Нора Робъртс
Уиски Бийч (6)

6.

Когато Абра отиде в Блъф Хаус, за да почисти, посрещна я миризмата на кафе. Огледа кухнята — Илай я поддържаше чиста и спретната — и понеже той беше забравил, тя се зае да прави списък за покупки.

Когато Илай влезе, я завари изправена на табуретка да лъска кухненските шкафове.

— Добро утро — усмихна му се тя небрежно през рамо. — Отдавна ли си станал?

— Да. Исках да свърша малко работа. — Особено след като проклетият сън го беше събудил точно преди зазоряване. — Днес трябва да ида до Бостън.

— О?

— Имам среща с адвоката си.

— Браво. Закуси ли?

— Да, мамо.

Без да се обиди, Абра продължи с чистенето.

— Ще намериш ли време да се видиш със семейството си?

— Такъв е планът. Виж, не знам кога ще се върна. Може да стане така, че да остана за през нощта. Сигурно така ще стане.

— Няма проблеми. Можем да отложим масажа ти.

— Трябва да ти оставя пари. Колкото предния път ли?

— Да. Ако има някакво разминаване, ще се оправим следващата седмица. Понеже няма да работиш, ще мина набързо през кабинета ти. Обещавам да не пипам нищо на бюрото ти.

— Добре.

Остана на място и продължи да я гледа. Днес носеше обикновена черна тениска — твърде консервативно като за нея — плътен черен панталон и червени маратонки с високи подметки.

На ушите й се полюшваха верижки от малки червени топчета, той забеляза и малка купа с няколко сребърни пръстена върху кухненския плот. Предположи, че си ги е свалила, за да ги предпази от почистващия препарат.

— Онзи ден беше права — заяви.

— Обичам да става така. — Слезе от табуретката и се обърна. — За какво бях права този път?

— За това, че трябва да се боря. Бях се предал. Имах си причини, но не вършеха работа. Сега, така да се каже, трябва поне да се въоръжа.

— Това е добре. Никой не бива да се оставя да бъде тормозен и следен, а точно това прави семейството на Линдзи. Нищо няма да постигнат с този иск.

— Няма ли?

— Нямат никакви правни основания. Поне не и такива, които мога да видя, а съм гледала много адвокатски сериали.

Думите й го накараха да се засмее.

— Е, това ти дава основание да си потърсиш дипломата.

Удовлетворена от реакцията му, Абра кимна.

— Да, бих могла да си изкарвам прехраната. Използвайки намереното тяло, се стремят към адхезионен процес^[1], без да си дават сметка, че ситуацията е in dubio pro reo^[2] и игнорират факта, че това не би могло да се приеме in curia^[3].

— Това е… безподобен аргумент.

— Но пък е валиден. Все едно. Вероятно си мислят, че ако си изиграят добре картите и те изкарат от релси, може и да открият ново доказателство срещу теб. Или в най-краен случай ще надделеят, като те заровят в документация, съдебни призовки и всякакви такива, докато не им предложиш финансово споразумение. Което според тях ще докаже вината ти. Скърбят и нападат жестоко.

— Май наистина можеш да си изкарваш прехраната.

— Харесвам „Добрата съпруга“!

— Кого?

— Това е адвокатски сериал. Наистина разкрива в дълбочина характера на персонажите, а е и секси. Все едно. Това, което имам предвид, е, че е добре, дето ще се срещаш с адвоката си, че предприемаш стъпки. Днес изглеждаш по-добре.

— По-добре от кога?

— Отколкото си изглеждаш по принцип. — Постави ръка на кръста си и наклони глава. — Трябва да си сложиш вратовръзка.

— Вратовръзка?

— Обикновено не мога да схвана смисъла в това мъж да носи примка на врата си, а вратовръзките са точно това. Обаче ти трябва да носиш. Ще те накара да се почувстваш по-силен, по-уверен. Ще бъдеш повече себе си. Пък и имаш цяла колекция на горния етаж.

— Нещо друго?

— Не си режи косата.

За пореден път успя да го обърка.

— Това пък защо?

— Харесвам косата ти. Не е много адвокатска, но пък е писателска. Може би съвсем леко оформяне, но само ако чувстваш, че е абсолютно необходимо. Мога да го направя и аз, но…

— Не, не можеш.

— Мога, и то много добре. Стига да не ми опетни адвокатския имидж.

— Да нося вратовръзка, но да си запазя косата.

— Точно така. И да вземеш цветя за Хестър. Сигурно вече можеш да намериш лалета, а те ще я накарат да си мисли за пролетта.

— Дали пък да не взема да си записвам?

Абра се усмихна и се приближи до плота.

— Не само изглеждаш по-добре, но се и чувстваш по-добре. Ставаш все по-дързък в отговорите си и при това не реагираш само по инстинкт. — Изтупа реверите на спортното му яке. — Отивай да си избереш вратовръзка. И карай внимателно. — Изправи се и го целуна по бузата.

— Коя си ти? Ама наистина.

— И дотам ще стигнем. Кажи „здрасти“ на вашите от мен.

— Добре. Ще те видя… когато приключа.

— А аз ще отложа масажа и ще отбележа новата дата в календара ти.

Заобиколи плота, изкачи се отново на стола и се върна към лъскането на шкафове.

Илай си избра вратовръзка. Не можеше да каже, че след като я сложи, стана по-силен и по-самоуверен, но тя го накара да се почувства — странно, наистина — по-завършен. Докато разсъждаваше над това, взе куфарчето си, сложи папките с документи в него, чисто нов бележник, подострени моливи, писалка и след известен размисъл, малко звукозаписно устройство.

Облече си хубаво сако и се погледна в огледалото.

— Кой си ти? — зачуди се.

Определено изглеждаше различно, не по начина, по който беше свикнал да се вижда. Вече не беше адвокат, но не беше и утвърден писател все още. Не беше виновен, но и невинността му не беше доказана.

Все още в чистилището, но може би — може би — вече бе готов за измъкване.

Остави пари за Абра на бюрото си, слезе по стълбите и се отправи навън, съпровождан от музикалния фон, на който тя почистваше — компилация на Спрингстийн.

Качи се в колата и осъзна, че сяда зад волана за пръв път, откакто беше паркирал при идването си преди три седмици.

Реши, че усещането е приятно. Да поеме контрол, да предприеме действия. Включи радиото и изненадано се разсмя, когато Брус Спрингстийн го нападна и оттам.

Всъщност, все едно че пътуваше заедно с Абра. Потегли от Уиски Бийч.

Не забеляза колата, която го следваше.

 

 

Тъй като времето беше относително меко, Абра отвори вратите и прозорците, за да проветри. Оправи леглото на Илай, сложи чисти чаршафи, изтърси юргана. След кратък размисъл нагъна една хавлиена кърпа като риба. После порови в това, което наричаше своята торбичка с глупости за спешни случаи, и изнамери зелена пластмасова луличка, която да втъкне в устата й.

След като най-сетне спалнята отговаряше на стандартите й, а първото пране се въртеше в пералнята, обърна внимание на кабинета му.

Искаше й се да порови из бюрото, в случай че е оставил някакви бележки или податки към книгата си. Обаче сделката си беше сделка. Вместо това почисти, пусна прахосмукачката и зареди хладилника с бутилирана вода и „Маунтин Дю“. Записа поредното послание, което Хестър й бе издиктувала, и го залепи на една от бутилките. Изчетка кожения офис стол, отстъпи назад и обърна поглед към гледката, която се разкриваше оттам.

Определено си я биваше. Вятърът и слънцето бяха разтопили снега. Морето днес се стелеше в дълбока синева, крайбрежната растителност се полюшваше от бриза. Загледа се в рибарска лодка — наситеночервена върху синьото — която тромаво се носеше по вълните.

Дали Илай вече приемаше къщата като свой дом? Тази гледка, въздухът, звуците и уханията… Колко време й беше отнело на нея, за да се почувства у дома си в Уиски Бийч?

Не можеше точно да си спомни. Може би когато Морийн за пръв път почука на вратата й, понесла табла шоколадови сладкиши и бутилка вино. А може би когато за пръв път излезе на разходка край брега и се почувства с напълно освободено съзнание.

И тя като Илай беше избягала тук. Но беше имала избор, Уиски Бийч бе избран съвсем преднамерено.

Правилният избор, каза си.

Разсеяно прокара пръст през ребрата си отляво и през тънкия белег отгоре. Вече рядко мислеше за това, от което беше избягала.

Но Илай й припомни и може би това беше една от причините, поради които се чувстваше длъжна да му помогне.

Имаше и достатъчно други. Можеше да добави и още една — усмивката, която бе разцъфнала на лицето му, когато позна Морийн.

Постави си нова цел. Да даде на Илай Ландън повече поводи за усмивка.

Но точно сега трябваше да сложи бельото му в сушилнята.

 

 

Илай току-що беше седнал в чакалнята на Нийл Симпсън и едва бе успял да отклони предложението за кафе, вода или каквото друго си поиска от една от трите рецепционистки, когато самият Нийл дойде да го поздрави.

— Илай. — Облечен в идеалния си костюм, адвокатът стисна здраво ръката на клиента си. — Хубаво е, че те виждам. Нека влезем в кабинета ми.

Понесе се атлетично из лъскавия лабиринт с канторите на Гарднър, Копек, Райт и Симпсън. Човекът заслужаваше доверие — изключителен адвокат, който на трийсет и девет години беше станал пълноправен партньор и чиято фирма беше една от най-добрите в града.

Илай му вярваше — трябваше. Макар да работеха в различни фирми и често да се състезаваха за едни и същи клиенти, двамата се движеха в близки обкръжения и имаха общи приятели.

Или по-скоро бяха имали общи приятели, тъй като повечето от неговите се бяха стопили благодарение на постоянния медиен огън.

Щом влязоха в кабинета с откритата зимна гледка към градския парк, Нийл загърби масивното си бюро и подкани Илай към кожените кресла.

— Първо си поеми въздух — предложи той, докато привлекателната му секретарка поднесе табла с две огромни чаши, пълни с пенесто капучино. — Благодаря, Розали.

— Няма защо. Да донеса нещо друго?

— Ще те уведомя, ако ни потрябва.

Нийл седна и докато чакаше секретарката да затвори вратата, огледа клиента си.

— Изглеждаш по-добре.

— И аз имам подобна информация.

— Как върви книгата?

— В някои дни — по-добре от други. Но общо взето, не е зле.

— Ами баба ти? Възстановява ли се от злополуката?

— Да. По-късно ще ида да я видя. Не трябва да правиш това, Нийл.

Кафявите очи на адвоката го изгледаха проницателно. Нийл взе чашата си и се отпусна.

— Да правя какво?

— Приятелският разговор, предразполагането на клиента.

Нийл опита кафето.

— Бяхме в приятелски отношения и преди да ме наемеш, но не ме нае, защото сме приятели. Или поне не това беше най-главната причина. Когато конкретно те попитах защо дойде при мен, ти имаше няколко по-добри. Сред тях бе и убеждението ти, че двамата с теб подхождаме към закона и работата си по сходни начини. И двамата представляваме клиента. Искам да знам в какво състояние си, Илай. Това ще ми помогне да реша какви действия да ти предложа да предприемеш и от кои да се въздържиш. И доколко бих могъл да те убедя да приемеш предложения, които може и да не се чувстваш готов да изпълниш.

— Състоянието ми се променя като вълните, по дяволите. И точно сега… не се чувствам оптимист, но пък съм по-склонен към агресивни действия. Нийл, уморих се да влача тази верига след себе си. Уморих се да съжалявам, че не мога да имам това, което имах преди… и дори да не знам дали още го искам. Писна ми да седя и да не върша нищо. Предполагам, че така е по-добре, отколкото да бутам скала нагоре по склона — както се чувствах преди няколко месеца — и да съм дяволски сигурен, че не помръдвам от мястото си.

— Така.

— Няма никакъв начин да успея да променя това, което родителите на Линдзи и останалите си мислят за мен. Не и преди убиецът й да бъде открит, арестуван, съден и осъден. И дори тогава ще има хора, които ще си мислят, че някак съм се измъкнал от правосъдието. Така че майната му на всичко това.

Нийл отново отпи и кимна.

— Добре.

Илай се изправи и закрачи из кабинета.

— Трябва да го науча заради себе си. Тя ми беше съпруга. Няма значение дали сме спрели да се обичаме, дали въобще някога сме се обичали. Няма значение дали ме е мамила, нито пък че исках да сложа край на този брак и тя да излезе от живота ми. Все пак Линдзи ми беше жена и аз искам да разбера кой е влязъл в дома ни и я е убил.

— Можем отново да се обърнем към Карлсън.

Илай поклати глава.

— Не, той си изигра ролята. Искам нов човек, който да започне всичко отначало. Няма смисъл да се захващаме с Карлсън. Работата му беше да намери доказателства, които да създадат основания за съмнение. Имаме нужда от свежа кръв, от човек, който няма да търси доказателства, че аз не съм убиецът, а да намери извършителя.

Нийл бавно започна да драска в тефтерчето си.

— Да го открие, без да те елиминира автоматично?

— Именно. Когото и да наемем, трябва здраво да се заеме със задачата. Искам жена.

— Че кой не иска? — усмихна се адвокатът.

— През последните единайсет месеца аз например — глухо отвърна Илай.

— Нищо чудно, че изглеждаш ужасно.

— Мислех, че изглеждам по-добре?

— Така е, което само показва колко зле си бил. Та, значи, определено искаш жена детектив.

— Искам умна, опитна, отдадена жена детектив. Такава, с която приятелките на Линдзи ще са по-склонни да говорят, да й кажат това, което не са си позволили пред Карлсън. Съгласихме се със заключението на полицията, че или Линдзи е пуснала убиеца в къщата, или е имал ключ. Няма проникване с взлом, а след като е изключила алармата в четири и половина следобед, когато се е прибрала, следващото й изключване е било към шест и половина, когато влязох аз. Нападната е отзад, което означава, че е била обърната с гръб към убиеца. Не се е бояла от него. Нямало е борба или съпротива, не е имитиран грабеж. Познавала е убиеца си и не се страхувала от него. Съскайнд си има алиби, но ако не е бил единственият й любовник, а само последният?

— Тоя път вече го извървяхме — напомни Нийл.

— Ами значи ще тръгнем отново по него, но по-бавно. Ще се отклоняваме, ако видим обещаваща гледка. Полицията може да държи случая отворен и да продължават да ме следят. Все тая, Нийл. Не съм я убил аз, а те изразходваха всички възможности да докажат обратното. Няма да ги спирам, вече не. Въпросът е в това да разбера кой го направил, за да се освободя.

— Добре. Ще позвъня тук-там.

— Благодаря. И докато си говорим за полицията, да ти спомена за Кърби Дънкан.

— Вече се обадих тук-там по този повод. — Нийл се изправи, отиде до бюрото си и измъкна някаква папка. — Твоето копие. Той, общо взето, си има собствена фирма. Репутацията му е, че се движи по ръба, но без официално да го прекрачва. Осем години е бил ченге тук в Бостън и още има достатъчно контакти в полицията.

Докато Нийл говореше, Илай отвори папката и прочете доклада.

— Предполагах, че семейството на Линдзи го е наело, но ми се струва твърде обикновен за тях. — Намръщи се и затърси други възможности. — Бих предположил, че ще се обърнат към по-лъскава фирма, с повече технологии и по-добра репутация.

— Така е, но хората вземат решение под влияние на много фактори. Може да са го наели по препоръка на приятел, съдружник, друг член на семейството.

— Е, ако не са го наели те, идея нямам кой може да е.

— Адвокатът им нито отрича, нито потвърждава — обясни Нийл. — На този етап тя не е задължена да разкрива информация. Дънкан е бил ченге. Не е никак невъзможно двамата с Улф да се познават, а на Улф да му е хрумнало да провежда разследване. А ако случаят е такъв, той няма да си признае.

— Не изглежда и като да е негово дело, но… С нищо не можем да попречим на Дънкан да разпитва из Уиски Бийч, все едно кой е клиентът му. Не е незаконно.

— Но пък и ти не си задължен да разговаряш с него. Нито пък означава, че нашият детектив не може да задава въпроси за него. Не означава и че ще оставим нещата така.

— Да — съгласи се Илай. — Време е да разлаем кучетата.

— На този етап Пийдмънт само вдигат шум, опитват се да посеят съмнение в невинността ти, да върнат отново случая на дъщеря си в медиите и съответно сред хората. Страничният ефект на това е, че правят живота ти максимално неудобен. Така че тази история с детектива като нищо може да идва от тях.

— Но това си е тормоз.

— И то явен, да.

— Нека се забавляват. Няма как да стане по-лошо от времето, когато животът ми се беше превърнал в неспирен цирк. Минал съм през всичко това, ще мина и през тая история. — Вече го вярваше. Нямаше просто да остави нещата така, щеше да премине през тях. — Няма просто да си стоя, докато ме снимат, не и този път — продължи той. — Загубиха дъщеря си — съжалявам за това — но няма да им позволя да ме прецакат.

— Значи, когато адвокатката им се опита да прокара идеята за споразумение, което подозирам, че ще стане в някакъв момент, отговорът ни ще е категорично не.

— Категорично „майната ви“ ще бъде.

— Имаш право.

— Изкарах по-голямата част от изминалата година в мъгла, причинена от шока, вината, страха… С всяка промяна на вятъра тя ставаше по-малко плътна, но само ми разкриваше поредния капан. Още не съм се измъкнал от мъглата и — Бог да ми е на помощ — страхувам се, че може отново да се сгъсти и да ме задуши, но точно сега, точно днес съм настроен да рискувам с един от тези капани и да се измъкна отново на чист въздух.

— Така. — Нийл вдигна сребърната си писалка „Монблан“ над бележника. — Да обмислим стратегията.

Когато най-сетне напусна кантората на Нийл, Илай се разходи из парка „Бостън Комън“. Опита се да разбере как се чувства отново в Бостън, дори и само за ден. Не можеше точно да си отговори. Всичко си оставаше познато и в това имаше някакво успокоение. Първите зелени стръкчета, които под пролетното слънце се показваха от студената земя, носеха надежда и очакване.

Хората се съпротивляваха на вятъра, който днес не беше твърде силен, и обядваха на пейките, разхождаха се като него или просто вървяха нанякъде.

Спомни си, че беше обичал живота си тук. Отново изпита чувство на близост, усети, че има място и цел. Ако пожелаеше, оттук можеше хубаво да се разходи до адвокатската кантора, където някога беше консултирал клиенти и бе обмислял стратегии точно както преди малко Нийл беше постъпил с него.

Знаеше откъде да купи любимото си кафе, къде да спре за бързо хапване и къде да се наслади на обилен и продължителен обяд. Тук бяха любимите му барове, шивачът му, бижутерът, от когото най-често купуваше подаръците за Линдзи.

Но нищо от това вече не беше негово. И докато стоеше и наблюдаваше наситенозелените стръкове на нарцисите, които всеки момент щяха да разцъфтят, осъзна, че не съжалява. Или поне не толкова, колкото преди.

Така че щеше да намери ново място, където да оформят леко косата му, а после друго, откъдето да купи на баба си лалета. И преди да се върне в Уиски Бийч, щеше да прибере останалите си дрехи. Щеше сериозно да се опита да събере парчетата от живота си, които все още би могъл да слепи, и после да потърси останалите.

Когато паркира пред красивата къща от червени тухли на Бийкън Хил, облаците бяха закрили слънцето. Помисли си, че огромният букет червени лалета може да го замести. Хванал букета с една ръка, се опита да измъкне от колата голямата кръгла ваза с ранни зюмбюли — любимите цветя на майка му.

Установи, че пътят, срещата и разходката го бяха изтощили повече, отколкото бе очаквал. Нямаше да позволи семейството му да разбере. Облаците може и да бяха затулили слънцето, но той се хвана за надеждата, поникнала в него в парка.

Още не беше стигнал до вратата, когато тя се отвори.

— Господин Илай! Добре сте дошли у дома, господин Илай.

— Кармел. — Щеше да прегърне старата икономка, ако ръцете му бяха свободни. Вместо това се наведе и целуна бузата на високата метър и петдесет жена, цялата — енергия и радост.

— Прекалено мършав сте.

— Знам.

— Ще ида да накарам Алис да ви приготви сандвич. Трябва да се храните.

— Да, госпожо.

— И какви хубави цветя!

Илай успя да измъкне лале от букета.

— За теб — подаде й го той.

— Вие сте моето съкровище. Но влизайте, влизайте. Майка ви ще си дойде много скоро, а баща ви обеща да се прибере до пет и половина, така че ще ви изтърве, ако не останете. Но вие ще останете и ще вечеряте. Алис приготвя задушено и крем брюле за десерт.

— По-добре да й запазя лале.

Широкото лице на Кармел се озари от усмивка миг преди очите й да се напълнят.

— Недей, Кармел. — Отново видя болката, мъката по лицата на хората, които обича, мъката, която ги съпътстваше всеки ден от убийството на Линдзи досега. — Всичко ще се оправи.

— Разбира се. Разбира се, че ще се оправи. Я да отнеса аз тая ваза.

— Зюмбюлите са за мама.

— Добро момче сте вие. Винаги сте били добро момче, дори и като не бяхте такова. И сестра ви ще дойде за вечеря.

— Трябваше да взема повече цветя.

— Ха. — Кармел примигна, за да пребори сълзите, и махна с ръка, за да го насочи. — Тези ги занесете на баба си. Горе в дневната си е, най-вероятно седи на оня компютър. Не можете да я изчегъртате от него — все е там, и денем, и нощем. Ще ви донеса сандвич и ваза за лалетата.

— Благодаря. — Тръгна по широкото изящно стълбище. — Как е тя?

— С всеки ден все по-добре. Още е разстроена, задето не може да си спомни какво е станало, но е по-добре. Ще се радва да ви види.

Илай се качи по стълбите и се отправи към източното крило.

Както беше предсказала Кармел, баба му седеше зад бюрото и пишеше на лаптопа си.

Забеляза колко изправени са гърбът и раменете й под зелената жилетка. Сребристосивата й коса беше оформена в прическа.

Поклати глава, щом забеляза, че няма проходилка, но бастунът й със сребърната лъвска глава лежеше подпрян на бюрото.

— Отново ли буниш тълпите?

Застана пред нея и залепи устни на челото й. Баба му се надигна и го хвана за ръката.

— Цял живот съм ги бунила. Защо да спирам точно сега? Чакай да те огледам.

Бутна го назад, докато се наместваше на стола си. Тъмните кафяви очи го изгледаха без капка милост. Устните й леко се присвиха.

— Добре ти се отразява Уиски Бийч. Още си прекалено слаб, но не си толкова блед и толкова тъжен. Донесъл си ми малко пролет.

— Заслугата е на Абра. Тя ми каза да ти взема цветя.

— Проявил си достатъчно разум, за да я послушаш.

— Ами тя е от хората, които твърде рядко, да не кажа никога, са склонни да приемат „не“ за отговор. Предполагам, че заради това я харесваш.

— Това е само една от причините. — Протегна ръка и стисна неговата за миг. — По-добре си.

— Днес — да.

— Днес е всичко, което получаваме. Я сядай. Такъв дългуч си, че ще ми се изкриви вратът да те гледам. Сядай и казвай какви ги вършиш.

— Работих, размишлявах, самосъжалявах се и реших, че от тия неща само работата ме кара да се чувствам на себе си. Така че ще опитам да направя нещо, което да сложи край на нуждата от размишления и самосъжаление.

Хестър се усмихна доволно.

— Ето така те искам. Това е моят внук.

— Къде ти е проходилката?

Изражението й се превърна в образец на високомерието.

— Уволних я. Железарията, с която ме наблъскаха лекарите, може да укрепи и боен кораб. Физиотерапевтът се държи с мен като строг сержант. Щом мога да изтърпя това, дяволски добре ще се оправям и без проходилка като някаква стара баба.

— Боли ли те още?

— Тук и там, от време на време и по-малко, отколкото преди. И ти би могъл да кажеш същото. Няма да ни победят, Илай.

И тя беше отслабнала, а злополуката и трудното възстановяване бяха издълбали нови бръчки по лицето й. Но очите й блестяха свирепо както винаги, а това го успокои.

— Започвам да го вярвам.

Докато Илай разговаряше с баба си, Дънкан спря колата си до бордюра и приближи къщата в обектива на фотоапарата си, за да я огледа. След това извади диктофона си, за да добави бележките си за деня.

Седна и зачака.