Нора Робъртс
Уиски Бийч (26)

26.

Офисът на Кърби Дънкан заемаше оскъдно пространство в олющена тухлена сграда, подмината от всеки опит за обновяване на градската среда. Сякаш беше стоварена насред напукания тротоар. Първият етаж се поделяше от врачка и сексмагазин.

— Доста удобно — заключи Абра. — Можеш да се отбиеш при Мадам Карлота и да разбереш дали ще имаш достатъчно късмет, за да рискуваш да се разделиш с някой и друг долар в Червената стая.

— Ако ти се налага да се допитваш до врачка, вероятно не си късметлия.

— Гледам на таро — напомни му тя. — Това е древна и интересна форма на търсене на знание и самопознание.

— Това са карти.

Влязоха през централната врата и се озоваха в тясно фоайе със стълби към горните етажи.

— Определено ще ти гледам. За писател съзнанието ти е прекалено затворено за нови възможности.

— Като адвокат преди няколко години защитавах набеден екстрасенс, който беше завлякъл клиентите си със суми далеч над допустимото.

— Хората, които завличат други хора, нямат истинска дарба. Спечели ли?

— Да, но само защото неговите клиенти бяха твърде отворени към нови възможности и безкрайно тъпи.

Абра го сръга с лакът, но се разсмя.

На втория етаж зад стъклените врати се разполагаха Бакстър Тримейн — адвокат, нещо, наречено „Светкавични заеми“, някаква служба „Обединен център за обаждания“ и Кърби Дънкан — частен детектив.

През стъклото на вратата на Дънкан минаваше полицейска лепенка.

— Надявах се, че ще можем да влезем и да поогледаме.

— Разследва се убийство. — Илай сви рамене. — Искат да опазят местопрестъплението от нерегламентирано проникване. Улф вероятно има пръст в това. Няма да се остави лесно.

— Можем да слезем долу и да питаме онази врачка — Мадам Карлота — дали няма някакво видение — засмя се Абра.

Той я изгледа, а после се отправи към вратата на адвоката.

В тясната като килер за метли рецепция жена в края на четирийсетте блъскаше юнашки по клавиатурата.

Спря, отметна златните кичури от лицето си и те затанцуваха около колието на врата й.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна?

— Трябва ни информация за Кърби Дънкан.

Въпреки че усмивката не слезе от лицето й, погледът й стана циничен.

— Не сте ченгета.

— Не, госпожо. Надявахме се да се консултираме с господин Дънкан за… нещо лично, докато сме в Бостън. Тъкмо идваме и се надявахме да успее да ни вмести в графика си, но после видяхме полицейската лепенка на вратата му. Някой да не се е опитвал да краде?

Погледът й си остана циничен, но тя извъртя стола си към тях.

— Да. Полицаите още не са изяснили случая.

— Това е много лошо.

— И още една причина да не живеем в града — вмъкна Абра с лек южняшки акцент.

Илай леко я потупа по ръката.

— А дали господин Дънкан не работи в друг офис? Трябваше да му се обадя, но не можах да открия визитката му. Помнех къде му е офисът. Може би ще ни кажете къде работи сега или пък да ни дадете номера му, за да му се обадим?

— Не мога да ви помогна. Господин Дънкан беше прострелян и убит преди няколко седмици.

— Боже мой! — Абра стисна ръката на Илай. — Искам да си ходя. Наистина просто искам да се прибера вкъщи.

— Не беше убит тук — уточни секретарката и прибави с тънка усмивка: — И не беше в града. Работеше на север, в едно градче Уиски Бийч.

— Това е ужасно. Просто ужасно. Господин Дънкан ми помогна с…

— Личен проблем — допълни секретарката.

— Да. Преди две години. Беше готин тип. Наистина съжалявам. Предполагам сте го познавали.

— Естествено. Кърби работеше за шефа ми от време на време, както и за кредитната къща отсреща.

— Наистина съжалявам — повтори Илай. — Благодаря за помощта.

Отстъпи назад и спря.

— Но… Казахте, че е бил някъде на север, обаче тук са влизали с взлом. Не разбирам.

— Полицията разследва това. Изглежда, че който го е убил, е дошъл да търси нещо тук. Знам само, че каза на шефа, че ще е в провинцията за няколко дни. А после на вратата му се появи полицейска лента и ченгетата ме разпитваха дали съм видяла нещо подозрително. Не бях, макар че някои от хората, които идват тук по лични проблеми, биха могли да минат за подозрителни.

— Предполагам.

— От това, което чух, проникването най-вероятно е станало същата нощ, когато е бил убит. Така че наоколо е нямало кой да види каквото и да е. Значи… Мога да ви препоръчам друг детектив.

— Искам само да си ходя. — Абра дръпна ръката на Илай. — Не можем ли просто да си идем вкъщи и там да се оправяме?

— Аха. Добре. Все пак ви благодаря. Това е наистина безобразие.

Когато излязоха, Илай обмисли дали да не опита и в някой от другите два офиса, но не видя смисъл. Абра запази мълчание, докато не тръгнаха надолу по стълбите.

— Наистина те бива в това.

— В кое?

— В лъгането.

— В извъртането.

— Не, на това му викаме лъгане.

Тя се разсмя и го побутна с рамо.

— Не знам какво очаквах да намерим, като дойдем тук. Проникването е станало късно вечерта или рано сутринта. Никой не би могъл да види нищо.

— Аз научих нещо.

— Сподели — настоя Абра, докато вървяха към колата.

— Ако се придържаме към теорията, че Съскайнд е наел Дънкан, значи си имаме човек от високите слоеве на средната класа. Костюмар, семейство в голяма къща в хубаво предградие. Общественото положение е важно за него. Но когато наема детектив, се обръща към ширпотребата.

— Може някой да му го е препоръчал.

— Съмнявам се. Мисля, че не е искал някой известен и с висока тарифа по две причини. Първо, не е искал човек, който евентуално е работил с някого от неговия кръг. И второ, което според мен е по-важно, вече бил направил достатъчно разходи.

— Купил си е къща на брега — започна Абра.

— Инвестиция, която го доближава до джакпота. И освен това се опитва да скрие, че той е собственикът.

— Защото знае, че му предстои развод. Той е червей — измърмори Абра. — На колелото на кармата ще се прероди като плужек.

— Оценявам тази възможност — реши Илай. — На тази конкретна спица от колелото на кармата обаче му предстоят доста правни разходи — издръжка на децата, на съпругата. Мисля, че е платил на Дънкан в брой, за да не оставя следи. И когато се наложи да декларира финансовото си състояние пред адвокатите, за тези разходи няма да има документи.

— Но все пак е трябвало да влезе и да търси, защото детективът е водил документация за клиентите си, дори и плащанията в брой.

— Файлове и папки, копия на бележки по плащания, дневник, списък на клиентите — съгласи се Илай. — Не би искал да изплува като клиент на детектив, нает да ме следи и завършил убит. Това е крайно деликатно.

— Наистина. — Абра помисли. — Вероятно той никога не е идвал тук, в офиса?

— Може би не. Искал е да се срещат другаде — кафене, магазин, бар. Но не в неговия район или някъде около Дънкан.

Илай спря пред друга сграда — от стомана и бетон.

— Тук ли е живял?

— Вторият етаж. Опасен район.

— Това какво ти говори?

— Дънкан е чувствал, че може да се оправя, не се е притеснявал, че ще му отмъкнат колата или че ще има разправии със съседите. Корав тип вероятно или пък просто си е въобразявал, че знае как да играе играта. Такъв човек не би се поколебал да се срещне с клиента си насаме.

— Искаш ли да влезем и да поговорим с някого от съседите?

— Няма смисъл. Ченгетата вече са го направили. Съскайнд не е идвал тук, освен за да претършува апартамента му. Не само защото не е имал причина да се среща с Дънкан тук, а защото това място би го уплашило. Южен Бостън не е негова територия.

— И твоя не е, бароне на уискито.

— Това се отнася до баща ми или до сестра ми — баронесата. Все едно, работил съм про боно в Южен Бостън. Територията може и да не е моя, но не ми е и напълно непозната. Е, предполагам, че вече видяхме основните забележителности или по-скоро незабележителности.

— Той просто си е вършел работата — каза Абра. — Не го харесвах, може би не харесвах и как си вършеше работата, когато разговаря с мен, но не заслужаваше да умре, задето е работил.

— Не, не заслужаваше. Но можеш да се утешиш, че е попаднал на друга спица от колелото на кармата.

— Разпознавам сарказма, когато го чуя, но това беше добро. И аз така ще правя.

— Браво. Да идем да видим как е баба, преди да потеглим обратно.

— Ще ме заведеш ли до къщата, в която сте живели с Линдзи?

— Защо?

— За да мога да добия впечатление за това какъв си бил.

Илай се поколеба, но после си каза: какво пък? Защо да не направи пълен кръг?

— Добре.

Чувстваше се странно да пътува по тези улици, да кара в онази посока. Не, беше се връщал в къщата в Бек Бей, откакто получи възможността да вземе нещата, които искаше. А след това нае компания да продаде останалото и после обяви за продан и къщата.

Беше си мислил, че прерязването на тези връзки ще помогне, но не можеше да каже, че се е получило. Преминаваха покрай магазини и ресторанти, които някога бяха част от ежедневието му. Ето в онзи бар там често си пиеше питиетата с приятели, любимият спа център на Линдзи, китайският ресторант с невероятното пилешко в сладко-кисел сос и винаги усмихнатия разносвач. Красивите дървета и спретнатите дворове на хората, които някога бяха негови съседи.

Когато спряха пред къщата, той не каза нищо.

Новите собственици бяха добавили декоративно дръвче пред входа — с висящи клони, които тъкмо започваха да разцъфват в деликатно розово. На алеята имаше триколка — ярка, червена и весела.

Но останалото изглеждаше същото, нали? Същите извивки и ъгли, същите блестящи прозорци и широката входна врата.

Защо тогава му изглеждаше толкова чуждо?

— Не ти прилича — каза Абра до него.

— Не прилича ли?

— Не, не ти прилича. Прекалено е банално. Къщата е голяма и красива посвоему. Красива като модерно палто, което не ти е по мярка, или поне сега не ти е по мярка. Може би ще си пасне с вратовръзката „Ермес“, с някой италиански костюм и с адвокатското куфарче, докато влизаш в местното кафене и поръчваш прекалено скъпо специално кафе, както си говориш по смартфона. Но това не си ти.

Обърна се към него.

— Нали си бил такъв?

— Предполагам, че да. Или поне бях тръгнал натам, все едно дали палтото ми е по мярка.

— А сега?

— Не искам отново това палто. — Огледа я. — Когато преди няколко месеца най-сетне къщата беше продадена, почувствах облекчение. Все едно смъкнах слой кожа, която ми беше станала твърде тясна. Затова ли искаше да дойдем тук? За да го призная или за да го видя?

— Това е хубав страничен ефект, но всъщност просто бях любопитна. И аз някога имах подобно палто. Почувствах се добре, когато го отстъпих на човек, на когото му стоеше по-добре. Нека да идем да видим Хестър.

Поредното познато трасе от единия дом до другия. Колкото повече се отдалечаваха от Бек Бей, толкова повече олекваше напрежението в раменете му. Спря пред цветарския магазин до семейната им къща.

— Искам да взема нещо.

— Добрият внук. — Абра излезе с него. — Ако се бях сетила, можехме да й вземем нещо от Уиски Бийч. Много щеше да се зарадва.

— Следващият път.

Остави на него да избере. Искаше да види и как ще вземе решението си. Надяваше се да не се спре на розите, колкото и хубави да бяха. Прекалено предвидими, твърде банални.

Зарадва се, когато Илай се спря на ирисите и добави няколко розови азиатски лилии.

— Това е идеално. Навява мисли за пролет и смелост. Истинската Хестър.

— Искам да се прибере преди края на лятото.

Абра облегна глава на рамото му, докато цветарят увиваше букета.

— Аз също.

— Радвам се да ви видя, господин Ландън. — Цветарят подаде на Илай химикалка, за да се подпише на бележката. — Поздравете семейството си.

— Благодаря. Ще го направя.

— Защо изглеждаш толкова изненадан? — запита Абра, когато излязоха.

— Свикнал съм познатите ми… от предишния ми живот, да кажем така, или да се правят, че не се познаваме, или просто да отминават.

Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

— Не всички хора са задници — каза му.

Тръгнаха към колата и завариха до нея Улф. За момент миналото и настоящето се сляха.

— Хубави цветя.

— И законни — весело добави Абра. — Още по-красиви стават, ако човек е в правилното настроение.

— Работа ли имате в Бостън? — запита полицаят, без да сваля очи от Илай.

— Всъщност да.

Тръгна да заобикаля Улф, за да отвори вратата за Абра.

— И ще обясниш ли каква е била работата ти в офиса на Дънкан, та си ходил да разпитваш?

— И това също е законно. — Илай подаде букета на Абра, за да освободи ръцете си.

— Някои хора не могат да устоят да не се завърнат на местопрестъплението.

— А някои не могат да устоят да не вадят нож, като видят умряло куче. Има ли нещо друго, детектив?

— Само това, че ще продължа да се ровя. Кучето още не е погребано.

— О, я стига! — Абра се вбеси, бутна букета в ръцете на Илай и тръгна да рови в чантата си. — Я вижте тук. Това е човекът, който влезе с взлом в Блъф Хаус.

— Абра…

— Не. Достатъчно. Това е мъжът, когото видях в бара онази вечер, най-вероятно същият, който ме нападна в Блъф Хаус. И най-вероятно е човекът, убил Дънкан и после подхвърлил пистолета в дома ми, преди да ви се обади анонимно. И ако спрете да се правите на глупак, ще се запитате защо му е на Джъстин Съскайнд да купува къща в Уиски Бийч, защо е наел Дънкан и защо го е убил. Може и да не е убил Линдзи, а може и да е. Може би знае нещо, защото е престъпник. Така че бъдете ченге и направете нещо.

Взе си отново цветята и яростно си отвори вратата.

— Достатъчно — каза отново и затвори с трясък.

— Гаджето ти е с характер.

— Вие я задействахте, детектив. Отивам да посетя баба си, а после се прибирам в Уиски Бийч. Смятам да живея живота си. А вие правете каквото се очаква от вас.

Влезе в колата, издърпа предпазния колан и потегли.

— Съжалявам. — Абра облегна глава назад, затвори очи за миг и се опита да си възвърне равновесието. — Съжалявам. Вероятно влоших нещата.

— Не, не си. Изненада го. И рисунката на Съскайнд го изненада. Не знам какво ще предприеме по този въпрос, но успя да го свариш неподготвен.

— Малка утеха. Не го харесвам и нищо, което прави или не прави, не може да промени това. Сега… — Абра вдиша дълбоко. — Трябва да издишам лошото и да се успокоя. Не искам Хестър да види, че съм ядосана.

— Мислех, че си разярена.

— Не е чак толкова различно.

— Различно е, когато става въпрос за теб.

Абра мисли върху тези му думи, докато вземаха последния завой до Бийкън Хил.

Реши, че тази къща повече подхожда на Илай. Може би защото мястото внушаваше усещане за история, за много поколения от едно семейство. Харесваше това чувство, харесваше й пейзажът, толкова грижливо оформян, а сега изпъстрен с ранни пролетни цветя.

Подаде букета на Илай.

— Добрият внук.

И влязоха, за да видят Хестър.

Завариха я в дневната й със скицник, чаша студен чай и малка чиния с курабийки. Тя остави скицника и молива си и разтвори ръце.

— Точно от каквото имах нужда, за да направи хубав деня ми.

— Изглеждаш уморена — веднага отбеляза Илай.

— Имам си основателна причина. Току-що приключих с дневната си физиотерапия. Пропуснахте срещата си с Маркиз дьо Сад.

— Ако ти е прекалено трудно, трябва да…

— О, стига — махна Хестър нетърпеливо с ръка. — Джим е чудесен и има страхотно остро чувство за хумор. Знае колко мога да понеса и колко да изисква. Но след терапията съм уморена. Сега обаче се оживих, като ви виждам двамата, а и тези прекрасни цветя.

— Мислех си, че ще трябва да се намеся и да насоча Илай в правилната посока, но се оказа, че той има чудесен вкус. Защо да не ги занеса долу на Кармел, за да ги сложим във ваза?

— Благодаря, мила. Яли ли сте? Можем всички да слезем. Илай, дай ми ръка.

— Защо първо не поседнем за малко? — предложи Илай и самият той седна. — Ще слезем, щом се възстановиш от Дьо Сад. — Кимна на Абра да вземе цветята и се обърна към Хестър. — Не трябва толкова да се напрягаш.

— Забравяш с кого разговаряш. Напрягането е това, което помага работата да се свърши. Радвам се, че дойде и че доведе и Абра.

— Вече не ми е трудно да идвам в Бостън.

— И двамата с теб се лекуваме.

— В началото не полагах толкова усилия.

— Нито пък аз. Вероятно първо трябва да добием инерция.

Той се усмихна.

— Обичам те, бабо.

— И трябва. Майка ти ще се върне след около два часа, но баща ти няма да се прибере преди шест. Ще изчакаш ли поне майка си?

— Такъв е планът. А после се връщаме обратно. Имам си къща и куче, за които да се грижа.

— Да се грижиш за някого е добре за теб. През последните няколко месеца двамата извървяхме дълъг път.

— Мислех, че съм те изгубил. Всички си го помислихме. Предполагам съм решил, че съм изгубил себе си.

— Но ето ни тук. Кажи ми как върви книгата ти.

— Мисля, че върви добре. Някои дни по-добре от други, а понякога си мисля, че за нищо не става. Но винаги, когато пиша, се чудя защо толкова време не съм го правил.

— Имаш талант за адвокат, Илай. Колко жалко, че нямаше как адвокатстването да ти стане хоби, а писането — основната ти професия. Сега обаче можеш да си го позволиш.

— Може би. Всички знаем, че семейният бизнес не ми е силата. Триша винаги е била човекът с призванието за това.

— Дяволски я бива.

— Така е. Но макар да не е за мен, научавам повече за бизнеса и за историята. Обръщам повече внимание на корените.

Очите на баба му заблестяха одобрително.

— Прекарваш си времето в библиотеката на Блъф Хаус.

— Да, така е. Прабаба ми е ръководила фабриката.

— Знам. Иска ми се да я познавах по-добре. Спомням си жилава твърдоглава ирландка. Малко ме плашеше.

— Значи трябва да е била забележителна.

— Такава си беше. Дядо ти я обожаваше.

— Виждал съм снимки — доста хубава е била. Намерих и още из Блъф Хаус. Обаче корените на Ландън Уиски отиват доста по-далеч — чак до Революцията.

— Новаторство, душа на комарджия, разум на бизнесмен, риск и печалба. А разбирачите харесват доброто твърдо питие. Естествено, и войната е помогнала. Войниците са имали нужда от уиски, ранените — също. Всъщност от „Ландън Уиски“ наистина са се включили във войната срещу тиранията и похода към свободата.

— Говориш като истинска янки.

Абра се върна с букета, артистично подреден във ваза.

— Цветята са изключително красиви.

— Наистина. Тук ли да ги оставя или в спалнята ти? — запита Илай.

— Тук. Напоследък повече време прекарвам в седене, вместо в лежане, слава богу. Сега, когато Абра се върна, защо не си поговорим за това, което наистина искаш да знаеш?

— На умница ли се правиш?

— Знам, че съм умница.

Той се ухили и кимна.

— Лъкатушим около онова, което наистина искам да знам. Мисля си, че историята на къщата и на бизнеса може би имат някакво участие във всичко. Само дето още не съм открил какво е. Можем обаче да прескочим два века.

— Не мога да видя лицето му. — Хестър сви юмрук в скута си. Изумруденият пръстен, който носеше често на дясната си ръка, блесна при жеста й. — Опитах всичко, което ми дойде на ума, дори и медитация, в което, както знае Абра, не съм особено добра. Всичко, което виждам или си спомням, са сенки, движение, впечатление за мъж — силует някакъв. Спомням си, че се събуждам, че си мисля, че чувам шум, после се самоубеждавам, че не съм чула нищо. Сега знам, че съм грешала. Спомням си как ставам, отивам до стълбището, после движението, силуета, впечатлението, инстинктивното решение да избягам по стълбите. Това е всичко. Съжалявам.

— Не съжалявай — успокои я Илай. — Било е тъмно. Може да не си спомняш лицето, защото не си го видяла или поне не достатъчно ясно. Кажи ми за шумовете, които си чула.

— Тях по-добре си ги спомням или поне така мисля. Реших, че съм сънувала, и спокойно можеше да е така. Помислих си, че в комина са се вмъкнали катерички. Веднъж беше станало, много отдавна, но разбира се, сложихме прегради. После чух скърцане и полузаспала си казах: кой се е качил тук горе? След това се разбудих напълно, реших, че съм си въобразила, и понеже не можех да заспя, реших да сляза долу за чай.

— А миризмите? — запита Абра.

— Прах. Пот. Да. — Със затворени очи Хестър се опита да се съсредоточи. — Странно, макар досега да не си давах сметка, докато не попита.

— Ако е дошъл от третия етаж, дали има нещо там, което предполагаш, че може да е дошъл да търси?

Тя поклати глава и погледна Илай.

— Повечето неща горе са само спомени и история. Има и такива, които не се вписват в съвремието. Има някои прекрасни неща, дрехи, подаръци, списания, стари книжа за къщата, снимки.

— Видях много от тях.

— В дългосрочните ми планове влиза намерението да наема експерти, които да опишат всичко за музея на Уиски Бийч.

— Това е страхотна идея. — Абра засия. — Никога не си я споделяла.

— Все още се планират етапите.

— Стари книжа — прошепна Илай.

— Да, и счетоводни книги, списъци с гости, копия на покани. Отдавна не съм ги преглеждала, а и честно, никога не съм виждала всичко. Нещата се менят, времената се менят. Двамата с дядо ти нямахме нужда от голяма прислуга, след като децата се отделиха, така че почнахме да използваме третия етаж като склад… въпреки че една-две години рисувах там. Когато дядо ти Илай почина, там бяха само Бърти и Една. Трябва да си ги спомняш, млади Илай.

— Помня ги, да.

— Когато се пенсионираха, нямах нужда от друга прислуга. Трябваше да се грижа само за къщата и за мен. Понякога си мисля, че онзи човек е бил горе от любопитство или се е надявал да открие нещо.

— Има ли там нещо от времето на корабокрушението на „Калипсо“?

— Трябва да има. Ландън не обичали да изхвърлят. Повечето ценности са пръснати из къщата, но на третия етаж трябва да има и някои дреболии.

Веждите й се събраха, докато се опитваше да се сети.

— Не съм обръщала внимание на това място, предполагам. Просто спрях да го забелязвам и си казах, че един ден ще наема експерти. Онзи може да си е въобразил, че там има карти, което е глупаво. Ако бяхме намерили нещо с кръстче на него, щяхме и сами да сме изкопали съкровището много преди това. А може да си е мислил, че там е дневникът на Виолета Ландън, примерно. Но семейните предания твърдят, че след като брат й убил любовника й, тя изгорила дневниците си, любовните писма, всичко. Ако въобще ги е имало. Ако бяха оцелели, все щях да съм чула за тях.

— Добре. Помниш ли да си получавала някакви обаждания, да са те разпитвали, някой да е искал да купи от антиките или само достъп, защото, примерно, е щял да пише книга?

— За бога, Илай, не мога да си спомня всички такива случаи. Единственото, заради което се изкушавах да наема някого другиго, освен Абра, е да има кой да се разправя с това.

— Значи нищо не те е впечатлило?

— Не, не се сещам.

— Кажи ми, ако си спомниш нещо.

Тя обаче вече си беше спомнила достатъчно, а и Илай забеляза, че отново е пребледняла леко.

— Какво има за обяд? — попита той.

— Трябва да слезем и да проверим.

Помогна й да стане, но когато понечи да я вдигне, тя го блъсна назад.

— Няма нужда да ме носят. Справям се съвсем добре и с бастуна.

— Може и да е така, но ми харесва да се правя на Рет Бътлър.

— Той не е носил баба си по стълбите за обяд — изтъкна Хестър.

Илай я вдигна на ръце.

— Обаче би я носил.

Абра взе бастуна и докато гледаше как Илай носи баба си по стълбите, напълно разбра защо се е влюбила.