Нора Робъртс
Уиски Бийч (10)

10.

Илай спореше сам със себе си, претегляше плюсовете и минусите, собствения си характер. Накрая реши да иде до проклетия бар, защото този ден не бе излизал от вкъщи, както си беше наложил да прави поне за час. Това щеше да замести излизането.

Щеше да провери какво са променили новите собственици на бара, да пие бира, да послуша музика и да се прибере.

А може би Абра щеше да го остави на мира.

Пък и щеше да докаже и на нея, и на себе си, че може да отиде до местния бар и да пие бира без никакви проблеми.

Напомни си, че обичаше баровете. Харесваха му атмосферата, хората, разговорите, усещането да си пиеш питието в компания.

Да, някога това му харесваше.

А можеше и да поразследва малко. Писането е самотна професия, което, както бе установил, го устройваше напълно, но изискваше да вижда, да чувства, да наблюдава и поне от време на време да контактува с хора. В противен случай накрая щеше да се озове в творчески вакуум.

Ето защо имаше смисъл да спазва обета си да излиза навън за час всеки ден — така щеше да долови някои местни нюанси, които по-късно можеха да намерят място в книгата му.

Реши да тръгне пеш. Пък и беше оставил колата си на алеята, а това, заедно с включеното осветление, би могло да наведе всеки потенциален взломаджия на мисълта, че в къщата има хора.

Така щеше да вземе и дневната си доза солидна разходка.

Всичко беше нормално.

А после се озова в местния бар и обърка нещата.

Старото капанче, където беше купил първото си легално питие — бутилирана бира „Коорс“ — за двайсет и първия си рожден ден, вече го нямаше. Изчезнали бяха тъмните, леко опушени стени, нямаше ги рибарските мрежи, гипсовите чайки, парцаливите пиратски флагове и покритите с песъчинки мидени черупки, които оформяха морския декор. Щурвалите бяха заменени с лампи от тъмен бронз, чиято приглушена светлина хвърляше кехлибарени сенки. По стените висяха картини, скулптури и три от рисунките с молив на баба му, изобразяващи местни пейзажи.

Някой беше изстъргал и шлифовал трупаната с години мръсотия, разлятата бира и вероятно старите петна от повръщано, така че сега дъсченият под блестеше.

Хората седяха на маси, в сепарета, на двойни кожени кресла или на железни столове, подредени покрай дългия бар. Други бяха излезли на малкия като пощенска марка дансинг — все още бяха малко — и се поклащаха пред петчленната банда, която се справяше много добре с „Лоунли Бой“ на „Блек Кийс“.

Вместо с предизвикателни пиратски костюми, хората от персонала бяха облечени с черни поли или панталони и бели ризи.

Това го обърка. Макар старият „Скакалец“ да си беше миризлива дупка, май му липсваше.

Няма значение, напомни си. Щеше да си вземе бира като нормален човек в петъчната вечер. А после да се прибере.

Огледа се из бара и видя Абра.

Сервираше на трима младежи — някъде в началото на двайсетте, прецени Илай — и крепеше поднос в едната си ръка, докато подреждаше халби със светла бира на масата.

Полата й — къса, както бе предупредила — разкриваше безкрайно дълги крака, които май започваха от раменете й и стигаха до високите черни токчета. Плътно прилепналата бяла риза подчертаваше тънката й фигура и впечатляващите й мускули.

Не можеше да чуе разговора им от музиката. Не му и трябваше — лесно разпозна непринудения и явен флирт.

Абра плесна единия от мъжете по рамото, което го накара да се ухили като идиот. Точно тогава тя се обърна.

И очите й срещнаха неговите.

Усмихна му се — топло и приятелски, сякаш устните й с безобразно секси бенката до тях не бяха залепени за неговите само преди няколко часа.

Напъха подноса под мишница и тръгна към него през приглушената светлина и музиката с полюшващи се бедра, блестящи очи на морска богиня и диви къдрици на русалка.

— Здрасти. Радвам се, че се реши.

Илай си помисли, че би могъл да я изпие жадно цялата на една глътка.

— Просто ще си взема бира.

— Улучил си мястото. Имаме единайсет марки. Какво предпочиташ?

— Ами… — „Да те видя гола“ не му се стори правилен отговор.

— Трябва да опиташ местната. — Веселата искра в очите й го накара да се зачуди дали отново не му е прочела мислите. — „Заседналият кит“ е много тачена.

— Ами добре, става.

— Влизай навътре и седни при Майк и Морийн — посочи му пътя. — Ще ти донеса кита.

— Мислех да седна на бара и…

— Не ставай глупав. — Хвана го за ръката и го задърпа. — Вижте кого намерих!

Морийн го поздрави непринудено и потупа празния стол до себе си.

— Здрасти, Илай. Сядай. Сядай тук при дъртаците, че да можем да си приказваме, без да крещим.

— Ще ти донеса бирата. И твоите начос са на път — каза Абра на Майк.

— Страшни начос правят тук — обясни Майк.

Абра изчезна и Илай — оставен без избор — седна.

— Навремето предлагаха опаковки престарял картофен чипс и купи с фъстъци от съмнителен произход.

Морийн му се усмихна.

— Времето беше такова. Двамата с Майк идваме тук поне веднъж месечно. За малко да се почувстваме възрастни, а през уикендите и през летния сезон е и чудесно място да наблюдаваш хората.

— Да, тук са доста.

— Бандата е популярна. Затова дойдохме рано, да си вземем маса. Оправиха ли ти тока и всичко останало?

— Да.

Морийн го потупа окуражително по ръката.

— Нямах много време днес да си поговоря с Абра, но тя спомена за някакви разкопки в мазето.

— Да бе, каква е тая работа? — наклони се напред Майк. — Но може би искаш няколко часа да не мислиш за тези неща.

— Не, няма проблем. — Все пак Блъф Хаус беше важно място за местната общност. Всеки би искал да научи. Разказа им накратко и сви рамене. — Моето предположение е, че някой търси съкровище.

— Казах ти! — възкликна Морийн и плесна мъжа си по рамото. — И аз това казах, но Майк ми се изсмя. Няма и грам фантазия.

— Имам, когато си слагаш оная червена нощничка с рязаните…

— Майкъл! — извика тя и смутено се засмя.

— Ти почна първа, захарче. А! — Майк разтърка ръце. — Вкусните начос. Опитай ги — подкани Илай.

— Три чинии начос, допълнителни салфетки — обяви Абра и им поднесе. — И един „Заседнал кит“. Наздраве. Първата е от мен, нали помниш? — каза на Илай, който понечи да извади портфейла си.

— Кога ти е почивката? — запита я Морийн.

— Не е сега — отвърна Абра и се отзова на повикване от друга маса.

— Тя на колко места работи? — зачуди се Илай.

— Не знам. Обича разнообразието. — Морийн обгърна с длани чинията си. — Следващото е акупунктура.

— Ще забива в хората игли?

— Учи се как да го прави. Харесва й да се грижи за хората. Дори и бижутата, които изработва, имат за цел да те карат да се чувстваш по-добре и по-щастлив.

Илай имаше въпроси. Много. Зачуди се как да ги зададе, без да изглежда, че подлага приятелите си на кръстосан разпит.

— Постигнала е цялото това разнообразие за кратко време. Не живее тук отдавна.

— Дойде преди три години, от Спрингфийлд. Трябва някой път да я питаш.

— За какво?

— За Спрингфийлд. — Морийн сви вежди и си щипна от начосите. — И за това, което искаш да знаеш.

— Та какви според вас са шансовете на „Ред Сокс“ тази година?

Морийн изгледа остро съпруга си, докато надигаше чаша червено вино.

— Много по-деликатно, отколкото просто да ми кажеш да млъкна.

— Така мисля. Но най-добрите разговори за бейзбол съм ги водил с баба ти, Илай.

— Да, тя е почитателка — отвърна той.

— Наясно е със статистиката повече от всеки друг. Ходя до Бостън на всеки две седмици. Как мислиш, дали е готова за гости?

— Мисля, че ще й хареса.

— Майк тренира Малката лига — обясни Морийн. — Хестър е неофициален помощник-треньор.

— Обича да гледа как играят децата. — Бандата спря за почивка и Майк привлече вниманието на Абра, като размаха пръст във въздуха за още една поръчка. — Надявам се да се върне за финала на сезона.

— Не сме сигурни, че ще стане.

— О, Илай! — Морийн хвана ръцете му.

Никога не го беше изричал на глас, осъзна. На никого не беше го казвал. Не беше сигурен защо сега го каза. Може би заради всички тези нови лица на баба му в главата му. Йога, Малката лига, рисунките с молив в бара…

— Първите няколко дни… Претърпя две операции на ръката. Лакътят й е просто… натрошен. После бедрото, ребрата, травмата на главата. А после, като я видях вчера — „Нима беше едва вчера?“ — вече вървеше с бастун, защото проходилките били само за бабички.

— Звучи съвсем като Хестър — измърмори Морийн.

— Много отслабна в болницата, но вече взе да се възстановява. Изглежда по-силна. Ще се зарадва да те види — обърна се Илай към Майк. — Ще се радва да я видиш, когато се почувства по-добре.

— Разбирам. Каза ли й за взлома?

— Не още. То няма и много за казване. А и се чудя колко пъти онзи се е промъквал и преди онази вечер. Дали е бил там в нощта, когато е паднала?

Илай надигна бирата си, но видя как Майк и Морийн се споглеждат.

— Какво?

— Точно това казах и аз, като чухме за разкопаното — обясни Морийн и сръга Майк с лакът. — Нали така?

— Така беше.

— А пък той ми каза, че чета прекалено много такива книги, което е невъзможно. Човек никога не би могъл да прочете твърде много книги, все едно какви.

— Наистина ще пия за това. — Илай обаче завъртя чашата си и изгледа Морийн. — Но ти защо си помисли това?

— Хестър е… Не ми се ще да казвам „жизнена“, защото другите обикновено използват този израз за старите хора и е почти обидно. Но тя наистина е такава. Освен това се хващам на бас, че никога не си я виждал на уроци по йога.

— Не, не съм. — А и не беше сигурен дали може да си го представи.

— Много е стабилна. Може да се задържи в поза „Дърво“, във „Воин три“ и… Опитвам се да кажа, че не е някаква немощна и разтреперана старица. Няма как да падне. Децата падат по стълбите. Но за нея не мога да си го представя.

— Не помни — каза Илай. — Нито падането, нито как е станала от леглото.

— Това не е изненадващо, не и след като така си е ударила главата. Но сега знаем, че някой се промъква в къщата и е достатъчно откачен, за да копае в мазето. Мислих за това. И който и да е бил, е налетял и на Абра. Ако не беше реагирала подобаващо, ако не бе тренирана какво да направи, той можеше и повече да я нарани. А след като е бил способен на това, би могъл да е изплашил и Хестър или дори да я е бутнал.

— Втора серия! — Абра донесе подноса до масата. — Охо, какви сериозни физиономии.

— Тъкмо говорехме за Хестър и взлома вчера. Бих искала да останеш у нас няколко нощи — ядно обясни Морийн.

— Онзи влезе в Блъф Хаус, не в Лафинг Гъл.

— Но ако си мисли, че можеш да го разпознаеш…

— Не ме карай да се съгласявам с Майк.

— Не чета твърде много криминалета. Чета твоите разкази — каза Морийн на Илай. — Чудесни са.

— Не ми оставяте избор — това сервиране ще е от мен.

Абра се засмя и му подаде сметката. Леко прокара ръка през косата и я отпусна на рамото му.

Морийн срита леко Майк под масата.

— Може Илай да дойде да говори пред твоя литературен клуб, Абра.

— Не. — Илай усети как паниката се надига в него. — Още пиша книгата.

— Ти си писател. Никога не сме имали истински писател в клуба.

— Гостува ни Натали Герсън — напомни й Абра.

— О, я стига. Сама си издава стихосбирките. Бял стих. Ужасна поезия в бял стих и си я издава сама. Идеше ми да се пробода в окото онази вечер.

— А аз исках да пробода Натали в окото. Ще си почина — реши Абра и се облегна на масата.

— Ела, седни тук — надигна се Илай, но тя го бутна да седне.

— Не, добре съм си. Илай никога не говори за книгата си — обърна се тя към Морийн. — Ако аз пишех книга, щях да говоря за нея непрекъснато и на всекиго. Хората щяха да почнат да ме избягват, щях да търся напълно непознати и да им надувам главите, докато и те не почнат да ме избягват.

— Това ли бил начинът? — подхвърли Илай.

Абра го сръга в рамото.

— По едно време си мислех да пиша песни. Ако познавах нотите и имах някакви идеи за песни, щеше да стане страхотно.

— Затова се обърна към акупунктурата.

Тя му се ухили.

— Това ми е хоби и щом отвори дума, имам нужда от практика, а ти си идеален.

— Идеята е ужасна.

— Мога да намаля напрежението ти и да освободя творческите ти способности и концентрацията.

— Нима? Я да помисля. Не.

Абра се наведе към него.

— Ужасно си тесногръд.

— И забранен за акупунктура.

Тя ухаеше опияняващо, в очите й имаше нещо тъмно и драматично. Когато устните й се извиха, той можеше да мисли само за онзи миг, в който се бяха прилепили до неговите.

— Пак ще поговорим.

Абра се изправи, взе подноса си и отиде на съседната маса, за да вземе поръчката.

— Не се изненадвай, ако се озовеш легнал на масата с игли, щръкнали от голата ти плът — предупреди го Майк.

Каквото и да го сполетеше, Илай нямаше да се изненада. Въобще.

Остана повече от час, като се наслаждаваше на компанията. Хрумна му, че следващия път няма да му се налага да се самоубеждава да мине през бара.

Реши, че това е прогрес. Пожела лека нощ на Морийн и Майк и тръгна да излиза.

— Хей! — провикна се Абра след него. — Няма ли да пожелаеш лека нощ и на приятелски настроената сервитьорка?

— Беше заета. Божичко, влизай вътре. Тук е студено.

— Трябва да се поохладя след трите часа тичане наоколо. Вътре изглеждаше като човек, който се забавлява.

— Приятно беше. Харесвам приятелите ти.

— Морийн ти е била приятелка, преди да стане моя, но да, най-добрите са. Ще се видим в неделя.

— Неделя?

— Масажът ти. Остава си терапевтичен — предупреди го, щом забеляза изражението му. — Можеш да не стоиш като вцепенен и да ме целунеш за лека нощ, но пак ще си е терапевтичен.

— Вече ти оставих бакшиш.

Абра избухна в неудържим смях, а той поиска да изпие цялото това щастие като вода. За да си докаже, че може, пристъпи напред, но този път внимателно. Постави ръце на раменете й, после ги плъзна надолу и усети натрупаната в бара топлина, която тялото й още излъчваше.

А после се наведе и целуна устните й.

Бавно и внимателно този път, нежно и романтично. Прелестен контраст с по-раншния щурм и нетърпение. Тя обви ръце около кръста му и се остави на течението.

Илай таеше в себе си повече, отколкото вярваше, повече рани, отколкото би признал. Притисна се до нея.

Когато се отдръпна, тя въздъхна.

— Така, така. Илай, Морийн беше абсолютно права. Притежаваш умения.

— Малко са поръждясали.

— Аз също. Няма ли да е забавно?

— Ръждясала си?

— Тази история иска бутилка вино и топла стая. Трябва да влизам.

— Искам да я науча. Твоята история.

Думите му я зарадваха повече от букет рози.

— Тогава ще ти я разкажа. Лека нощ, Илай.

Вмъкна се вътре при музиката, при гласовете. Остави го възбуден, обзет от желание. Той осъзна, че копнее за нея повече, отколкото за спокойствието си напоследък.

 

 

Отдаде се на работа в дъждовната събота. Остави се историята да го погълне и преди да осъзнае връзката, написа цяла сцена, в която носеният от вятъра дъжд блъска по прозорците, а главният герой открива ключа, метафорично и буквално, към дилемата си, докато обикаля из празната къща на мъртвия си брат.

Задоволен от напредъка, Илай изостави клавиатурата и отиде в гимнастическия салон на баба си. Припомни си часовете във фитнес залата в Бостън, лъскавите уреди, всичките онези мускулести тела, оглушителната музика.

Но с тези дни беше свършено.

Това обаче не означаваше, че и с него е свършено.

Може би бонбоненият цвят на гирите на баба му му се стори не особено подходящ. Но четири килограма и половина си бяха четири килограма и половина. Беше му омръзнало да се чувства слаб, немощен и мек, изморен да се разхожда до брега или по-лошо, просто да тъпче наоколо.

И щом можеше да пише — а той го доказваше всеки ден — значи можеше и да тренира, да се поти и да открие отново мъжа, какъвто трябва да бъде.

Не беше готов да застане срещу огледалото, затова огледа бицепсите си в прозореца и се взря в бурните вълни, които се блъскаха в брега. Морската пяна се гневеше на скалите под премигващата светлина на бялата кула. Зачуди се в каква ли посока ще тръгне героят му сега, когато беше направил важен завой. И се запита дали не го е поставил на кръстопът, защото самият той се чувства така — близо до собственото си откровение.

Господи, дано.

Замени гирите с кардио и издържа двайсет минути, преди дробовете му да пламнат и краката му да се разтреперят. Направи упражнения за разтягане, пи жадно вода, а после отново се върна на тежестите, преди да се строполи с пъшкане на пода.

И по-добре. Може да не беше издържал цял час и да се чувстваше така, сякаш току-що е завършил състезание по триатлон, но този път се беше справил по-добре.

И освен това се отправи към душа, без да куца… много.

Отново се поздрави, като заслиза надолу да потърси нещо за ядене. Наистина му се ядеше. Всъщност практически умираше от глад, а това би трябвало да е добър знак.

Може би трябваше да започне да записва малките си успехи. Като ежедневни заклинания.

А това му се стори по-неудобно дори и от ярколилавите гири.

Щом пристъпи в кухнята, усети миризмата миг преди да види чинията със сладки на плота. Мисълта да си приготви сандвич излетя през измития от дъжда прозорец.

Отлепи вездесъщата бележка от найлоновата опаковка и я прочете, докато разопаковаше, за да докопа първата курабийка.

„Печиво за дъждовен ден.

Чух, че тракаш по клавиатурата и не исках да те притеснявам.

Ще се видим утре към пет.“

Абра

Трябваше ли да й се отплати за всичката храна, която му готвеше? Например да й купи цветя или нещо подобно? Щом отхапа, си даде сметка, че цветята няма да са достатъчни. Взе си още една курабийка и бутна кафемашината. Реши да напали огън, да си вземе някоя книга от библиотеката и да се поглези.

Накладе буен огън. Пламъците, пращенето и топлината идеално се съчетаваха с дъждовния съботен ден. Започна да изучава лавиците в библиотеката с орнаментирания таван и кожения тъмношоколадов диван.

Романи, биографии, книги за самопомощ, поезия, градинарство, скотовъдство, йога — тук явно баба му беше продължила и с практика — стара книга по етикеция и цяла секция за Уиски Бийч. Включваше и два романа, които можеха да се окажат интересни — малко история, малко изследване за фамилия Ландън. И няколко книги с пиратски легенди.

Импулсивно издърпа тънко, подвързано с кожа томче, озаглавено „Калипсо: прокълнатите съкровища“.

Напълно уместно четиво с оглед на дупката в мазето.

Изтегна се на дивана край разпаления огън, задъвка курабия и се зачете. Стара книга, публикувана в началото на двайсети век, с илюстрации, карти и биографични данни за всеки, когото авторът смяташе за важен. Запленен, Илай се потопи в съдбоносното последно плаване на „Калипсо“ с капитан Натаниъл Брум — недотам безчестен пират и контрабандист.

Книгата го описваше красив, енергичен и сърцат, което щеше да бъде сметнато за глупост от всеки, който не е почитател на филмовите пирати от Ерол Флин до Джони Деп.

Прочете за морската битка между „Калипсо“ и „Санта Катерина“, описана в авантюристичен стил без кръвопролитията, което го накара да заподозре, може би нечестно, че авторът всъщност е жена, писала под мъжкия псевдоним Чарлз Дж. Хавершъм.

Абордажът и потапянето на „Санта Катерина“ и ограбването на трюма бяха описани с тежка доза романтика. Зестрата на Есмералда според Хавершъм била по магичен път пропита с любовта от сърцето на господарката си, така че съкровищата можели да бъдат намерени единствено от онзи, който изпитва истинска любов.

Сериозно?

Илай изяде още една курабия. Би могъл да остави книгата и да избере друга, но беше толкова очевидно, че авторът обича писането, а и стилът беше някак абсурдно забавен, че той се зачете в легендата, която никога не беше чувал.

Нямаше нужда да вярва в променящата сила на любовта, която в този случай бе попила във вълшебните диаманти и рубини, за да се наслаждава на историята. Освен това оценяваше последователността в романтичната склонност на автора да твърди, че вероятно някой моряк е оцелял след крушението на „Калипсо“ заедно със съкровището и че това е енергично романтичният капитан Брум.

Изчете цялата книга до трагичния й, макар и романтичен край, след което я прелисти, за да разгледа отново илюстрациите. Стоплен от огъня, изпадна в курабиен унес с книгата върху гърдите си. Представи си морски битки, пирати, бляскави бижута, сърцето на млада жена, предателство, изкупление и смърт.

Представи си и Линдзи, как лежи в дупката на мазето в Блъф Хаус, с кръвта, протекла върху камъка и прахта. А той самият как стои над нея с кирка в ръка.

Събуди се потен, огънят беше почти изтлял, тялото му беше схванато. Замаян и разтреперан, стана от дивана и излезе от библиотеката. Последната картина от съня оставаше толкова силна, толкова ясна в съзнанието му, че слезе в мазето и тръгна из лабиринта от помещения. Застана над дупката, за да се увери, че мъртвата му съпруга не е там.

Глупак, каза си. Само глупак би се поддал на подтика да провери невъзможното заради измамен сън, причинен от тъпа книга и твърде много курабийки. Също толкова глупаво бе да си мисли — да се надява — че след като не е сънувал Линдзи от няколко нощи, значи е оставил това зад гърба си.

Но колкото и глупаво да беше, оптимизмът и енергията му угаснаха като жарава под дъжда. Трябваше да се върне и да се заеме с нещо, преди мракът да го погълне. Не искаше отново да се бори, за да достигне светлината.

Може да запълни дупката, каза си на връщане. Първо ще се чуе с Вини, после ще я запълни. Ще я накара да изчезне и майната му на тоя, който беше дошъл в Блъф Хаус с идиотската си идея да търси съкровища.

Илай подхрани малката искрица гняв — много по за предпочитане от депресията — и я раздуха, докато вървеше нагоре. Остави я да се разгори, да пламне срещу този, който бе нахлул в семейния му дом.

Писнало му беше да бъде тормозен, не можеше вече да търпи мисълта, че някой е влязъл в дома му — в предишния му дом — и е убил съпругата му, накисвайки него за това. Не искаше да се примири, че някой е могъл да влезе в Блъф Хаус и да е причинил падането на баба му.

Втръснало му беше да се чувства като жертва.

Влезе в кухнята и замръзна на място.

Абра стоеше срещу него с телефон в ръката и с голям кухненски нож в другата.

— Наистина се надявам, че възнамеряваш да го използваш за рязане на гигантски моркови.

— За бога! Илай. — Абра пусна ножа на плота и той издрънча. — Дойдох, а вратата към мазето беше отворена. Не ми отговори, като те виках. После чух нещо и… паникьосах се.

— Паникьосване е да побегнеш. Разумното паникьосване означава да избягаш и да се обадиш на полицията. Да стоиш тук с нож не е разумно, не е и паникьосване.

— Чувствах се и по двата начина. Трябва… мога… Няма значение.

Абра взе чаша и извади бутилка вино от хладилника. Издърпа тапата и загълта, все едно че пиеше сок.

— Уплаших те. Извинявай. — Илай забеляза, че ръцете й треперят. — Но може да ми се случва от време на време да слизам в мазето.

— Знам. Не е това. Работата е там, че… — Отпи дълга глътка и вдиша дълбоко. — Илай, намерили са Кърби Дънкан.

— Добре. — Гневът му от по-рано отново се разгоря, но този път си имаше и цел. — Искам да поговоря с тоя кучи син.

— Не можеш. Намерили са тялото му. Илай, открили са го между скалите под фара. Видях полицията, видях всички онези хора там и избягах. И… мъртъв е.

— Как?

— Не знам. Може да е паднал.

— Това май е прекалено лесно, а? — Отново щяха да дойдат за него. Полицията щеше да го разпитва. Не искаше пак да минава през това.

— Никой няма да реши, че ти имаш нещо общо с това.

Илай поклати глава, без да се изненада, че е прочела мислите му. Отстъпи назад, взе си чаша и също отпи голяма глътка.

— Разбира се, че ще си го помислят. Но този път ще бъда подготвен. Ти дойде и ми каза, така че ще бъда готов.

— Никой, който те познава, няма да си помисли, че ти имаш нещо общо.

— Може би не. — Подаде й чашата. — Но това ще подхрани звяра. Обвинен за убийство е свързан с друга жертва. Много мръсотия за хвърляне ще има, а част от нея ще падне и върху теб, ако не се държиш на разстояние.

— Майната му. — Очите й блеснаха и тя отново пребледня. — И повече не ме плаши с това.

— Не е заплаха, а предупреждение.

— Майната му и на предупреждението ти. Искам да знам какво ще правиш, щом вярваш, че има хора, които ще те свържат с това и отново ще хвърлят кал върху теб.

— Не знам още. — Но щеше да разбере. Този път щеше. — Никой няма да ме прогони от Блъф Хаус или от Уиски Бийч. Ще остана, докато не бъда готов сам да си ида.

— Става. Дали да не приготвя нещо за ядене?

— Не, благодаря. Ядох курабийки.

Абра погледна подноса върху плота и ахна, щом преброи само шест останали.

— Господи, Илай, бяха две дузини! Ще ти прилошее.

— Може би малко. Прибирай се, Абра. Не трябва да си тук, когато дойдат ченгетата. Не знам кога, но ще е скоро.

— Можем и двамата да разговаряме с тях.

— По-добре не. Ще се обадя на адвоката си да му кажа какво става. Заключи си вратите.

— Добре де, добре. Ще се върна утре. И искам да ми звъннеш при нужда.

— Мога да се оправя.

— Мисля, че можеш — наклони глава Абра. — Какво става, Илай?

— Денят беше добър… в по-голямата си част. По-нататък ще имам и други такива. Мога да се оправя с това.

— Тогава ще те видя утре. — Тя остави чашата си и докосна лицето му. — Накрая ще ме помолиш да остана. Обичам да се чудя какво ще правя тогава.

Леко го целуна по устните, облече си якето, сложи качулката да се опази от дъжда и си тръгна.

Илай си даде сметка, че и той обича да се чуди за същото. И рано или късно точният момент щеше да дойде.