Нора Робъртс
Уиски Бийч (16)

16.

Абра вървеше между масите, като отнасяше празните съдове, вземаше поръчки и проверяваше лични карти, защото някакви младежи от Бостън се бяха смесили с шарената тълпа. Съгласно политиката на бара черпеше всеки шофьор, ако има такъв, с безалкохолни през цялата вечер.

Иначе хората наблягаха здраво на бира и вино. Тя разнасяше подносите, понякога флиртуваше с младежите, правеше комплименти на момичетата за прическите им или обувките, смееше се на шеги, провеждаше бързи разговори с познати лица. Работата й харесваше, обичаше шума и тълпата. Обичаше да наблюдава хората, да си представя как живеят, с какво се занимават.

Сериозният трезвен шофьор от масата й с петима младежи бе пренасочил желанието си за бира към близката маса с момичета, най-вече към една червенокоска с млечнобяла кожа. Заради начина, по който двамата танцуваха и въздишките на цялата дамска група Абра реши, че по-късно шофьорът може и да бъде ощастливен.

Сервира на две двойки и се зарадва, като видя, че обици, които тя беше правила, висят от ушите и на двете жени.

С приповдигнат дух се върна към масата със самотния клиент. Лицето му й бе непознато и по нейните мерки не беше щастливо. Никой, който сяда самотен в дъното на бара, пиейки тоник с лимон, не излъчва щастие.

— Как сте днес?

Получи продължителен поглед и почукване по празната чаша вместо отговор.

— Тоник с лимон. Ще се погрижа за това. Мога ли да ви предложа и друго? Известни сме с нашите начос.

Когато получи единствено поклащане на главата, взе празната чаша и опита лека усмивка.

— Ще се върна веднага.

Рисковано, помисли си той. Рисковано беше да дойде тук, да се приближи толкова много до нея. Но беше относително сигурен, че не го бе видяла онази нощ в Блъф Хаус. А сега, когато го гледаше право в очите, без никакъв намек, че го познава, беше абсолютно сигурен. А бог знае, че отплатата си заслужаваше риска.

Искаше да я понаблюдава, да види как се държи… и се надяваше Ландън да дойде тук и да му предостави възможност да се върне в къщата.

Надявал се беше полицията да отведе Ландън за разпит. Нуждаеше се само от малко време, в което да успее да се вмъкне, да подхвърли пистолета и да се обади анонимно.

Сега обаче, след като бяха претърсили мястото, пистолетът в Блъф Хаус нямаше да свърши работа. Но винаги имаше и друга възможност, а жената можеше да се окаже най-добрата.

Тя можеше да бъде неговият ключ към Блъф Хаус, трябваше да помисли за това. Щеше да се върне там и да довърши търсенето. Зестрата беше там, вярваше в това с всяка част на съществото си. Вече бе рискувал толкова много и толкова много беше загубил.

Не бива да се връща, напомни си. Вече беше убил и бе открил, че това е много по-лесно, отколкото бе предполагал. Само натискаш спусъка с пръст, никакво усилие. Логично следващия път щеше да бъде по-лесно, ако възникнеше необходимост.

Всъщност можеше да му достави удоволствие да убие Ландън. Трябваше обаче да изглежда като нещастен случай или самоубийство. Нищо, което да подтикне полицията, медиите или когото и да е друг да постави под съмнение вината на Ландън.

Защото знаеше без капчица съмнение, че Илай Ландън е убил Линдзи.

Можеше да се възползва от това и вече си представяше как го насилва да напише признание, преди да умре. Да пролее синята му кръв, докато страхливецът се моли за живота си. Да, откри, че желае това повече, отколкото бе предполагал.

Око за око? И повече дори.

Ландън заслужаваше да си плати, заслужаваше да умре. Да превърне това в реалност щеше да е почти толкова голяма награда, колкото и Зестрата на Есмералда.

Когато видя Илай да влиза, кипналата му ярост почти го задуши. Лютите й изпарения замъглиха погледа му и го подтикнаха да се пресегне за пистолета, прикрепен на гърба му, същия пистолет, с който беше убил Кърби Дънкан. Можеше да види, наистина да види как куршумите пронизват тялото на онова копеле Ландън. И кръвта му да струи, докато пада.

Ръката му се разтрепери от желание да приключи с човека, когото мразеше повече от всичко на света.

Нещастен случай или самоубийство. Заповтаря си думите отново и отново в желанието си да си възвърне контрола, да успокои убийствения си гняв. От усилието вадички пот потекоха по челото му, докато взе да изчислява възможностите си.

 

 

Абра чакаше край бара за поръчаните питиета и разговаряше с любимия си местен образ. Нисък, набит, с рядка бяла коса, опадала на темето, Стоуни Трибет пиеше втората си бира в опит да избута вечерта. Стоуни рядко пропускаше петъчната вечер в бара. Твърдеше, че обича музиката и хубавите момичета.

Това лято щеше да стане на осемдесет и две и целия си живот, с изключение на войната в Корея, беше прекарал в Уиски Бийч.

— Ще ти построя собствено йога студио, когато се омъжиш за мен — каза й той.

— С бар за безалкохолни напитки?

— Щом само това искаш.

— Ще трябва да си помисля, Стоуни, защото е много изкушаващо. Особено след като върви с теб.

Сбръчканото му лице порозовя под постоянния му загар.

— Ето сега вече говорим.

Абра го целуна по бузата и засия, щом видя Илай.

— Не очаквах да дойдеш.

Стоуни се извърна на стола си и студено изгледа Илай, но после погледът му омекна.

— И това ако не е Ландън, значи никога не съм виждал такъв. Ти да не си на Хестър внукът?

— Да, сър.

— Стоуни Трибет, Илай Ландън.

Стоуни протегна ръка.

— Познавах дядо ти — имаш неговите очи. Навремето сме имали приключения с него. Доста отдавна беше.

— Илай, ще правиш ли компания на Стоуни, докато сервирам тези питиета?

— Разбира се. — Столовете не достигаха и Илай се облегна на бара. — Да те черпя едно питие?

— Вече си имам едно тук. Отпусни се, момче, и аз ще те черпя. Знаеш ли, че някога с дядо ти бяхме хвърлили око на едно и също момиче?

Опита се да си представи как високият му слаб дядо и този енергичен дребничък човечец се състезават за една и съща жена.

Предизвикателството се оказа трудно.

— Наистина ли е било така?

— Самата истина. После той замина да учи в Бостън и аз я заковах. Той получи Харвард и Хестър, а аз — Мери. И двамата се съгласихме, че не можеше да се подреди по-добре. Какво пиеш?

— Същото като тебе.

Доволна, че двама от любимите й хора си пийват и разговарят, Абра тръгна да разнася поръчки. Когато стигна към задната част на бара, видя празната маса и подхвърлените пари.

Странно, каза си, като слагаше парите на подноса. Май самотният посетител беше размислил за още един тоник с лимон.

Илай се бе установил на бара — беше докопал висок стол и слушаше истории, преувеличени за по-голям ефект, за дядо си като момче и като юноша.

— Караше оня мотоциклет с бясна скорост. На местните им призляваше.

— Дядо ми. На мотор.

— Най-често с някое хубаво момиче в коша. — С блеснали очи Стоуни сръбна от пяната на бирата си. — Мислех, че ще спечели Мери заради оня мотор. Харесваше й да се вози. Най-доброто, което можех да й предложа в замяна, беше кормилото на велосипеда си. Да сме били на около шестнайсет тогава. Правехме си най-хубавия огън там на плажа. С уиски, дето Илай го отмъкваше от бара на баща си.

Сега Илай се опита да си представи човека, на когото беше кръстен, как кара мотор — с кош — и как отмъква алкохолните запаси на собствения си баща.

Или образът му се видя по-естествен, или бирата беше помогнала.

— Правеха големи приеми в Блъф Хаус — продължи Стоуни. — Разни тузари идеха от Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и де да знам откъде още. Къщата светеше като фойерверк, а хората се плъзгаха по верандата в белите си смокинги и вечерни рокли. Страшна работа беше — завърши Стоуни и довърши халбата си.

— Да, обзалагам се, че е било така.

Китайски фенери, сребърни свещници, огромни вази с тропически цветя и гостите, елегантни в костюмите си от двайсетте.

— А пък Илай, той се измъкваше, караше някого от прислугата да донесе храна и френско шампанско. Напълно съм сигурен, че родителите му знаеха. Правехме си свое собствено парти на плажа, а Илай сновеше между двете. Много го биваше, слушай какво ти казвам. Биваше го да е по средата. Богат, стилен и обикновен. За пръв път видях Хестър, когато я доведе от партито. Беше облечена в дълга бяла рокля. Беше весела, винаги си беше такава. Още като я видях, и разбрах, че Мери е моя. Илай не можеше да свали очи от Хестър Хокин.

— Дори като дете бях наясно, че са щастливи заедно.

— Така си беше. — При тези думи Стоуни блъсна с длан бара — сигнал, че иска още едно питие.

— Значи Илай и аз се оженихме за нашите момичета няколко месеца един след друг. Останахме си приятели. Зае ми пари да започна дърводелския си бизнес. Не поиска да чуе „не“ за отговор, като разбра, че ще ходя в банката, за да задвижа нещата.

— Цял живот сте живели тук.

— Тъй е. Тук съм роден, предполагам и че тук ще умра след двайсет-трийсет години. — Ухили се на остатъка от бирата си. — Много работа свърших в Блъф Хаус през годините. От известно време се бях пенсионирал, ама когато Хестър си науми да преобзаведе оная стая на втория етаж и да я направи на гимнастически салон, ми донесе плановете да ги видя. Радвам се, че се оправя. Уиски Бийч не е същият без нея в Блъф Хаус.

— Не е. Доста добре познавате къщата.

— Бих казал толкова добре, колкото и тези, дето са живели там. По едно време оправях и канализацията там. Нямам разрешително за водопроводчик, но пък имам сръчни ръце. Винаги съм имал.

— Какво мислите за Зестрата на Есмералда?

Старецът изсумтя.

— Мисля, че дори някога да го е имало това чудо, то отдавна е изчезнало. Не ми казвай, че го търсиш. Ако е тъй, значи си наследил очите на дядо си, но не и здравия му разум.

— Не го търся. Някой обаче го търси.

— Я разкажи.

Понякога начинът да получиш информация беше да дадеш такава. И Илай разказа.

Стоуни задъвка долната си устна и се замисли.

— Че какво, по дяволите, може да е било заровено в онуй мазе? Подовете там са повече камък, отколкото пръст. Има по-добри места да се скрие съкровище, ако човек тръгне да го крие. На първо място, не е особено умно човек да реши, че е скрито в къщата. Поколения са живели там, прислуга, работници като мен и хората ми. Сума народ е минал през всяко нейно кътче по едно или друго време, включително и по коридорите за прислугата.

— Коридори за прислугата?

— От времената много преди теб. Зад стените имаше стълбища и коридори, по които прислугата да минава, без да притеснява семейството или гостите. Едно от първите неща, които Хестър направи, щом заживяха в къщата, беше да ги затвори. Илай бе направил грешката да й каже как деца са се губили и са оставали заключени зад стените. Повечето неща си ги измисли. Предполагам, че така разбираше добрата история. Обаче Хестър тропна с крак. Сам ги затворих, заедно с още трима, които бях наел за работата. А каквото Илай не затвори, го отвори. Стая за закуска, още една спалня с баня на втория етаж…

— Нямах представа.

— Беше бременна с баща ти, когато работехме. Всеки, който е живял в Блъф Хаус, си е оставял отпечатъка по един или друг начин. Ти какво си намислил?

— Не съм мислил за това. Това е домът на баба ми.

Стоуни се усмихна и кимна.

— Върни я у дома.

— Такива са ми плановете. Може да ми обясниш къде са били ония коридори.

— Мога да направя нещо по-добро. — Стоуни вдигна една салфетка и измъкна молив от джоба си. — Ръцете ми вече не са така сръчни като някога, ама на паметта ми й няма нищо.

Останаха, докато барът затвори. Макар Стоуни да го беше надпил с две към едно, Илай беше дяволски щастлив, че няма да кара към вкъщи. И още повече се зарадва, когато старецът му каза, че е дошъл пеш.

— Ще те закараме до вас — каза му Илай.

— Няма нужда. Живея на една крачка оттук. Пък и ми се струва, че още един Ландън е хвърлил око на мое момиче.

— Не знам дали този тук може да ми поправи комарника на вратата. — Абра прегърна Стоуни през рамо. — Ще взема ключовете на Илай и ще откарам и трима ни.

— Не съм с кола. Мислех, че ще се върна вкъщи с теб.

— Дойдох пеш.

Илай се намръщи на високите й черни токчета.

— С това?

— Не. Ето с тези. — Измъкна чифт зелени маратонки от сака си. — И изглежда, че пак ще си ги обуя, защото и тримата ще се прибираме пеш.

Преобу се и дръпна ципа на якето си. Когато излязоха, хвана двамата мъже за ръцете.

— Май тази вечер ударих джакпота. Двама хубави мъже.

Но и двамата бяха малко пияни, каза си тя, докато вървяха.

Въпреки протестите му настояха да придружат Стоуни до вратата на малката му къща. Още не се бяха приближили, когато ги посрещна силен лай.

— Добре, Приси! Добре!

Лаят премина в радостно скимтене.

— Старото момиче е полусляпо — обясни Стоуни, — ама си чува много добре. Никой не може да премине покрай старата Приси. Вие двамата вече можете да си вървите. Вървете и правете това, което здравите млади хора са длъжни да правят в петъчната вечер.

— Ще се видим във вторник.

Абра го целуна по бузата.

Отдалечиха се, но изчакаха светлините да се включат, преди да завият към крайбрежния път.

— Вторник? — запита Илай.

— Чистя у тях всеки вторник. — Намести сака си по-удобно на рамо. — Не познавам неговата Мери, починала е преди пет години. Имат три деца. Син и две дъщери. Синът е в Портланд, Мейн, едната дъщеря живее в Сиатъл. Най-близко е тази в столицата, обаче редовно идват да го виждат. И внуците също. Осем са. И пет правнуци досега. Може да се грижи за себе си, но не вреди някой да идва да го наглежда от време на време.

— Значи всяка седмица чистиш у тях?

— И му нося покупки. Не кара много напоследък. Съседът му има дете на десет. То е лудо по Стоуни, така че рядко минава и ден, без някой да отиде у тях или да му се обади. Наистина го харесвам много. Ако се омъжа за него, ми е обещал да ми построи собствено студио за йога.

— И аз мога… — Илай обмисли дърводелските си умения. — И аз мога да ти построя студио за йога.

Абра изпърха с клепки и леко притисна лице към неговото.

— Това предложение ли беше?

— Какво?

Тя се разсмя и обви рамото му с ръка.

— Трябваше да те предупредя, че Стоуни притежава изключителен капацитет за поемане на алкохол. Обича да казва, че е отгледан с уискито на Уиски Бийч.

— Редувахме се. Първо черпи той, след това черпих аз. После той пое третата поръчка и се почувствах задължен. Не помня точно колко пъти се чувствах задължен. Адски много свеж въздух има тук.

— Така си е. — Абра го хвана по-здраво, когато той леко се олюля. — И гравитация също. Това място е тъпкано с въздух и гравитация. Трябва да се прибираме. Моята къща е по-близо.

— Да, можем… Само дето не искам да оставям Блъф Хаус празна. Не ми изглежда редно.

Тя кимна и забрави за кратката разходка.

— Ще ти е от полза да походиш на чист въздух и гравитация, така или иначе. Радвам се, че дойде тази вечер.

— Нямаше, обаче все си мислех за теб. А после стана цялата оная великденска история.

— Великденският заек вече е дошъл?

— Какво? Не. — Той се засмя и звукът отекна в тихата улица. — Още не е приключил със снасянето на яйцата.

— Илай, великденското пиле снася яйца. Зайчето ги крие.

— Все тая, обаче каквото и да правят, тази година ще е в Блъф Хаус.

— Нима? — Абра погледна къщата си, докато минаваха оттам, но реши, че няма възможност да влезе и бързо да се преоблече, защото когато излезеше, можеше да завари Илай да спи свит на кълбо насред улицата.

— Така каза майка ми. Идват в събота.

— Това е чудесно. Хестър ще може ли да пътува?

— Първо ще говорят с лекарите, но изглежда, че ще й се отрази добре. Всички идват. Сума ти неща трябва да се направят дотогава. Точно сега не мога да се сетя какви, освен че няма да ми се налага да пека бут. Обаче ти трябва да дойдеш.

— Ще се натреса със сигурност. Ще се радвам да ги видя, особено Хестър.

— Да.

След като се почувства по-стабилен заради морския бриз, Илай внезапно изпита страстно желание за пържени картофки. Или брецели. Или каквото и да е, което да попие малко от бирата в стомаха му.

— Ти трябва да бъдеш там — продължи. — За събитието. Великден. Реших, че трябва да кажа на майка ми, че с теб се виждаме, за да не им се стори странно. Обаче то стана странно, все едно съм спечелил първа награда или нещо такова, а после тя се разрева.

— О, Илай.

— Каза, че плачела от щастие, което не успях да разбера, ама вие жените си знаете.

Погледна я за потвърждение.

— Да, знаем си.

— Така че сигурно ще бъде странно, обаче ти обезателно трябва да дойдеш. И трябва да купя разни неща. И други работи.

— Ще си отбележа нещата и другите работи в списъка.

— А, добре. — Той отново се олюля. — Това не е от бирата. Пътят е неравен.

— Обзалагам се, че това е причината.

— Дядо ми е карал мотор с кош. Не знаех това. Ама май е трябвало да го знам. Не знаех и че в къщата е имало коридори за прислугата. Много неща има, дето не знам.

— Виж ти!

Блъф Хаус се очертаваше на фона на звездното небе, осветен отвътре.

— Винаги съм го приемал за даденост.

— Не мисля, че е така.

— Поне повечето. Не съм обръщал особено внимание, особено през последните години. Прекалено зает бях със собствените си неща и не успявах да изплувам оттам. Трябва да се справя по-добре.

— Тогава ще успееш.

Спря за момент и й се усмихна.

— Малко съм пиян. Изглеждаш страхотно.

— Изглеждам страхотно, защото си малко пиян?

— Не. Прекрасна си, отчасти защото знаеш коя си и си приела това, правиш каквото правиш и… ами… щастлива си, че го правиш. И отчасти заради тези очи на морска вещица, тази секси уста с малката бенчица точно тук… Линдзи беше красива. Спираше дъха.

Малко е пиян, напомни си Абра. Можеше да направи някои отстъпки.

— Знам.

— Ама пък тя… мисля, че тя не знаеше коя е наистина и не се чувстваше добре от това. Не беше щастлива. Не я направих щастлива.

— Всеки трябва да направи щастлив първо себе си.

— Бях забравил какво е да си щастлив, докато не дойдох тук. Докато не те срещнах.

— А, спомни си значи.

— Помня. — Наведе се, за да я целуне в сянката на голямата къща под обсипаното със звезди небе. — Трябва малко да изтрезнея, защото искам да се любя с теб, а държа да съм сигурен, че ще запомня и това.

— Тогава да го направим незабравимо.

Още щом влязоха и той въведе кода на алармата, я придърпа към себе си.

Тя прие устните му, ръцете му, но се отдръпна.

— Първото си е първо — каза му, като го задърпа навътре. — Трябва ти голяма чаша вода и два аспирина. Хидратацията предпазва от махмурлук. А пък аз ще пия чаша вино, за да не съм толкова далеч от теб.

— Става. Наистина искам да ти разкъсам дрехите. — Хвана я и подпря гърба й на кухненския плот. — Само да ги разкъсам, защото знам какво има под тях и то ме подлудява.

— Май този път ще опрем до пода в кухнята. — Зъбите му бяха на гърлото й и тя наведе глава назад. — Мисля, че ще бъде страхотно.

— Не само… почакай.

— О, разбира се, сега да чакам, след като ти…

— Чакай.

Седна до нея с каменно изражение на лицето. Абра проследи погледа му към панела на алармената инсталация.

— Как си успял да го оплескаш така? Ще го изчистя утре — каза му и се протегна към него.

— Не съм. — Стана и огледа вратата. — Мисля, че вратата е била насилена. Нищо не пипай — предупреди я рязко, когато отиде до него. — Обади се на полицията. Веднага.

Зарови в сака си, а после ръцете й се вцепениха, когато той издърпа нож от поставката.

— За бога, Илай.

— Ако стане нещо, бягай. Чуваш ли ме? Излизаш от тази врата, побягваш и не спираш, докато не си в безопасност.

— Не, а сега ти почакай. — Започна да натиска копчетата на телефона. — Вини, Абра е. Илай и аз тъкмо се върнахме в Блъф Хаус. Мислим, че някой е влизал тук. Не знаем дали е още вътре. В кухнята. Да. Да. Добре.

— Идва — обясни на Илай. — Ще се обади и идва. Иска да останем където сме. Ако видим или чуем нещо, излизаме и се махаме.

Сърцето й бясно заби, когато видя как Илай отклонява поглед към вратата на мазето.

— Ако идеш там и аз ще дойда с теб.

Без да й обръща внимание, той завъртя бравата.

— Заключена е от тази страна. Както я оставих.

Все още с ножа в ръка, отиде до задната врата, отключи я, отвори я и после се наведе.

— Тук има пресни следи. Задната врата, точно срещу нощния бряг. Няма кой да види. Трябвало е да знае, че не съм тук. Но как е разбрал?

— Сигурно е наблюдавал къщата. Видял те е да излизаш.

— Пеш — напомни той. — Би могло просто да съм излязъл на разходка и да се върна след десет или петнайсет минути. Рискът е голям.

— Може да те е проследил, да те е видял да влизаш в бара. Преценил е, че ще разполага с повече време.

— Може.

— Таблото на алармата. — Абра внимателно се приближи. — Гледала съм го някъде, във филм по телевизията, но си мислех, че е просто измислица. Пръскаш нещо на таблото, така че следите от отпечатъците да се видят. Вече знаеш кои числа са били натиснати. После ги пускаш в компютъра и той ти дава различни комбинации, докато разбиеш кода.

— Нещо такова. Може така да е влязъл предния път, когато баба беше тук. Да е успял да се добере до ключовете й и да им направи копия. А след това е можел да влиза когато си иска, копелето. Обаче не е знаел, че сме сменили кода, затова последният път е прекъснал електричеството, когато старият код не е проработил.

— Доста глупава постъпка.

— Може би е отчаян или паникьосан. Може просто да е вбесен.

— Искаш да слезеш долу. Виждам го. Искаш да разбереш дали отново е почнал да копае. Вини всеки момент ще е тук.

Ако слезеше долу и тя дойдеше с него, той щеше да носи отговорността. Ако слезеше, а тя останеше тук и нещо се случеше, пак той щеше да е виновен.

Така че явно беше в безизходица.

— Нямаше ме три часа. По дяволите. Осигурил съм му голям и хубав прозорец от време.

— А какво трябва да правиш? Като мис Хавишъм никога да не излезеш от къщата?^[1]

— Алармената инсталация определено не върши никаква работа. Ще трябва да подсилим системата.

— Да. — Абра чу воя на сирените. — Това е Вини.

Илай отново напъха ножа в поставката.

— Да го посрещнем.

Ченгетата отново претърсиха къщата. Вече започна да свиква с това. Сипа си кафе и тръгна с тях, като започнаха от мазето.

— Решително копеле — отбеляза Вини, докато оглеждаха изкопа. — Изкопал е още няколко стъпки. Сигурно си е донесъл инструменти, но този път ги е отнесъл със себе си.

Илай се обърна, за да бъде сигурен, че Абра не е слязла долу.

— Мисля, че е луд.

— Е, не е умник.

— Не, Вини, имам предвид луд. Рискува да проникне отново, и да прекара няколко часа, дълбаейки тоя под? Нищо няма тук. Тази вечер говорих със Стоуни Трибет.

— Той е човек с име.

— Така е и освен това каза нещо, дето има смисъл. Защо някой би заровил нещо тук? Това е дяволски твърда смес от почва и скала. Ето защо никога не сме бетонирали. Ако заровиш нещо, стига да не е тяло, обикновено го правиш, защото смяташ по някое време да го изкопаеш.

— Най-вероятно.

— Тогава защо някой да си дава толкова труд? Ами да го закопае в градината и да бучне някой скапан храст отгоре му. Отпред, където почвата е по-мека, или там, където е песъчлива. Или пък може и да не го зарови въобще, а да го скрие под дъските на пода, зад стените. Ако тръгна да търся съкровище, никога няма да копая с кирка и лопата там долу. Или ако съм достатъчно откачен да мисля, че е там, ще изчакам, докато се уверя, че къщата е празна за няколко дни — когато баба ми идва в Бостън например — а после ще сляза там с пневматичен чук.

— Няма да споря, но нещата са такива, каквито са. Ще уведомя Корбет за това и ще подсилим охраната. Ще вдигнем шум с допълнителните патрули — добави Вини. — Ако е в района, ще чуе за това. Ще премисли, преди да опита отново.

Илай се усъмни дали премислянето би спряло човек, готов да рискува толкова много заради една легенда.