Нора Робъртс
Уиски Бийч (7)

7.

Скуката беше част от работата. Кърби Дънкан седеше отпуснат в невзрачния си седан и хрупаше моркови. Имаше си нова приятелка и потенциалната възможност за секс го убеди да опита да свали пет килограма.

Засега беше отслабнал с един.

През изминалите два часа беше преместил веднъж колата и смяташе отново да я премести. Инстинктът му подсказа, че Ландън ще остане тук за известно време — семейна вечеря най-вероятно. Беше направил снимки на майка му, на баща му, а сега — и на сестра му със съпруга й и прохождащото им хлапе.

Но работата му беше да следи Ландън, така че щеше да си седи тук.

Следваше го из Бостън, което се оказа лесна задача въпреки трафика. Проследи го до кантората на адвоката му. Това му даде възможността да огледа и колата на Ландън. Нищо интересно.

Някъде час и половина по-късно го проследи в парка, след това до скъп фризьорски салон, където го изчака да му подстрижат косата. Не че забеляза особена разлика след петдесетте похарчени долара.

Какво пък, всякакви ги има.

След това Ландън спря в цветарския магазин и излезе оттам с букети.

Просто човек, който си върши делата из града, преди да иде при семейството си. Обичайната история.

Всъщност от видяното дотук можеше да заключи, че всичко, което Ландън прави, е повече от обичайно. Ако този тип бе убил съпругата си и се беше измъкнал, май не беше излязъл да празнува.

Докладът му до момента беше твърде къс. Няколко разходки по плажа, срещата със секси чистачката и с жената, която го беше прегърнала силно и всъщност бе омъжена майка на три деца.

Предполагаше, че между Ландън и чистачката прехвърчат искри, но не можеше да го докаже, преди обектът да се върне в къщата край брега.

Проучванията, които беше направил, показаха, че Абра Уолш си е имала вземане-даване със склонни към насилие типове, което би превърнало Ландън в перфектния партньор, стига наистина да беше размазал главата на жена си — нещо, в което Дънкан беше почнал да се съмнява. Може би Ландън беше настоящият й избор, но ключовата дума бе настоящ, тъй като не можеше да открие и трошица доказателство, че двамата са имали отношения преди убийството.

Нищо от наученото дотук не съвпадаше с настояването на клиента му, че Ландън е виновен, нито с убедеността на стария му приятел Улф, един от най-свестните полицаи в Бостън, че този човек е размазал черепа на невярната си съпруга.

Колкото повече наблюдаваше, толкова по-малко виновно му изглеждаше копелето.

За да събере повече информация, беше опитал както директния подход със секси чистачката, така и по-заобиколни методи със сервитьорката в бара и с някои други от местните. Просто отваряше дума за голямата къща на скалата и питаше — както би могъл да направи всеки турист — за историята и собствениците й.

Беше се наслушал на приказки за богатство, построено първоначално върху уиски, на истории за пиратско имане и за дестилационни фабрики в дните на Сухия режим. Легенди за откраднати съкровища, които се крият от поколения, семейни скандали, естествено и призраци, герои, злодеи, та до последния скандал с Илай Ландън.

Най-забавният му източник се оказа хубавата продавачка в магазина за сувенири, доволна да прекара половин час от мрачния следобед на късната зима в разговор с платежоспособния си клиент. Клюките често бяха най-добрият приятел на детектива, а Хедър Локаби се бе оказала доста дружелюбна.

Чувствала се зле заради Илай, спомни си Дънкан. Беше описала мъртвата съпруга като студена и недружелюбна снобка, която дори не намерила време да посети възрастната баба на мъжа си. По едно време отклони разговора в посока на падането на Хестър Ландън, но Дънкан бързо я върна в релси.

Според бъбривата Хедър Ландън никога не беше страдал от липса на женска компания по време на летните си посещения и почивки в Уиски Бийч, поне не и в тийнейджърските си години и преди да навърши трийсет. Обичал да се забавлява, да пие бира в местните капанчета и да фучи наоколо с кабриолета си.

Никой според Хедър не бил очаквал от него да се задоми, преди да навърши трийсетте. А и после имало достатъчно слухове, които замрели, когато така и не им се родило дете.

Станало очевидно, че в рая има беда, когато Илай спрял да води жена си в Блъф Хаус, а после и самият той прекратил посещенията си. Никой не се изненадал, когато се разнесла мълвата за развод.

Самата тя още преди това си знаела, че оная ледена кучка, жена му, има любовни афери. Логично било. Не виняла Илай, че се бил ядосал и й се нахвърлил. Не, не го виняла. А ако наистина я е убил, което тя, естествено, не си позволявала да помисли дори за миг, била сигурна, че е било нещастен случай.

Дънкан не я запита как разбиването на женска глава отзад с няколко удара с маша се вписва в понятието за нещастен случай, тъй като и без това вече беше похарчил двеста и петдесет долара за различни джунджурии, само и само тя да продължи да приказва, но ако се изключеше забавната страна на думите й, Хедър всъщност така и не му даде нищо.

Стори му се интересно, че някои от местните все пак подозираха любимия син в убийство. А подозрението отваряше врати. Щеше да хлопа на тях, за да си заработи хонорара.

Засега смяташе да продължи и да приеме, че денят му е минал успешно. Или да си почине, като си вземе една бърза баня.

Точно се опитваше да раздвижи схванатия си задник, когато телефонът му звънна.

— Дънкан.

Щом чу гласа на клиента си, отново се размърда.

— В момента седя пред къщата на родителите му на Бийкън Хил. Тази сутрин дойде в Бостън. Ще ви изготвя доклад до…

Отново опита да се намести, когато клиентът му го прекъсна с порой въпроси.

— Да, точно така. Цял ден беше в Бостън, срещна се с адвоката си, подстрига се, купи цветя.

Клиентът му плащаше сметките, напомни си, но продължи да записва разговора в бележника си.

— Сестра му и семейството й влязоха вътре преди около половин час. Изглежда е семейно събиране и като гледам колко време мина, бих казал, че ще остане поне за вечеря. Не мисля, че ще има някакво движение повече, затова… Щом така искате. Мога да го направя.

Парите са си твои, каза си Дънкан и се подготви за дълга вечер.

— Ще ви се обадя, щом излезе.

Когато телефонът изщрака в ухото му, Дънкан поклати глава. Клиентите му плащаха сметките, помисли си отново и изяде още един морков.

 

 

Беше отсъствал едва няколко седмици, но се чувстваше като завърнал се у дома след дълго отсъствие. Цепениците пукаха и пламтяха в голямата каменна камина, пред която старото куче Сейди спеше завито на кравай. Всички седяха в гостната — наричаха я салон — сред познатата смесица от антики, семейни снимки, червени лилии в тънката ваза върху пианото. Можеха да си седят там, да си говорят и да пият вино всяка вечер, докато светът рухне.

Дори баба му, която, вместо да протестира, с удоволствие бе приела да я свали на ръце по стълбите и да я настани в любимото й кресло, разговаряше сякаш нищо не се бе променило.

Май бебето помагаше. Сладка като бонбон и бърза като светкавица, малката Селина, още ненавършила три, изпълваше стаята с енергия и радост.

Нареди му да играе, така че Илай седна на пода и й помогна да построи замък от кубчета за нейната кукла принцеса.

Нещо просто, нещо обикновено, нещо, което му напомни, че някога си беше представял как ще има свои деца.

Родителите му изглеждаха по-спокойни отпреди да замине за Уиски Бийч няколко седмици по-рано. Изпитанието, през което бяха преминали, бе направило бръчките върху бащиното му лице по-дълбоки, а кожата на майка му беше станала почти прозрачна.

Но никога няма да се разколебаят, помисли си.

— Ще нахраня това твърде заето момиче. — Сестра му стисна ръката на съпруга си, преди да се изправи. — Вуйчо Илай, ще ми помогнеш ли да сложа Селина да седне?

— О, разбира се.

Стиснала куклата, малката протегна ръчички към него и му се усмихна с неустоимата си усмивка. Той я грабна и я понесе към кухнята.

Широкоплещестата Алис се разпореждаше около масивната печка с шест котлона.

— Я да видя аз кой е гладен!

Селина дезертира на мига от вуйчо си и прегърна готвачката.

— Ето я и моята принцеса! — каза Алис на Триша и умело намести детето на бедрото си. — Може да ни прави компания за вечеря, а също и на Кармел. А за вас, простолюдието, ще подредим масата след около четирийсет минути.

— Благодаря. Ако ви създава някакви проблеми…

— Проблеми? — Готвачката оцъкли комично очи и заговори с преувеличен шок. — Я го виж туй личице.

Селина се засмя, обгърна с ръчички шията й и заговорнически прошепна:

— Има ли бисквитки?

— След като се навечеряш — прошепна й в отговор Алис. — Добре сме. Идете да почивате — пропъди ги с ръка.

— И да слушаш — предупреди Триша дъщеря си и хвана брат си под ръка.

Висока почти метър и осемдесет, здрава, жилава и изпълнена с решимост, лесно го изтика от кухнята и го поведе към библиотеката.

— Искам минута насаме с теб.

— Да, представям си. Всичко е наред…

— Просто млъкни.

За разлика от дипломатичната им и спокойна майка, Триша се беше метнала на дядо им по баща — целеустремена, твърдоглава и упорита.

Може би по тая причина в момента беше изпълнителен директор на „Ландън Уиски“.

— Всички много внимавахме да говорим за каквото и да е друго, само не и за станалото, за това, което става и сега, и ти се изправяш срещу него. Разбираемо е, обаче сега сме само аз и ти. Лице в лице, не внимателно съчинен и редактиран имейл. Какво става с теб, Илай?

— Пиша здравата. Разхождам се по плажа. Храня се редовно, защото икономката на баба ми готви.

— Абра? Тя е чудесна, нали?

— Не. Интересна е.

Объркана, Триша седна на страничната облегалка на широко кожено кресло.

— Радвам се да чуя това, Илай, защото ми звучи точно като нещо, с което би трябвало да се занимаваш в момента. Но ако всичко е толкова страхотно, защо си в Бостън?

— Не мога ли да дойда да видя семейството си? Какво, да не съм прогонен?

Дори сега начинът, по който сестра му изправи пръст и го посочи, му напомни за дядо им.

— Я не увъртай. Нямаше никакви планове да се връщаш преди Великден, обаче сега си тук. Говори.

— Не е нещо особено. Исках да поговоря с Нийл очи в очи. — Погледна към вратата. — Виж, не искам да тревожа майка и татко, няма смисъл. Тъкмо изглеждат по-спокойни. Пийдмънт вдигат шум за неправомерно дело за убийство.

— Но това са глупости, просто глупости. Жив тормоз е това, Илай. Трябва да… говориш с Нийл — завърши и въздъхна. — Както си направил. Той какво мисли?

— Мисли, че е само шум, поне засега. Предложих му да наеме нов детектив, този път да намери жена.

— Идваш на себе си — прошепна Триша и очите й се напълниха.

— Недей. Боже, Триша.

— Не е само у теб причината, поне не цялата. От хормоните е. Бременна съм. Тази сутрин плаках, като пях „Колелата на автобуса“^[1] със Сели.

— О, господи. — Усмихна се, а новината стопли сърцето му. — Това е добре, нали?

— Чудесно е. Двамата с Макс сме ужасно развълнувани. Още не сме казали на никого, но си мисля, че мама подозира. Само от седем седмици е. Ох, да му се не види. — Подсмръкна и избърса сълзите си. — Ще се разбера с Макс. Ще кажем на всички на вечеря. Защо пък да не го отпразнуваме?

— И да отклоним темата от мен.

— Да. Да не си казал, че никога не правя нищо за теб. — Изправи се и го прегърна. — Ще отвлека вниманието на всички, ако ми обещаеш да спреш с тези внимателни имейли, поне към мен. Ще споделяш, когато си имал лош ден. И ако си в период да искаш компания, мога да наглася нещата така, че двете със Сели да ти дойдем на гости за някой и друг ден. И Макс, ако има възможност. Не трябва да си сам.

И щеше да го направи, помисли си. Триша щеше да размества, отменя и преправя графици — беше експерт в това — и щеше да го направи за него.

— Справям се добре и сам — не се обиждай. Опитвам се да си наваксам с някои неща, които съм изоставил от дълго време.

— Предложението остава. И няма да чакаме покана, ако през лятото си още там. Просто ще дойдем. Ще доплувам като кит, защото дотогава ще приличам на такъв, и ще карам всички да ме чакат.

— Типично.

— Кажи го, когато помъкнеш още десет кила отгоре си и те обхване мания да не ти излязат стрии. Връщай се при нашите. Аз ще надникна да видя дали Селина не е успяла да изкрънка от Алис бисквитки преди вечеря.

 

 

В девет вечерта Абра приключи с класа по йога в дома си и надигна бутилка с вода, докато учениците й навиваха постелките си.

— Извинявай, че малко закъснях — каза Хедър. Отново. — Просто днес нещата ми се изплъзват.

— Няма проблем.

— Мразя да пропускам дихателните упражнения. Винаги ми помагат. — Хедър вдиша и издиша, като си помогна с ръце.

Абра се усмихна.

Нямаше сила, която да накара Хедър да замълчи. Предполагаше, че тази жена говори насън, както правеше и по време на едночасовия си масаж.

— Избягах от вкъщи като маниак — продължи тя. — А забелязах, че колата на Илай не е пред Блъф Хаус. Не ми казвай, че вече се е прибрал в Бостън.

— Не е.

Хедър нямаше желание да спре дотук. Дръпна ципа на якето си.

— Само се чудех. Толкова голяма къща. Хестър като е там, добре, тя си е част от нея, ако ме разбираш. Обаче Илай, особено с всичко, което му е на главата, сигурно просто витае из нея.

— Нямам такива наблюдения.

— Знам, че го виждаш, когато отиваш да се грижиш за къщата, което си е някаква компания. Но си мисля, че с всичкото време, с което разполага, сигурно не знае какво да прави сам. Това не може да е здравословно.

— Той пише роман.

— Е, да де, знам, че така говори. Или поне хората говорят, че им е казал така, но той беше адвокат. Че какво разбира един адвокат от писане на романи?

— А, не знам. Питай Джон Гришам.

Хедър отвори уста и после я затвори.

— Е, предполагам, че е истина. И все пак…

— Хедър, мисля, че почва да вали. — Грета Париш пристъпи напред. — Имаш ли нещо против да ме хвърлиш до вкъщи? Мисля, че на идване понастинах.

— О, добре, разбира се. Само да си взема постелката.

— Длъжница си ми — прошепна Грета, след като Хедър хукна да си прибира нещата.

— Голяма работа си. — Абра стисна с благодарност ръката на възрастната жена и побърза да се отдръпне, като се постара да изглежда заета, подреждайки постелки.

Щом домът й се изпразни, тя въздъхна с облекчение.

Обичаше упражненията у дома си, близостта, небрежните разговори преди и след това. Но имаше дни, когато…

След като подреди солария, се изкачи по стълбите, облече си любимата пижама — пухкави палави бели овчици на розов фон, и се върна на долния етаж.

Възнамеряваше да си сипе малко вино, да напали камината и да се сгуши с някоя книга. Дъждът, който тропаше по прозорците, я накара да се усмихне. Дъждовна вечер, огън, чаша вино…

Дъжд. Мамка му, затворила ли беше прозорците в Блъф Хаус?

Разбира се, че беше. Не би могла да забрави да…

Нима? Абсолютно всички ли беше затворила? Например оня в гимнастическия салон на Хестър?

Стисна здраво очи и се опита да си припомни, да се види как затваря прозорците.

Обаче просто не можеше да си спомни, нямаше как да е сигурна.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Нямаше да се успокои, докато не провери, а това щеше да отнеме само няколко минути. Пък и по-рано беше наготвила пуешко задушено. Тъкмо щеше да вземе кутията за Илай със себе си.

Извади храната от хладилника, а после свали пухкавите си чорапи, за да напъха крака в древните си ватирани ботуши. Облече палто върху пижамата, грабна шапка и докато я нахлупваше на главата си, побягна към колата.

„Пет минути, десет прозореца — и си у дома с чашата вино.“

Спусна се към Блъф Хаус и без изненада чу гръмотевица. Късният март подлудяваше метеоролозите. Тази вечер буря, сняг или пък слънчево утро на сутринта. Кой знае?

Хукна под дъжда към главния вход, с ключовете в едната си ръка и пуешкото задушено в другата.

Затвори вратата с бедро, пресегна се да включи осветлението, за да може да напъха ключа в алармената инсталация.

— Супер. Страхотно — измърмори, когато антрето остана тъмно. Много добре познаваше несигурното електричество по време на буря в Блъф Хаус, а и в целия Уиски Бийч. Включи фенерчето на ключодържателя си и тръгна към кухнята.

Провери прозореца, след което докладва за прекъсването на електричеството — оказа се, че резервният генератор се е повредил. Отново. Искаше й се Хестър да беше поправила това старо чудовище. Все се безпокоеше как възрастната дама ще се справи при по-сериозно спиране на тока, въпреки че тя я бе уверила, че е имала множество такива преживявания и знае как да се оправя.

В кухнята измъкна голямо фенерче от чекмеджето. Може би трябваше да слезе в мазето и да провери генератора. Естествено, че не знаеше за какво да проверява, но все пак…

Тръгна към вратата, но спря. Тъмно, студено, вероятно влажно. Паяци.

Може би не.

Само щеше да остави бележка на Илай. Ако се прибереше посред нощ, без ток, без отопление, без светлина, можеше да спи на дивана й. Но първо да провери прозорците.

Хукна нагоре по стълбите. Естествено, прозорецът, за който се тревожеше, се оказа затворен и естествено, вече се сещаше ясно как го захлопва и пуска резето.

Слезе долу и тръгна към кухнята. По принцип не се боеше от призраци, но й се искаше да се прибере, да излезе от голямата тъмна и празна къща и да се върне в уютния си дом.

Отново изтътна гръмотевица и я накара да подскочи. После се засмя на себе си.

Фенерчето падна от ръката й, когато някой я сграбчи отзад. За миг, само за миг я връхлетя безумна паника. Започна да се бори безпомощно, опитвайки се да откопчи ръката, стиснала я за шията.

Спомни си ножа, опрян в гърлото й, за острието, измъкващо се от ребрата й, като по пътя си режеше плътта й. Ужасът опита да си пробие път с крясък, но ръката го задуши до приглушен хрип.

Дъхът й спря. Започна да се бори да си поеме въздух, а стаята взе да се върти.

Тогава инстинктът й за оцеляване се пробуди.

Слънчевият сплит — здраво мушкане с лакът. Ходило. Пета с пълна сила. Нос — трудно завъртане, докато хватката се отпусне, после удар с опакото на ръката там, където инстинктът й подсказваше, че се намира лицето му. Слабините, бързо и яростно надигане на коляното.

После побягна. Отново инстинктът сляпо я поведе към вратата. Блъсна я с такава сила, че ръцете я заболяха, но не спря. Остави я отворена, хукна боса към колата и извади ключовете от джоба си с разтреперани длани.

— Давай, давай, давай.

Хвърли се вътре, мушна ключовете в стартера. Гумите изсвистяха, когато даде на заден. Завъртя волана, насочи колата към пътя и полетя.

Почти в несвяст подмина дома си и удари спирачки пред къщата на Морийн.

Светлина. Хора. Безопасност.

Втурна се към вратата, блъсна я, за да я отвори, и спря, когато видя приятелите си сгушени пред телевизора.

И двамата скочиха на крака.

— Абра!

— Полиция. — Стаята отново се завъртя. — Извикайте полиция.

— Ранена си! Кървиш!

Морийн се втурна към нея, а Майк сграбчи телефона си.

— Така ли? Не.

Олюляваше се на краката си, но се опита да се огледа, когато Морийн я сграбчи. Видя кръвта по анорака си, по горнището на пижамата си.

Не от ножа, не. Не и този път. Не и нейната кръв.

— Не, не е от мен. Кръвта е негова.

— Боже. Стана ли нещо? Ела да седнеш.

— Не. Не! — Не беше нейна кръвта, помисли си отново. Беше избягала. Беше в безопасност. А стаята вече не се въртеше. — Имаше някого в Блъф Хаус. Обадете се на полицията, имаше някого в Блъф Хаус! Хвана ме. — Ръката й се стрелна към гърлото. — Душеше ме.

— Ранил те е. Виждам. Седни. Сядай. Майк.

— Полицията идва. Ето. — Майк се засуети около Абра, докато Морийн я водеше към стола. — Вече си добре. В безопасност си.

— Ще ти донеса вода. Майк е тук — каза Морийн.

Майк коленичи пред нея. Какво добро лице, помисли си Абра, дишайки тежко. Грижовно лице, с тъмни очи като на кученце.

— Няма ток — каза тя, почти не на себе си.

— Не, не е вярно.

— В Блъф Хаус. Няма ток. Беше тъмно. Той беше в тъмното. Не го видях.

— Добре. Полицията идва, а ти си добре.

Абра кимна, взряна в тъмните очи.

— Добре съм.

— Нарани ли те?

— Той… Беше ме стиснал здраво за гърлото и за кръста, струва ми се. Не можех да дишам и почнах да се задушавам.

— Мила, по тебе има кръв. Ще ми дадеш ли да погледна?

— Негова е. Ударих го в лицето. Курсът по самоотбрана.

— Какво?

— Ходихме на курс по самоотбрана — обясни Морийн, която се появи с чаша вода в едната ръка и чаша уиски в другата. — Слънчев сплит, крак, нос, слабини. Абра, ти си чудо.

— Едва ли. Просто го направих. Мисля, че му разкървавих носа. Не знам. Освободих се и избягах. Избягах оттам и дойдох тук. Мисля… май ми е зле.

— Пийни вода. Бавно.

— Да. Добре. Трябва да се обадя на Илай. Трябва да знае.

— Аз ще се погрижа — успокои я Майк. — Само ми дай номера му и ще се погрижа.

Абра отпи, вдиша и пак отпи.

— В телефона ми е. Обаче той не е в мен. Вкъщи е.

— Ще го взема. Ще се погрижа.

— Няма да го оставя да ме нарани. Не и този път. Абра притисна ръка към устата си, а сълзите й бликнаха. — Не и този път.

Морийн седна до нея, взе я в ръце и я залюля.

— Съжалявам. Съжалявам.

— Шшшт. Всичко е наред.

— Добре съм. — Абра се стегна. — Всъщност би трябвало да танцувам от щастие, че се справих. Не съм си позволявала слабост… досега. Направих всичко, както трябва. Не ме нарани. Не го оставих да ме нарани. Просто… Отново се повтаря.

— Знам.

— Но свърши. — Отпусна се назад и изтри сълзите си. — Издържах. Но, за бога, Морийн, някой е проникнал в Блъф Хаус. Не знам кой е и какво е правил. Не забелязах нищо там, само излязох от гимнастическия салон и влязох в кухнята. За малко да сляза в мазето да проверя генератора, обаче… Може и да е бил там. Може да е прекъснал захранването, за да влезе. Нямаше ток. Аз…

— Изпий това. — Морийн натика уискито в ръката й. — И се успокой.

— Добре съм. — Абра отпи от уискито и вдиша тежко, когато й запари на гърлото. — Бурята започна и не можех да си спомня дали съм затворила прозорците. Мисълта не ме оставяше на мира, така че тръгнах натам. Тъкмо си мислех, че няма ток. Не го видях, Морийн, не го чух. Не и при тоя дъжд и вятър.

— Пуснала си му кръв.

Вече по-спокойна, Абра погледна надолу.

— Пуснах му кръв. Браво на мен. Дано да съм строшила проклетия му нос.

— Дано. Ти си моят герой.

— А ти — моят. Защо според теб дойдох право тук?

Майк се върна.

— Илай идва насам, а полицията отива към Блъф Хаус — уведоми ги той. — Ще дойдат да говорят с теб, като си свършат работата. — Приближи се и й подаде пуловер. — Реших, че може би ще искаш.

— Благодаря. Господи, Майк, благодаря ти. Страхотен си.

— Затова го държа. — Морийн потупа окуражително Абра и се изправи. — Ще ида да направя кафе.

Щом излезе, Майк изключи телевизора. Седна и отпи от уискито на Абра. Усмихна й се.

— Та какво казваш, прави днес? — попита я и я разсмя.