереща ръка насочи лъча му към централната конзола. Отчаяно се надяваше всичко да се окаже зрителна измама.

Но не беше. При кацането бяха оставили спойлерите спуснати — позиция, която се поддържаше от работата на трите главни хидравлични помпи. С изключването на захранването се беше прекратило и хидравличното налягане.

— О, господи!

Без действащите под налягане хидравлични акумулатори не можеше да се задейства ПДБ — помощният двигателен блок, а без ПДБ не можеха да се стартират двигателите.

Бойният отряд щеше да се върне всеки миг, може би в разгара на ариергардна битка, а неговото средство за бягство се оказа напълно блокирано!

Сандра си пое дъх и започна да се спуска по стълбичката. В душата й се бореха паника и чувство за вина, очите й потърсиха пилотите, които трябваше да бъдат някъде под лявото крило.

— Господа, имаме сериозен проблем! — извика тя. — Прецакали сме запалването! Акумулаторите са напълно изтощени, веднага трябва да започнем напомпване!

Задъхано обясни какво се беше случило. Двамата приятели скочиха на крака, а Дъг я изчака да свърши и бавно поклати глава:

— Не ние сме прецакали положението, инженер — въздъхна той. — Аз го направих! Ти изчете контролния списък както се полага, но аз съм този, който потвърди, че спойлерите са прибрани и хидравликата изключена.

Уил сложи ръка върху рамото на Сандра и тримата забързаха към отворената вратичка за екипажа.

— Сандра, включвай ръчната помпа, а аз ще отида да извикам Бакъс и Кейси да помагат. Ако има свободни хора на Джонсън, ще взема и тях. Колко време ще трябва за презареждане, в случай че се редуваме на помпата?

— Двадесет минути, сър. При положение, че имаме късмет…

Сандра се затича към празното пространство в центъра на товарния отсек, дръпна страничните панели, зад които беше монтирана помпата и улови ръкохватката. Зад нея се събра малка групичка мъже, които започнаха да се редуват. Тънките игли на уредите за отчитане на налягането упорито сочеха нула, но след като всички направиха по една енергична серия и започнаха да повтарят, те най-сетне помръднаха. Едновременно с покачването на налягането, което трябваше да достигне хиляда килограма на квадратен инч за нормалното действие на акумулаторите, нарастваше и съпротивата на ръчката, която стана тежка и неподатлива на натиск. Сандра караше третата си серия над нея, когато се разбра, че щурмовият отряд е поел по обратния път и води със себе си четиринадесет пленници.

Пресметна набързо разстоянието, което трябваше да измине отряда, усилията й се удвоиха.

Исусе! За десет минути трябва да сме приключили с това тук!

По стените на огромния трюм играеха живи черно-бели фрески, изрисувани от многобройните включени фенерчета. Атмосферата наподобяваше снимките на някакъв сюрреалистичен филм за времето преди индустриалната революция. Хората мълчаливо заемаха място пред стърчащата ръкохватка и започваха да помпат. Дишането им се ускоряваше, от челата им капеше пот. Останалите се бяха струпали около контролните уреди, готови да поемат помпата в момента, в който иглите достигнат цифрата двадесет и пет, а човекът над апарата очевидно е изтощен. В огромната пещера на товарния отсек се образуваше странно ехо.

Не след дълго обаче това ехо започна да отстъпва място на боботене, което бързо се приближаваше. Отзад блеснаха мощните фарове на верижния „Брадли“ следван на късо разстояние от двата бронетранспортьора. Машините се насочиха към зеещата паст над свалената рампа и влязоха в отсека почти без да намаляват ход. Фил Кейси ги пое с флагчета в ръце и майсторски ги насочи към местата за паркиране. Едната машина мина на сантиметри от Бил Бакъс, който продължаваше да работи с помпата, облян в пот.

Индикациите на уредите показваха налягане от 2400 бара, което може би щеше да е достатъчно — разбира се, ако се задействат и двата акумулатора едновременно. Уил и Дъг вече се бяха насочили към кабината, заобикаляйки бойците, които започнаха да изскачат от бронетранспортьорите. Последен на борда се появи единият от мотоциклетите на бойния резерв, екипажът му скочи и енергично започна да дирижира подреждането на машините върху тясното пространство зад БТР-ите.

Сандра зае мястото на бордния инженер и се обърна към Уил, който заемаше креслото на командира.

— Ето как ще постъпим, сър — започна тя. — Ако продължаваме да помпаме още пет-десет минути, вероятно ще вдигнем налягането в акумулаторите до ниво, което ще позволи да запалим ПДБ с единия, а другият да остане в резерв — в случай на неуспешен старт.

Уил внимателно я изслуша и кимна с глава.

— Другият вариант е да използваме и двата акумулатора едновременно при сегашното недостатъчно налягане. По всяка вероятност това ще бъде достатъчно за задействането на ПДБ. Но ако греша и не успеем да го запалим, ще се наложи да започнем ръчното помпане отначало.

Сандра внимателно следеше изражението на командира си и чакаше решението му. Слава богу, че никой не стреля по нас! — помисли си тя.

Очите на Уил се заковаха в лицето на бордния инженер.

— Какво ще препоръчате вие, Сандра?

На вратата се появи зачервеното лице на майор Мойер, който току-що се беше изкачил по стълбичката към пилотската кабина и очевидно се чудеше защо не започва стартирането на двигателите. Но главните врати на товарния отсек все още зееха отворени, тъй като и за тях трябваше да има работещ ПДБ и хидравлика. Главата му нервно се обърна назад, очите му пробягаха по товарния отсек, който от това място наподобяваше огромна спортна зала. После огледа последователно лицата на Сандра и полковник Уестърман, ясно пролича как с мъка се въздържа да не изкрещи защо по дяволите още се бавят…

Внезапно отдолу се разнесе напрегнатият глас на сержант Джонсън, който се беше появил на бегом под отворената врата на екипажа.

— Сър, светлини в позиция два нула-нула!

Току-що заел мястото на втория пилот, Дъг рязко се обърна надясно. Почти веднага засече светлините на автомобилни фарове, които подскачаха в пустинята, недалеч от хоризонта.

— Вярно — докладва той. — Разстоянието е няколко километра, посоката на движение неопределена.

— Сандра?

В гласа на Уил се долови нотка на тревога.

Младата жена изненада себе си. Не изпита никакво колебание относно решението си, въпреки че при последния си опит да стартира ПДБ с два недостатъчно заредени акумулатора беше претърпяла пълен провал. Гласът й прозвуча като на чужд човек, но пръстите й вече преместваха ключа на позиция „двоен старт“.

— Нека опитам с двата, сър.

— Давай тогава! — кимна Уил и вдигна ръка, за да й покаже кръстосаните си пръсти.

— Акумулатори включени. ПДБ готов, ПДБ стартира!

Звукът на задействаната от акумулаторите апаратура беше последван от бавно и някак неохотно завъртане на турбина, което се долови откъм средната част на самолета.

— Хайде, хайде, хайде! — извика Сандра, заковала очи в контролните уреди на ПДБ и почти спря да диша в очакване на познатото стържене на стартера. В момента запалителните свещи обстрелваха малката горивна камера със снопчета от искри.

— Неизвестните светлини очевидно се насочват към пътя, на който сме кацнали — докладва Дъг.

— На какво разстояние са според вас? — попита майор Мойер и се наведе над облегалката в опит да проследи посоката, в която сочеше пилотът.

— Пет километра, а може би и по-малко…

Корпусът внезапно се изпълни от воя на ПДБ, който най-сетне стартира и бързо започна да набира обороти. Сандра изпусна нечута от никого въздишка на облекчение и побърза да превключи на нормално електрическо захранване. Неприятният и дразнещ слуха пукот на миниатюрния реактивен двигател този път й се стори като ангелска музика. Щракна шалтера на хидравличните помпи от Трета група и се вслуша в гласа на Дъг, който започна да чете инструкциите за предстартови проверки. Минута по-късно отговорникът за товарния отсек започна да вдига рампата и задейства електромоторите, които управляваха изолиращия панел. Бученето им беше някак приглушено, вероятно поради петдесетметровото разстояние до опашката.

— Кога ще включим ИНС? — попита Сандра. Инерционните навигационни системи се нуждаеха от близо десет минути за загряване и стабилизация, но до този момент бяха изтекли само две.

— По-добре да ги изчакаме, инженер — отвърна Уил.

Дъг отново погледна към далечните светлини, прецени опасността да предприемат излитане с минимално действащо навигационно оборудване и бавно кимна в знак на съгласие.

Фаровете се бяха изместили в позиция едно нула-нула и продължаваха да се движат под прав ъгъл към тяхната „писта“. Тридесет секунди по-късно Уил натисна бутоните за стартиране и започна да превключва шалтерите за гориво — за всеки двигател поотделно. Най-сетне приключили с предстартовата проверка и получили уверение за херметизирането на машината, те можеха да преминат към непосредствената подготовка за излитане. Уил щракна двата ключа на ИНС в положение „Навигация“ и мислено се прекръсти. Ако системата не се синхронизира навреме, излитането им щеше да бъде безнадеждно блокирано.

Ясно усети как напрежението му се покачва, но направи усилие да действа сдържано и спокойно. Сложи си очилата за нощно виждане и освободи ръчната спирачка, опитвайки се да задържи С-141 точно в центъра на асфалтираната ивица — дотолкова, доколкото можеше да я види в черно-белия дисплей. Предварително се бяха разбрали Дъг да следи обстановката с невъоръжено око, просто за да не губят представа за действителността.

— Готови ли сме? — попита с плътен, но леко напрегнат глас Уил. Усещаше се как сдържа дишането си.

— Линейно-позиционна проверка приключена — докладва зад гърба му Сандра, но вече през системата за вътрешна връзка, задействана едновременно с включването на вътрешните втори и трети двигатели — както си беше по спецификация. — Втори пилот, ще използваме вътрешните двигатели докато наберем скорост от шейсет възела, това ще намали опасността от засмукване на песъчинки.

— Разбрано.

Крайните външни двигатели първи и четвърти висяха директно над пустинния пясък. Всички в пилотската кабина бяха наясно, че ако ги включат на максимални обороти при сравнително ниската скорост на излитане, ефектът ще бъде като на прахосмукачка в бръснарница, насочена към купчина гъсто оплетени косми. Роторите на реактивните двигатели щяха да бъдат подложени на силно абразивно действие и никой не можеше да предвиди до какви резултати ще доведе това. Прекомерно количество пясък и нечистотии могат да предизвикват блокиране, а дори и експлозия на двигателя.

Сандра опипа с поглед гърбовете на пилотите вляво от себе си, почти физически усети напрежението им, което се предаде и на нея.

Потеглиха рязко и започнаха да набират скорост по асфалтирания път. Попътният и едва доловим бриз изведнъж се превърна в силен страничен вятър, който ги връхлетя отляво. Още преди да достигне скорост четиридесет възела, Уил се принуди да легне с цялата си тежест на левия рудан, за да задържи 7-метровия колесар на широката само тринадесет метра асфалтова ивица. Задачата му беше трудна, тъй като насочваше ръчно носа на тежката машина и единичното колело под него по осовата линия на шосето, която за съжаление съществуваше само във въображението му. Преценката му трябваше да бъде с висока точност, тъй като осемте масивни колела на главния колесник трябваше да следват посоката на шосето с достатъчна прецизност за успешно излитане, въпреки че се намираха на почти тридесет метра назад.

Неизвестният автомобил беше спрял. Сякаш пътуващите в него, които и да са те, организираха засада на няколко километра по-надолу, сигурни в появата на неосветения самолет. Между другото, грохотът на моторите със сигурност се чуваше на това разстояние… Почти едновременно обитателите на пилотската кабина бяха пронизани от една безкрайно неприятна представа — как някакъв тип излиза от автомобила с ракета СА-7 на рамо и бавно сваля предпазителя…

При скорост шейсет възела Уил подаде газ на двигатели едно и четири, за да използва допълнителната им подемна сила, необходима за излитането. Дъг направи последните корекции и тежкият С-141 най-сетне достигна скоростта, на която всички бяха свикнали. Леко повдигнатия нос правеше следенето на пътя почти невъзможно, а туловището леко се наклони, за да се противопоставя на страничния вятър. През очилата за нощно виждане нещата изглеждаха твърде неясни и Уил изпита внезапното желание да ги свали и да включи нормалните прожектори, които използваха при кацане и излитане. Разчитането и идентифицирането на неясните бели петна, които прелитаха през екрана, наподобяваше шофирането на автомобил в пороен дъжд със сто и двадесет километра в час — оставането на пътя беше възможно, но не и гарантирано…

Както и да е. След няколко секунди щяха да достигнат необходимата скорост за излитане и всичко щеше да приключи.

Предварително фиксираната чрез компютъра скорост на излитане беше 128 възела, но при 104 възела корпусът на С-141 направи леко и почти незабележимо отклонение надясно, което Уил регистрира със закъснение. Дясната част на колесника напусна асфалтовата настилка и колелата поеха по мекия пясък встрани от пътя. Носът на самолета рязко се наведе напред и надясно, колелата започнаха да затъват, оставяйки дълбоки двойни коловози след себе си. Във въздуха зад самолета се издигна чудовищно висока стена от пясък и малки камъчета. Уил почти изхълца от резкия приток на адреналин в кръвоносната му система. Тялото му рязко се стовари върху левия рудан, в същото време дясната му ръка издърпа щурвала назад, опитвайки се да възстанови равновесното положение на дясното крило, което опасно се наклоняваше към песъчливата повърхност заедно с работещите на максимални обороти трети и четвърти двигатели.

Твърде късно! Неравност на терена вдясно от шосето — най-вероятно обикновена пясъчна бабуна — влезе в съприкосновение с крилото, разнесе са оглушително стържене. С надеждата, че все пак са набрали достатъчно скорост за излитане, Уил наблегна върху рудана, самолетът подскочи и се върна върху шосето. Последвалият сблъсък на колесника с повърхността беше значително омекотен от полувдигналата се машина, крилете най-сетне започнаха да заемат хоризонтално положение, въпреки че от земята ги деляха само няколко метра. Уил беше благодарен, че все пак успяха да наберат достатъчна скорост и контролните уреди му се подчиняваха.

— Номер четири с ненормални вибрации, капитане… — предупреждението на Сандра потъна в оглушителната експлозия, която разтърси корпуса на С-141. В десните прозорци на пилотската кабина блесна ослепително оранжево кълбо. Самолетът рязко се люшна надясно, после неохотно се подчини на усилията на Уил, който натискаше кормилото в обратна посока. Той освободи дясната си ръка само за да махне очилата за нощно виждане, които му пречеха да разчита показанията на уредите. В рамките на една микросекунда обмисли и отхвърли възможността да направи заход за приземяване. Все пак се намираха дълбоко в тила на врага, над изцяло чужда територия — въпреки че автомобилът, който ги беше направил подозрителни, явно не представляваше заплаха.

Показанията за двигател номер четири бяха нула, а тези за номер три играеха в прекалено широк диапазон. Първи и втори работеха нормално и самолетът беше в състояние да лети. Опасността идваше главно от четвърти двигател, който беше засмукал неизвестни количества пясък и нечистотии.

Сто двадесет и пет възела и скоростта продължаваше да нараства. Време за изкачване. Уил издърпа щурвала и носът се вдигна.

— Прибери колесниците!

Готов за тази команда, Дъг светкавично тикна лоста в крайно горно положение. Грохотът на прибиращите се тежки двигателни механизми за момент заглуши дори алармените звънци, известяващи за пожар в двигател номер четири.

Върху контролното табло светна яркочервена лампичка, потвърждаваща наличието на огън.

— Пожар в номер четири! — обяви с напрегнат глас Дъг, стрелнал с поглед огненото кълбо в края на крилото. — Втори пилот предприема сканиране. Бординженерът да провери двигатели три и четири! Щурман, моля включете челните светлини!

Бил Бакъс включи прожекторите и се приближи до дясното странично стъкло зад гърба на Дъг, уведомявайки го за смяната на позицията с кратко натискане на предавателния бутон. Сандра погледна наляво точно навреме, за да хване отражението на лицето на Бакъс, озарено в оранжево.

— Потвърждавам пожара, сър — извика сержантът с глас, който беше поне половин октава по-висок от нормалното. — Мамка му, номер четири си е на мястото, но е обхванат от пламъци и по всяка вероятност има счупени перки на ротора… Според мен това е следствие от удара, сър…

— Ясно, борд — включи се в интерфона Уил и направи усилие да говори спокойно. — Току-що преминахме височина триста метра. Предлагам незабавно да поемем курс юг като продължаваме да набираме височина. Екипаж, пожарът в четвърти двигател е факт, в момента включвам системата за автоматично гасене. Втори пилот, потвърдете заключенията ми за номер четири.

Дъг се обърна към командните лостове на противопожарната система, които бяха монтирани над сенниците на челното стъкло. Ръката на Уил се протягаше към този, който вършеше работа, и той само кимна с глава. Рязко движение и лостът зае крайно долно положение, прекъсвайки подаването на гориво, електричество и всичко друго, необходимо за нормалната работа на двигателя. После пръстът му натисна червеното копче за пожарогасител номер четири, а Дъг се наведе и изключи пронизителния звуков сигнал.

Но светлинния сигнал за пожар продължаваше да мига. Пяната в пожарогасителя очевидно не беше достатъчна за потушаване на пламъците.

— Пожарът продължава, капитане — докладва с напрегнат глас щурманът. — По всяка вероятност след нас остава километрична огнена следа!

— Добре, слушай моите команди… — започна Уил, после замълча и си даде няколко секунди за обмисляне на ситуацията. Междувременно отчете, че са се изкачили на височина от шестстотин метра и направи ръчни корекции на хоризонталното положение, което се нарушаваше от горящия мотор. Левият му крак изтръпна от болка, тъй като непрекъснато натискаше асиметричния педал за поддържане на равновесен полет.

— Дъг, насочи и втория пожарогасител към горящия мотор — разпореди се най-сетне той.

— Разбрано.

Вторият пилот смени позицията на ключа и натисна бутона за освобождаване. Той светна в червено, за да покаже, че съдържанието на контейнера е използвано.

— Продължава да гори, командир! — извика с плачлив глас Бакъс. Той все още бе залепен за страничното стъкло и очевидно започваше да си дава сметка какво ще стане в случай, че не овладеят пожара. — Разраства се, сър, трябва да направим нещо!

Уил натисна бутона на предавателя.

— Екипаж, тук командирът. Мислете здраво, мислете бързо! Какво още трябва да направим, за да изолираме горящия двигател и цялото крило? Какво сме пропуснали да направим?

Хвърли кос поглед към висотомера. Бяха на хиляда и триста и продължаваха да набират височина. Ех, ако можем да изгасим пожара, преди да се взривим!

В дясната част на машината нямаше повече пожарогасители. Изборът се стесни: или да летят с максимална скорост, или да се приземят.

— Командир… — Гласът на Бакъс прозвуча по-спокойно, очевидно дългогодишният му опит на С-141 беше взел връх. — Дясното крило и въпросният двигател вече са изолирани и до тях не постъпва гориво, сър. Сандра го направи веднага. Проблемът е другаде — има пробив в резервоар за гориво номер четири. От мястото си мога да видя няколко дупки в долната част на крилото, в непосредствена близост до повредения мотор. Страхувам се, че започва да гори и самото дясно крило!

— Дясното крило гори?! — пребледня Уил.

— Точно така — потвърди и Дъг, извил гръб по посока на страничното стъкло. — Пожарът на крилото вече е факт! Или ще го потушим бързо, или трябва да приземим тази птичка!

Далеч долу в пустинята, отвъд поразеното крило, изведнъж се появи ярко оранжево кълбо, което оповести окончателното разрушаване на бункера. Но екипажът на Скорпион-1 изобщо не го забеляза, зает да се бори със собственото си оранжево кълбо.

— Ще се опитам да го угася със скорост — оповести Уил, повдигна оборотите на останалите двигатели до мощността на излитане, а след това хоризонтира машината и започна да следи скоростомера, чиято стрелка бавно се доближаваше до триста възела. — Ще го вкарам в червеното!

— Направи го, бързо! — отговори Дъг. — Знам, че в крилото няма избухлив газ, но…

Горящият керосин може и да не е толкова силно експлозивен, но беше напълно способен да сложи край на полета.

— Втори пилот, координирай контролните функции и се свържи с АУАКС, а аз ще се опитам да задържа този сандък във въздуха! Ясно?

— Като план ми звучи разумно — отвърна Дъг, а на ум добави: Добре действаш, Уил!

Скоростта надхвърли 320 възела, но Уил държеше носа надолу и машината продължаваше да се ускорява. Подпомаган от Сандра, Дъг направи бърз преглед на контролните предписания, търсейки допълнителни опции. Резервоар за гориво №4 беше почти празен и пламъците започнаха да намаляват. За броени секунди това, което беше двайсетметрова опашка от огън, проточила се в нощното небе на Ирак, започна да се свива до размерите на лагерен огън, а после и на нещо като сноп бледи искри.

Дъг изчака още малко, после се обърна към Уил и с облекчение каза:

— Капитане, пламъците намаляха, но не са угасени напълно. Възнамерявам да се свържа с „Короната“ и да ги уведомя за инцидента — ей така, за всеки случай. — След тези думи отвори списъка със секретните кодове, откри нужната честота и набра цифрите на пулта на главната радиостанция.

Миг по-късно бординженерът докладва за силна вибрация в двигател №3. Уил бързо превключи на вътрешна връзка.

— Борд, възможно ли е номер четири да е повредил и номер три?

Бакъс енергично кимаше с глава и сочеше към десния прозорец.

— Точно това е станало, сър. По всичко личи, че роторите на номер три са изкривени.

— Капитане, бординженер — екна гласът на Сандра.

— Казвай — вдигна глава Уил.

— Губим го, сър. Температурата на изгорелите газове на номер три се покачва, увеличава се притокът на гориво, вибрациите също. В същото време оборотите падат. По-добре да включим противопожарната система, преди да е избухнал.

Уил кимна и се пресегна към ръчката за задействане на противопожарна система №3, докато съзнанието му крещеше да намали скоростта и да потърси помощта на втория пилот. Пръстите му се стегнаха около червената Т-образна ръчка под погледа на Дъг, който забързано докладваше на АУАКС подробности от все по-тежката ситуация, в която бяха изпаднали. В следващия миг ръчката зае крайно долно положение, двигател №3 замлъкна и самолетът рязко се наклони надясно. Половината от хидравликата, задвижваща уредите за контрол на полета, вече беше извън строя. Тя беше обединена под името I-ва система и се захранваше самостоятелно от работата на двигатели 3 и 4.

Дъг вдигна глава, пръстът му освободи бутона на предавателя и натисна този за вътрешна връзка.

— Господи, Уил! Аз все още съм тук! Не можа ли да изчакаш и останалите членове на екипажа?

Уил стискаше щурвала с всички сили, просто за да удържи хоризонталното положение на самолета. Двата работещи двигателя на лявото крило го тласкаха мощно в обратна посока, сякаш искаха да го преобърнат на всяка цена. Борбата на пилота се водеше с всички средства на негово разположение — рудан в крайно ляво положение, спуснат ляв елерон и контрол на оборотите. Самолетът беше напълно годен да лети и с два мотора, стига да не беше този пожар.

С периферното си зрение улови поклащането на глава от страна на Дъг, но замълча. Прекрасно знаеше, че бързото изключване на двигателя е опасно, но вече го беше направил.

— Извинявай — промърмори след известно време той. — Страхувах се, че ще се разпаднем.

Дъг само кимна и побърза да се върне на честотата, на която предаваше. Почти физически виждаше разширените от ужас очи на дежурния зад пулта на АУАКС, летящ някъде над северната част на Саудитска Арабия, който стиска приемника с отчаяна сила и не знае дали рязкото прекъсване на емисията не означава и край на Скорпион-1.

Уил и Сандра координираха списъците за проверка в извънредни ситуации — особено онези, при които двигатели 3 и 4 са извън строя, а I-ва хидравлична система е изключена. Дъг приключи сеанса с АУАКС и се върна в интерфона. Спасителни хеликоптери тръгваха на север да ги пресрещнат, „Короната“ (това бяха позивните на АУАКС) изпращаше в тяхна посока и двойката изтребители Ф-15, които патрулираха в района на операцията. Сбитият доклад приключи и Дъг протегна ръка към бутона за радарния сигнал.

— Хей, какво правиш?! — извика Уил.

— Настояват да го включим, капитане… Извинявай, първо трябваше да обясня, а след това да посягам. Все същата грешка…

Уил изобщо не го слушаше.

— Нима забравят къде се намираме? — промърмори загрижено той.

— Всъщност, те не са сигурни къде се намираме. И точно по тази причина ни искат на екраните на радара!

— Заедно с половината от въоръжените сили на Саддам! — промърмори с отвращение Уил, после въздъхна и се предаде: — Хайде, включвай!

Дъг натисна бутона в положение „включено“, след което набра кодовете, които му бяха продиктували от АУАКС. На таблото започна да мига малка зелена лампичка, която доказваше приемането и връщането на специално кодираните радарни сигнали. Уил ясно си представи как цяла банда дежурни в иракските контролни кули изненадано се привеждат напред и започват да се питат каква е тази пулсираща точка, внезапно изскочила на екраните им.

— Бординженер, какво е положението с дясното крило?

— Пожарът е ограничен, сър. Скоростта потиска пламъците, но не може да ги ликвидира.

— Капитане, бординженер. Нали не сте забравили, че сме останали само с един електрогенератор?

Уил беше забравил, разбира се. Същото важеше с пълна сила и за Дъг, и за Бил Бакъс.

— Ще се справим ли само с един? — попита Дъг.

— Би трябвало — отвърна Сандра. — Но ако случайно и той излезе от строя, опираме до акумулаторите.

Думите й бяха подчертани от внезапното залитане надясно. Уил и Дъг сграбчиха щурвала и го натиснаха с всички сили в обратна посока, а лицата им почервеняха от зловещото сияние на пожара.

— Дотук добре… — промърмори с несигурен глас Уил.

Бил Бакъс продължаваше да стои на колене до дясното стъкло. Кръстът го заболя, чувствителността в пръстите на краката му рязко се понижи, но той не обръщаше внимание на нищо. Очите му не се отделяха от пламъците, които облизваха крилото, сякаш искаше да ги изгаси единствено с усилието на волята си. Самолетът продължаваше да се носи на юг с максимална скорост. Лицето му изведнъж се сгърчи, клепачите му потрепнаха. Случи се нещо ново, а зловещите отблясъци в средната част на крилото му подсказаха какво може да бъде то.

— Командир, изгубихте десния елерон — докладва той. — Искам да кажа, че проклетата ламарина се откъсна в буквалния смисъл на думата!

Дъг вдигна глава към контролните ключове на хидравликата над главата си.

— В такъв случай е по-добре да минем на ръчно… — прехапа устни, ядосан от собствената си глупост: — По дяволите, след като елеронът го няма, това е абсолютно безполезно!

— Изключи елеронен контрол от II-ра хидравлична система — заповяда Уил и той побърза да прещрака ключа, без обаче да усети някаква промяна. Това означаваше, че щурманът е прав: разполагаха само с левия елерон за контрол на полета, а този елерон се захранваше от една-единствена хидравлична система.

— Къде се намираме, Дъг? — вдигна глава Уил. — Някой има ли представа?

Дъг хвърли поглед към екрана на полетния компютър, плътно запълнен от предупредителните послания на ИНС за критично високата скорост на полета.

— Един момент — промърмори той и включи предавателя на координатите на „Корона“. Обърна се към Уил и изчака няколко секунди. Дежурният диспечер в специалния 4-моторен боинг, оборудван със системата АУАКС, изчисли точната им позиция и изстреля данните в един-единствен зашифрован сигнал.

— Изминали сме около осемдесет километра в южна посока, Уил — започна Дъг. — Намираме се на около сто километра северно от границата. Информират ни, че на петдесет километра оттук се намира удобна за кацане шосейна полоса, но и тя е на иракска територия. В нашата посока има две саудитски летища. За да влезем в обсега им, трябва да поддържаме курс два-нула-нула градуса.

— Капитан, щурман! Губим парчета от дясното крило!

Уил също го усети. Тежестта на лявото крило, съдържащо значително повече гориво от дясното, се компенсираше донякъде от работещите двигатели. Но подемната сила беше нещо съвсем различно. Дясното крило започваше да се скъсява и това караше С-141 да се наклонява все по-силно надясно. Уил сведе поглед към шурвала и си даде сметка, че времето им изтича. Положението на уредите за управление беше почти максимално вляво, а контролното колело всеки момент щеше да опре в крайно положение. Още съвсем малко загуба на подемна сила и самолетът щеше да стане неуправляем.

Пое си дълбоко дъх, стрелна с поглед Дъг и включи микрофона:

— Екипаж, говори командирът. Искам мнението на всеки един от вас, при това незабавно. Ако направим опит да прекосим границата, има опасност да изгубим хоризонталния контрол, а следователно и възможността за кацане, без да се разцепим на две. От друга страна, ако решим да кацнем веднага, отново ще се окажем на иракска територия… Напомням ви, че левият елерон е пред блокиране. Щурман, започнете вие…

— Според мен се разпадаме, сър. Трябва да кацнем.

— Бординженер?

— Поддържам същото мнение, сър.

— Отговорник за товара?

— И аз мисля така, сър. Ако успеем да кацнем без да се разбием, ще можем да продължим на собствен ход. Аз ще отворя товарния отсек още преди кацането.

— Ясно. Втори пилот?… Дъг?…

Дъг вече кимаше с глава. Придърпа микрофона и обобщи:

— Нямаме друг избор, стари друже. Давай да кацаме.

Уил натисна щурвала, за да свали носа, а Дъг включи радиостанцията, за да съобщи на „Корона“ какво възнамеряват да правят. Въпреки опасността да бъдат засечени от иракската армия те трябваше да оставят радио сигнала включен до момента на приземяването, тъй като само по този начин можеха да бъдат открити от спасителните хеликоптери. „Корона“ прие съобщението спокойно и добави, че пилотите на двата Ф-15 вече са зад тях и докладват за наличието на дълга огнена диря от дясното им крило. Предстоеше включването на още изтребители, а два бойни хеликоптера А-10 „Уортхог“, въоръжени с противотанкови ракети, щяха да осигурят защитата срещу евентуално нападение по земя. Проблемът беше да кацнат успешно и незабавно да напуснат горящата машина.

Дъг нареди на отговорника за товарния отсек да запознае Мойер и Джонсън с плановете за аварийно кацане с оглед хората им да бъдат подготвени. Плановете бяха още във въздуха да вдигнат херметизиращата преграда и да освободят заключващите устройства на рампата. Кацането трябваше да стане със спусната до хоризонтално положение рампа и напълно свалени задкрилки. Веднъж спрял, самолетът нямаше да представлява непосредствена заплаха, тъй като бронираните машини можеха да го напуснат дори и при откъснати опашни стабилизатори. С малко късмет всички биха могли да се отдалечат на безопасно разстояние и спокойно да изчакат появата на спасителните хеликоптери.

Слязоха на триста метра и продължиха да се снижават. Пожарът се разгоря, тъй като натискът на въздушната струя върху пламтящите останки от крилото видимо намаля. Колесниците напуснаха гнездата си без никакъв проблем, въпреки че бяха задействани само от една хидравлична система. Същото сториха и задкрилките. Дъг включи всички контролни светлини, включително и прожекторите за кацане, а Бакъс започна да отчита на глас показанията на висотомера, стартирайки от сто и петдесет метра.

— Пожелавам късмет на всички — обади се Уил.

— Нещата са под контрол, капитане — подхвърли Дъг и се усмихна на гримасата, пробягала по лицето на приятеля му.

— Втори пилот, ти прекрасно знаеш, че ненавиждам тази фраза!

— Тъй вярно, знам.

— Седемдесет метра — обяви Бакъс.

Според плана трябваше да стабилизират на височина 15–20 метра, да увеличат оборотите и да използват само задкрилките за захода, докато открият приемливо място за кацане. Такова място се появи още в следващата секунда — равно и голо, с едва забележимо възвишение отляво.

— Центрирай щурвала — заповяда Уил, но Дъг вече беше успял да предвиди командата и вършеше точно това.

Оборотите бяха намалени до минимум, скоростта спадна до 130 възела в час — съвсем малко над заходния максимум. С едва забележимо движение Уил наведе носа надолу.

— Задкрилки в положение за кацане!

— Слушам, задкрилки за кацане — повтори Дъг и издърпа лоста до крайно положение. Наподобяващите прегради на обор алуминиеви плоскости щръкнаха под прав ъгъл и рязко намалиха скоростта на С-141.

— Ще опитам кацане с максимална скорост — обяви Уил.

Бакъс предвидливо напусна сгъваемото столче над катапулта и потърси убежище в далеч по-солидното кресло на навигатора.

— Седем метра, пет метра…

Гласът му бавно заглъхна. На такава височина нямаше смисъл от никакви отчитания.

Колелата влязоха в контакт с повърхността и Уил се стресна от необичайния шум. Многобройни малки и големи камъчетата забарабаниха по алуминиевата обшивка на корпуса и почти заглушиха заповедта му за спускане на спойлерите. Кракът му натисна спирачния педал с всичка сила, ръката му върна оборотите на двигателите в параметрите на празния ход, след което бързо превключи на обратна тяга. Слава богу, че попаднаха на твърда повърхност, а не в някоя от падините с мек пясък. Машината се разтресе здраво, но стрелката на скоростомера бързо тръгна обратно, премина през чертата на 120 възела и продължи да пада. Уил изчака да слязат на 100 възела и премина на ръчно управление на челния колесник. Надеждите му да кацнат без да се разпаднат плахо нараснаха.

Нямаше как да видят края на твърдия участък със зоната подвижен пясък отвъд. Челните прожектори я осветиха за един кратък миг, после корпусът рязко намали скоростта си и всички увиснаха на предпазните колани. Силен трясък регистрира пречупването на водещия колесник, после дойде ред на пронизителното скърцане на металическия корпус по ситните, но твърди като шмиргел камъчета на пустинята. Дясното крило изведнъж потъна надолу, останките от разбития мотор влязоха в съприкосновение с терена — за втори път през последния половин час. Огромният корпус на С-141 рязко се завъртя надясно, но центробежните сили бързо го оттласнаха в обратна посока. Върхът на лявото крило се заби в пясъка, причинявайки нов рязък тласък в обратна посока. След това завъртане на корпуса се откъсна и двигател номер едно, но време за реакция нямаше, тъй като последва ново съприкосновение на дясното крило с терена. Двигател номер четири се откъсна с пронизителен грохот, а съседният номер три рязко се заби в пясъка и се превърна в нещо като котва, която да свали скоростта от петдесет възела на далеч по-приемливи нива. Огромното туловище на самолета се завъртя на една страна, хлъзна се по терена и най-сетне спря, вдигайки пред себе си стена от пясък и дребни камъчета. Дясното крило остана да виси на няколко болта, но от разкъсаните маркучи бликнаха плътни струи гориво.

Настъпилата тишина беше оглушителна, но продължи броени секунди. Някъде зад тях се разнесе грохот на дизелови мотори и двамата пилоти едновременно осъзнаха, че водачите на бронираните коли правят опит да напуснат самолета веднага — както беше уточнено в предварителния план. Бяха успели да кацнат с леки изкривявания на корпуса и в момента задната му част беше извита надясно, но под ъгъл от едва петнадесет градуса. Уил се окопити пръв, грабна рупора и извика:

— Евакуация! Незабавна евакуация!

Откъм товарния отсек му отвърна изненадващо силно ехо. Понечи да включи аварийната сирена над главата си, но после се отказа. Тя беше прекалено мощна и едва ли щеше да промени положението. Зад гърба му се разнесоха викове, последвани от тропот на тежки ботуши по металната обшивка. Моторите на бронираните коли завиха на максимални обороти, проскърцаха резета и метални врати. В следващата секунда грохотът започна да намалява и Уил доволно кимна — машините бяха напуснали товарния отсек!

Протегна ръка и изтегли ръчките на противопожарната система на двигатели едно и две, подпомогнат активно от Дъг. Следейки неотклонно движенията на пилотите пред себе си, Сандра моментално изключи захранването. Дъг захвърли очилата за нощно виждане на таблото пред себе си и започна да се измъква от пилотското място. До слуха им долетя зловещия грохот на пожара в областта на дясното крило, който рязко набираше сила. Той погълна почти напълно боботенето на БТР-те, които бързо се отдалечаваха в нощта.

Бил Бакъс лошо удари главата си в контролното табло пред мястото на навигатора. Остана в съзнание, но беше силно замаян и това се отразяваше на скоростта на движението му. Уил се зае да го освободи от предпазните колани, които се оказаха безнадеждно оплетени.

Оранжевото зарево отвъд дясното странично стъкло започна да излъчва интензивна инфрачервена топлина — едно предупреждение за обитателите на кабината, че времето им изтича. Дъг и Сандра се присъединиха към Уил в усилията му да откачи Бакъс от клопката на коланите. Токата най-накрая изщрака, още в следващия миг четиримата се обърнаха към зеещата врата в дъното на пилотската кабина. Дъг надникна за последен път през страничното стъкло, опитвайки се да определи дали останалите са успели да избягат на безопасно разстояние. В следващия миг металната стълбичка към товарния отсек изведнъж изчезна в пламъците на интензивно оранжево кълбо и групата изненадано се закова на място.

* * *

Майор Мойер огледа за последен път просторния и вече пуст товарен отсек, който приличаше на стадион след мач, после скочи на стъпалото на „Брадли“ и заповяда на водача да настъпи педала до дъно. Бяха спрели за подреждане в колона на около сто и петдесет метра пред и вдясно от изкривения фюзелаж. Мойер остана смаян от бързината, с която се разпространяваше огънят.

— Всички ли са навън?

— Не, сър. Не виждам никой от екипажа. Вероятно все още са вътре!

Човекът, който изкрещя тези думи, вече се носеше с пълна скорост към разрушения самолет. Мойер бързо го разпозна — беше отговорникът за товарния отсек сержант Кейси. Без да се колебае нито миг, той се понесе след него и само след двадесетина метра успя да го сграбчи за раменете.

— Ти луд ли си бе, човек?! — изкрещя той. — Това там всеки момент ще хвръкне във въздуха!

— Пусни ме! Екипажът ми е там!

Кейси се бореше толкова яростно, че Мойер почти реши да го пусне, но в този момент очите му случайно се спряха на пилотската кабина. На фона на оранжевото зарево ясно видя един — а може би и няколко? — силуетът на хора, които се лутаха вътре. Малко огнено кълбо подпали кабината само миг преди да избухне перфектната смес гориво-въздух в главен резервоар номер три. Тази експлозия беше достатъчна, за да възпламени и останалите резервоари. Скелетът на С-141 се разцепи в основата на крилете, горната част на фюзелажа се изстреля като ракета нагоре, огън и пламъци лумнаха във всички посоки.

— Не-е-е!

— Лягай долу!

Мойер сграбчи Кейси и го събори на земята. Горещата взривна вълна изсвистя над главите им, във въздуха летяха фрагменти от взривения самолет, които със сигурност можеха да ги убият. Офицерът бавно вдигна глава, очаквайки да види смъртоносния дъжд от нажежени отломки, но по-голямата част от него се беше насочила вляво от самолета и приличаше на странен метеоритен дъжд, падащ над бързо смрачаващата се пустиня. Странната, сюрреалистична картина се допълваше от някакви необикновени, почти музикални звуци. Издаваха ги по-големите парчета от обшивката, които падаха на земята след експлозията.

— Исусе! — хлъцна Кейси. — Те бяха вътре, когато това… това се взриви… — Лицето му беше разкривено от ужас, очите му се блещеха по посока на разрушения самолет.

— Страхувам се, че имаш право — мрачно кимна Мойер. — Видях ги съвсем ясно в кабината!

Той също беше на ръба на шока. Защо екипажът се беше забавил на борда? Как е възможно три тежки верижни машини, цяла рота войници и едно хъмви да избягат навреме, а екипажът да не успее?!

В главата му се беше запечатала картината миг преди експлозията. Тези хора наистина бяха там, вътре. А това означаваше, че няма начин да са живи.

— Хайде — овладя се той и изправи сержанта на крака. Кейси продължаваше да гледа опулено към мястото, на което доскоро имаше един огромен самолет, а сега димяха само останки. — Ще вземем „Брадли“ и ще направим оглед отблизо.

Наложи му се да влачи Кейси през по-голямата част от обратния път. Сержант Джонсън изтича да ги посрещне и Мойер му разказа какво бяха видели. Натовариха се в „Брадли“. Майорът включи радиостанцията и нареди на двата бронетранспортьора да чакат на място, а на радиста възложи задачата да се свърже с АУАКС и да им предаде координатите за предстоящата спасителна операция.

Лично пое лостовете за управление и насочи верижната машина към останките на самолета, предпазливо стеснявайки кръга.

— Сър — пропука радиостанцията. — От АУАКС заповядаха да приберем всички ранени и оцелели и незабавно да се отправим на юг. Засекли са иракски военни машини, между които вероятно има дори танкове, които са поели към нас. Инструкциите са да изчезваме оттук, веднага!

Мойер обработи информацията за част от секундата и спря машината. Пожарът все още беше интензивен, но резервоарите бяха разбити и празни. Вече нямаше какво да се взривява…

Очите му внимателно оглеждаха огромния скелет, най-вече откъм страната на входа за екипажа. Отломките бяха навсякъде, но сред тях не се виждаха нито оцелели, нито обгорели трупове. Реши да направи един последен оглед, изскочи от люка и изтича към останките от пилотската кабина. Лишена от челното стъкло, нейната предна част беше относително запазена, включително част от таблото и изкривеният, силно обгорял щурвал. Дори извика няколко пъти, очаквайки да долови някакъв отговор, който да наподобява човешки глас. Откъм руините идваха какви ли не звуци, но в тях нямаше нищо човешко.

Оцеляването след такава експлозия беше просто невъзможно.

Обърна се към ниското хълмче източно от мястото на катастрофата, което беше обсипано с малки и големи отломки от самолета, а в средата му личаха дълбоките коловози, оставени от верижните машини.

— Сър! — отново пропука радиостанцията. — Вече ни крещят да се махаме! Противникът се намира само на три километра оттук!

Времето за решение настъпи. Редом с него се беше изправил сержант Джонсън, но той беше командирът. А това наоколо по нищо не се отличаваше от бойно поле.

— Да сме пропуснали нещо, сержант?

Окото му на експерт по логистична подкрепа и боен резерв огледа осеяната с отломки околност, но в съзнанието му продължаваше да пулсира картината с четиримата членове на екипажа, залостени в онази кабина.

— Много неща сме пропуснали, сър — отвърна с въздишка Джонсън. — Онези големи парчета от крилото ей там, другите зад гърба ни… Но ако екипажът наистина е бил в кабината в момента на взрива…

— Беше. Аз ги видях с очите си.

— В такъв случай няма какво да спасяваме…

Мойер се втренчи в него, после бавно кимна с глава. Обърнаха се и едновременно се затичаха към „Брадли“. Скочиха вътре и обърнаха към чакащите ги бронетранспортьори. Мойер се концентрира в това, което предстоеше. Носеше отговорност за живота на тези бойци, а те бяха доста повече на брой от загиналите пилоти.

Мъртвите можеха да почакат.