Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (24)

Епилог

ЦЕНТКОМ, Риад, Саудитска Арабия

Вторник, 12 март 1991 г., 16:00 ч. (13:00 по Гринуич)

Четиридесетте минути при температура хиляда градуса най-сетне изтекоха. Лаборантът изключи пещта и се обърна с лице към малката група офицери, които присъстваха на процедурата.

— Всичко е свършено, господа — обяви той. — Вероятно сте се уверили, че вътре беше цялото налично количество. Това означава край на един от най-смъртоносните вируси, създадени някога от човешка ръка. Лично аз бурно аплодирам това, което направихме току-що.

С тези думи човекът извади писалка от горното джобче на лабораторната си манта и се наведе да подпише протокола. След това отстъпи крачка назад и стисна десницата на полковник Ричард Кер.

— Наистина ли беше толкова ужасен? — пожела да узнае полковникът.

— Едва ли можете да си представите какви поражения би могъл да нанесе — кимна експертът. — Не можете дори да се опитате да си представите! Макар и кратки, тестовете, които проведохме на опитните животни, показаха ужасни резултати! Разредихме количеството до една петстотин хилядна от оригиналната му концентрация, но въпреки това то уби опитните маймуни в рамките на два часа!

Кер и Йън Макарти от Агенцията за национална сигурност бавно закрачиха към блиндираната врата, и двамата потънали в дълбок размисъл.

— Трябва да кажем на доктор Хайек, че сме свалили обвиненията срещу него, преди да се е самоубил — криво се усмихна Кер. — Как мислиш да се справиш с тази дребна, но неприятна мисия, Йън?

— Аз ли?! — попита с престорено смайване Макарти, въпреки че лично беше настоявал за ареста на доктор Хайек за умишленото унищожение на ценно държавно имущество. Съвсем нормално беше пак той да поправи допуснатата грешка. Добре знаеше, че Хайек чака в хотелската си стая и вероятно агонизира в очакване на най-лошото.

— Точно ти — кимна Кер и по устните му се плъзна лека усмивка. — Бедният човечец! Някакъв лабораторен техник се опитва да изпълни заповедта на началника си за „пълна стерилизация“ и по погрешка влиза в контакт с живата проба. А ние веднага си правим заключението, че Хайек е виновен в умишлен саботаж.

— Той е виновен! — напомни му Макарти. — Ако не за друго, поне за саботирането на усилията ни да изпратим тези мостри у дома!

— Но в едно отношение все пак беше прав — напомни му Кер. — Аз също не бих искал у дома нещо толкова смъртоносно!

— Е, това вече няма никакво значение — сви рамене Макарти.

— Наистина ли? Искам да кажа — да, този вирус е история, но какво ще стане следващия път, когато някой изобрети ново биологическо оръжие, а ние решим да си вкараме в къщата троянския кон? Защото нещата започват да ми приличат точно на нещо такова…

— Не разбирам накъде биеш — сви рамене Макарти.

— Прекрасно разбираш, Йън — продължително го изгледа Кер. — Не ми е приятен начина, по който засекретяваме тази история! Разбирам защо, знам, че нямаме друг избор, но това е една дяволски опасна игра! Хората имат право да знаят какво е станало, а и какво би могло да стане!

— За какво говориш, Ричард? За това, което извърши доктор Абас, или за самия вирус?

— И за двете. Абас не би трябвало да излага нещата на толкова голям риск, но и със сигурност не е бил длъжен да спасява хората ни. Той е създал проклетия вирус, той направи възможно и унищожението му. Но той рискува всичко, за да ни предупреди, а как му отговорихме ние? Като го покриваме с похлупака на тайната. Срам ме е, че нашият президент постъпи така!

Макарти отново започна да се смее. Правеше го вече цял ден, особено след като получи от Кувейт пълния доклад по случая.

— Още не мога да повярвам, че тези двама откачени полковници са вдигнали шибания хеликоптер буквално под носа на Саддам! Като никой от тях не е летял преди това на подобно нещо! Ето това бих искал да бъде публикувано и да види бял свят! Представям си каква ще бъде реакцията на хората от ВВС…

Ричард Кер махна на Макарти за сбогом и се насочи към авиобазата, откъдето възнамеряваше да хване някой полет за Дахран. Дъг Харис и Уил Уестърман лежаха в тамошната болница, но предстоеше да бъдат изписани и подложени на подробен разпит. Освен това искаше да направи необходимото за семейството на Абас.

Защото самият доктор Шакир Абас не се нуждаеше от нищо друго, освен от едно достойно погребение.

Трагичната му смърт бе тясно свързана с тайните, които така и останаха неразгадани. Никой не разбра как бе успял да си върне липсващите контейнери, къде точно бе скрил първия от тях…

Но опасността все пак беше отминала…

Западната иракска пустиня

Вторник, 12 март 1991 г., 17:45 ч. (14:45 по Гринуич)

Огромният кървавочервен диск на слънцето бавно се спускаше към хоризонта на запад. Зад фигурата на самотния бедуин, който извеждаше камилата си от едно плитко уади, се проточиха издължени сенки. Човекът крачеше бавно и внимателно подбираше мястото, на което щеше да спре за нощна почивка и неизбежното канче чай. То най-вероятно се намираше там насреща, в близост до полегатия пясъчен склон.

Няколко крачки преди да превали полегатото било на дюната, камилата му изведнъж се препъна, задните й копита започнаха да буксуват в пясъка. Мъжът се обърна и рязко дръпна поводите, подкарвайки добичето с клетви, ругатни и помощта на собствените си мускули.

И когато камилата най-сетне прекоси билото, мъжът я подкара по посока на близкото шосе, без да обръща внимание на преминаващия тежък камион и обгорелия скелет на някакъв по-малък автомобил, който стърчеше на броени метри вдясно.

От стената на уади зад гърба му се стрелна тъничка струйка пясък — следствие от уморените усилия на камилата да се измъкне. Бавно и сигурно тя се превърна в стабилен пясъчен поток, който продължи да се стича по наклона далеч след като бедуина и камилата му се бяха стопили на хоризонта. Потокът изтъня и спря едва когато на метър под върха лъсна нещо метално — нещо различно и чуждо на ритъма на пустинята и нейната вечна субстанция.

Малкият металически цилиндър се поклати, сякаш обзет от колебание, после изведнъж се търкулна по наклона, набра скорост, удари се в един по-голям камък и с подскок се приземи в центъра на плиткото сухо дере. Лъчите на залязващото слънце се плъзнаха по никелираната му повърхност и тя ослепително заблестя…