Нора Робъртс
Уиски Бийч (9)

9.

След като Кърби Дънкан затвори вратата зад полицая, отиде право до бутилката „Столичная“ на перваза на прозореца и си сипа два пръста.

Кучи син, помисли си и изпи водката на един дъх.

Слава богу, че имаше касови бележки — от тузарското кафене на няколко пресечки от Ландън Хаус и още една за бензин, шунка и сирене от бензиностанцията на пет-шест километра южно от Уиски Бийч.

Щом разбра, че Ландън е тръгнал за вкъщи, Дънкан спря, за да зареди колата и себе си. Слава богу. Бележките доказваха, че въобще не е бил около Блъф Хаус по време на взлома. Адски сигурен беше, че иначе щеше да му се наложи да се обяснява с местните ченгета.

Кучи син.

Може да е съвпадение, каза си. Може просто някой случайно да е избрал същата нощ, когато той докладва на клиента си, че Ландън е в Бостън за вечеря и почивка.

Да бе, а прасетата отлитат на юг за зимата.

Не му харесваше да го правят на глупак. Щеше да застане зад клиента си или пред него, според случая, но не и когато клиентът си играе игрички с него.

Не и когато клиентът го използва — без негово знание или съгласие — за да проникне в къщата. И определено не, когато клиентът си позволява да нападне жена.

И сам би влязъл в Блъф Хаус, ако клиентът му бе наредил, щеше и да опере пешкира вместо него, в случай че го бяха хванали.

Но не би посегнал на жена.

Реши, че е време картите да бъдат сложени на масата или пък клиентът му да си намери друга хрътка, защото тази нямаше да души заради хора, които обикалят и бият жени.

Изтръгна телефона от зарядното и се обади. Достатъчно вбесен беше, за да не му пука за часа.

— Да, Дънкан е и да, разполагам с нещо. Разполагам с местно ченге, което тази вечер ме разпитва за проникване с взлом в Блъф Хаус и нападение над жена.

Сипа си още една водка и се заслуша.

— Я не ме баламосвай. Не работя за хора, които ме лъжат. Няма проблем да танцувам на местните, но не и когато не знам музиката… Да, питаха ме за кого работя и не, не им казах. Този път. Но когато клиентът ми ме използва, за да си разчисти пътя за проникване в къщата на човека, когото ми е платил да следя, а после същият клиент скача на жената в къщата, у мен възникват въпроси. И какво ще предприема от тук нататък, зависи от отговорите. Няма да си рискувам лиценза. Точно сега разполагам с информация за престъпление, което включва нападение над жена, и това ме прави съучастник. Така че е най-добре да разполагаш с дяволски добри отговори или приключваме, а ако ченгетата дойдат пак при мен, ще им дам името ти. Това е. Добре.

Провери колко е часът. Какво пък, каза си, и без това беше прекалено вбесен, за да заспи.

— Ще бъда тук.

Първо седна на компютъра и започна да пише подробни бележки. Смяташе да подсигури всеки квадратен сантиметър от задника си. А ако беше необходимо, щеше да занесе информацията право на местния шериф.

Достатъчно лошо беше проникването с взлом. Но нападението над жена? Това променяше нещата.

Все щеше да даде на клиента си шанс да обясни. Понякога тъпаците просто гледаха твърде много телевизия и откачаха, а Бог му беше свидетел, че и преди тоя беше имал достатъчно тъпи клиенти.

Така че щяха да си изяснят нещата и той щеше да изложи ясно становището си. Без повече игрички. Разследването трябваше да се остави на професионалистите.

Поуспокоен се преоблече. Изми устата си от водката. Идеята на среща с клиент да лъхаш на алкохол никога не е добра. Пристегна деветмилиметровия си по навик, след което навлече топъл пуловер и отгоре наметна якето си.

Сложи ключовете си в джоба, диктофона и портфейла и се измъкна през частния вход.

Тази малка екстра му струваше петнайсет долара допълнително на ден, но така веселата му хазяйка не можеше да го следи кога идва и си отива.

Обмисли да вземе колата, но после реши да върви. Шофирането до и от Бостън, часовете пред къщата на Ландън… Можеше да походи.

Макар да се смяташе за заклето градско чедо, обичаше тишината на провинцията, усещането да си вън посред нощ, когато всичко спи и се чува само шумът от разбиващите се вълни.

Стелещата се мъгла засилваше усещането за нещо неземно. Бурята беше отминала, но въздухът бе останал плътен и влажен, а небето бе прекалено облачно, за да се види луната.

Заради премигването на фара на носа мястото изглеждаше откъснато от времето. Тръгна натам, като разсъждаваше как да се справи с положението.

Сега, вече беше по-спокоен, осъзна, че щеше да е по-разумно да се срещнат през деня. Не вярваш ли на клиента си, работата страда. А и Ландън не беше направил нищо. След няколко дена наблюдение и разпитване на местните, най-уличаващата информация бяха безразборните клюки на приказливата продавачка от магазина за сувенири.

Може би Ландън беше убил съпругата си. Съмнително, но не и невъзможно. Но Дънкан не можеше да си представи как крайбрежното градче или къщата на скалата ще му поднесат някакви големи откровения.

Вероятно клиентът щеше да се опита да го убеди да остане на работа — ако това означаваше да се върне в Бостън, да се поразрови там, да прегледа докладите и доказателствата от друг ъгъл. Да поговори за случая с Улф.

Но първо трябваше да зададе някои въпроси и да получи отговори.

Искаше да разбере защо клиентът му е проникнал в къщата. Искаше също така да узнае дали това му е за пръв път.

Не че възразяваше срещу проникването с взлом по професионални причини. Но беше наистина глупаво да се мисли, че в къщата би могло да има нещо, което да свърже Ландън с убийството на съпругата му в Бостън отпреди година.

А сега местните ченгета щяха да държат под око къщата, Ландън, а също и детектива, нает да го следи.

Аматьори, каза си, като пухтеше, докато изкачваше стръмния път към скалистия нос, където светлината от фара на Уиски Бийч пронизваше мрака.

Мъглата се стелеше — тук беше малко по-гъста — заглушаваше стъпките му и превръщаше шума от разбиващите се в скалите вълни в барабанен екот.

И разваляше гледката, осъзна, когато достигна фара. Може би щеше да се качи отново утре, ако денят е по-ясен, по пътя си към Бостън.

Даде си сметка, че е взел решение. Работата може да ти досади. Клиентът може да те вбеси. Разследването може да се озове в задънена улица. Но когато се съчетаят и трите? Време беше да ограничи щетите.

Призна си, че не би трябвало така да се нахвърля на клиента си. Но, боже мили, онзи наистина беше постъпил тъпо.

Обърна се при шума от стъпките и видя как клиентът му излиза от мъглата.

— Насади ме на пачи яйца — започна Дънкан. — Трябва да си изясним нещата.

— Да, знам. Съжалявам.

— Добре, можем да оставим това в миналото, ако ти…

Не видя пистолета. Мъглата заглуши не само стъпките, а и изстрелите, които отекнаха глухи, плътни и странни. Объркаха го в същия миг, в който изпита пронизваща болка.

Така и не успя да извади своя пистолет, не се и опита.

Падна с отворени очи. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само гъргорене. Сякаш от далечно разстояние дочу гласа на убиеца си.

— Съжалявам. Не трябваше да става така.

Не усети претърсващите го ръце, които му взеха телефона, диктофона, ключовете и оръжието.

Почувства само студ, хапещ, вцепеняващ студ. И неизразима болка, докато влачеха тялото му към ръба на скалата.

За миг си помисли, че лети — студеният вятър забръска лицето му. А после, щом се удари в скалите, развълнуваното море го погълна.

 

 

Не трябваше да става така. Много късно, дори прекалено, за да се връща назад. Да се придвижва напред беше единственият избор. И без повече грешки. Вече нямаше да наема детективи, изобщо никого, на когото не може да има доверие, който няма да е лоялен.

Върши каквото трябва да вършиш, докато не го свършиш.

Може би щяха да заподозрат Ландън в убийството на детектива, както го бяха заподозрели и за Линдзи.

Но Ландън беше убил Линдзи.

Кой друг би могъл да бъде? Кой би трябвало да е?

Може би Ландън щеше да плати за Линдзи чрез Дънкан. Понякога правосъдието може да се извие като тирбушон.

Сега обаче най-важното беше да почисти стаята на детектива и да вземе всичко, което би могло да го свърже с него. А после да направи същото и в кабинета на Дънкан, и в дома му.

Много работа предстоеше.

Най-добре да се захваща.

 

 

Когато Илай слезе по стълбите сутринта, провери дневната. Одеялото, с което бе омотал Абра, когато тя се срути на дивана, лежеше артистично разперено на облегалката. Освен това обувките й не бяха до вратата.

И по-добре. Това спестяваше срама след онзи неочакван и неудобен момент между двамата през отминалата нощ. По-добре, че отново си беше сам у дома.

Или поне относително сам, каза си, когато подуши кафето, видя кафеника и залепената бележка.

Тази жена склад с бележки ли имаше? Неизчерпаем запас?

„Омлетът е в подгряващия съд.

Не забравяй да го извадиш.

В хладилника има пресни плодове.

Мерси, че ме остави на дивана.

Ще ти се обадя по-късно.

ОБАДИ се на Вини!“

— Добре де, добре. Господи. Имаш ли нещо против първо да си изпия кафето и да подредя мислите си?

Отпи от кафето, добави му сметана и разтърка упоритите възли на шията си. Щеше да се обади на Вини, нямаше защо да му се напомня. Просто искаше малко почивка, преди да тръгне да се разправя с полицията и да отговаря на въпроси. Отново.

А може пък да не иска тъпия омлет. Кой я е молил да прави тъп омлет, запита се Илай, докато отваряше съда за подгряване.

Може пък просто да иска… Проклятие, наистина изглеждаше добре.

Намръщи се, после взе чинията и грабна вилица. Изяде омлета, като се разхождаше пред прозореца. Колкото и глупаво да изглежда, чувстваше се по-уверен в себе си, ако се хранеше прав.

Като придържаше чинията си, излезе на терасата.

Духаше, но днес вятърът не беше силен. Свежият бриз отново прочисти света. Слънце, сърф, пясък, блясък… Това облекчи някои от възлите на шията му.

Загледа се в двойката, която вървеше по плажа ръка за ръка. Някои хора, помисли си, са създадени един за друг, да правят секс един с друг. Лесно би могъл да им завиди. Такава каша бе забъркал с единствения си сериозен опит в това отношение, че от развода го отърва цяло убийство.

Какво говореше това за него?

Взе си още една хапка от омлета, а разхождащите се по брега спряха да се прегръщат.

Да, можеше да им завижда.

Сети се за Абра. Тя не го привличаше.

Не е ли глупаво да се самозалъгва? Естествено, че го привлича. С това лице, с това тяло, с поведението си…

Не искаше да е привлечен от нея, това беше истината. Не искаше да мисли за секс. Не искаше да мисли за секс с нея.

Искаше само да пише, да избяга в света, който си беше създал, и да намери пътя си към света, в който живее.

Искаше да открие кой е убил Линдзи и защо, инак нито един морски бриз не би могъл да прочисти отново света.

Но желанията са нещо различно от реалността. А каква беше тя? Дупка в мазето, изкопана от непознат. Или няколко непознати.

Време беше да се обади на полицията.

Влезе вътре, остави чинията в мивката… и видя, че Абра е забола визитката на Вини срещу телефона в кухнята.

Щеше му се да завърти очи, но това му спести качването горе и ровенето в джобовете на панталона, където беше пъхнал картичката на полицая.

Набра номера.

— Офицер Хенсън.

— Здравей, Вини. Аз съм Илай Ландън.

— Илай.

— Имам проблем — започна той.

След около час стоеше до полицая и оглеждаха заедно дупката в старото мазе.

— Ами… — Вини се потърка по тила. — Това е интересен проблем. Значи… Ти не си копал дупки тук долу?

— Не.

— Сигурен ли си, че госпожа Хестър не е наела някого, за да… Де да знам, нови тръби за водопровода или нещо подобно?

— Напълно съм сигурен. Напълно съм сигурен, че ако беше направила нещо подобно, Абра щеше да знае. И тъй като очевидно работата напредва, напълно съм сигурен, че ако беше нещо легално, човекът щеше да се свърже с мен.

— Аха. Това не е сто процента, но е близо. И мога да добавя още нещо. Ако това беше наемен труд, вероятно щях да съм чул. Но все пак имаш ли нещо против да питаш баба си?

— Не искам да го правя. — През нощта Илай беше изчислил плюсовете и минусите на тази стъпка. — Не искам да я тревожа. Мога да прегледам документите й, сметките й. Ако е наела някого, трябва да му е плащала. Не съм специалист, Вини, но бих казал, че това е твърде дълбоко за водопроводни тръби или нещо подобно. Освен това за какво, по дяволите, й трябва да прави нещо точно тук?

— Просто се опитвам да елиминирам вероятности.

Този изкоп? Ще му отнеме много време с тези ръчни инструменти. Време и решителност. И означава, че трябва да влиза и излиза от къщата.

— Абра ми каза, че баба я накарала да смени кода на алармата и ключалките. След като падна.

— Брей. — Вини отмести поглед от ямата и се втренчи в Илай. — Вярно ли е това?

— Баба не й обяснила защо, но била непреклонна. Не помни ясно падането, но се чудя дали някакъв инстинкт, някакъв погребан спомен не я кара да подсили сигурността на къщата.

— Намери дупка в мазето и мислиш, че падането на госпожа Хестър не е било инцидент.

— Накратко, така е. Снощи Абра беше нападната. Наложило му се е да прекъсне тока, за да проникне. Не я е очаквал. Знаел е, че не съм тук. Може да работи с Дънкан. Дънкан знаеше, че съм в Бостън. Ти каза, че ти е показал касови бележки за това време. Но може да е казал на човека, който е влязъл, че е чисто. В Бостън съм, да идва и да копае.

— За какво?

— Вини, двамата с теб можем да си стиснем ръцете, че цялата история със Зестрата на Есмералда е пълна глупост. Много хора обаче не мислят така.

— Значи някой се сдобива с ключовете и с кода на алармата на госпожа Хестър, прави си копие. Това мога да го приема. Не е толкова сложно. Използва ги, за да се добере до мазето и да почне да копае. Една вечер я напада и я бута по стълбите.

— Тя не си спомня. Все още.

Когато отново си представи как тя лежи потрошена и кървяща, Илай побесня.

— Може да е чула нещо и да е слязла. А може просто да е слязла и тогава да е чула нещо. Опитала е да се върне горе. Вратата на спалнята й е адски дебела и се заключва отвътре. Искала е да влезе там и да се обади на полицията. А може просто да я е уплашил и да се е спънала. Каквото и да е било, оставил я е там. В безсъзнание, кървяща, потрошена. Оставил я е.

— Ако е станало така. — Вини сложи ръка на рамото му. — Ако.

— Ако. Няколко седмици след падането движението тук е доста голямо. Полиция, Абра все влиза и излиза — взема неща да ги носи на баба. Но после нещата се поуспокояват и той може да се върне и да продължи да копае. Докато не се чува, че смятам да се нанеса тук и да остана. И докато Абра не сменя кода и ключалките. Вини, той е знаел, че вчера къщата ще остане празна за няколко часа. Това трябва да е дошло от Дънкан.

— Отново ще говорим с него. Междувременно ще пратя някого тук да направи снимки. Ще вземем инструментите. Ще ги изследваме, но това ще отнеме време. Тук сме само дребни риби, Илай.

— Ясно.

— Оправи алармата. Ще включа още момчета да наобикалят. Трябва да обмислиш да си вземеш куче.

— Куче? Сериозно?

— Те лаят. Имат зъби. — Вини сви рамене. — Не че тук е някакъв разсадник на организирана престъпност, но ми е добре да знам, че в къщата ми има куче, когато мен ме няма. Все едно, ще доведа няколко човека. Но защо е копал точно тук? — зачуди се, когато тръгнаха да се качват.

— Това е най-старата част от къщата. Това място е било тук, когато „Калипсо“ се е разбил край брега.

— И как се е казвал? Оцелелият де.

— Джовани Морени според някои, според други — Хосе Корес.

— Да. А съм чувал и други истории, според които е бил самият капитан Брум. Арргх!

— И сърдечно йо-хо-хо! — добави Илай.

— Все тая. Значи който и да е бил, домъква дотук сандъка със зестрата — който много удобно е бил изхвърлен на брега с него — и го заравя? Повече предпочитам версията, според която открадва лодка, отплава и заравя имането някъде по близките острови.

— А онази история, дето моя предшественичка слязла на брега, намерила го, довела го заедно със съкровището в къщата и се грижила за него, докато оздравее?

— Жена ми я харесва. Романтична е. С изключение на частта, в която братът на предшественичката ти го убива и хвърля тялото му от скалата.

— И повече никой не видял зестрата. Все едно каква е легендата. Фактът е, че човекът, който е направил това, е вярвал.

— Така изглежда. Ще се отбия в бара и отново ще проверя Дънкан.

Не това беше начинът, по който Илай би избрал да прекара деня си — да се разправя с ченгета, с електрическата компания, със застрахователя и техниците за алармената инсталация. Къщата изглеждаше прекалено претъпкана и това му помогна да осъзнае колко е свикнал с тишината и спокойствието. Тази нова склонност контрастираше с живота, който беше водил преди. Някога дните му бяха изпълнени с уговорки, срещи и хора, а вечерите прекарваше по приеми и различни събития.

Не съжаляваше за това. Денят, прекаран в отговаряне на въпроси, вземане на решения и попълване на формуляри, му изглеждаше като аномалия, но реши, че може да живее и така.

Когато къщата и мазето най-сетне се изпразниха, Илай въздъхна с облекчение.

Но после чу задната врата да се отваря.

— Боже, какво има сега?

Тръгна натам и отвори междинната врата.

Абра сложи една от пазарските торби върху миялната машина.

— Трябваха ти някои неща.

— Трябваха ли ми?

— Трябваха ти. — Измъкна бутилка течен перилен препарат и я прибра в белия шкаф. — Изглеждаш изцеден.

— Да. Имаме нов код за алармата. — Порови в джоба си за бележката и й я подаде. — Предполагам, ще ти трябва.

— Освен ако не искаш да тичаш рано сутрин надолу по стълбите. — Погледна бележката и я прибра в портмонето си. — Минах през Вини — продължи, подмина го и влезе в кухнята. — Трябваше да му предам, че Кърби Дънкан явно е освободил стаята си. Не официално — не бил споменал на Кати от бара, че ще тръгва, но нещата му ги нямало. Вини каза да се обадиш, ако имаш въпроси.

— Просто си е тръгнал?

— Така изглежда — отвърна Абра, докато изпразваше торбите. — Вини каза, че ще уведоми — не е ли яко? — ще уведоми ченгетата в Бостън, за да се свържат с Дънкан заради изкопа в мазето ти. Но тъй като го няма, вече няма да души наоколо и да ти се бърка в живота. Това е добра новина.

— Чудя се дали клиентът му не го е привикал обратно. Или го е уволнил? А може Дънкан сам да е напуснал?

— Не мога да кажа. — Абра изсипа пакет солени курабийки в купа. — Обаче знам, че си е платил до неделя и е споменал, че може и да удължи престоя си. А после — пуф — и изчезва. Не съжалявам де. Не го харесвах.

След като подреди покупките, нагъна торбите си и ги прибра в чантата си.

— Значи — добави — това си е повод за празнуване.

— Нима?

— Ами наоколо не душат частни детективи, токът дойде, а сигурността ти е още по-сигурна. Наистина ползотворен ден след онази гадна нощ. Трябва по-късно да наминеш през бара за питие. Тази вечер ще има хубава музика и ще се срещнеш с Морийн и Майк.

— Изгубих си деня с цялата тая история. Трябва да си почина.

— Извинявай — забоде тя пръст в гърдите му. — Всеки може да поразпусне в петък вечерта. Студена бира, малко музика и приказки. Плюс дето твоята сервитьорка, тоест аз, ще носи наистина къса пола. Ще взема вода за из път — обяви и се обърна да отвори хладилника.

Илай постави ръка на вратата и Абра повдигна вежди.

— Не ми ли се полага вода?

— Защо продължаваш да упорстваш?

— Не мисля за това по този начин. — Беше я завладял, осъзна тя. Интересно. И независимо дали и той го осъзнаваше, беше секси. — Съжалявам, че не разбираш. Бих искала да те видя в непринудена обстановка, с приятели. Защото ще е добре за теб и защото искам да те видя така. А може пък ти да имаш нужда да ме видиш с къса пола, за да решиш привличам ли те или не.

Той я приближи, но вместо да предизвика чувство на опасност, на предпазливост — може би това искаше — възбуди страстно желание.

— Натискаш копчета, които не трябва.

— Че кой може да устои на копче, когато е точно пред него? — отвърна тя. — Не разбирам такива хора и такъв вид въздържане. Защо да не знам дали те привличам, преди да се увлека още повече по теб? Изглежда ми честно.

Май прекалявам, помисли си. Като задаващата се буря.

С надеждата да го успокои, положи ръка на рамото му.

— Не се боя от теб, Илай.

— Не ме познаваш.

— Това щеше да е част от пледоарията ми. Искам да те опозная, преди нещата да станат по-сериозни. Все едно, не ми трябва да те познавам по начина, който имаш предвид, за да изпитвам чувства към теб или да ме привличаш. Не те мисля за сладко безвредно плюшено мече, още по-малко — за хладнокръвен убиец. Има много гняв под тъгата ти и не те виня за това. Всъщност разбирам те. Напълно.

Илай се отдръпна назад и пъхна ръце в джобовете си. Въздържа се, помисли си Абра, тя усещаше кога някой мъж иска да я докосне. А той искаше.

— Не търся връзка с теб. Или с друга.

— Това ми е ясно. Чувствах се точно по същия начин, преди да те срещна. Затова бях на сексуален пост.

Веждите му се извиха.

— На какво?

— Постех от секс. Което може да е допълнителна причина да ме привличаш. Все някога постите трябва да свършат и ето те и теб. Непознат, добре изглеждащ, интригуващ и остроумен, ако забравиш да скърбиш. Плюс това се нуждаеш от мен.

— Не се нуждая от теб.

— Да, да, глупости. Пълни глупости! — Внезапното й избухване го завари неподготвен. Все едно го удари мълния. — В тази къща има храна само защото аз съм я донесла, а ти я ядеш, защото съм ти наготвила. Вече си качил някой и друг килограм, а лицето ти не е така изпито. Носиш чисти чорапи, защото аз съм ги изпрала, и имаш човек, който те слуша, когато говориш, което от време на време правиш, без да се налага да ти вадя думите с ченгел. Имаш някой, който вярва в теб, а всеки има нужда от това.

Закрачи напред, взе си чантата и после отново я пусна.

— Да не мислиш, че си единственият, който е преминал през нещо ужасно, нещо извън негов контрол? Единственият, който е бил наранен и е трябвало да се научи как да излекува и да възстанови живота си? Не можеш да го направиш, като издигаш прегради. Те не те пазят, Илай. Само те държат сам.

— И сам ми е добре — отвърна й той.

— Глупости! Искаш да си сам, имаш нужда от пространство… Как ли пък не! Повечето от нас имат нужда от същото. Но и от човешки контакт, връзки, приятелство. Имаме нужда от всичко това, защото сме хора. Видях те как изглеждаше, когато позна Морийн на плажа оня ден. Щастлив. Тя беше твоята връзка. И аз съм такава. Имаш нужда от това точно както имаш нужда да ядеш, да пиеш, да работиш, да правиш секс и да спиш. Така че гледам да имаш храна и те зареждам с вода, сок и „Маунтин Дю“, защото ти харесва, и гледам да имаш чисти чаршафи, на които да спиш. Не ми разправяй, че нямаш нужда от мен.

— Изтърва секса.

— Подлежи на преговори.

Абра вярваше на инстинктите си и им се подчини. Просто пристъпи напред, хвана лицето му с две ръце и долепи устните си до неговите. Не толкова сексуално, колкото първично, реши тя. Просто човешки контакт.

Каквото и да пробуди това в нея, стана й хубаво. Хареса чувството.

Отстъпи назад, но не свали ръце.

— Ето, това не те уби. Ти си човек, сравнително здрав, ти си…

Не беше инстинкт, а реакция. Тя беше натиснала бутона, така че той улови мига и се гмурна в светлината.

В нея.

Издърпа я между себе си и кухненския плот. Зарови пръсти в косите й — този див водопад от къдрици.

Усети как ръцете й отново натискат лицето му, почувства устните й върху своите, усети дъха й.

Усети.

Пулсирането на кръвта, болката от пробудилата се нужда, пълнотата, радостта от това, че държи жена в обятията си.

Топла, мека, извивки и къдрици.

Уханието й, звуците на изненада и удоволствие, устните й, езикът й го пометоха като цунами. И сега, в този миг, той пожела да се остави на вълната.

Абра зарови ръце в косите му и собственото й желание я прободе, когато той я повдигна. Озова се на плота с разтворени крака, той се притисна между тях, а нажежена до бяло страст я изпълни отвътре.

Поиска да го обгърне с крака, за да могат да яздят заедно, просто да яздят, яростно и здраво. Но инстинктът отново й се наложи.

Не, не и без мисъл, предупреди я инстинктът. Не и без сърце. Накрая и двамата щяха да съжаляват.

И тя отново положи ръце на лицето му, погали го и се отдръпна.

Очите му, яростна синя жега, се взряха в нейните. В тях видя част от гнева, скрит от желанието.

— Така. Ти си жив и както гледам, повече от задоволително здрав.

— Не съжалявам за това.

— Че кой е искал извинения? Аз натиснах копчето, нали? И аз не съжалявам. Освен за това, че трябва да тръгвам.

— Да тръгваш?

— Трябва да си сложа оная къса пола и да се хващам на работа, а вече закъснявам. Добрата новина е, че това ще ни даде време да решим дали искаме да направим следващата естествена стъпка. А това е и лоша новина.

Слезе от плота и изчака дишането й да се успокои.

— Ти си първият мъж, който ме изкуши да прекратя поста си. Първият, за когото мисля, че си струва и постът, и нарушаването му. Само искам да знам, че няма да сме ядосани един на друг, ако го направим. Трябва да помислим за това.

Вдигна чантата си и тръгна да излиза.

— Ела довечера, Илай. Ела в бара да послушаш малко музика, да се видиш с хора, да пийнеш някоя бира. Първата е от мен.

Излезе и измина целия път до колата си, преди да сложи ръка на стомаха си, в който сякаш пърхаха пеперуди. Изпусна продължителна накъсана въздишка.

Ако я беше докоснал отново, ако я беше помолил да не тръгва…

… щеше ужасно да закъснее за работа.