Нора Робъртс
Уиски Бийч (29)

29.

Абра влезе в супермаркета със списък в ръка. Беше приключила с курсовете, със спортния масаж на клиент, който се подготвяше за пет хиляди метра бягане, и с почистването на една вила под наем. Сега щеше единствено да купи необходимите продукти и да се върне при Илай.

Честно казано, с това й се искаше да се занимава през остатъка от живота си. Да се връща при Илай.

Но тази вечер можеше да се окаже повратна за него. За тях. Можеше да се окаже моментът, от който щяха да започнат да се отървават от въпросите, да оставят болката от миналото в миналото и заедно да градят бъдещето.

А каквото и да донесеше то, тя щеше да е щастлива, защото Илай бе върнал любовта в живота й. Онази любов, която приема, разбира… и още по-добре, оценява я такава, каквато е.

Нима би могло да съществува нещо по-магично и чудесно?

Представи си как взима багажа, който все още носеше, и го изхвърля в морето.

Готово и край.

Но сега не му беше времето да мечтае, напомни си Абра. Сега беше време да се действа. Да се изправи кривото. А ако я очакваше и някакво приключение, толкова по-добре.

Взе любимия си препарат за почистване — биоразтворим, неизпробван върху животни, пусна го в кошницата си и се обърна.

И се сблъска с Джъстин Съскайнд.

Не можа да спре лекия си писък, но изнервена се опита да се впусне в извинения, макар сърцето й да блъскаше като барабан.

— Толкова съжалявам. Не внимавах.

Замоли се да не се разтрепери и опита да се усмихне.

Косата му беше подстригана късо и изрусена, сякаш избелена от слънцето. И освен ако през последните две седмици не бе правил слънчеви бани, явно беше използвал изкуствен тен.

И Абра беше напълно убедена, че на миглите му има спирала.

Изгледа я студено и понечи да продължи напред.

Без много да му мисли, тя бутна с лакът рафта и събори някои неща на земята.

— Господи! Толкова съм непохватна днес. — Наведе се, за да ги събере, и препречи пътя му. — Но нали все така се получава, когато човек изостава от графика си? Трябва да се прибера. Приятелят ми ще ме води в Бостън на вечеря, после ще отседнем в „Чарлз“, а аз още не съм решила какво да облека.

Изправи се, ръцете й бяха пълни с препарати за почистване и тя се усмихна извинително.

— И все още ви стоя на пътя. Извинете.

Отстъпи настрани, започна да подрежда това, което беше съборила, и устоя да не погледне след него, щом чу, че се отдалечава.

Сега знаеш, каза си тя. Или поне си мислиш, че знаеш. Няма да пропуснеш твоята възможност, нито пък аз — моята.

Наложи си да купи всичко от списъка, в случай че той я наблюдава. Дори спря да поговори с една жена от курса по йога. Всичко е наред, помисли си. Просто зареждаш набързо от магазина преди голямата си вечер в Бостън.

И понеже внимаваше, го забеляза как стои в тъмна спортна кола на паркинга, докато тя подрежда покупките в багажника. Така че хладнокръвно включи радиото, провери косата си, сложи си малко гланц за устни и потегли към вкъщи със скорост, само с няколко километра в час по-ниска от ограничението.

Паркира пред Блъф Хаус и погледна в огледалото, за да провери дали той ще продължи. Награби пазарските торби и влезе вътре.

— Илай!

Пусна покупките, втурна се по стълбите и хукна към кабинета му.

Като чу вика й, той скочи и понечи да излезе, така че двамата почти се сблъскаха.

— Какво? Добре ли си?

— Добре съм, всичко е наред. Освен това ми се наложи да мисля и да действам бързо. Буквално се сблъсках със Съскайнд в магазина.

— Направи ли ти нещо?

Илай инстинктивно сграбчи ръцете й и ги заоглежда за белези.

— Не, не. Знаеше коя съм, но се направих на глупачка… или пък на прекалено умна. Съборих няколко неща от рафта, така че да не може да ме подмине, и после взех да дърдоря колко съм непохватна и колко бързам, защото гаджето ми ще ме води в Бостън за вечеря с продължение в „Чарлз“.

— Говорила си с него? За бога, Абра.

— На него. Той и дума не обели, но ме изчака, за да провери. Стоеше в колата си на паркинга, а после ме проследи. Илай, той си мисли, че няма да сме си вкъщи цяла нощ. Това е голяма възможност. Не се налага да ни дебне и да ни види да излизаме. Точно в момента си прави плановете. Направо в скута ни падна, Илай! Тази нощ. Това е.

— А той следеше ли те? Имам предвид, преди да излезеш от магазина?

— Аз… Не, не, не мисля. Носеше кошница, в кошницата му имаше покупки, а и не мисля, че щеше толкова да ме доближи, ако ме следеше. Това си беше съдба, Илай. Съдбата е на наша страна.

По-скоро би го нарекъл шанс или може би късмет, но нямаше да спори.

— Получих доклад от Шерилин. Спирал е два пъти за покупки, като е идвал към Уиски Бийч.

— Може пък да има фетиш за пазаруване.

— Не, просто е внимавал да не купува личните си вещи от местата, където се е заредил с половин кило телешка кайма и кутия отрова за плъхове.

— Отрова за плъхове? Не съм чула някой да е виждал плъхове в… О, боже! — Първо я застигна шокът, а после — гневът. — Този… този кучи син? Планира да отрови Барби? Това жалко подобие на човешко същество. Добре че не знаех. Щях още веднъж да го сритам в топките.

— Спокойно, тигрице. За кога ни е резервацията?

— Кое?

— За вечеря.

— О. Не навлязох чак в такива детайли.

Илай си погледна часовника.

— Добре, трябва да излезем към шест. Уговори ли се с Морийн?

— Да, ще пазят Барби. Така че действаме според плана. Тръгваме оттук с кучето, оставяме го на Морийн, после се връщаме пеш, после… Мамка му.

Хвана се за главата и се завъртя на място.

— Вечеря. Ще трябва да съм на токчета, за да изглежда правдоподобно. Добре де, добре. Ще напъхам някакви маратонки в чантата си и на връщане ще се преобуя. И не ме гледай така. Обувките са важни.

— Трябва отново да преговорим всичко и се налага да ти обясня как Шерилин ще участва в това.

— Тогава да слезем долу. Трябва да подредя нещата, които купих, преди да налетя на оня. После ще измисля какво да облека за клопката с фалшивата ни вечеря с цуни-гуни.

Илай преговори всеки детайл, а после още веднъж, от различна гледна точка. Мина през тайния коридор, после — зад лавиците, провери обектива на видеокамерата и я изпробва. Просто за всеки случай, каза си.

Ако нещата се объркат, имаше резервен план.

— Не се доверяваш на себе си — каза му Абра, като си избираше рокля, която да облече върху черната тениска и клина, с който практикуваше йога.

— Бях свикнал безусловно да вярвам на системата. Бях част от системата. А сега ще я заобиколя.

— Не, действаш според нея, просто подхождаш различно. Това всъщност е изпитание, Илай, че системата те провали. Имаш правото да защитаваш дома си и да правиш всичко, каквото се налага, за да изчистиш името си.

Сложи си и обеци — не само за да завърши тоалета, а защото й вдигаха самочувствието.

— Имаш дори правото да се забавляваш.

— Така ли мислиш?

— Категорично.

— Чудесно, защото се забавлявам. И ще продължа. Изглеждаш страхотно. Определено ще те заведа на вечеря с продължение в Бостън, когато това приключи.

— Харесва ми, но имам и по-добра идея. Когато това свърши, трябва да дадеш първия прием от онези, за които говорихме. С богата вечеря.

— Това е по-добра идея, но ще ми трябва помощ, за да я осъществя.

— За щастие тогава не само ще бъда свободна, но и силно ще желая да ти помогна.

Илай хвана ръката й.

— Мисля, че за много неща трябва да си поговорим. След това.

— Разполагаме с дълго и… бих предрекла, щастливо лято, за да си поговорим. — Абра обърна китката си, за да си погледне часовника. — Точно шест е.

— Значи по-добре да започваме.

Илай свали багажа им долу, докато Абра прибираше нещата на кучето. После се обади на Шерилин.

— Тъкмо излизаме от къщата.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, Илай?

— Да. Ще се обадя, когато се върнем.

— Добре! Заставам на позиция. Успех.

Илай превключи телефона си на вибрация и го пусна в джоба си.

— Да започваме.

Абра повдигна ъгълчетата на устните му с показалците си.

— Усмихни се. Помни, че излизаш на вечеря в скъп хотел с твърде секси жена и се надяваш да бъдеш ощастливен няколко пъти.

— А ако прекараме остатъка от вечерта в тъмен коридор на тъмно мазе, а после вероятно се разправяме с ченгетата, пак ли ще съм ощастливен?

— Гарантирано.

— Ето я и усмивката ми.

Излязоха навън.

— Знаеш ли какво ме радва? — запита го тя, като отвори задната врата за кучето и за багажа. — Радва ме, че точно сега ни наблюдава и си мисли, че щастливецът е той.

Илай затвори вратата и я придърпа в обятията си.

— Да му изиграем малко представление.

— С удоволствие.

Ентусиазирана, Абра се уви около него и вдигна лице за целувка.

— Работа в екип — прошепна тя. — Ето така вършим нещата в Уиски Бийч.

Той й отвори вратата.

— Помни, че когато стигнем при Морийн, трябва да действаме бързо. Не знаем колко време ще чака.

— Бързо е най-добрата ми скорост.

Когато стигнаха при О’Мали, Илай извади сака с дрехите си за преобличане и маратонките на Абра.

Морийн бе отворила вратата на къщата още преди да дойдат.

— Я се вижте и двамата. С Майк говорихме и…

— Твърде късно.

Още щом влезе, Абра смъкна ципа на роклята си, а Илай си съблече сакото и разхлаби вратовръзката си.

— Ако просто почакаме и го наблюдаваме, а после се обадим на полицията…

— Нещо може да го стресне — каза Илай, запътил се към банята с дънки и черна тениска в ръцете. — Може да избяга, преди да са дошли.

— Има и друго. — Абра събу обувките си, докато той затваряше вратата. — Илай трябва да участва, а аз — да му помогна. Говорили сме вече.

— Наясно съм с това, но ако онзи наистина е убил някого…

— Направил го е. — Абра седна на пода, за да си обуе маратонките. — Вероятно е убил двама души. А тази вечер ще дръпнем завесата за представлението, което ще го накара да отговаря за действията си.

— Вие не сте някакви борци с престъпността… — започна Майк.

— Тази вечер сме. — Абра се изправи в мига, в който Илай се появи. — Дори изглеждаме подходящо. Къде са децата?

— Горе са, играят. Нищо не знаят за това и не искаме да ни чуят, че говорим с вас.

— Много ще се забавляват с Барби. — Абра целуна Морийн, а после и Майк. — Ще ви се обадя веднага щом приключим. Да се връщаме бързо — каза на Илай.

— Точно зад теб съм. — Той помълча за миг. — Не искам да й се случи нещо. Ако възникне такава вероятност, ще прекратя всичко.

— Не позволявайте да се случи нещо и на двамата — извика Морийн.

Бързо ги последва и ги загледа как излизат от задния й вход, за да отидат при задния вход на къщата на Абра.

— Майк. — Стисна ръката му. — Какво да направим?

— Вземаме децата и извеждаме кучето на разходка.

— На разходка?

— На плажа, скъпа. Ще можем да виждаме Блъф Хаус и да държим нещата под око.

— Правилно разсъждаваш.

 

 

Илай отключи страничната врата на Блъф Хаус и бързо включи алармата отново, преди да се обърне към Абра.

— За да го подлъжем.

— Едва шест и десет е. Бяхме бързи.

С тези думи тя поведе към мазето.

Щом вратата се затвори зад тях, Илай включи фенерчето си. Може да отнеме едва няколко минути, каза си, а може би и часове. Но се остави на инстинкта си.

— Вероятно ще почака, докато се смрачи или дори докато се стъмни напълно, защото ще вярва, че разполага с цялата нощ.

— Все едно колко ще отнеме.

Завиха зад лавиците и влязоха в коридора. Засега използваха нормалното осветление. Абра зае позиция на стълбището, за да провери монитора на лаптопа и едната камера, която бяха нагласили на третия етаж. Илай провери и другата видеокамера и се обади на Шерилин.

— В коридора сме.

— Все още никакво движение от страна на Съскайнд. Ще ви уведомя, когато или ако предприеме нещо.

— По-скоро когато.

— Положително мислене — одобри Абра, щом Илай прекъсна разговора.

— Дяволски сигурно е, че не дошъл тук за сърф или слънчеви бани. Ето това е целта му, това е шансът му да опита отново. Когато напусне Сандкасъл, с теб се притаяваме.

— Ще мълчим като в подводница. Разбрах, Илай. Ако се качи на третия етаж, камерата ще го заснеме. Ако слезе тук долу, което е най-вероятно, ще го заснемем ние. Слънцето залязва след по-малко от два часа, ако изчака толкова дълго. Предполагам, че трябва да убием малко време.

Обаче бяха затворени, и то без достатъчно място, за да намалят напрежението.

— Май трябваше да си вземем тесте карти — отбеляза той. — Но тъй като нямаме, защо не ми разкажеш как ще обзаведеш йога студиото си, ако се сдобиеш с такова?

— О, надежди и мечти? Доста време мога да убия така.

Разказва му по-малко от част, когато млъкна и наклони глава.

— Това телефонът ли беше? Домашният телефон?

— Да. Може да е всеки.

— А може и да е той. Просто се уверява, че тук няма никого. — Тръсна глава, когато звъненето спря. — Оттук не можем да чуем дали има записано съобщение на секретаря.

Миг по-късно телефонът в джоба на Илай завибрира.

— На ход е — осведоми го Шерилин. — Помъкнал е голям чувал. Ще използва колата си. Изчакай малко, за да видя какво точно прави.

Илай предаде съобщението на Абра и видя как очите й блясват от нетърпение. Не се страхува, забеляза той. Никак дори.

— Паркира пред една къща, дадена под наем, на около двеста метра от Блъф Хаус. Тръгна към вас пеш.

— Готови сме за него. Изчакай петнайсет минути, след като е влязъл, преди да се обадиш.

— Разбрано. Дотук се оказа прав, Илай. Надявам се да не грешиш и за останалото. Ще ви държа под око.

Илай изключи телефона си.

— Оставаш тук, както се разбрахме.

— Добре, но…

— Без „но“. Нямаме време да променяме плана. Оставаш тук, ще пазиш тишина и ще изгасим осветлението.

Наведе се към нея и я целуна.

— Помни, че ти пазя гърба.

— Разчитам на това. — Както и че щеше да стои затворена и в безопасност.

Илай се измъкна и издърпа преградата пред себе си. Зае позиция зад лавиците и изчака очите му да свикнат с мрака.

Можеше просто да включи камерата на запис и да остане вътре с Абра. Но искаше да види, да чуе, искаше да участва във всичко това… и да е на място, за да направи промени в случай на необходимост.

Не чу отварянето на задната врата. Не беше сигурен дали е чул стъпките, или си ги е въобразил. Чу обаче скърцането на вратата на мазето и тежките стъпки по тясното стълбище.

Време е за шоу, каза си Илай и включи камерата.

Съскайнд влезе бавно, като си светеше с фенерче. Илай наблюдаваше широкия лъч, който се отразяваше чак в стаята с генератора. После проследи мъжа, по-скоро неговата сянка, изрисувана върху стената и пода, придвижваща се навътре. Съскайнд вдигна фенерчето и освети лавиците.

Щом светлината мина през тях сърцето на Илай заби лудо. Целият се стегна, готов, а може би дори изпълнен с желание да изскочи и да се бие.

Лъчът от фенера обаче го подмина.

По-спокойно, помисли си той, когато натрапникът се отдалечи. За първи път беше видял Съскайнд ясно.

И той като него се беше облякъл в черно. Косата му беше по-къса и изрусена. Нов външен вид, за да се смеси с туристите.

Нагласи визьора на камерата миг преди Съскайнд да вдигне кирката. Първите удари на острието в земята изкънтяха задоволително.

„Вече си свършен — помисли си Илай. — Вече си ни в ръцете.“

Пребори се със себе си, за да не изскочи и да не му налети. Не още, нареди си. Все още не.

Тъй като беше подготвен, чу сирените — прозвучаха глухо зад дебелите стени и той продължи да наблюдава как Съскайнд копае пода, докато потта се стичаше по лицето му въпреки студения въздух.

Когато сирените замлъкнаха, Илай започна да брои отзад напред и видя как Съскайнд замръзна, щом чу стъпките над главите им.

Натрапникът стисна кирката като оръжие и много бавно отстъпи назад, като въртеше очи, а после изключи фенерчето.

Илай му даде десет секунди в мрака и по тежкото му дишане определи къде се намира. Измъкна се иззад лавиците, прицели се със собственото си фенерче и го включи.

Съскайнд вдигна ръка, за да заслони очите си.

— Пусни кирката и включи фенера си.

Мъжът примигна и хвана кирката с две ръце. Илай го изчака да се завърти на пръсти.

— Опитай и ще те прострелям. Държа те на мушка с един колт 45 калибър от оръжейната колекция на третия етаж. Може да не го знаеш, обаче е зареден и още работи.

— Блъфираш.

— Опитай. Моля. И побързай, преди ченгетата да са се довлекли тук. Дължиш ми кръв заради баба ми и с радост ще я взема.

По стълбите се чуха стъпки. Пръстите на Съскайнд върху кирката побеляха.

— Имам право да съм тук! Тази къща е повече моя, отколкото твоя. Всичко тук ми принадлежи. Имам повече право над съкровището.

— Мислиш ли? — спокойно запита Илай и извика: — Тук долу! Запалете осветлението. Съскайнд държи кирка и заплашва с нея.

— Трябваше да те пречукам — просъска онзи през зъби. — Трябваше да те пречукам, след като уби Линдзи.

— Ти си глупак. И това наистина ти е за последно.

Отстъпи съвсем малко назад, когато първата светлина се появи иззад ъгъла. Присви леко очи и срещна погледа на Абра.

Чу я как се промъква иззад него и се излага на опасност.

Корбет, Вини и още един униформен полицай пристъпиха вътре с извадени оръжия и се разпръснаха.

— Пусни кирката — нареди Корбет. — Пускай я веднага. Не можеш да се измъкнеш, Съскайнд.

— Имам правото да съм тук!

— Пусни я. Вдигни ръцете си. Веднага.

— Имам право! — Съскайнд хвърли кирката. — Той е крадецът. Той е убиецът.

— Само едното — спокойно каза Илай и застана между полицаите и Съскайнд.

— Искам да се отдръпнете, господин Ландън — нареди Корбет.

— Да, схванах.

Но преди това изчака Съскайнд да срещне очите му, да е напълно сигурен, че двамата се виждат един друг. След това натресе юмрука си в лицето му с целия гняв, с цялата болка, с всичките несгоди от изминалата година.

Когато Съскайнд се свлече до стената, Илай се отдръпна и вдигна ръце, за да покаже, че е приключил.

— Дължеше ми кръв — обяви и свали едната си ръка, за да покаже кървавите следи по кокалчетата си.

— Ще си платиш за това. Ще си платиш за всичко.

Не помисли, когато Съскайнд му скочи в гръб, просто се задейства. Вторият юмрук просна натрапника на земята, а пистолетът му издрънча на пода.

— Разплатих се.

— Ръцете така, че да ги виждам — рязко каза Корбет на Съскайнд. — Ръцете горе, веднага! Отдръпнете се, господин Ландън — предупреди той и изрита пистолета. Кимна на Вини: — Полицай.

— Да, сър.

Вини изправи Съскайнд на крака и го притисна с лице към стената, за да го претърси за други оръжия. Махна кобура, който висеше на гърба му, и го предаде на другия полицай.

— Арестуван сте за проникване с взлом, навлизане в чужда собственост и разрушаване на частно имущество — започна, докато му слагаше белезниците. — Допълнителното обвинение включва две нападения. Май можем да добавим и укриване на огнестрелно оръжие с намерение да бъде използвано за нападение.

— Прочети му правата — нареди Корбет. — Отведи го.

— Разбрано.

Вини вдигна палец на Илай, преди двамата с другия полицай да отведат Съскайнд от мазето.

Корбет прибра пистолета си.

— Това беше глупав ход. Можеше да ви простреля.

— Но не ме простреля. — Илай отново огледа изцапаната си с кръв ръка. — Разплатих се с него.

— Да, предполагам. Вие сте нагласили всичко. Примамили сте го вътре.

— Нима?

— Получих обаждане от вашия детектив, че е забелязала Джъстин Съскайнд да прониква в Блъф Хаус. Вярвала, че може да е въоръжен. Притесняваше се за безопасността ви.

— Звучи разумно и отговорно, особено след като той наистина проникна и беше въоръжен.

— А вие двамата съвсем случайно бяхте точно на местопрестъплението?

— Ние… изследвахме коридорите. — Абра хвана Илай под ръка и се усмихна лукаво. — Сещате се, играехме на пирата и девицата. Чухме шум. Не исках Илай да идва тук, но той почувства, че трябва да го направи. Щях да се кача да извикам полицията, но ви чух да идвате.

— Доста удобно. Къде е кучето?

— Остана да преспи у приятели — отвърна Илай с равен глас.

— Постановка. — Корбет поклати глава. — Можехте да ми се доверите.

— Направих го. Вярвам ви. Домът ми, баба ми, животът ми. Жена ми. Но аз ви вярвам и затова искам да ви разкажа историята, преди да разпитате Съскайнд. Някои части от нея се развиват в съвремието. Знам кой е убил Линдзи или поне съм дяволски близо до отговора.

— Разполагате с вниманието ми.

— Ще ви кажа, но искам да гледам разпита. Искам да съм там.

— Недейте да се пазарите, ако разполагате с информация или доказателство за престъпление.

— Разполагам с история и с теория. Мисля, че ще оцените и двете. Мисля, че дори детектив Улф ще се заинтригува. Искам да гледам, детектив. Сделката е добра и за двама ни.

— Можете да дойдете с мен. По пътя ще говорим за това.

— Сами ще дойдем.

Корбет изпъшка.

— Доведете и детективката си.

— Няма проблем.

— Постановка — отново измърмори Корбет и се отправи към стълбището.

— Ти не остана вътре — каза Илай на Абра.

— Моля ти се. Ако си си въобразявал, че ще остана, може и да ме обичаш, но никак не ме познаваш.

Сграбчи кичур от косата й и го подръпна.

— Всъщност се получи почти така, както го планирахме.

— Чакай да видя ръката ти — повдигна я Абра и нежно целуна ожулените му кокалчета. — Сигурно боли.

— Да, наболява. — Леко се засмя и намигна, като сви пръстите си. — Но по един добър и удовлетворяващ начин.

— Твърдо против насилието съм, освен в случай че човек защитава себе си или друг. Но ти беше прав. Той ти го дължеше. — Отново целуна ръката. — А и да ти призная, хареса ми да те гледам как удряш копелето.

— Това не звучи като изказване на противник на насилието.

— Знам. Голям срам. Какво исках да ти кажа, щом останем насаме? А, да. Ти носеше пистолет. Това не го бяхме обсъждали.

— Наложи се малка промяна.

— Къде е сега? Изключих камерата още щом дойдоха ченгетата — добави Абра.

Без да каже нищо, Илай отиде до лавицата и вдигна пистолета, който беше оставил там.

— Познавам те и предположих, че няма да останеш вътре, и не исках да поемам никакви рискове. Не и с теб.

— Голям каубой с пистолет. Щеше ли да го използваш?

Той също си беше задал този въпрос, когато взе пистолета от заключения шкаф, а после — когато го зареждаше. Погледна я и я видя такава, каквато беше — безкрайно важна за него.

— Да. Ако се наложеше, ако допуснех, че може да стигне до теб. Но както казах, нещата се развиха така, както бях предвидил.

— Мислиш се за умник.

— Освен в относително краткия период, през който се спотайвах, винаги съм си бил умник.

Прегърна я през рамо, притисна я до себе си и я целуна по челото.

„Имам теб, нали така? Това определено ме прави умник“, каза си той.

— Трябва да се обадя на Шерилин и да й кажа да ни чака в управлението. И да върна това на мястото му.

— Тогава ще взема камерата и ще се обадя на Марк и Морийн да им кажа, че всичко е наред. Работа в екип.

— Харесва ми как звучи.

 

 

Корбет седеше срещу Съскайнд и го изучаваше. Онзи още не беше поискал адвокат, което беше глупаво според полицая. Но глупостта често улесняваше работата му, така че не смяташе да спори. Вини стоеше до вратата. Харесваше го как работи и смяташе, че ще е от полза при разпита.

Сега обаче се съсредоточи върху Съскайнд, върху нервните му тикове — пръстите му се свиваха и отпускаха на масата, челюстта му потрепваше — вече беше отекла след юмручния удар. Устата му беше свита в упорита гримаса, а устната бе разцепена.

Очевидно все още беше изнервен, но абсолютно убеден в правотата си.

— Така… Доста голяма яма сте издълбали в мазето на Блъф Хаус — започна Корбет. — Много време, много положен труд. Някой помогна ли ви?

Съскайнд само го изгледа и не отвърна нищо.

— Предполагам, че не. Предполагам сте смятали, че това е ваша работа, ваша мисля, не нещо, което да споделяте. Вашето… вашето право, нали?

— То е мое право.

Корбет поклати глава и се облегна на стола си.

— Ще трябва да ми обясните това. Аз виждам единствено мъжа, хванат да спи със съпругата на Ландън, който сега прониква в дома на Ландън, за да копае дълбока дупка в мазето му.

— Домът е повече мой, отколкото негов.

— Как така?

— Аз съм пряк потомък на Виолета Ландън.

— Извинете, но не съм запознат със семейното дърво на Ландън. — Корбет изгледа Вини. — Вие наясно ли сте, полицай?

— Да. Това е тази, която вероятно е спасила моряка, оцелял след крушението на „Калипсо“. Изцерила го е. Според някои версии са ги хванали да правят цуни-гуни.

— Не е бил моряк, а капитанът. Капитан Натаниъл Брум. — Съскайнд блъсна с юмрук по масата. — И не просто е оцелял, а се е спасил заедно със Зестрата на Есмералда.

— Е, има доста теории и истории за това — отбеляза Вини.

Съскайнд отново стовари юмрука си на масата.

— Знам истината. Едуин Ландън убил Натаниъл Брум, защото е искал съкровището, а после прогонил собствената си сестра от дома и убедил баща си да се отрече от нея. Тя била бременна с детето на Брум, със сина му.

— Звучи като лош късмет за нея — отбеляза Корбет. — Но това е било преди много време.

— Била е бременна с детето на Брум! — повтори Съскайнд. — А когато умирала, страдайки в бедност, това дете, всъщност вече пораснал мъж, помолил Ландън да помогне на сестра си, да й позволи да се прибере. Той не направил нищо. Ето такива са всички Ландън, а аз имам всичкото право да взема това, което ми принадлежи, което принадлежи на нея, което е било на Брум.

— А как достигнахте до това? — внезапно запита Вини. — Има доста истории за съкровището.

— Те са само истории. Това е факт. Отне ми почти две години да свържа всичко, парче по парче. Разполагам с писма, които ми струваха много. Писма, писани от Джеймс Фицджералд, сина на Виолета Ландън от Натаниъл Брум. Описват подробно разказа й за случилото се в Уиски Бийч онази нощ. Той се е отказал от правата си, този Фицджералд, синът й. Аз няма да го направя!

— Струва ми се, че е трябвало да наемете адвокат — вмъкна Корбет, — а не да копаете ровове в мазето с кирка.

— Да не си мислите, че не съм опитал? — Съскайнд рязко се наведе напред, а лицето му почервеня от ярост. — Получих само уклончиви отговори и извинения. Било прекалено отдавна и тя не била законна наследница. Не можело да предявявам права. Но правата на кръвта, моралните права? Съкровището е било плячка и е принадлежало на моя предшественик, не на Ландън. То е мое.

— Значи имате моралното право и правото на кръвта няколкократно да влезете с взлом в Блъф Хаус и… защо точно в мазето?

— Виолета казала на сина си, че Брум й дал указания да го скрие там, за да е в безопасност.

— Добре де, а не си ли помислихте, че за двеста години някой може да го е намерил и да го е похарчил?

— Тя го е скрила. То е там и е мое по право.

— И вие вярвате, че това право ви позволява да нахлувате, да рушите собственост и да блъскате стари дами по стълбите?

— Не съм я блъснал. С ръка не съм я докоснал. Беше нещастен случай.

Корбет вдигна вежди.

— Стават нещастни случаи. Разкажете ми за този.

— Трябваше да се кача на третия етаж, за да огледам. Ландън са натрупали там много неща. Трябваше да видя дали няма да намеря нещо, което да ми даде по-точни указания за Зестрата. Старата дама се събуди, видя ме, побягна и падна. Това е. С пръст не съм я докоснал.

Не, не си я докоснал, помисли си Корбет. Просто си я оставил да лежи потънала в кръв в подножието на стълбите.

— Видяхте ли я да пада?

— Разбира се, че я видях да пада. Бях там, нали така? Не беше моя вината.

— Добре, нека се изясним. Промъкнали сте се в Блъф Хаус на двайсети януари тази година. Госпожа Хестър Ландън си е била вкъщи, видяла ви е, опитала се е да избяга от вас и е паднала по стълбите. Така ли беше?

— Точно така. Не съм я докоснал.

— Но сте докоснали Абра Уолш в нощта, когато е дошла в Блъф Хаус, след като сте прекъснали електричеството и сте влезли с взлом.

— Не съм я наранил. Просто трябваше да… да я задържа, докато успея да се измъкна. Тя ме нападна. Точно както Ландън ме нападна тази вечер. Вие видяхте това.

— Видях да се пресягате за оръжието, което носехте. — Корбет изгледа Вини.

— Да, сър. Свидетелствам същото. Разполагаме и с оръжието като доказателство.

— Щастлив сте, че се отървахте само с два юмрука. Сега да се върнем към нощта, когато сте се сблъскали с Абра Уолш в Блъф Хаус.

— Току-що ви казах. Тя ме нападна.

— Интересно твърдение. А Кърби Дънкан, и той ли ви нападна, преди да го простреляте и да хвърлите тялото му от скалите при фара?

Челюстта на Съскайнд отново затрепери. Той отмести поглед.

— Не знам за какво говорите, нито пък знам кой е Кърби Дънкан.

— Кой беше. Ще ви опресня паметта. Той беше частният детектив от Бостън, когото сте наели, за да следи Илай Ландън. — Корбет вдигна ръка, преди Съскайнд да проговори. — Нека спестя малко време. Може би си мислите, че сте покрили следите си. С нахлуването в офиса на Дънкан и в апартамента му, за да се отървете от записите му. Но когато бързат, хората забравят дребни нещица. Например, че файловете може и да са копирани. И че това, което имате, ще излезе наяве, когато пратим екип да претърси къщата ви тук и още един за апартамента ви в Бостън.

Остави думите да проникнат в съзнанието на Съскайнд.

— Да вземем и оръжието, което извадихте. Потвърдено е вече, че то е регистрирано на Кърби Дънкан. Как се сдобихте с пистолета на Дънкан?

— Аз… намерих го.

— Просто щастлива находка? — усмихна се Корбет. — Къде го намерихте? Кога? Как?

Наведе се към Съскайнд.

— Нямате отговор на това. Дайте си малко време да помислите, а докато го правите, поразсъждавайте и над това. Много хора си въобразяват, че като носят ръкавици или като изтрият пистолета, са в безопасност. Но рядко се сещат да носят ръкавици, когато зареждат оръжието. Подхвърлили сте пистолета в дома на Абра Уолш, Съскайнд, но отпечатъците по куршумите, които съдебните медици извадиха от тялото на Дънкан, не бяха нейните. Познайте чии са.

— Беше самозащита.

— Звучи смислено. Разкажете ми.

— Дойде при мен. Аз се защитавах. Той… нападна ме.

— Както ви нападна Абра Уолш ли?

— Нямах никакъв избор. Той дойде при мен.

— Застреляли сте Кърби Дънкан и сте хвърлили тялото му от скалите на фара?

— Да, при самозащита… И той си извади пистолета. Нахвърли ми се, беше въоръжен, сбихме се. Беше нещастен случай.

Корбет се почеса по врата.

— Май сте твърде предразположен към нещастни случаи. Работата обаче е там, че ние тук сме добри в работата си. Кърби Дънкан не е бил застрелян отблизо, докато се е боричкал. Съдебните медици са категорични.

— Така стана. — Съскайнд прибра ръцете си. — Беше самозащита. Имах правото да се защитя.

— Имате право да нахлувате в частна собственост и да ровите из нея, да изоставите ранена възрастна жена, която е паднала, защото сте проникнали в дома й, докато е спяла, да нападнете друга и да убиете мъж. Ще откриете, че законът не признава ни едно от тези ваши права, Съскайнд, и ще разполагате с продължително време да мислите над това в затвора, където ще излежавате доживотна присъда за убийство първа степен.

— Беше самозащита.

— С това ли ще обясните защо убихте Линдзи Ландън? И тя ли ви нападна и заплаши, та се наложи да й разбиете главата отзад, за да защитите себе си?

— Не съм убил Линдзи! Ландън я е убил, а вие, ченгетата, го оставихте да се измъкне. Парите и името му, затова тя е мъртва, а той — свободен и се разпорежда в къщата, която по право е моя.

Корбет погледна към двустранното огледало и леко кимна. Тихо въздъхна. Надяваше се, че не допуска грешка, но сделката си беше сделка.

— Откъде знаете, че Ландън я е убил?

— Защото го направи. Тя се боеше от него.

— Казала ви е, че се бои от съпруга си?

— Беше развалина, след като оня ден й се нахвърли пред хората. Каза ми, че е способен на всичко. Заплашил я, казал й, че ще я накара да съжалява, че ще си плати. И това е записано! Обещах й, че ще я пазя, ще я пазя от всичко. Тя ме обичаше. И аз я обичах. Ландън вече се беше разделил с нея, но когато научи за нас, не можа да понесе, че тя е щастлива. Отишъл е там и я е убил, после е купил ченгетата и се измъкна.

— Значи Улф е бил купен.

— Адски сигурно е, че е така.

Корбет погледна встрани и отново кимна, когато Илай влезе.

— Илай Ландън влиза на разпита. Господин Съскайнд, мисля, че можем да спестим малко време и да изясним всичко това, ако господин Ландън участва в разпита. Ако имате възражения срещу присъствието му, само кажете и ще излезе.

— Имам много неща да му кажа, тук и сега. Ти, кучи сине. Убиецо.

— Това трябваше да са моите думи. Но нека говори.

Илай седна на масата.