Нора Робъртс
Уиски Бийч (22)

22.

Трябваше да работи. Остави кроежите и плановете за успешни клопки да къкрят в подсъзнанието му, защото трябваше да довърши историята, да изложи думите на хартия.

Не се беше чувал с агентката си, откак й беше изпратил материала, но празничният уикенд бе забавил нещата. А и си напомни, че не й е единствен клиент.

Дори не беше важен клиент.

По-добре да продължи историята, за да има какво още да й даде. Ако това, което вече й беше пратил, се окажеше проблемно, щеше… да се оправи.

Можеше да се върне назад, да доизкусури последните пет глави и да ги изпрати — така щеше да й даде по-голямата част от книгата. Историята обаче беше набрала скорост и не искаше да я забавя.

Илай не спря за почивка чак до следобеда, когато Барби го откъсна от работата му, като седна на крака му и го загледа.

Това беше нейният сигнал — вече го беше научил: извинявай, че те безпокоя, обаче трябва да изляза!

— Добре, добре, само секунда.

Запази работата си и осъзна, че се чувства малко замаян, сякаш беше изгълтал набързо две чаши хубаво вино. Още щом се изправи, Барби изхвърча от стаята. Чу я как търчи надолу по стълбите.

Знаеше, че ще го чака нетърпеливо в кухнята, докато вземе каишката. Повика разсеяно Абра и намери кучето точно там, където беше очаквал.

Откри върху плота и майсторски направен клуб сандвич, покрит с чиста кърпа и с листче, лепнато върху нея.

„Да хапнеш, след като разходиш Барби.

Прегръдки и целувки.“

Абра

— Никога не пропуска — измърмори Илай.

Изведе Барби и се порадва на разходката почти колкото нея, дори когато започна да ръми студен дъжд. С мокра коса, мокро куче и със съзнание, зареяно в книгата, отговори на телефона, който звънеше в джоба му, докато се катереше нагоре по стълбите на плажа.

— Господин Ландън. На телефона е Шерилин Бърк от детективска агенция „Бърк и Мейси“.

— Да. — Стомахът му леко се сви от очакване и притеснение. — Хубаво е, че се чуваме.

— Имам доклад за вас. Можех да ви го пратя по имейла, но бих предпочела да говорим лично. Ще дойда при вас утре, ако ви е удобно.

— Има ли нещо, за което трябва да се притеснявам?

— Да се притеснявате? Не. Просто предпочитам личния контакт, господин Ландън, когато и двамата ще можем да питаме и да отговаряме. Ще бъда при вас към единайсет.

Бързо, професионално, твърдо, реши той.

— Съгласен. А защо междувременно не ми изпратите доклада, за да съм осведомен, преди да почнем да се питаме и да си отговаряме.

— Добре.

— Знаете ли как да стигнете до Уиски Бийч?

— Само преди две години изкарах там чудесен уикенд. А който е бил в Уиски Бийч, знае и къде е Блъф Хаус. Ще ви намеря. В единайсет часа.

— Ще ви чакам.

Няма за какво да се притеснявам, каза си Илай, докато вкарваше Барби вътре. Но разбира се, всичко около убийството на Линдзи, полицейското разследване и собственото му положение го тревожеше.

Обаче искаше отговори. Нуждаеше се от тях.

Взе айпада си и сандвича в библиотеката. Предположи, че Абра върши нещо горе. Дъждът го накара да поиска огън. Запали камината и седна с таблета си. Щеше да чете доклада, докато яде.

Засега игнорира другите имейли и свали прикачения от детективката файл.

Тя лично беше разпитала отново приятели, съседи и колеги — негови и на Линдзи. Освен това пак беше говорила с Джъстин и Идън Съскайнд, както и с някои техни съседи и колеги. Беше се срещнала с Улф и с един от помощник-прокурорите.

Бе обходила местопрестъплението, макар да беше минало много време и всичко да бе почистено и дори къщата обявена за продажба. Беше направила и собствена възстановка на убийството на Линдзи.

Изключително прецизно.

Изчете заключенията й, които включваха и впечатления.

Съскайнд наскоро се били разделили. Реши, че това не е изненада предвид изневерите на съпруга. Да не говорим за убийството и медийния терор, които хвърлиха семейството за храна на тълпите.

По-изненадващото беше, че е минала почти година, преди да се разведат. Тогава се сети, че имат две деца. Лошо.

Шерилин Бърк бе разговаряла с рецепционисти, нощни пазачи и камериери в хотелите и курортите, през които бе минавала Линдзи. Потвърдила бе това, което той вече знаеше. През последните десет или единайсет месеца от живота й повечето от пътуванията на Линдзи са били в компанията на Джъстин Съскайнд.

Илай се запита как се чувства заради това. Не можеше да реши. С гнева му беше свършено. Дори чувството, че е предаден, беше заглъхнало, ръбовете бяха изгладени подобно на заоблен от водата камък.

Чувстваше… съжаление. Предположи, че времето и преживяното са изпепелили гнева и горчивината, които бяха изпитвали с Линдзи. И двамата трябваше да поемат по свой собствен път, да продължат напред.

Но не им беше дадена възможност. Който и да я беше убил, носеше вината за това.

Илай имаше дълг към себе си и към Линдзи да прочете докладите, да се срещне с детективката, да направи всичко възможно, за да научи защо и кой. И после да забрави всичко.

Прочете доклада два пъти, докато опитваше от плодовия сок, който беше открил в хладилника със залепена бележка с надпис „Изпий ме“.

Реши да се захване с нещо друго. Взе бележника си от бюрото и още една книга за Зестрата на Есмералда от лавиците.

Прекара следващия час, следвайки предположенията на автора. Този клонеше към теорията, че оцелелият моряк и любимата дъщеря на семейството, Виолета, са се влюбили. Брат й Едуин разкрил връзката им и убил любовника. Виолета, дръзка и дива, избягала в Бостън и никога не се върнала. А Зестрата на Есмералда останала загубена през годините.

Според това, което Илай знаеше от семейната история, Виолета наистина беше избягала, след като е била отхвърлена и почти заличена от всички документи, заради богатството, влиянието и гнева на фамилията след опозоряването й. Събитията бяха описани сухо и не така увлекателно като другите истории, които Илай бе прочел през отминалите седмици, но тази поне изглеждаше по-реалистична.

Може би беше време да наеме опитен генеалог, който да направи всичко възможно, за да проследи дръзката Виолета Ландън.

Докато обмисляше това, телефонът му отново иззвъня. Видя на дисплея името на агентката си и си пое дълбоко въздух.

Ето на̀, каза си и отговори.

Седеше там с бележника, таблета и телефона си, когато Абра влезе.

— Приключих с горния етаж — започна тя. — Кабинетът ти е готов, в случай че искаш да поработиш. Заредих още пране в сушилнята. Мислех си дали да не се захвана с коридорите. Ще отнеме време, ако трябва да мъкна кофи насам-натам, за да почистя стълбите наистина добре. И си помислих, че ако съм гола, ще е още по-забавно.

— Какво?

— Ами мисля да мина гола зад стената. А ти работиш ли тук? Изследваш? — запита, като наведе глава, за да прочете заглавието на книгата, която беше оставил настрани. — „Уиски Бийч: наследство от мистерия и лудост“. Наистина?

— Повечето са глупости, но има и някои смислени моменти. Например историята за Ландън по време на Сухия режим е доста интересна. Прапрапрабаба ми помагала да разпространяваме продукцията си на местно ниво, като криела бутилките под фустата си, за да се отърве от властите, които не биха я помолили да си вдигне полата.

— Умно.

— Това съм го чувал и преди, така че може и да е истина. Що се отнася до съкровището, спасилият се моряк успял да го скрие. След това откраднал сърцето на честната и твърдоглава Виолета заедно с няколко нейни бижута. Това довело до диво преследване в бурна нощ и той полетял от скалата с фара благодарение на Едуин Ландън, братът с черно сърце. Съкровището най-вероятно е отишло с моряка обратно в непримиримото море.

— Където е на съхранение при Малката русалка?

— Според този автор крадецът и сандъкът със съкровището полетели от скалите, а скъпоценните камъни се разпилели като блестящи морски звезди. Или май бяха медузи. Все едно.

— Ако това е истина, предполагам, че все някой скъпоценен камък щеше да бъде намерен. Щеше да си чул за това.

— Не и ако хората, сдобили се с блестящи огърлици или други такива, са си държали устите затворени, както се предполага тук, а и е твърде вероятно. Все едно — повтори отново.

Абра се усмихна озадачено.

— Все едно?

— Харесали са й.

— Кого имаш предвид? Твърдоглавата Виолета?

— Кого? Не. Моята агентка. Книгата — главите, дето й пратих. Харесали са й. Или пък лъже, за да пощади чувствата ми.

— А тя лъже ли?

— Не. Харесали са й.

Абра седна на масичката срещу него.

— Нима си мислил, че няма да й харесат?

— Не бях сигурен.

— Сега си сигурен.

— Мисли, че може да продаде книгата само като предложи тези пет глави.

— Илай, това е страхотно!

— Обаче мисли, че ще направи по-голям удар с цялата книга.

— Колко ти остана още?

— Почти приключвам първата чернова. Може би още две седмици. — Или по-малко, ако продължеше както досега. — След това трябва да изгладя всичко. Обаче не знам как точно.

— Това е важно и лично решение, но… О, Илай! Трябва да отидеш на представянето.

Начинът, по който Абра блъсна по масата, го накара да се ухили.

— Да, и тя мисли така.

— Ами ти?

— Представянето. Ще се почувствам по-добре, ако приключа, преди тя да го е направила. А може тя да греши и да обера всички възможни откази на света, но трябва да завърша книгата.

Абра го сбута с коляно.

— А може и да е права и ти да продадеш първия си роман. Не ме карай да паля ароматни треви, за да прогонвам негативните мисли и енергии.

— Не може ли вместо това просто да правим секс? — ухили й се той. — Много позитивно съм настроен към секса.

— Ще го обмисля. Кога ще ми дадеш да прочета книгата?

Той сви рамене и Абра завъртя очи.

— Добре. Да се върнем на молбата ми отпреди време. Една глава. Само една.

— Да, може. Една глава.

— Хей, знаеш ли, трябва да го отпразнуваме!

— Не предложих ли току-що секс?

Абра се разсмя и го плесна по крака.

— Има и други начини за празнуване.

— В такъв случай да празнуваме, когато я завърша.

— Става. А аз тръгвам към подземията.

— Мога да ти помогна.

— Можеш, а можеш и да се връщаш на работа — сви юмрук Абра и замахна във въздуха. — И бъди готов за първия си голям удар.

Той й се усмихна.

— Всъщност трябва да поработя още няколко часа. Утре ще изгубя малко време. Детективката, която наех, ще идва да се срещне с мен.

— Новини ли има? — запита тя и отново седна.

— Не знам. Изчетох доклада й. Няма много нови неща, но е свършила доста работа. Съскайнд са се разделили.

— Трудно е да преодолееш изневярата, особено когато всичко е публично. Имат деца, нали?

— Да. Две.

— Значи още по-трудно. — Абра се поколеба и поклати глава. — Понеже не искам да повтарям грешките си трябва да ти кажа, че Вини се обади преди два часа. Куршумите, открити в тялото на Дънкан, са изстреляни от пистолета, който намерих у нас.

Илай хвана ръцете й.

— Щях да се изненадам, ако не съвпадаха.

— Знам. Всъщност това, че съм се обадила на Вини, когато намерих оръжието, е в моя полза. Проблем е анонимният тип, който се е обадил на Улф от предплатения телефон. Вини искаше да знам, че Улф се рови в миналото ми и се опитва да ме свърже с теб отпреди убийството на Линдзи.

— Но не сме били свързани, така че няма да успее.

— Не, няма.

— Кажи всичко това на адвоката си.

— Направих го. Вече знае. Няма нищо, Илай. Мисля си, че Улф се интересува от мен само за да получи достъп до теб. Ако по някакъв начин успее да ни свърже с убийството на Дънкан, става по-вероятно да си замесен в смъртта на Линдзи.

— Това обаче е двупосочно — напомни й той. — Ако нямаме нищо общо с Дънкан, ще работи в моя полза относно участието ми в убийството на Линдзи.

— Значи си съгласен с него в основата. Двете убийства са свързани.

— Не мога да допусна, че се озовавам толкова близо до две убийства, инцидент с почти смъртоносен изход, серия прониквания с взлом и нападение, без да има някаква връзка.

— Аз съм с теб… но това означава, че всичко е свързано. — Абра отново се изправи. — Връщам се на работа и може би ще успеем да измислим как да станем герои на собствения си роман и да помогнем да хванат лошия.

— Тази вечер трябва да излезем да вечеряме навън.

Веждите й се извиха.

— Трябва ли?

— Да. Барби може да пази къщата. Трябва да излезем и хубаво да вечеряме някъде. А ти можеш да си облечеш нещо изкусително.

— Среща ли имаме, Илай?

— Избери мястото — отвърна й той. — Излизаме на среща.

— Добре, ще го направя. — Наведе се и го целуна. — Трябва да сложиш една от многото си вратовръзки.

— Мога да го направя.

Добри новини, притеснителни новини, помисли си той, когато Абра излезе. Въпроси, които трябва да бъдат зададени и на които да бъде отговорено. Но тази вечер щеше да излезе със зашеметяваща жена, която го кара да мисли, да чувства.

— Малко ще поработя — каза на Барби. — А после можеш да ми помогнеш да си избера вратовръзка.

 

 

Нямаше как да наблюдава къщата по цял ден, но продължаваше да проверява. Знаеше, че може отново да влезе, дори ако Ландън пак беше сменил кода. Предпочиташе да продължи претърсването при празна къща, но Ландън се беше окопал вътре и можеше да му се наложи да рискува и да се промъкне, докато оня спи.

Беше започнал да вярва, че е направил грешка с мазето или поне с точното място в онова гигантско пространство. Но трябваше да приключи, за да бъде сигурен. Толкова много време бе прекарал, толкова пот бе пролял, толкова пари… Трябваше да го довърши.

Трябваше отново да се изкачи на третия етаж. Някъде из старите сандъци, под някоя възглавница, зад някоя картина щеше да намери следа. Дневник, карта, координати.

Успя да провери библиотеката в къщата, докато старата дама спеше, но не откри нищо значимо. Нищо, което да съвпада със собствените му познания, със собственото му педантично и детайлно изследване на Зестрата на Есмералда.

Знаеше истината. Отвъд легендата, отвъд авантюристичните истории, написани за онази разкъсвана от буря нощ в Уиски Бийч, той знаеше.

Вятърът, скалите, разяреното море, единственият оцелял. Един мъж и безценно съкровище.

Пиратска плячка, взета със сила, кураж и кръв. И негова по право, по кръв. Кръвта на Натаниъл Брум във вените му.

Произхождаше от Брум, който претендираше за съкровището, и от Виолета Ландън, която беше отдала на пирата сърцето и тялото си и го бе дарила със син.

Имаше доказателство, написано от ръката на Виолета. Често си беше мислил, че посланието й от гроба е било предназначено именно за него, за да му даде парчетата от писма и късчетата от един-единствен дневник, открити след смъртта на неговия прачичо.

Глупав и немарлив човек.

Сега той беше наследник на съкровището. Кой би могъл да предяви повече права от него?

Не и Илай Ландън.

Щеше да получи това, което е негово. Ако се наложи, щеше да убие.

Вече беше убивал. А сега, щом се налага, знаеше, че може да го направи отново. Знаеше, докато дните отлитаха и пътят му до Блъф Хаус беше затворен, знаеше, че ще убие Илай Ландън, преди всичко да е приключило, преди наистина да може да приключи.

И щеше да поиска онова, което беше негово, щеше да убие Ландън, както Ландън беше убил Линдзи.

Това беше правосъдие, каза си той. Сурово правосъдие, такова, каквото Ландън заслужаваше. Такова, каквото би одобрил Натаниъл Брум.

Когато ги видя да излизат от къщата, сърцето му подскочи. Ландън бе облечен в костюм, а жената — в къса червена рокля. Държаха се за ръце, гледаха се и се смееха.

От нищо не им пукаше.

Дали я беше чукал, докато още е бил с Линдзи? Самодоволен кучи син. Заслужаваше да умре. Искаше му се да го направи, да убие и двамата, още сега.

Обаче трябваше да бъде търпелив. Трябваше да си върне наследството, а после да въздаде правосъдие.

Гледаше ги как се качват в колата, видя как жената се навежда за целувка, преди Ландън да подкара.

Два часа, предположи. Ако можеше да си позволи да ги последва както преди, щеше да знае по-точно. Но щеше да рискува два часа вътре.

Беше платил много за разбивача на кодове и парите скоро щяха да станат сериозен проблем. Инвестиция, напомни си, докато паркираше колата и вадеше сака от багажника.

Знаеше, че полицията патрулира. Но ги беше наблюдавал как обикалят Блъф Хаус и вярваше, че в основни линии може да съгласува времето. Реши, че от него би могъл да стане добър пират — все пак носеше това в кръвта си, то беше негово право.

Знаеше как да се изплъзва, как да планира, как да вземе това, което иска.

Ситният дъжд беше добро прикритие. Притича под него и се насочи към страничната врата — най-лесното място за влизане, най-защитеното. Щеше да отдели време, за да направи восъчен отпечатък от ключа на жената. Тя нямаше да носи оня тежък ключодържател, както се беше облякла за вечеря. Щеше да го намери и да го копира.

И следващия път просто щеше да използва ключа, за да влезе.

Сега обаче извади лоста от сака си и за по-лесно увеси на врата си закачената на ремък антена за разбиване на кодове.

Още щом прекрачи прага, отвътре изригна див предупредителен лай.

Отскочи назад, сърцето му заби лудешки.

Беше видял Ландън с кучето на плажа, но то му се беше сторило весело и игриво. Безобидно — от ония кучета, подходящи за деца.

Беше сложил две кучешки бисквитки в сака си като подкуп.

Яростният лай не подсказваше, че кучето ще бъде лесно подкупено. Говореше за остри зъби и щракащи челюсти.

Вбесен почти до сълзи, отстъпи. Следващия път, следващия път щеше да донесе месо. Отровно.

Нищо нямаше да го задържи далеч от Блъф Хаус и от онова, което беше негово по право.

Трябваше да се успокои и да помисли. Най-много го вбесяваше фактът, че ще трябва да се върне на работа поне за няколко дни. Но това щеше да му даде време да помисли и да планира. Може би щеше да му дойде някоя нова идея как да натопи Ландън… и жената. Да успее да извади някого от тях, а може би и двамата от къщата, в полицейския арест за известно време. За достатъчно време.

А може би някой от бостънските Ландън щеше да претърпи инцидент. Това щеше да изкара копелето от къщата. Да разчисти пътя.

Ето нещо, за което да помисли.

Сега трябваше самият той да иде в Бостън и да обмисли нова стратегия. Да се покаже пред хората, да се подсигури, че е бил виждан там, където би трябвало да бъде, да е сигурен, че е разговарял с тези, с които би трябвало да говори.

Всеки щеше да види обикновен човек с нормална работа, нормално ежедневие и нормален живот. Никой нямаше да разбере колко е необикновен.

Помисли си, че беше прибързал. Провери таблото, за да е сигурен, че не превишава скоростта. Като знаеше колко е близо, беше подкарал прекалено бързо. Намали малко и си даде време нещата да отлежат.

Когато се върнеше в Уиски Бийч, щеше да е готов за ход, готов да спечели. Щеше да поиска наследството си и да въздаде правосъдие.

А после щеше да заживее, както заслужаваше. Като пиратски крал.

Мина внимателно покрай ресторанта до плажа, където Илай и Абра се държаха за ръце през масата.

 

 

— Харесва ми да съм на среща — заяви Абра. — Почти бях забравила какво е.

— Аз също.

— Обичам първите срещи. — Тя надигна виното си и се усмихна над чашата. — Особено първите срещи, когато не ми се налага да решавам дали да се оставя да ме замъкнат в леглото.

— Последната част най-много ми допада.

— Ти си си вкъщи. В Уиски Бийч си у дома си. Личи си и знам какво е чувството. Кажи ми плановете си за Блъф Хаус. Имаш такива — добави, като надигна показалеца си от столчето на чашата, за да го посочи. — Ти си от тези, дето правят планове.

— Бях такъв. Известно време, доста дълго време, планирах всеки свой ден. Но си права, имам планове за къщата.

Абра се наведе напред, пламъкът на свещта се отразяваше в очите й, морето бучеше зад дебелото стъкло до тях.

— Разкажи ми всичко.

— Първо практичните страни. Баба трябва да се върне. Ще остане в Бостън заради терапията, докато е готова, а после ще се прибере. Мислех си за асансьор. Знам един архитект, който ще дойде и ще огледа. Ще има известен период, през който тя няма да може да изкачва стълбите, така че асансьорът вероятно е добро решение. Ако не е, можем да пригодим малката гостна в спалня.

— Асансьорът ми харесва. Тя си обича спалнята и би желала да може да обикаля из цялата къща. Асансьорът ще й помогне. Тя е много добре за възрастта си, но планирането не вреди. Какво друго?

— Да сменя онзи стар генератор, да направя нещо с мазето. Още не съм го измислил. Не ми е приоритет. Третият етаж е по-интригуващ.

— Нов кабинет за романиста.

Илай се ухили и поклати глава.

— Асансьорът е пръв в списъка. И искам отново да има приеми в Блъф Хаус.

— Приеми?

— Навремето ми харесваха. Приятели, семейство, хубава храна, музика. Бих искал да разбера дали още ми харесват.

От идеята почти й се зави свят.

— Да планираме един, и то голям, след като си продадеш книгата!

— Има едно „ако“.

— Аз съм оптимистка, така че кажи „когато“.

Илай се отмести, когато сервитьорът донесе салатите, и изчака да останат отново сами. Суеверен или не, не искаше да планира прием около книгата, която тепърва трябваше да завърши и чак след това да продаде.

Явно беше нужен компромис.

— Защо да не направим парти за добре дошла на баба, когато се върне?

— Това е чудесно. — Абра му стисна ръката, преди да вземе вилицата си. — Ще й хареса. Знам и чудесна суинг група.

— Суинг?

— Ще бъде забавно. Малко ретро. Жени в красиви рокли, мъже в летни костюми — защото знам, че ще си дойде до края на лятото. Китайски фенери по верандите, шампанско, мартини, навсякъде цветя. Сребърни подноси, отрупани с хубава храна, върху бели маси.

— Наета си.

Тя се разсмя.

— От време на време планирам приеми.

— Защо ли не съм изненадан?

— Познавам някои хора, които познават хора — размаха тя вилицата си във въздуха.

— Обзалагам се. Ами твоите планове? Йога студиото ти?

— В дневния ми ред е.

— Мога да ти помогна.

Абра леко се отдръпна назад.

— И сама мога да си помагам.

— Не се ли допускат инвеститори?

— Засега не. Искам хубаво място, удобно, спокойно. С добра светлина. Огледални стени, може би хубав малък фонтан. Добра озвучителна система, напълно различна от онази в църквата. Бих могла да приглуша осветлението. Съобразени с цветовете постелки за йога, одеяла, прегради, такива неща. И накрая да се стабилизирам достатъчно, за да си взема още двама инструктори, обаче, без да прекалявам. И малка стая за масажи. Засега обаче съм щастлива от това, което правя.

— Което е всичко.

— Ами всичко ми харесва. Не сме ли щастливи?

— В момента се чувствам истински щастлив.

— Имам предвид, че и двамата правим това, което ни харесва. Седим тук на първата си среща, което ми харесва, и си говорим за планиране на други неща, които ни харесват. Това кара нещата, дето не ни харесват, да не изглеждат никак сериозно.

— А какво не ти харесва?

Абра му се усмихна.

— Точно сега, точно тук? Не мога да се сетя за нищо.

По-късно, сгушена до него, докато се унасяше в сън, осъзна, че й харесва всичко в това да са заедно. И когато си помисли за утрешния ден, си помисли за него.

Понесе се по морските вълни на съня и осъзна, че ако хлътне още съвсем малко, ще се влюби.

Можеше само да се надява, че е готова.